Дмитрий Глуховски
Бъдеще (7)

Глава VII
Рожден ден

Слънцето почти е изстинало и можеш да го докоснеш, без да се боиш, че ще се изгориш. Вятърът не се чува, но той е тук — побутва пашкулите на висящите кресла насам-натам, гледа ги замислено.

Топлият въздух гали лицето ми.

Къщата — огромни прозорци с подали се навън завеси, ванилията на стените се разтапя в устата на небето — диша отмерено, живо. Върху морните дъски на верандата се топли котка. Гледката — изпъкналостите на хълмовете с кацнали върху тях малки църкви като гърди с пиърсинг на зърната, тъмни латинки, възбудените стълбове на кипарисите — бавно потъва в нощна синева.

Фигурата, люлееща се в един от пашкулите, е безтегловна; на вятъра не му е трудно да я побутва. Макар че второто кресло е пусто, двете имат еднаква амплитуда. Тази девойка е красива, мечтателна. Тя чете, сгънала крака под себе си, уютно загърнала се с някаква история, върху устните й има неясна усмивка, сякаш отражение върху трепкаща водна повърхност.

Аз я познавам.

Русите коси стигат до раменете, бретонът е скосен, китките са толкова тънки, че никакви белезници не могат да ги заключат. Анели.

Сега — свежа, цяла — тя е възхитителна. И е моя. Моя е по право.

Преди да се приближа към нея, обикалям къщата. До стълбите към входната врата е облегнато малко колело с хромирано кормило и лъскав звънец. Вратата не е заключена. Изкачвам се по стълбите, влизам.

Под от тъмни керамогранитни плочки, медитативни абстракции на боядисаните в шоколадово стени, мебелите са прости и изящни, всеки предмет сякаш е начертан в една и съща линия.

Отвън къщата е съставена от прави ъгли, но вътре ги няма изобщо. Ниската кушетка — заоблена, покрита с тъмножълт филц — те зове да паднеш отгоре й. Кръглата обедна маса е от огледално черно стъкло, около нея има три дървени стола с кожени седалки. Зелен чай в прозрачно канче, наподобяващо малка кана; във врялата вода се стелят изсушени екзотични цветчета.

Нещо дразни погледа ми. Спирам се, обръщам се…

На стената виси разпятие. Кръстът не е голям, с размера на длан, от някакъв тъмен материал; далеч е от съвършенството — крив, той и прикованата към него фигура не са гладки, а сякаш се състоят от хиляди дребни повърхности. Като че ли не са я събирали молекула по молекула от композит, а са я изсекли като в древността с нож от къс… дърво? На челото на фигурката има венец, наподобяващ парче бодлива тел — позлатен е. Пошла статуетка.

Но кой знае защо не мога да откъсна поглед от нея; гледам омагьосано, докато нещо не се блъска в краката ми…

Роботът играчка върви по някаква своя собствена траектория, припявайки глупава песен. Върху машинното му лице е залепена лепенка, върху която е нарисувана весела муцунка. Роботът се блъска в полусглобен модел на междугалактически „Албатрос“, засяда в разхвърляните детайли.

Кой го е включил и не е завършил сглобяването на звездолета?

В ъгъла има издигаща се към втория етаж стълба — стъпалата платформи се крепят за стената само с една напречна греда, отстрани изглежда, че висят в пустотата. Отгоре долита дрънкане, „пиу-пиу“ от изстрели наужким, смях — висок, детски.

Поглеждам нагоре, вслушвам се в смеха. Иска ми се да се кача по стълбите, да се срещна с онзи, който играе там сега… Но знам, че не бива.

Прекосявам хола и спирам до прозореца.

Допирам чело до стъклото, вглеждайки се в женския силует, движен като махало от вятъра.

Усмихвам се.

Усмивката ми отразява като в черно огледало нейната усмивка.

Тя не ме вижда — твърде е увлечена от чуждата измислена история. Завъртулките на буквите пълзят от горе надолу по екрана на четеца й като сипещ се през отвора на пясъчен часовник пясък. Появяват се отникъде и пропадат в нищото, а тя се носи през тези плаващи пясъци и нищо друго не я интересува.

Анели не ме вижда — и не вижда никого. Никого от онези, които сега я гледат от укритието си.

Побутвам вратата, водеща към верандата.

Вятърът я хлопва гръмко зад гърба ми и едва сега тя ме забелязва. Спуска краката си на земята.

— Анели? — повиквам я.

Тя се изправя.

— Кой сте вие? — Гласът й трепери. — Познаваме ли се?

— Виждали сме се веднъж. — Приближавам се към нея, без да бързам. — И оттогава не мога да ви забравя.

— А аз не ви помня. — Тя слиза от креслото като дете от люлка.

— Може би защото тогава бях с маска? — казвам аз.

— Вие и сега сте с маска. — Анели отстъпва крачка назад; но зад гърба й има ограда, която не може да прескочи. — И какво правите тук? Защо дойдохте? — пита тя.

— Липсвахте ми.

Тя носи удобна мила рокля — домашна, семпла — до коленете и лактите. Роклята не показва нищо, но не е и необходимо. Коленете са такива, че са достатъчни да се откажеш заради тях от всичко друго на света. Шията е тънка, някаква детска… Артерията е изпъкнала като клонка.

— Страх ме е от вас.

— Напразно — усмихвам се аз.

— Къде е Натаниел?

— Кой?

— Натаниел. Синът ми.

— Вашият син?

В зениците й трепка тревога. Нима тя не разбира нищо?

Анели гледа през лицето ми към къщата. Аз също се обръщам. Стъмва се, но светлината в прозорците на втория етаж все не се запалва. Вече не се чува „пиу-пиу“, звънкият смях е секнал. Вторият етаж е пуст.

— Него го няма.

— Какво? Какво се е случило?! — Тя се спира.

— Той… — Печеля време, не знам как да й го обясня.

— Говорете! — Стиска юмруци. — Настоявам, ясно ли е? Какво се е случило с него?!

— Той не се роди.

— Вие… Що за глупости! Кой сте вие?!

Повдигам ръце: тихо, тихо.

— Вие претърпяхте спонтанен аборт. На третия месец.

— Спонтанен аборт? Как е възможно? Какви ги говорите?!

— Стана нещастен случай. Не помните ли?

— Какво трябва да помня?! Млъкни! Натаниел! Къде си?!

— Успокой се, Анели!

— А кой си ти?! Натаниел!

— Шшш…

— Остави ме! Пусни ме!

Но колкото по-ядосана, по-отчаяна е тя, толкова повече ме дразни това. Хващам я за косата, притискам уста към устните й — тя ухапва езика ми, устата ми се изпълва с горещина и солен вкус, но това само ме амбицира още повече.

Влача я по тревата към верандата, към изоставената къща.

Десетки очи ни наблюдават през процепите на маските, невидими в спускащата се тъмнина. Следят неотстъпно и чакат настоятелно. Погледите им ме подканват. Аз правя това, което искат да направят всички те.

Повличам я нагоре по стълбите към верандата като към жертвен олтар. Просвам я по гръб върху дъските. Не й давам да изпълзи, стоварвам се върху нея. Разпервам ръцете й встрани, едва се сдържам, търся ципа на полата й, не издържам и я разкъсвам. Платът е податлив. Не съм на себе си. Притискам я. Хълмчета на мускули под матовата кожа, завъртяният пъп, някакви безпомощни гърди.

Тя се съпротивява мълчаливо, яростно.

— Почакай… — шепна й аз. — Хайде? Та аз те обичам…

Пликчетата й са памучни, летни. Искам да бръкна с ръка там, но веднага щом освобождавам за секунда китката й — тя се побира в гривната от палеца и показалеца ми — Анели забива нокти в бузата ми, извърта се, опитва се да ме отблъсне, да се изплъзне…

Бузата ме засърбява. Докосвам се: четина, пламналите за миг прорези от ноктите й… Нямам маска на себе си. Къде се е дянала маската ми? Сложих ли я изобщо?

Тези, които ни гледат от тъмнината, сега със сигурност се смеят на моята несръчност.

— Така няма да се разберем! — рева аз. — Чуваш ли? Така няма да се разберем!

Трябва да я спра някак… Да я обездвижа… Как?!

И в този момент си спомням, че в раницата ми има няколко идеални пирона и чук. Ето го и решението.

— Престани да се дърпаш! Престани! Достатъчно! Иначе ще ми се наложи…

Тя не възнамерява да ме слуша, продължава да се извърта, пълзи, мърмори нещо жално гневно. Разсипвам пироните върху верандата и стискам един с устни, както правят дърводелците.

Уцелвам момента, допирам гранитното острие към тясната й длан и го забивам със замах, като същевременно се опитвам да проникна в нея…

— Хубаво ли ти е? Хубаво ли ти е, кучко? Ааа?!

— Ааа!!!

Тя най-накрая закрещява — оглушително гръмко. Това не е писък, а гърлен вопъл — нисък, пресипнал, мъжки.

Събуждам се от този страховит сатанински рев. Своя собствен.

— Светлина! Светлина!

Таванът светва. Сядам в леглото си.

Панталонът ми е издут. Сърцето ми препуска. Възглавницата е обърната настрани. В устата ми е солено. Вдигам дланта си — червена е. Стените на куба започват да се събират, заплашват да ме стрият на прах, не ми позволяват да дишам.

На масичката има начената опаковка сънотворно. Много добре си спомням как я купих! Тогава как така…

— Мамка ви! Гадове!

Само заради това ги гълтам тези шибани хапчета, за да не виждам нищо поне когато спя. Ако обичах да сънувам — щях да икономисвам солидно. Плащам си за гаранцията, че когато затворя очи, ще настане тъмнина! И ето че тези твари са решили да орежат дозата ми орфинорм. Защо? За да спестят грошче?

Едва сдържайки яростта си, се заемам да сравнявам химическия състав на старата опаковка с етикета на новата… Всичко съвпада. Дозировката на орфинорм е същата като преди.

Те нямат нищо общо, примирявам се аз най-накрая. Работата е в мен. Вече не ми стига моята доза. Привикнал съм към нея. От следващия ден ще пия две хапчета вместо едно. Или три. Ако трябва — цяла опаковка.

Но защо да отлагам за утре това, което мога да свърша днес?

Гълтам два топчета.

Последното, за което успявам да помисля, е, че това, което казах на Анели, преди да я прикова с пироните към верандата, е първото в живота ми признание в любов.

 

 

Когато будилникът пропищява, го захлупвам с възглавницата.

Онези, които се готвят да бъдат екзекутирани с първите лъчи на слънцето, сигурно също се събуждат с неохота. Наистина, в Европа екзекуцията е отменена като частен случай на смърт, но така или иначе днешният ден не ми обещава нищо добро. Замислям се сериозно дали да не глътна на сухо още две сънни хапчета и да не пропилея още някое друго денонощие — докато не потрябвам крайно на родината и не изпратят някого за мен.

Но в този момент кой знае защо започвам да се тревожа и сънят отлита, оставяйки ме сам в тясното легло — изпотен и ядосан на себе си. Да не се подчиниш на заповед — това все пак е крайно неуютно. Вчера аз, идиотът, се бях самозабравил, подлъган от идиотския си праведен гняв, окрилен от идиотското си великодушие и напомпан с адреналин. Днес имам махмурлук от всички тези злоупотреби.

Направо виждам как златната порта към света на избраните се затваря с трясък право пред носа ми. Над главата ми се сгъстяват буреносни облаци, закривайки завинаги от мен вълшебните летящи острови; измъкнат от Шрайер от забвението, ще бъда захвърлен обратно там…

И в този моменти си спомням какво съм направил с Петстотин и трети…

Не. Такова нещо няма да ми го простят. Да вдигнеш ръка срещу брат…

Нищо че европейските съдилища са твърде хуманни. Безсмъртните си имат своя инквизиция, свои трибунали. Медиите тръбят за нашата безнаказаност, но всичко това са глупости. Техните наказания в сравнение с нашите са като бащин ремък в сравнение с инквизиторска диба. Просто ние си имаме ваксина срещу човешките наказания, но никой няма имунитет срещу нашия Кодекс.

И все пак… Все пак се радвам, че не ми се наложи да убивам нея.

Анели.

Комуникаторът пиука — повикване. Ето ги и тях.

Върху цялата ми стена се разгръща изображение — непознато ми конте в преливащ се костюм. Контето ме гледа строго, но мен не ме е страх. Този не е от нашите — нашите не се обличат като педали — а аз не се боя от никого другиго.

— Аз съм помощник на сенатор Шрайер — казва преливащият се. Колко ли такива помощници има той? Кимам с очакване.

— Господин Шрайер би искал да ви покани на вечеря днес. Ще можете ли да дойдете?

— Аз не принадлежа на себе си — отговарям.

— Значи ще дойдете — съгласява се той. — Кулата „Цепелин“, ресторант „Дас Алте Фахверкхаус“.

Такова име не може да се запомни лесно, затова, след като той прекъсва връзката, ми се налага да прегледам на терминала имената на всички ресторанти в „Цепелин“. Нищо, така дори е по-добре. Ангажира ми вниманието.

Докато провеждам издирванията си, през целия екран преминава надписът: „Шок! Мощността на бомбата, която полицията обезвреди в Градините на Ешер, е достатъчна за унищожаването на цялата кула «Октаедър»“. Здрасти, Рокамора.

Прехвърлям страниците на ресторантите и размишлявам защо ли ме вика Шрайер. И защо този път е избрал ресторант — публично място. И няма ли да ме арестува трибуналът, преди да успея да довърша вечерята си.

Прекарвам времето до вечерта в спортния комплекс.

Бягане, бокс, каквото и да е, стига да държи главата ми празна. Около мен има цяла армия хора, на които също им се иска да си избият от главата всички мисли и да ги заменят с гореща свежа кръв. Двайсет хиляди пътеки за бягане, три хектара силови тренажори, хиляда тенискортове, петдесет футболни стадиона, милиони тренирани тела. И такива места има сигурно във всяка трета кула.

Ваксината ни е направила вечно млади, но младостта още не означава сила и красота; силата се дава на онзи, който я изразходва, красотата е безкрайна война със собствената уродливост, в която всяко примирие е равносилно на поражение.

Да бъдеш затлъстял, да бъдеш хилав, да закраставееш и да се покриеш с пришки, да се изгърбиш или да изкривиш походката си — това е позорно и отвратително. Отношението към онези, които занемаряват себе си, е като към прокажени. По-отвратителна и срамна е само старостта.

Човекът се е изваял прекрасен външно и съвършен физически. Трябва да сме достойни за вечността. Разправят, че някога красотата е била отклонение и е привличала всеобщото внимание; какво пък, сега тя е норма. Със сигурност светът не е станал по-лош заради това.

Спортните комплекси не са само развлечения.

Те ни помагат да си останем хора.

Заемам своето място — номер пет хиляди и триста — на пътечките за бягане. Тренажорите, макар и да са един до друг, са обърнати с лице към стената и всичките са снабдени с проекционни очила и звукоизолиращи наушници. Получава се удобно: всеки си е в свой свят, на никого не е тясно и макар че всички бягат към стената, всеки попада в света на своите блянове.

Аз също надявам очилата. Ще гледаме новините.

Репортажът отново е от Русия; там, изглежда, започват сериозни безредици. Камерата се прицелва към един мъртвец. Страхотно, на някого нещата му вървят още по-лошо, отколкото на мен. Отначало искам да превключа на нещо по-весело, но смъртта е пленяваща. Оставам на новините. Трябва да разбера какви се вършат там, при тях.

Репортажът е в стил „през собствен поглед“, както е модерно сега. Все едно зрителят е участник в събитията. Всичко е заснето така, сякаш аз дявол знае защо съм се озовал в тези опасни земи, а брадатият кореспондент е мой гид, който безцеремонно ме въвежда в течение на събитията. Ние с него седим на маса, скована от груби дъски, в малка стаичка, чиито стени са от някакъв странен материал — кафеникави, неравни. В очукан железен съд насред масата дими отровен буламач и брадясали варвари кусат с лъжици направо оттам в строг йерархически ред. Те ме поглеждат лошо, но не се намесват в разговора на репортера.

„Сигурно си спомняш, че в Русия никога не са ваксинирали населението против смърт? Даже е странно, като се има предвид, че ваксината са я изобретили именно тук. Сега рядко си спомнят за това. Руснаците са я продали на Европа и Панамерика, но кой знае защо не са я внедрили у дома. Обявили, че народът не е готов за това, че не се знае какви са последствията и страничните ефекти, все пак това е генно инженерство и първо трябва да се изпробва върху доброволци. За доброволци също не взимали когото и да е. Държали в тайна върху кого точно са я изпробвали. Опити върху хора са сложна история. Етика… Публиката отначало се интересувала, после охладняла. Говорело се, че експериментът нещо не се е получил, и че е още рано да се прилага ваксината върху населението…“

И изведнъж — офицерски ремък, прекаран през разкъсана уста. Прехапани до кръв устни. Изцъклени очи. Погледът на антилопата — ужас и покорност. Извити зад гърба ръце. Блед задник, яркочервени ивици от хапещите го пръсти. Черна фигура, която сякаш се е сраснала с бялата тънка плът, разкъсва я с тласъци, храни се от болката й, повдига извитите назад ръце все по-високо и по-високо. Суетливи, трескави, животински движения. Треперене. Хриптене. Вик.

Увеличавам звука, за да заглуша вика й — точно както и вчера го беше увеличил онзи, който я насилваше. Гласът от екрана обсебва мислите ми.

„… По онова време Русия вече е била затворена страна, така нареченото национално излизане офлайн е било осъществено, а по отношение на новините от запад е работел така нареченият морален филтър. Никой в Русия не научавал нещата, сметнати от властите за «аморални». Например това, че в Европа вече ваксинират всички… А също и това, че ваксинирането срещу старост дава изумителни резултати. Най-накрая медиите съобщили, че руският експеримент с доброволци е приключил с трагедия.“

Навън нещо трясва, масата подскача и от ниските прикрития се сипе прах право в съда с варивото. Варварите скачат от местата си, хващат се за матовите назъбени саби, един отваря люк в тавана — вътре нахлува светлина. Репортерът присвива очи, чеше занемарената си брада, вади от буренака нещо живо, стъпква го с крак. Той самият изглежда като един от тези диваци. Има го ефекта на присъствие. На човек му се иска да вярва в това.

Онзи, който е надникнал навън, маха с ръка и се връща на масата. Брадатият се обръща към мен и продължава:

„Страната изнасяла ваксината в огромни количества, но руснаците продължавали да остаряват и да умират. Почти всичките. След около двайсет години някои започнали да забелязват, че хората от политическия и финансов елит на Русия — тесен кръг, няколко хиляди души — не само че не умират, но и не проявяват никакви признаци за нормални възрастови промени… Президентът, правителството, така наречените олигарси, високите чинове в армията и в спецслужбите… Очевидци твърдели, че с тези хора става точно обратното — подмладяват се. Сред народа плъзнали слухове, че жертвите на експеримента с ваксинирането, чиито имена били засекретени, се оказали съвсем не жертви. Че уж руската власт направила опитите за подмладяване върху себе си. Държавните медии незабавно опровергали тези клюки, на народа бил показан остарелият президент — но само на екрана. Той не се появил повече на живо пред публиката, както и никой от близкото му обкръжение. Изобщо преките контакти с населението били сведени до минимум. Управляващите престанали да напускат Кремъл — крепостта в центъра на Москва. Макар че формално глава на държавата бил президентът, във всички негови обръщения към гражданите на Русия започнала да се използва колективната форма «ние», без да се уточнява кой именно влиза в числото на взимащите решения. Народът нарекъл тази групировка Големия змей. И този Голям змей управлява страната вече няколко столетия.“

Един от варварите, чул позната дума, пъха под носа ми парче от знаме: символично изображение на дракон, захапал опашката си. Явно пленен в битка вражески флаг. Брадаткото плюе върху дракона, захвърля го на пода и започва да го тъпче, бълвайки на чепатия си език ужасни проклятия, съдържащи множество „р“, „ш“ и „ч“. Репортерът поглежда със съчувствие дивака, оставя го да се доизкаже, после отново се обръща към обектива.

„Сега средната продължителност на живота в Русия е трийсет и две години. Но тези хора са убедени, че страната все още се управлява от същите лидери, както й преди четиристотин години“ — заключва той.

Любопитно.

Не, наистина любопитно. Струва ми се, че започвам да се увличам по руските хроники като по сериал. Утре, ако пак попадна в спортния комплекс, отново ще си пусна тези гадости.

До самия край на заниманията си повече не мисля за Анели и най-важното — не мисля за това защо съм мислел за нея.

Кулата „Цепелин“ прилича повече на забила нос в земята древна авиобомба миг преди да се взриви. Тя не е твърде висока, не повече от километър е, но е монохромна, аскетична, чугунено сурова и е сериозна с непробиваема немска сериозност — изглежда като център на тежестта ако не на целия свят, то със сигурност поне на околността. Разправят, че някъде отдолу се разпростира старият Берлин, който кулата „Цепелин“ всеки момент ще съкруши, а в един от огромните декоративни стабилизатори наистина се намира ресторантът Das Alte Fachwerkhaus.

Асансьорът тук е свръхсъвременен, просторен. Стената му е една-единствена — кабината е кръгла, и тази стена, разбира се, е проекционна. Докато летя нагоре с ускорение 2G, асансьорът се опитва да ме убеди, че се намирам в бяла гипсова беседка насред летния парк. Много мило, благодаря.

При самия вход ме посреща хостеса с рокля за ролеви игри на баварска тематика. Деколтето й наподобява поднос, на който е изложено самото немско гостоприемство, и е призвано да очарова.

Но пред очите ми е висящият от ръцете на Безсмъртните човек без едно ухо. Тънката нишка слюнка от отворената уста… Е, майната му, решавам най-накрая. Дори и сега да ме разпънат заради това, струваше си.

След като намира името ми в списъка с резервации (О, ние тук си имаме списък с чакащи за половин година напред!), деколтето отплува, подмамвайки ме подир себе си през стъклен тунел, където стените и таванът са направени от облачен памук, към покрита с купол старинна къщичка в традиционен немски стил: бели стени, кръстосани байцвани дървени греди под покрит с керемиди покрив. Ако тази къщичка не стоеше на ръба на километрова пропаст, в нея нямаше да има нищо особено.

Във вътрешността на факверкхауса — неудържимо веселие. Някой пее, дерейки си гърлото, като почуква по тежката дъбова маса с еднолитрова халба, друг е съборил другаря си по бутилка зад барплота и го налага. Лавирайки между дългите маси и столовете, сервитьорът в допотопен костюм — двайсети век на пръв поглед — носи печено прасе, някакъв охранен господин пълзи след него на четири крака. Прасето — ако, разбира се, не е имитация, отпечатана с обемен принтер — сигурно струва колкото месечния ми наем. По-спокойно ми е да си мисля, че е имитация.

Защо съм тук? За да помоля господин Шрайер за прошка, докато той осмуква свински ушички? Или да изиграя дресирана танцуваща мечка, за да развлека скучаещата му компания?

Общо взето, съм готов на всичко.

Водят ме през тази неразбория до частните стаи. Вратата примлясква зад гърба ми и се оказвам право пред него.

Полумрак. Уютен кабинет, малка маса. Кожени кресла, истински свещи. Портрети на някакви надменни пудели в сюртуци, широки златни рамки. Навярно единият от тях, с месестите устни, е Бах. Накратко казано — класика.

Трите стени са с тапети с класически картини, а четвъртата е прозрачна и през нея се вижда общата зала. Ерих Шрайер я гледа така, сякаш наблюдава бал на привидения или историческо видео, чиито герои отдавна не са между живите. Срещу него седи Елен. И двамата мълчат. В стаята няма никого другиго.

Аз съм объркан.

— А, Ян. — Той идва на себе си.

Предпазливо сядам отстрани. Елен ми се усмихва като на стар познат. Чудя се дали да започна да се оправдавам пръв или да изчакам той да ми предяви обвинения.

— Тук месото е хубаво — казва ми Шрайер. — И бирата, разбира се.

— Тайната вечеря? — не се сдържам аз.

— Странно е, че оперираш толкова свободно с християнските клишета. — Той разтяга устни. — За човек на твоята възраст. Стремиш се към Бога?

Поклащам глава и се усмихвам. Дори и да се стремях към стареца, щеше да е само за да го халосам, както трябва. Но Бог е холограма, не можеш да го удариш.

— Някога в стария Берлин имаше подобен ресторант. — Шрайер поглежда през стената. — До Хакеше Маркт. Наричаше се „Цум Вол“. „Наздраве“. Там винаги празнувахме рождения ден на баща ми. Той непременно поръчваше риндербратен, говежди котлет, и картофена салата. Винаги едно и също. Обикновен човек. Истински… А бирата им беше собствено производство. Дявол знае кога е било това… Средата на двайсет и първи век.

Винаги съм мислел, че владея мимиката си; ако се наложи, мога да се скрия зад усмивка. Но Шрайер ме разобличава незабавно.

— Е, да — усмихва се той. — Излиза, че вече съм доста над триста. Аз, така да се каже, съм един от първопроходците.

Той докосва лицето си — лицето на трийсетгодишен, пращящ от здраве мъж. Никаква измама — тази матрьошка, която е отвън, наистина е на трийсет.

— Но никога няма да ми дадеш толкова, нали?

Изшумолява сервитьорът. Шрайер поръчва риндербратен и картофена салата. Аз копирам поръчката му. Елен пожелава чаша червено вино и някакъв десерт.

— Навремето баща ми ръководеше една от напредничавите лаборатории. Занимаваше се именно с продължаване на живота и преодоляване на смъртта. Зарази и мен със своята страст… Но аз никога не съм притежавал необходимата за науката упоритост. Бизнесът, политиката — те са ми се удавали винаги. А на баща ми не му стигаха средства за изследванията… Мнозина смятаха идеите му за налудничави. А аз влагах в лабораторията му всичко, с което разполагах.

Донасят ни огромни халби бира с шапчици от пяна, връчват на Елен виното й. Шрайер не докосва нищо.

— Той се кълнеше, че е само на крачка от откритието, и отначало му вярваха. Снимаха го, пишеха за него, беше знаменитост. Но годините си минаваха, а той все не достигаше до истината. Отначало се заеха да се надсмиват над него, а после започнаха да го забравят. Но такива фанатици като него работят не за слава и не за пари. Когато навърши осемдесет, той продължаваше да нагъва месо в „Цум Вол“ и да уверява майка ми, че са останали само две-три години до решителния пробив.

Елен отпива една глътка, без да ни чака, Шрайер не й обръща никакво внимание. Пяната в халбата му вече е спаднала.

— Майка ми почина след една година. И тогава престанах да го финансирам.

Въртя се върху стола си. Не че не съм свикнал хората да ми се изповядват — когато държиш инжектора в ръце, мнозина бързат да изложат на показ душата си. Но когато ти се разголва демиург, чувстваш някаква неловкост.

— Той прие решението ми много достойно. Без да хленчи, без да ме проклина, дори не спря да разговаря с мен. Просто ми благодари за всичките години, през които съм го подкрепял, затвори лабораторията и уволни хората. Премести най-необходимото в опустелия си апартамент и продължи да работи там. Това се превърна в негов личен кръстоносен поход. Опитваше се да изпревари смъртта си. Ръцете не го слушаха, главата му съобразяваше все по-зле, през последните години не ставаше от инвалидното си кресло. Няколко пъти избухвах пред него, крещях му, че е провалил живота и на себе си, и на майка ми. Паметта ми ме уверява, че съм запазил благородството си и никога не съм го упреквал за парите, но в края на краищата съм на над триста години, а паметта винаги се старае да приспи съвестта.

Донасят котлета и картофената салата. Той не се докосва до яденето. Риндербратенът дими, изстивайки. Шрайер гледа към залата и наистина вижда там призраци. Барабани с пръсти по масата.

— Имах уважителна причина — нашата компания купуваше отдавнашен конкурент, всеки грош беше от значение. Аз и тогава се питах: е, а ако все пак му повярваш? Ако продължиш да плащаш всички сметки на лабораторията му? Току-виж успял да направи този последен пробив… и… И не умре? Да обезсмърти себе си — и заедно с това всички нас? Но аз вече не вярвах в него. Искаше ми се да вярвам и не можех да се заставя.

Шрайер въздъхва. От залата долита смях — сякаш лаят ротвайлери.

— Той почина, когато беше на осемдесет и шест. В деня на смъртта си ми се обади и се кълнеше, че е на крачка от откритието. Руснаците получиха Нобелова награда за опитите си след две години. Тяхното решение нямаше нищо общо с идеите на баща ми. По-късно аз изпратих труда му на експертиза. Казаха ми, че е вървял към задънена улица. Така че излиза, че съм бил прав, когато му отказах парите. Баща ми така или иначе не би успял. Нямаше да може.

Той се усмихва, отърсвайки се от вцепенението. Вдига халбата — пяната вече съвсем е спаднала.

— Днес е рожденият му ден. Нали нямаш нищо против да пием за него?

Свивам рамене, чукваме се. Отпивам глътка. Киселоч.

— Вкусът е почти същият… — затваря очи Шрайер. — Не съвсем и все пак…

Елен моли надзърналия сервитьор за втора чаша. Шрайер отпива малки глътки от бирата си — продължително, без да спира, като постепенно пресушава огромната си халба със странно изражение на лицето — сякаш напитката не му носи ни най-малко удоволствие, сякаш трябва да я допие до края, каквото и да стане. Последната четвърт му се удава с явни трудности, но той не оставя халбата, докато не я пресуши. После, пребледнял, седи мълчаливо още известно време, гледайки остатъците от пяна по дъното. Не ме напуска усещането, че присъствам на някакъв странен ритуал.

— Този вкус е най-близкият от всичко, което съм пробвал някога. Онова ресторантче, „Цум Вол“, си замина преди двеста години заедно с пивоварната. Там, където се намираше то, сега е една от опорите на кулата „Прогрес“. А всичко това… — Той оглежда дъбовата маса, докосва свещите. — Всичко това е менте. Знаеш ли как става? Сънуваш себе си като малък. Поддаваш се на съня и тръгваш на път. Възрастният човек се връща в дома, където е прекарал детството си, а там отдавна живеят чужди хора. Устроили са всичко по свой си начин, пребоядисали са стените и живеят там своя си живот. И се е получило, че не е трябвало да се връщаш в този дом. Разбираш ли?

— Не. — Усмихвам се, с усилие преглъщайки буцата, застинала на гърлото ми. За да я прокарам, си отрязвам къс месо. То вече е изстинало. Според мен жилаво и суховато. Онова говеждо, което понякога ям, се разтапя в устата ми. А този котлет се налага да го дъвча, сякаш наистина по-рано е бил мускули на животно. По дяволите, нима е истински?

— Ах… Ами да. Извинявай. И… Тук е същата работа. Уж прилича, но… — Той се заема да реже студения риндербратен с ножа; желязото скърца върху мрамора. Поднася посърналото месо към устата си, дъвче. — Но не. И въпреки това тук ми харесва. Трудно му е да си представи човек по-абсурдно място за стар фахверкхаус от покрива на километрова кула, а? Това е, от една страна. А от друга… От друга, сякаш… Сякаш целият този глупав ресторант е на небесата. Сякаш съм дошъл на гости на баща си. За празника.

Той сам се усмихва на своята глупост, отпива от бирата.

— Аз… Аз не съм много наясно защо… Защо вие ме… — процеждам, гледайки в чинията. — Днес.

— Защо съм повикал чужд човек на рождения ден на баща ми? — кима Шрайер, докато с машинални движения нарязва котлета.

— Да.

Той оставя приборите. Елен ме поглежда внимателно. Върху стъклото на изпразнената чаша вино стои червеният печат на устните й.

— Идвам тук всяка година, откакто намерих това място. Всяка година едно и също: риндербратен, картофена салата, бира. Нали, Елен? Това е денят, в който си напомням, че съм изгубил вяра в баща си. Напомням си, че съм го нарекъл побъркал се чудак и че съм започнал да смятам вечната младост за фантастика. Вече повече от триста години, откакто той почина, а аз продължавам да го отбелязвам. Той беше от последното поколение, на което му се наложи да остарее и да умре, нима не е глупаво? Ако се беше появил на бял свят двайсет години по-късно, можеше да седи сега тук, с нас.

— Сигурен съм, че…

— Позволи ми да приключа. Няма значение, че е сбъркал в подробностите, че работата, на която е отдал целия си кратък живот, не струва пукнат грош. Важното е, че той вярваше в нея. Въпреки всичко. Всичко се оказа възможно. Той виждаше бъдещето. Той знаеше, че хората ще станат Безсмъртни. А аз…

— Едва ли трябва да укорявате себе си за това, та нали…

— Елен… Не би ли могла да ни оставиш за минута? Трябва да кажа нещо на Ян.

Тя става — златната рокля сияе, косите й се разсипват по голите рамене, зелените й очи са потъмнели от виното — и затваря вратата след себе си. Шрайер не ме поглежда. Той мълчи, аз търпеливо чакам, изреждайки наум най-невероятните версии за това защо е решил да се сближи с мен.

— Ти си слабак — изскърцва Шрайер.

— Какво? — Бирата попада в кривото ми гърло.

— Безполезен слабак. Съжалявам, че ти се доверих.

— Вие за задачата ли? Разбирам, че…

— Този човек иска да ни отнеме безсмъртието. С каквито и думи да се прикрива, той лъже в свое оправдание. Иска нашата смърт. Иска да ни отнеме най-великото постижение на науката… Или да потопи света в хаос. Той те е баламосал. Наклеветил ни е.

— Аз се опитах да го…

— Видях записа от камерите. Ти просто го пусна. И остави свидетел.

— Нямах основания… Тя претърпя спонтанен аборт…

— Нямам си никаква представа колко време ще търсим сега Рокамора. Ти ни върна десет години назад.

— Той не може да е отишъл далеч…

— Обаче го няма никъде! Този дявол дори не се опита да види приятелката си, макар че тя продължава да седи в апартамента им.

— На мен ми се стори просто лигльо.

— Той не е боец! Той е идеолог. Той е именно дявол, съблазнител, разбираш ли това? Той просто е пречупил волята ти, превърнал те е в своя кукла!

— Звеното излезе от контрол. Изнасилваха приятелката му! — казвам аз, сега разбирайки, че това не е никакво оправдание.

— От мен искат да те накажа.

— Искат? Кой?

— Но аз искам да ти дам още един шанс. Ти трябва да доведеш делото докрай.

— Да намеря Рокамора?

— С него сега се занимават професионалисти. А ти поне… изчисти след себе си. Избави се от момичето. И по-живо, докато не е дошло на себе си и не е заговорило с журналистите.

— Аз?

— Иначе няма да мога да обясня на нашите защо още не си изправен пред трибунала.

— Но…

— А някои ще предлагат и още по-твърди мерки.

— Разбирам. И…

— Може би направих грешка, като доверих това на теб. Но моята задача сега е да направя хубава физиономия и да уверя всички, че това е било просто засечка.

— То си беше просто засечка!

— Ами чудесно. Не се притеснявай за сметката. Аз ще платя.

Разговорът е приключен. Мъртъвците с перуките ме гледат с погнуса. За Шрайер аз вече съм изчезнал, стаята е опустяла. Той замислено изучава чинията си — от риндербратена са останали само няколко жили. Явно това все пак е било истинска крава, казвам си аз слисано. В обикновеното говеждо няма жили. Защо да се произвежда нещо, което после ще бъде изхвърлено?

— И как да я убия? — питам аз.

Той ме поглежда така, сякаш съм влязъл неканен в щастливия му сън за детството.

— А аз откъде да знам?

Оставям недопитата си бира и излизам.

Слънцето вече е залязло зад далечните кули, осветило е контурите им в алено неоново и се е изключило; възвишението, върху което е разположен старият фахверкхаус, прилича на палубата на самолетоносач, който Великият потоп е захвърлил на върха на планината Арарат. Бялата двуетажна къща, препасана с портупей от кафяви сгради, стои на самия ръб на пропастта. Прозорците — театър на сенките — светят в жълто. На фона й в предзалезния сиво-синкав смог като гъсти сенки прозират необхватните стълбове на мирозданието, могъщи кули на някогашни могъщи немски компании, отдавна забравили своята националност в гастроентерологичните перипетии на корпоративната история.

— Ян? — повикват ме.

Елен стои до входа на стъкления тунел, водещ към асансьорите. В ръката й има тънка черна цигара с мундщук. Димът, който се вдига от нея, също е черен. Миризмата е странна, не цигарена, а сладка.

Ама че неловък момент. Но не мога да я отмина — Елен е преградила единствения път за отстъпление.

— Тръгвате ли си вече?

— Работа.

— Надявам се, че риндербратенът ви е харесал. — Тя си дръпва от цигарата; черният дим струи от ноздрите й. — На мен това никак не ми се удава.

— Приличате на огнедишащ дракон — казвам, мислейки си за свои си неща.

— Не се бойте — отговаря тя, като ме набожда със златна вилица, за да ме измъкне от хралупата ми, сякаш съм градински охлюв.

— Нека благородните рицари в сияещи доспехи се боят от вас. Защо пък аз? — Аз реагирам и тя веднага забива по-надълбоко вилицата, за да не ми позволи да се изплъзна.

— Вие не сте ли от моята приказка?

— Аз изобщо не съм от приказка.

— А, да… Вие работите в някаква антиутопия, нали? — Елен кара устните си да омекнат, усмивката й изпуска дим. — Бих искала да ви видя още веднъж. — Черният облак обхваща голите й рамене като кожено палто. — Случва ли ви се да пиете кафе?

— Сигурен съм, че на съпруга ви идеята ще му хареса.

— Може и да му хареса. Ще го попитам.

Елен протяга ръката си към мен и докосва с комуникатора си — златна дантела с червени камъни — гумената ми гривна. Тънък звън. Контакт.

— И какво… Мога да ви безпокоя? — Изведнъж ми става трудно да мисля за разговора с Шрайер.

— Нима винаги така ще искате разрешение?

Тя тръсва мундщука си и си тръгва, без да си вземе довиждане.

Угарката от цигарата й още тлее и черният дух се опитва да избяга от нея, преди въгленчето живот във вътрешността й да угасне завинаги.