Дмитрий Глуховски
Бъдеще (1)

Глава I
Хоризонти

Асансьорът е отлично нещо, казвам си. Има куп поводи да се възхищаваме от асансьорите.

Когато пътешестваш по хоризонтала, винаги знаеш къде ще попаднеш.

Когато се придвижваш по вертикала, можеш да се озовеш къде ли не.

Посоките като че ли са само две — нагоре и надолу, но никога не знаеш какво ще видиш, когато крилата на асансьора се разтворят. Безкрайни офисни зоопаркове — чиновници в клетки, пасторална идилия с безгрижни пастирчета, ферми за скакалци, хангар със самотен грохнал Нотр Дам, вонящи гета, в които на един човек се падат хиляда квадратни сантиметра жилище, басейн на брега на Средиземно море или просто плетеница от тесни сервизни коридори. Някои от равнищата са достъпни за всички, на други асансьорите не отварят вратите си за случайни пътници, а за трети не знае никой, освен онези, които са проектирали кулата.

Кулите са достатъчно високи, за да пронизват облаците, а корените им, които отиват под земята, са още по-дълги. Християните уверяват, че в кулата, построена на мястото на Ватикана, има асансьори, пътуващи до преизподнята и обратно, а има и такива, които откарват праведниците директно в рая. Веднъж спипах едно проповедниче и го попитах защо в такава безнадеждна ситуация продължават да баламосват хората. Да втълпяваш безсмъртието на душата в наши дни, е обречена работа. Та душата вече отдавна никой не я използва! Християнският рай сигурно е същата унила дупка като базиликата „Свети Петър“: никакви хора и навсякъде дебел един пръст слой прах. Онзи започна да се вайка — трябвало, разбираш ли, да се говори с паството на неговия език. Трябваше да му счупя на този тарикат пръстите, за да не му е толкова лесно да се кръсти.

Скоростните асансьори долитат до височина един километър буквално за две минути. За по-голямата част от хората това време е напълно достатъчно, за да изгледат някой рекламен клип, да си оправят прическата или да се убедят, че не им е заседнало нещо между зъбите. Повечето не обръщат внимание нито на интериора, нито на размера на кабината. Много от тях дори не си дават сметка, че асансьорът се движи нанякъде, макар че ускорението притиска и червата, и гънките на мозъка.

Според законите на физиката то би трябвало да пресова и времето — поне съвсем мъничко. Но вместо това всеки миг, който прекарвам в кабината на асансьора, се разтяга, разтяга…

Поглеждам часовника си за трети път. Тази проклета минута изобщо не иска да свършва! Мразя хората, които се възхищават на асансьорите, и мразя хората, които са способни съвсем спокойно да разглеждат в кабината своето отражение. Мразя асансьорите и този, който ги е изобретил. Що за дяволска идея — да увесиш над бездната тънка кутия, да пъхнеш вътре жив човек и да предоставиш на кутията да решава колко дълго да държи човека затворен и кога да го пусне на свобода?!

Вратите продължават да не се отварят и което е още по-лошо, кабината изобщо не възнамерява да забавя ход. Май не съм се изкачвал толкова високо в нито една кула.

Но не ми пука от височината, с височината нямам никакви проблеми. Готов съм да стоя на един крак и на Еверест, стига да ме пуснат от този проклет ковчег.

Не бива да мисля за това, иначе въздухът ще свърши! Как отново се поддадох на тези лепкави мисли? Толкова хубаво си размишлявах за изоставената базилика „Свети Петър“, за изумрудените тоскански хълмове в началото на лятото… Да затворя очи, да си представя себе си сред високата трева… Стоя в нея до кръста… Всичко е както се препоръчва в книгите… Вдишване…

Издишване… Сега ще се успокоя… Ей сега… Но откъде да знам какво е това да стоиш до кръста в проклетата трева?! Аз никога не съм я виждал на по-близо от десет крачки — разбира се, ако не се броят синтетичните морави!

Защо се съгласих да се кача толкова високо? Защо приех поканата?

Макар че е трудно да се нарече това покана.

Живееш си ти, значи, фронтовия живот на хлебарка, тичаш си по окопите на пукнатините в подовете и стените. Всеки шум приемаш като насочен срещу теб и всеки път трябва да си готов за това, че може да те размажат. И ето че веднъж излизаш на светло и те спипват. Само че вместо да те смажат и да пукнеш изведнъж, здраво стиснат в нечии пръсти, излиташ някъде нагоре, където смятат да те разгледат.

Кабината продължава и продължава да се изкачва. Екранът, заемащ изцяло едната стена, показва реклама: гримирана девойка гълта хапче за щастие. Останалите стени са бежови, меки, направени така, че да не нервират пътниците и да не им позволят да си разбият главите в тях в пристъп на паника; определено има куп поводи да се възхищава човек на асансьорите!

Вентилацията съска. Усещам, че съм се изпотил. Върху бежовия под се сипят капки. Гърлото не пропуска въздуха, сякаш го е стиснала мощна механична длан. Девойката ме гледа в очите и ми се усмихва. В мен е останало тънко отверстие, през което едва успявам да всмукна достатъчно кислород, за да не изгубя съзнание. Бежовите стени бавно, почти незабележимо се свиват около мен, стремейки се да ме задушат.

Пуснете ме!

Притискам с длан усмихващата се червена уста на девойката. На нея, изглежда, това даже й харесва. После изображението изчезва и екранът се превръща в огледало. Поглеждам отражението си. Усмихвам се.

Обръщам се, за да халосам вратата с юмрук.

И в този момент асансьорът спира.

Крилата се разтварят.

Стоманените пръсти, стиснали трахеята ми, неохотно отслабват хватката си.

Изсипвам се от кабината в някакво фоайе. Подът като че ли е каменен, а стените — май от дърво. Осветлението е вечерно, зад обикновената маса на рецепцията стои доброжелателен портиер със загоряла кожа и широко облекло. Никакви надписи, никаква охрана; тези, които имат достъп дотук, знаят къде са попаднали, и са наясно каква цена ще им се наложи да заплатят за всяка несдържаност.

Каня се да се представя, но портиерът дружелюбно маха с ръка.

— Минавайте, минавайте. Зад рецепцията има втори асансьор.

— Още един?!

— Той ще ви качи на покрива буквално за две секунди!

На покрива?

Никога по-рано не съм бил на покриви. Животът ми, както и на всички останали, преминава в помещения, в боксове и във влакове. Понякога се озоваваш навън — преследваш някого, всичко се случва. Там няма какво толкова да се прави.

Но покривите са съвсем друга работа.

Успявам някак да изобразя върху потната си физиономия крива усмивка, стягам се и пристъпвам към тайния асансьор.

Никакви екрани, никакво управление. Поемем си въздух, гмурвам се вътре. Подът е паркет от руско дърво, нещо рядко срещано. Забравил за секунда за страха си, прикляквам и го опипвам. Това не е композит определено… Солидна работа.

Именно като такъв идиот на колене — междинния стадий от известната рисунка на тема превръщането на маймуната в човек — ме заварва тя, когато вратата изведнъж се отваря. Като че ли не е учудена от позата, в която се возя в асансьора. Възпитание.

— Аз…

— Знам кой сте. Съпругът ми малко ще се позабави и ме помоли да ви развличам. Смятайте ме за неговия авангард. Аз съм Елен.

— Да се възползвам от случая… — Без да се надигам от пода, се усмихвам и целувам ръката й.

— Струва ми се, че ви е малко горещо. — Тя измъква пръстите си от ръката ми.

Гласът й е хладен и монотонен, а очите и са скрити зад огромните кръгли стъкла на слънчеви очила. Широката периферия на екстравагантната й шапка — редуващи се бежови и кафяви концентрични окръжности — спуска върху лицето й воал от сянка. Виждам само устните й — вишнево червило — и зъбите, идеално заострени и кокаиново бели. Може би това е обещание за усмивка. А може би просто й се иска с едно полудвижение на устните си да накара един мъж да гради примамливи хипотези. Просто ей така, за упражнение.

— Малко ми е тясно — признавам си аз.

— Тогава елате, ще ви покажа нашия дом.

Изправям се и се оказва, че съм по-висок от нея, но ми се струва, че тя продължава да ме гледа отвисоко иззад своите стъкла. Предлага ми да я наричам Елен, но всичко това са си игри на демокрация. Госпожа Шрайер, ето как трябва да се обръщам към нея, като се има предвид какъв съм аз и чия съпруга е тя.

Нямам си никаква представа за какво съм притрябвал на мъжа й, и изобщо не мога да проумея за какво му е да ме пуска в дома си. Аз на негово място бих се погнусил.

От светлото антре — крилата на асансьорната кабина се отварят към обикновена входна врата — попадам във върволица от просторни стаи. Елен върви малко по-напред, показвайки ми пътя, без да се обръща към мен. Което е прекрасно, защото се пуля на гледките като някой дивак. Посещавам всякакви домове — моята работа, като някогашната работа на старицата с косата, не позволява да се прави разлика между бедни и богати. Но никъде не ми се беше случвало да виждам такъв интериор.

На госпожа Шрайер и съпруга й се пада повече жилищна площ, отколкото на обитателите на няколко квартала десет-двайсет нива по-надолу.

И не е нужно човек да пълзи на колене, за да се убеди, че всичко в дома е натурално. Разбира се, разхлабените и протрити дъски от черно дърво на пода, ленивите месингови вентилатори под тавана, азиатските тъмнокафяви мебели и излъсканите от употреба дръжки на вратите — всичко това е стилизация. Плънката на дома е свръхсъвременна, но е скрита зад съвсем истински месинг и съвсем истинско дърво. От моя гледна точка — непрактично и неоправдано скъпо. Композитът струва десетки пъти по-евтино и отгоре на това е вечен.

Сенчестите стаи са пусти. Няма прислуга; понякога от сенките се появява човешки силует, но се оказва, че е скулптура — или от покрит с излята патина бронз, или от лакирано черно дърво. Отнякъде се разнася тиха старинна музика и госпожа Шрайер хипнотизиращо се поклаща на вълните й, докато плува през безкрайните си владения.

Роклята й е правоъгълник от кафяв плат. На раменете е преднамерено по-широка, а яката е твърде груба — просто кръгла дупка. Разголвайки отгоре само шията — дълга, аристократична — тя е непроницаема по цялата й снага, но внезапно завършва върху бедрата с права, сякаш начертана, линия. И отвъд тази линия също има сянка. Красотата обича сенките, в тях се ражда съблазънта.

Завой, арка — и изведнъж таванът изчезва.

Над мен се ширва небето. Застивам на прага.

По дяволите! Знаех какво ще видя и все пак не бях готов за него.

Тя се обръща, усмихва ми се снизходително:

— Нима не ви се е случвало да бъдете на покрив?

Плебей, това има предвид.

— По време на работа ми се налага много по-често да се мотая из гетата, Елен. Случвало ли ви се е да бъдете в гето?

— А, да… Вашата работа… Вие нали убивате хора или нещо подобно, а?

Задала въпроса си, тя сякаш не очаква отговор — извръща се и продължава нататък, увличайки ме подир себе си. И аз не отговарям. Най-накрая преглътнал небето, се отлепвам от касата на вратата и осъзнавам къде ме е докарал асансьорът.

В истинския рай. Не в захаросания християнски ерзац, а в моя персонален парадайз, който никога не съм виждал, но за който, както се оказва, цял живот съм си мечтал.

Около мен няма стени! Нито една. Стоя на прага на голямо бунгало, заемащо средата на обширна пясъчна поляна в сърцето на дива тропическа градина; оттук в различни посоки са застлани дъсчени пътечки, на никоя от които не се вижда краят. Плодови дървета и палми, неизвестни ми храсти с огромни сочни листа, мека зелена трева — цялата растителност тук, макар и пластмасово ярка, несъмнено е истинска.

За пръв път от дявол знае колко време усещам, че дишам леко. Сякаш през целия ми живот върху гърдите ми е седяла някаква мръсна дебелана, притискаща ребрата ми и тровеща дишането ми, а сега съм я изблъскал и най-накрая съм почувствал свободата. Отдавна не съм усещал такова нещо. А може би и никога.

Следвайки по дървената настилка бронзово надменната госпожа Шрайер, откривам за себе си мястото, което би трябвало да бъде мой дом. Тропически остров — така изглежда резиденцията на съпруга й. Изкуствен — но човек може да се досети за това само по геометричната му идеалност. Той е кръг с диаметър поне километър, заобиколен от равномерната ивица на плажа.

Когато госпожа Шрайер ме извежда на плажа, самообладанието ми ме предава. Навеждам се и загребвам шепа ситен нежен бял пясък. Бих могъл да си представя, че сме на атол, изгубен някъде в морското безбрежие, ако плажът не приключваше с прозрачна стена вместо с пенливи вълни. Зад стената има пропаст, а малко по-нататък, на десетки метри по-долу — облаци. Почти незабележима дори от няколко крачки разстояние, стената се издига нагоре и се превръща в огромен купол, покриващ острова изцяло. Куполът е разделен на сектори, всеки от които може да се повдига, откривайки плажа и градината за слънцето.

В единия край, между плажа и стъклената стена, се плиска синя вода — малкият басейн се старае да изглежда за госпожа Шрайер като късче от океана. Точно пред него върху пясъка има два шезлонга.

Тя се настанява на единия от тях.

— Обърнете внимание — казва госпожа Шрайер, — облаците винаги остават отдолу, затова при нас се получава много хубав тен.

Самият аз съм виждал слънцето неведнъж, обаче знам куп хора от долните нива, които при отсъствието на истинско слънце са се научили да се задоволяват с нарисувано. Но явно когато дълго време съседстваш с чудото, започва да ти омръзва и се опитваш да му измислиш някаква практическа употреба. Какво, слънцето ли? От него се получава толкова естествен тен…

Вторият шезлонг явно принадлежи на съпруга й; направо ги виждам как те, обитателите на небето, вечер съзерцават от този Олимп света, който смятат за свой.

Отпускам се на няколко крачки от нея — сядам направо върху пясъка — и се заглеждам в далечината.

— Как, харесва ли ви при нас? — покровителствено се усмихва тя.

Наоколо, докъдето ми стига погледът, се разстила кълбящо се облачно море — а над него се реят стотици, хиляди летящи острови. Това са покривите на другите кули, седалищата на най-богатите и най-могъщите — защото в един свят, сглобен от милиони кутийки затворено пространство, няма нищо по-скъпо от откритото пространство.

Повечето покриви са превърнати в градини и горички. Живеейки на небето, техните обитатели кокетно тъгуват за земята.

А там, където летящите острови се разтапят в мъглата, мирозданието е обхванато от пръстена на хоризонта. За пръв път виждам тънката линия, отделяща земята от небето. Когато излизаш на открито на долните или средните равнища, перспективата винаги е запълнена и всичко, което се вижда между стволовете на кулите, са други кули, а дори и да се случи така, че между тях да има някаква празнина, в нея не може да се види нищо освен още по-далечни кули.

На живо хоризонтът не се отличава много от това, което ни показват на стенните екрани. Разбира се, вътре ти винаги знаеш, че пред теб е просто картинка или проекция, че истинският хоризонт е твърде ценен ресурс, че оригиналът е достъпен само за онези, които са способни да си платят за него, а на останалите им стигат и репродукциите върху джобните календарчета.

Загребвам шепа ситен бял пясък. Той е толкова нежен, че ми се иска да го докосна с устни.

— Вие не отговаряте на въпросите ми — прави ми забележка тя.

— Извинявайте. Какво ме попитахте?

Докато тя се крие зад своите наподобяващи очите на водно конче окуляри, няма никаква възможност да определя наистина ли й е интересно моето мнение, или тя просто прилежно ме развлича, както е наредил съпругът й.

Загорелите й колене и оплетените от златни ремъчета високи сандали сияят, отразявайки слънцето. Лакът върху ноктите й е с цвят на слонова кост.

— Как ви се струва при нас?

Имам готов отговор.

Аз също би трябвало да се родя безгрижен безделник в тази райска градина, да приемам слънчевите лъчи като нещо, което ми се полага, да не виждам стени и да не се боя от тях, да живея на воля, да дишам с пълни гърди! А вместо това…

Извършил съм една-единствена грешка — не съм излязъл от правилната майка — и сега трябва да си плащам за това през целия си безкраен живот.

Мълча. Усмихвам се. Умея да се усмихвам.

— При вас тук прилича на огромен пясъчен часовник. — Усмихвам се широко на госпожа Шрайер, докато пресявам белите зрънца и примижавам срещу слънцето, което виси в зенита си, точно над стъкления купол.

— Виждам, че за вас времето все още тече. — Тя навярно гледа струящия между пръстите ми пясък. — За нас то отдавна е спряло.

— О! Дори времето е безсилно пред боговете.

— Вие сте тези, които се наричате Безсмъртните. А аз съм обикновен човек от плът и кръв — възразява тя, без да усети подигравката.

— Но аз имам много по-големи шансове да умра, отколкото вие — отбелязвам.

— Нали вие сам сте си избрали тази работа!

— Грешите — усмихвам се аз. — Може да се каже, че работата избра мен.

— Значи да убивате е вашето призвание?

— Аз не убивам никого.

— А аз дочувам обратното.

— Те правят своя избор сами. Аз винаги следвам правилата. Технически аз, разбира се…

— Колко скучно.

— Скучно?

— Аз си мислех, че сте убиец, а вие сте бюрократ.

Иска ми се да сваля шапката й и да намотая косите й на юмрука си.

— А ето сега ме гледате като убиец. Сигурен ли сте, че винаги следвате правилата?

Тя прегъва единия си крак в коляното, сянката обхваща по-голямо място, фунията се разширява, сега аз съм на самия й край, сърцето се забавя, в гърдите ми има вакуум, ребрата ми всеки момент ще започнат да се чупят отвътре… Как може този разглезен боклук да ми причинява това?

— Правилата премахват отговорността — изричам аз премерено.

— Боите се от отговорност? — Тя вирва брадичка. — Нима все пак ви е жал за онези клетници, които вие…

— Чуйте ме — казвам аз. — На вас сигурно никога не ви е хрумвало, че не всички живеят в същите условия като вас? На вас може би не ви е известно, че четири квадратни метра на човек е норма дори на приличните равнища? А помните ли колко струва литър вода? А един киловат? Обикновените хора от плът и кръв ще отговорят на този въпрос, без да се замислят нито за секунда. И всички те знаят защо водата, енергията и пространството струват толкова. Заради вашите клетници, които, ако ние не ги наглеждаме, окончателно ще разрушат и икономиката, и кулите. Включително и вашата кула от слонова кост.

— Вие сте много красноречив за главорез. Макар че разпознавам във вашето пламенно изложение цели пасажи от речите на съпруга ми. Надявам се не сте забравили, че вашето бъдеще е в неговите ръце? — студено се интересува тя.

— С моята работа свикваш да цениш повече настоящето.

— Е, да… когато всекидневно крадеш бъдещето на другите… Явно се пресищаш с него?

Надигам се от мястото си. Кучката на господин Шрайер сякаш е извадила от пазвата си комплект игли и ги забива в мен една след друга, стараейки се да отгатне най-болезнените ми точки. Не възнамерявам да търпя отвратителната й акупунктура.

— Какво се усмихвате? — прозвънява гласът й.

— Мисля, че ми е време да тръгвам. Предайте на господин Шрайер, че…

— Пак ли ви е горещо? Или тясно? А представете си себе си на мястото на тези хора. Та вие ги наказвате само защото…

— Аз не мога да се окажа на тяхно място!

— А, да, този ваш монашески обет…

— Работата не е в това! Просто разбирам каква цена плащаме всички ние заради това, че някой не може да се сдържа! Аз самият я плащам! Аз, а не вие!

— Не се самозалъгвайте! Вие просто не можете да разберете тези хора, защото сте кастрат!

— Какво?!

— Та на вас не са ви нужни жените! Вие ги заменяте със своите хапчета! Не е ли така?

— От къде на къде?! Край, аз бях дотук!

— Та вие нали сте същият като всички тях! Идеен импотент! Смейте се, смейте се! Знаете, че казвам истината!

— Имаш нужда да те…

— Вие… Какво?! Пуснете ме…

— Искаш да те…

— Пусни ме! Тук всичко е под наблюдение… Аз… Да не си посмял!

— Елен! — избоботва в дълбините на градината кадифен баритон. — Скъпа, къде сте?

— На плажа сме! — Тя не успява веднага да изтръска от гласа си дрезгавината, и й се налага след миг да повтори всичко отначало. — Тук сме, Ерих, на плажа!

Госпожа Шрайер оправя смачканата си кафява рокля и секунда преди съпругът й да се появи от храсталака, успява да ми удари шамар — истински, злобен.

Сега съм неин заложник; какво мога да очаквам от тази кучка? Защо изведнъж така се озлоби срещу мен? Какво изобщо се случи току-що между нас? Така и не видях очите й, макар че шапката лежи, съборена върху пясъка. Медните й коси са върху раменете й…

— А… Ето къде сте!

Той изглежда точно така, както и на екрана, по новините — съвършено. От времето на римските патриции такова благородство на чертите се е връщало на грешната земя само веднъж — в Холивуд през петдесетте години на двайсети век, за да изчезне отново след това за дълги столетия. И ето го новото пришествие. При това последното, защото Ерих Шрайер няма да умре никога.

— Елен… Ти дори не си предложила на нашия гост коктейли?

Поглеждам покрай нея — към пясъка; около шезлонгите той е така разоран, сякаш е арена за борба с бикове.

— Господин сенатор… — Навеждам глава.

В зелените му очи се долавят спокойната доброжелателност на юберменш^[1] и сдържано ентомологично любопитство. Изглежда, господин Шрайер не е обърнал внимание нито на съборената шапка, нито на следите по пясъка. Навярно той по принцип рядко поглежда под краката си.

— Оставете това… Обръщайте се към мен по име. Вие сте в дома ми, а вкъщи аз съм просто Ерих.

Сега кимвам мълчаливо, без да го назовавам по никакъв начин.

— В края на краищата сенаторът — това е просто една от ролите, които играя, нали? При това не най-важната. Когато се прибера вкъщи, аз излизам от нея като от делови костюм и я окачвам в антрето. Всички ние просто играем ролите си и на всички нас понякога костюмите ни са неудобни…

— Простете — не издържам аз. — Изобщо не мога да изляза от своя. Боя се, че това е кожата ми.

— Не се бойте. Кожата може да се свали. — Шрайер приятелски ми намига и вдига захвърлената шапка. — Успяхте ли да огледате владенията ми?

— Не… Разговаряхме със съпругата ви…

Госпожа Шрайер не ме поглежда. Изглежда, тя още не е решила дали да ме екзекутира, или да ме помилва.

— Не притежавам нищо по-ценно от нея — засмива се той, подавайки й шапката на ивици. — Коктейли, Елен. За мен — „Отвъд хоризонта“, а… за вас?

— Текила — казвам аз. — Трябва да се освежа.

— О! Вечната напитка… Текила, Елен.

Тя изобразява покорен поклон.

Разбира се, това е знак за особено внимание, както и фактът, че Шрайер е помолил съпругата си да ме посрещне. Внимание, което аз не съм заслужил — и не съм сигурен, че ще успея да заслужа.

Аз изобщо не съм привърженик на живота на кредит. Придобиваш нещо, което не трябва да ти принадлежи, а се разплащаш с това, че вече не принадлежиш сам на себе си. Идиотска концепция.

— За какво се замислихте?

— Опитвам се да разбера защо ме повикахте.

— Повикал съм ви? Чуй го само, Елен, а? Аз ви поканих. Поканих ви да се запознаем.

— Защо?

— От любопитство. Интересни са ми хората като вас.

— Такива като мен са сто и двайсет милиарда само в Европа. Приемате ли по един на ден? Разбирам, че не сте ограничени във времето, и все пак…

— Изглежда, нервничите. Уморен ли сте? Твърде дълго ли пътувахте дотук?

Той говори за асансьора. Знае за някои мои особености. Навярно е чел личното ми досие. Изгубил е част от времето си.

— Сега ще ми мине. — Обръщам един двоен шот текила.

Кисел жълт огън, разтопен кехлибар, шмиргел по гърлото. Прекрасно. Вкусът е странен. Не прилича на синтетика. Не прилича на нищо, което ми е познато, и това ме кара да застана нащрек. Бях се смятал за познавач.

— Какво е това? „Ла тортуга“? — опитвам се да отгатна.

— Не, какви ги говорите! — усмихва се той.

Протяга ми резен лимон. Любезничи. Аз поклащам глава. За онези, които не обичат огъня и шмиргела, съществуват коктейлът „Отвъд хоризонта“ и други сладости.

— Чели сте личното ми досие? — Пукнатините върху устните ми изгарят от спирта. Облизвам ги, за да ме щипе по-дълго. — Поласкан съм.

— Ситуацията го изисква — разперва ръце Шрайер. — Нали знаете, Безсмъртните се намират под моя опека.

— Опека? Едва вчера чух по новините как обещахте да разформировате Фалангата, ако народът пожелае това.

Елен обръща окулярите си към мен.

— Понякога ме упрекват в безпринципност — намига ми Шрайер. — Но си имам железен принцип: да казвам на всеки онова, което иска да чуе от мен.

Веселяк.

— Не на всеки — възразява госпожа Шрайер.

— Говоря за политиката, любов моя — лъчезарно й се усмихва господин Шрайер. — В политиката не може да се оцелее по друг начин. Но семейството е единственият тих пристан, в който можем да бъдем самите себе си. Къде, ако не в семейството, можем и трябва да бъдем искрени?

— Звучи прекрасно — изрича тя.

— Тогава, с твое позволение, ще продължа — измърква той. — Та така. Хората, които вярват на новините, обикновено искат да вярват и в това, че държавата се грижи за тях. Но ако им разкажеш как именно държавата се грижи за тях, ще им стане лошо. Всичко, което те искат да чуят, е: „Не се притеснявайте, при нас всичко е под контрол, включително и Безсмъртните“.

— Тези изтръгнали се от оковите щурмоваци.

— Те просто искат да ги успокоя. Да ги уверя, че в Европа, с нейните вековни устои на демокрация и зачитане правата на човека, Безсмъртните са просто принудително временно явление.

— Вие умеете да внушавате увереност в утрешния ден. — Чувам как в мен се отваря шлюз, изливащ текилата направо в кръвта. — Знаете ли, ние също гледаме новините. Всички крещят, че Безсмъртните са погромаджии, с които отдавна е време да се приключи, а вие само се усмихвате. Сякаш нямате нищо общо с нас.

— Много точно го формулирахте! Сякаш ние нямаме нищо общо с Фалангата. Затова пък ви даваме пълен картбланш.

— И обяснявате, че сме напълно неуправляеми.

— Нали разбирате… Нашата държава е основана на принципа на хуманността! Правото на живот на всеки е свято, както и правото на безсмъртие! Европа се е отказала от смъртното наказание преди векове и ние никога няма да се върнем към него под никакъв предлог!

— А ето сега отново разпознавам другото ви лице, от новините.

— Не очаквах, че сте толкова наивен. С вашата работа…

— Наивен? Знаете ли… Просто с нашата работа често ни се иска да поговорим с хората от новините, които ни заравят в лайната. И ето един рядък случай.

— Не мисля, че ще ви се удаде да се скарате с мен — усмихва се Шрайер. — Нали си спомняте? Винаги казвам на хората онова, което искат да чуят от мен.

— И какво, според вас, искам да чуя аз?

Шрайер отпива от своя фосфоресциращ тежкарски коктейл — през сламка, от сферична чаша, която не можеш да оставиш, докато не я изпразниш.

— Във вашето досие е отбелязано, че сте изпълнителен и честолюбив. Че сте правилно мотивиран. Дават се примери от поведението ви по време на операции. Всичко изглежда доста добре. Изглежда така, сякаш ви очаква голямо бъдеще. Но придвижването ви по служебната стълбица като че ли е спряло.

Сигурен съм, че в досието ми има и доста неща, за които господин Шрайер предпочита да не споменава — вероятно поне засега.

— Затова предполагам, че искате да чуете нещо за повишение.

Докосвам бузата си. Мълча, старая се да не се издам.

— И тъй като аз винаги следвам своя принцип — отново онази дружелюбна усмивка, — то възнамерявам да говоря с вас именно за това.

— Защо вие? Назначенията са от компетенцията на командващия Фалангата. Нима не той…

— Разбира се, че той! Разбира се, старият Рикардо. Назначава той! А аз просто разговарям. — Шрайер маха с ръка. — Вие сега сте дясна ръка на командира на звеното. Нали? Препоръчва се да бъдете повишен до командир на бригада.

— Десет звена? Под мое разпореждане? Кой го препоръчва?

Кръвта, примесена с текила, пулсира в главата ми. Това е повишение през две степени. Изпъвам гръб. А аз за малко не насилих жена му и не разбих физиономията му. Страхотно.

— Препоръчва се — кима господин Шрайер. — Какво мислите?

Да командвам бригада — това би означавало да престана да потъпквам лично човешките съдби. Да командвам бригада, би означавало да се измъкна от гнусната си бърлога и да отида в по-просторно жилище… Умът ми не го побира кой би могъл да препоръча подобно нещо.

— Мисля, че не съм заслужил това. — Изговарям думите с усилие.

— Всъщност мислите, че сте го заслужили отдавна — казва господин Шрайер. — Още текила? Изглеждате малко несъсредоточен.

— Имам усещането, че възнамерявате да ми натресете пожизнен кредит. — Поклащам набъбналата си глава.

— А вие не обичате кредитите — подхваща Шрайер. — Така пише в досието ви. Но това не е кредит, не се притеснявайте. Просто предварително заплащане.

— Не мога да си представя как бих могъл да ви се издължа?

— На мен? Вашият дълг не е пред някакъв си сенатор. А пред обществото. Пред Европа. Добре, да съкратим прелюдията. Елен, влез вътре.

Тя не се възпротивява, а на прощаване ми връчва още един двоен шот. Шрайер я съпровожда със странен поглед. Усмивката се е отлепила от устата му и е отлетяла нанякъде и за един миг той забравя да надене върху красивото си лице някакво друго изражение. За част от секундата го виждам такъв, какъвто е в действителност — празен. Но когато се обръща към мен, той отново целият сияе.

— Фамилията Рокамора би трябвало да ви е позната?

— Активист на Партията на живота — кимам аз. — Един от ръководителите…

— Терорист — поправя ме Шрайер.

— Издирван е от трийсет години…

— Ние го намерихме.

— Арестувахте ли го?

— Не! Не, разбира се. Представете си: полицейска операция, куп камери, Рокамора се предава, разбира се, и веднага се появява във всички новинарски емисии. Започва процес, ние сме принудени да го направим открит, всички дърдорковци на света се редят на опашка да го защитават безплатно, за да се изпъчат от екраните, той използва съда като трибуна, става звезда… Сякаш съм преял преди лягане и сънувам кошмар. А на вас как ви се струва?

Свивам рамене.

— Рокамора е вторият по важност човек в Партията на живота, веднага след Клаузевиц — продължава Шрайер. — Те и техните хора се опитват да подкопаят устоите, на нашата държавност. Да счупят крехкия баланс… Да съборят кулата на европейската цивилизация. Но ние все още можем да нанесем превантивен удар. Вие можете.

— Аз? По какъв начин?

— Системата за оповестяване го откри. Неговата приятелка е бременна. Той се намира при нея. По всичко изглежда, че не възнамеряват да декларират бременността. Отличен шанс да изпробвате способностите си в качеството на командир на звено.

— Добре. — Замислям се. — Но какво можем да направим по нашата линия? Дори ако той направи избор… Обикновена неутрализация. След инжекцията ще проживее още няколко години, може би всичките десет…

— Да, ако всичко стане по правилата. Но когато преследваш такъв едър дивеч, трябва да си готов за изненади. Операцията е опасна, сам разбирате. Може да се случи какво ли не!

Шрайер слага ръка върху рамото ми.

— Нали ме разбирате? Работата е деликатна… Приятелката му е бременна в четвъртия месец… Обстановката е напрегната, той не е на себе си… Внезапно нахлуване на звено на Безсмъртните… Той храбро се хвърля да защитава възлюбената… Хаос… Вече не може да се разбере как се е случило всичко. А и не са останали никакви свидетели освен самите Безсмъртни.

— Но нали това същото може да го направи и полицията, или не?

— Полицията? Представяте ли си скандала? По-лошо от това е само тази гад да се обеси в затворническата килия. А Безсмъртните са друга работа.

— Напълно неуправляеми — кимам аз.

— Погромаджии, с които отдавна трябваше да сме приключили. — Той отпива от чашата. — Вашето мнение?

— Аз не съм убиец, каквото и там да сте говорили за мен на съпругата си.

— Изумително нещо — припява той добродушно. — Толкова внимателно изучих досието ви. Там пише много за вашите качества, но не се казва нито дума за чувствителност. Може би ще трябва лично да допълня досието.

— Ако ще допълвате, наречете го „чистоплътност“. — Поглеждам го в очите.

— Може би дори „маниакална чистоплътност“?

— Безсмъртните трябва да следват Кодекса.

— Редовите от Фалангата. Обикновените правила са за обикновени хора. Онези, които командват, трябва да проявяват гъвкавост и инициатива. И онези, които биха искали да командват.

— А неговата приятелка? Тя има ли връзка с Партията на живота?

— Нямам си никаква представа. Не ви ли е все едно?

— И нея ли трябва…?

— Девойката? Да, разбира се. Иначе вашата версия за събитията може да се окаже под въпрос.

Кимам — не на него, а на самия себе си.

— Сега ли трябва да взема решение?

— Не, разполагате с два дни. Но искам да ви кажа, че имаме и друг кандидат за повишение.

Той ме дразни, но не мога да се сдържа:

— И кой е той?

— Хайде, хайде… Не ревнувайте! Вие може би го помните под личния му номер. Петстотин и три.

Усмихвам се и изпивам двойния шот на екс.

— Хубаво е, че имате толкова приятни спомени от този човек — усмихва се в отговор Шрайер. — Сигурно в детството всичко ни изглежда доста по-приятно, отколкото е в действителност.

— Нима Петстотин и трети е във Фалангата? — Става ми тясно дори тук, на проклетия им летящ остров. — Нали според правилата…

— Винаги има изключения от правилата — прекъсва ме Шрайер с учтиво озъбване. — Така че ще имате приятен сътрудник.

— Ще се заема с тази работа — казвам.

— Ами прекрасно. — Той не изглежда учуден. — Добре че намерих във ваше лице човек, с когото може да се говори открито и по същество. Не си позволявам такава искреност с всеки. Още текила?

— Давайте.

Той сам се приближава до мобилния плажен бар и изсипва от започната бутилка в квадратната ми чаша два пръста огън. През отворената секция на купола долита прохладен вятър, разрошва пластмасово сочните корони на дърветата. Слънцето е започнало да залязва. Главата ми е стисната в обръч.

— Знаете ли — казва господин Шрайер, подавайки ми чашата, — вечният живот и безсмъртието все пак не са едно и също нещо. Вечният живот е тук. — Той докосва гърдите си. — А безсмъртието е тук. — Пръстът му докосва слепоочието. — Вечният живот — той се усмихва — е включен в базовия социален пакет. А безсмъртието е достъпно само за избраните… Мисля, че вие бихте могли да го постигнете.

— Да го постигна? — шегувам се аз. — А нима не съм един от Безсмъртните?

— Разликата е същата както между човека и животното. — Той изведнъж ми показва пустото си лице. — Очевидна за човека и неочевидна за животното.

— Значи все още ми предстои да еволюирам?

— Уви, нищо не става от само себе си — въздъхва Шрайер. — Трябва да убиете животното в себе си. Вие, между другото, не взимате ли хапчета за безгрижие?

— Не. Сега не.

— Напразно — добродушно ме укорява той. — Нищо не кара човек по-добре да надскочи себе си от тях. Съветвам ви да опитате пак. Е, какво пък… брудершафт?

Чукваме си чашите.

— За твоето развитие! — Шрайер пресушава своето кълбо и го пуска върху пясъка. — Благодаря, че дойде.

— Благодаря, че ме повикахте — усмихвам се аз.

Когато бог говори мило с касапин, за последния това означава по-скоро предстоящо заколение, отколкото покана за апостолство. И кой може да разбере по-добре това от касапина, сам играещ си на бог с добитъка?

— Какво е това? „Франсиско де Ореляна“? — Пускам в празната чаша лъчите на залязващото слънце, поглеждам към отблясъка.

— „Кетцалкоатл“. Вече сто години, откакто не го произвеждат. Аз не го пия, но казват, че вкусът е изискан.

— Не знам — свивам рамене аз. — Главното е ефектът.

— Е, да. И още нещо за всеки случай… Ако изведнъж вземеш, че се разколебаеш. Ще изпратим и Петстотин и трети. Ако не се появиш ти, ще се наложи той да се заеме с работата. — Той въздъхва, сякаш за да покаже колко неприятен би му бил този вариант. — Елен ще те съпроводи. Елен!

На прощаване той ми стиска ръката. Има хубаво ръкостискане и приятна длан — силна, суха, гладка. При работата му това сигурно е полезно, макар че то не говори за абсолютно нищо. Знам това заради собствената ми работа — през мен също преминават доста човешки ръце.

Той остава на плажа, а госпожа Шрайер — без шапка — ме ескортира до асансьора. По-скоро даже ме взема на буксир, като се има предвид моето състояние и това, че тя продължава да плава отпред, а аз греба в килватера й.

— Нищо ли не искате да кажете? — интересува се гърбът й.

Нищо, случващо с мен през този ден, по никакъв начин не напомня за реалността и това ми придава нездраво лекомислие.

— Искам.

Ние вече сме във вътрешността. Стая с тъмночервени стени. На една от тях — огромното златно лице на Буда, изпъкнало, цялото в паяжина от пукнатини, затворени очи, клепачи, подути от натрупали се за хиляда години сънища. Под Буда — широк диван, облицован с протрита черна кожа.

Тя се обръща.

— И какво?

— Вие ненапразно живеете тук. Под този ваш купол. Тенът е наистина… — Прекарвам поглед по краката й — от сандалите до разреза на роклята. — Много, много равномерен. Много.

Елен мълчи, но аз виждам как се повдига гръдта й под кафявия плат.

— Струва ми се, че ви е малко горещо — отбелязвам.

— Малко тясно ми е. — Тя оправя яката на роклята си.

— Съпругът ви ми препоръча да взема хапчета за безгрижие. Смята, че трябва да убия животното в себе си.

Госпожа Шрайер бавно, сякаш съмнявайки се, вдига ръка, хваща очилата си и ги сваля. Очите й са зелени, с кафяво по краищата, но сякаш някак матови като изумруди, престояли твърде дълго на витрината, без да им се обърне внимание. Високи скули, чисто от бръчки чело, тънка основа на носа. Без очилата е като без бронята си — изглежда съвсем крехка с онази подканваща, предизвикателна женска крехкост, която мъжът иска да разкъса, да издраска, да стъпче.

Озовавам се до нея.

— Не бива — казва тя.

Хващам я за китката — по-силно, отколкото трябва — и кой знае защо я притеглям надолу. Не знам дали искам да й доставя удоволствие или да й причиня болка.

— Боли.

Тя се опитва да се освободи. Аз я пускам. Тя отстъпва крачка назад.

— Вървете си.

До самия асансьор Елен мълчи, а аз съзерцавам тила й, наблюдавам как се лее и блести медта. Чувствам как заради моята несръчност, заради обърканото ми движение спонтанната сила на привличане — която неочаквано почти ни беше сблъскала в космическото пространство — отслабва, как траекториите на съдбите ни всеки момент ще ни отнесат на светлинни години един от друг.

Но успявам да си събера мислите едва когато вече стоя в кабината.

— Какво не бива?

Елен леко се мръщи. Тя не задава уточняващ въпрос. Помни думите си, обмисля ги.

— Оставете животното си на мира — изрича тя. — Не бива да го убивате.

Крилата на вратата се затварят.