Дмитрий Глуховски
Бъдеще (19)

Глава XIX
Базил

— Какво е това място? — Аз напрегнато се озъртам. — И защо трябваше да изключа комуникатора? Та нали ще ни търсят?

— Кино „Паласт“! — Базил хваща за самия ръб стигащата до далечния таван завеса, дърпа я. — Берлинският Дворец на киното!

Завесата се съпротивлява, трака заплашително, изсипва върху главите ни килограми прах, но Базил упорства, отвежда долния й край далеч, до самия край на сцената, докато най-накрая нещо отдолу не поддава със скърцане, и кулисите веднага се отдръпват встрани, оголвайки половината от мръснобял киноекран.

— Мисля, че това ни е достатъчно! — вика ми Базил.

— За какво?

— Трябва да поговорим.

Аз също трябва да поговоря с теб.

Дворецът е разорен: креслата са изпочупени и изнесени, паркетът е изтърбушен, през тъмносините стени са прераснали корените на великански пукнатини, а в самата сърцевина на огромната кинозала на пода лежи паднало огледало — бронзово, грамадно, многотонно, и всичко долу сега е в кристални пръски.

Зад стените се чува ниско бучене и отмерен грохот, от който целият свят се тресе. Пробиват дупка през земята и в пробитото гърло забиват костилка с диаметъра на Луната — ето на какво прилича. Старото здание не се налага дори да го събарят — то всеки момент само ще се разпадне, разтърсено от мощните вибрации.

— Та това е строителна площадка! — казвам аз на Базил. — За чий дойдохме? Тук не бива да се влиза!

— Как не бива, щом ние сме тук? — Той се приближава към мен, усмихнат до ушите. — След месец на това място ще бъде основата на кулата „Новият Еверест“, ето тогава със сигурност няма да може да се влезе. А дотогава… — Базил, гостоприемният домакин, прави широк жест към двореца си.

— Слушай! Напразно постъпваш така с нашите — връщам се аз към недоизказаното. — Нали сме едно звено. Викат те заедно с останалите да се разтовариш след работа, да си прочистиш мозъка, а ти взимаш, че…

— Това може да изглежда странно — той прави физиономия, — но не ми се иска да гледам как Триста и десети ползва нашите сурови щатни проститутки. Той прави това унило до невъзможност само и само всички да знаят, че при него всичко с половия живот е както трябва. А всички останали стоят в кръг и подкрепят началството.

— Добре! — прекъсвам го аз. — Но ти нали не си длъжен да правиш това заедно с тях, и там има богат избор! Там е тази… Агния акробатката. Джейн също е добра, онази с трети размер.

— Много апетитно разказваш! — Базил пъха под носа ми юмрука си с вдигнат палец. — Веднага си личи майсторът!

— Ти не разбираш ли, че това е подозрително? — Отблъсквам ръката му. — Че те все ме разпитват? Нали сме звено? Не бива да скриваме нищо един от друг!

— Аз имам какво да крия. Малка ми е пишката. Стеснявам се от нея. И не искам с вида й да развалям апетита на Сто шейсет и трети, докато той извива ръцете на някоя девойка със замазани синини.

— О, я се разкарай! На мен самия сега вече ще ми се доповръща…

— Не, наистина, що за слабоумие — да ходим при курвите под строй и да се чукаме на раз-два, сякаш маршируваме на плаца? Замисли се. Записано ли е в Кодекса, че звеневият трябва да протоколира всеки мой оргазъм?

— Разправят, че си имаш история.

— История?

— Че са те видели с някаква жена.

— А ти им кажи, че пия хапчета за безгрижие вместо карамелки. Добре е за фигурата и е в духа на устава. Хубаво, стига за тия досадни неща. Виж по-добре какво изрових?

Той слага на пода някакво джобно устройство на триножник, насочва го, търси нещо в комуникатора…

— Але хоп!

Висящата във въздуха прах е обхваната от бял конус, а на мръсния екран изведнъж се появява цветен прозорец. Още в първия момент разбирам всичко. Защото знам наизуст всеки кадър.

— Откъде?

Става ми неловко, срамно; чувствам се виновен дори само за това, че съм дошъл с него тук; за какво са му на него „Глухите“? Днес? Тук? С мен? Да ми напомни за всичко? Да ме унизи?

И все пак не се помръдвам от мястото си. Чакам да видя какво ще стане.

Базил не отговаря. Той сяда по турски право на пода. Гледа внимателно надписите. Усмихва се, обръща се към мен, тупа по прашния паркет до себе си.

— Хайде, сядай! Та това е филмът! Пълната версия!

И ето… Къщата, полянката, креслата пашкули, мечето, колелото, идеалната двойка, образцовите родители. Откога не съм ги виждал? Още откакто…

— Тате! Та-те! Ще отидем ли с колелата до станцията?

На екрана изскача петгодишно спретнато момче с шорти и поло, добре поддържани ръце — ноктите са равни и чисти. Повдига ми се.

— Що за сладникав задник!

— Ти също не си го представяше така, а? — хъмка Базил. — Не се притеснявай, ще го гръмнат след две-три минути.

— Заради това ли дойдохме на строителната площадка?

Базил не отговаря веднага.

— Добре, да спрем тук. Жалко за хлапето.

Той оставя видеото на пауза — пада ни се кадър с изглед от прозореца. Разрошените хълмове, параклисите, лозята, високото небе, перестите облаци.

Някъде навън с оглушителен вой се стоварва сонда с дължината на земната ос, потъва в дълбоката почва, върху която стои старият дворец, и стените му са обхванати от конвулсия. От тавана се откъртват парчета бетон, лети мазилка.

— Сега тази развалина ще рухне! — крещя му аз.

— Не се шашкай! — командва Базил. — На, пийни си за храброст!

И ми подава бутилка. Композитна, мека, черна. На етикета с бели букви пише „КАРТЕЛ“.

— Що за отрова е това?

— Текила!

— Текила? В два часа през деня?

— Да! Текила, момче! Текила в два часа през деня!

Той отпива голяма глътка и подава бутилката на мен. Изучавам я с недоверие — газирани коктейли, оризова бира — това го разбирам. Но текила?

Опитвам предпазливо. Киселата гадост одира езика и гърлото ми, възгорчивият вкус се всмуква в рецепторите ми. Текилата оцветява въздуха, който дишам, кратко и злобно ме удря в слънчевия сплит и още веднъж в тила, със замах.

— Е, как е?

— Гадост.

— Не бъди такъв педал! — Той ми взима бутилката, отпива още веднъж от нея, после ми я връща. — Хайде още! Как иначе ще почувстваш, че живееш?

Пия отново — и втория път текилата не става нито с грам по-добра; нали това е евтин боклук от трейдоматите — за онези, на които оризовата бира им се струва твърде бавна.

Деветстотин и шести оставя бутилката на пода и се обръща с коленете си към нея като към някакъв идол.

— Ние в аквариуми съществуваме — и набиваме планктон. Във вените ни черна кръв рибешка тече! — декламира той. — Отдавна сме изстинали, не можем без теб да оживеем. За да бъдем топлокръвни пак, преливане е нужно. И си преливам аз текила.

Тогава той пада пред черната бутилка, наистина приличаща на някакъв груб идол от каменния век.

— О, текила! В гърлото ми шмиргел! Ти, разтопен кехлибар! Ти, огън кисело жълт! Аз се моля, ти молитвите ми чуваш. Бил съм винаги хилава риба, но с теб станах човек!

— Що за глупости? — сумтя аз. — Добре, дай да отпия.

Вече и на мен ми се иска да вкарвам в себе си тази гадост, а после отново да му предам бутилката и да се приведа в общ знаменател с Деветстотин и шести. Да го разбера. Да се опитам да го разбера.

— Това е поезия! — обижда се Базил. — Това е моето признание в любов. Поне текилата никой не може да ми забрани да обичам.

— Клоун. Нито рими, нито ритъм.

— Клоуните имат право да обичат клоунки, а тези, които са по-отчаяни, задирят дори акробатките. Иска ми се да бях клоун.

— Можеш да искаш каквото си щеш, само не си и помисляй да говориш за това пред Триста и десети или пред Деветстотния…

— Или Седми, или Двеста и двайсети, или Деветстотин деветдесет и девети. Най-добре, момче, да говориш за всичко със самия себе си. Само че, знаеш ли, не бива на глас, че току-виж…

Без да го чакам да довърши дрънканиците си, вземам бутилката от прашния й пиедестал и отпивам.

Базил сяда по турски на пода пред самия прозорец към Тоскана.

— Помниш ли деня, в който ни пуснаха от интерната? Най-първия? Бях сигурен, че веднага ще хукна натам, към това място. Да видя какво е всичко в действителност. Тези хълмове, небето…

Помня.

— И на теб ти предлагах да отидем там — кой знае защо ми напомня Базил. — Помниш ли?

Помня, разбира се.

— Не.

— А ти: „Слушай, сега не ми е до това, ще ни разпределят по кубове, трябва да си избера нормално жилище, преди другите да са разграбили всички прилични! Ще имаме стотици възможности за тази твоя Тоскана!“.

Точно така си беше. Първият ми ден на свобода.

— Е, и какво? Затова пък сега кубът ми е на нормално място, на две крачки от централния хъб, а не в някоя дупка, както е при други от нашите. Мога да се явя пръв на всяко повикване!

— Е, да, това да. А отиде ли до Тоскана поне веднъж? В онази, нашата?

— Та там сигурно няма нищо!

— Но ти провери ли?

— А ти самият да не би случайно да си проверил? — Ядосвам му се; текилата се ядосва.

— Не — клати глава Базил. — Не. Може би да отскочим? Още сега?

— Ти да не си откачил? Утре имаме дежурство! А и как изобщо може да се намери това място? Филма може да са го снимали в Канада! Тоест аз нямам нищо против, но… Друг път, когато имаме повече време…

— Няма да има друг път — казва ми Базил.

— Това пък защо?

Той ме поглежда внимателно, изучаващо.

— Заминавам.

Не може да има по-голяма безсмислица от тези думи. Той, разбира се, се шегува или ми се подиграва; проверява реакцията ми.

— Къде заминаваш?

— Емигрирам. В Панамерика за начало.

— Какво?!

На Безсмъртните им е забранено да прекосяват границите на Европа; ние нямаме дори задгранични паспорти.

— Не мога да остана повече тук, Седемстотин и седемнайсети. Не можем да останем. Дай да отпия.

— Ние не можем?

— Те нали знаят. Ел и останалите. Те специално са те изпратили при мен. Ти си моят черен знак, Ян.

— Я се разкарай!

— История, нали? Да, имам история. Имам.

— Каква история? — Олюлявам се и разпервам ръце настрани като въжеиграч.

— С една новинарска кореспондентка.

— Що за глупости? Дай тук бутилката.

— Тя е новинарска кореспондентка. Казва се Киара. На италиански това означава „светла“ — съобщава ми Базил.

— Почакай! — С усилие насочвам към него показалеца си. — Ти какво, наистина ли си забърсал някъде мадама?! Срещате се?!

— Тоест по-рано беше репортерка. Сега я изхвърлиха от работа. Казали, че излиза от строя. Бръчки, уморен вид… Гърдите й не са същите.

— Тя не е проститутка?! Ти се срещаш с жена? Идиот! Психар!

— Аз й казвам: на света няма по-хубави бръчки. Обожавам бръчките ти. Всяка. Всички. И особено тези около очите. И няма по-желан ешафод от падината между зрелите ти гърди. Глупавата ми глава точно се вмества. Ти само ми позволи да притисна устни към нея и да дочакам ножа. Ако любовта е гилотина, нека да ме съсече. Ако умра — значи съм живял.

— Базил? Ти чалнал ли си се?! Базил!

— И тя ми казва: „Как може да си такъв глупак?“. Това е цялата история, момче.

— Млъквай, ясно ли ти е? Не искам да знам за това. Това означава трибунал! И ако не докладвам за теб — и за мен също трибунал! Това си е между теб и тази… Защо ми разказваш всичко това?

— А на кого другиго да го разкажа? На Ел?

Дишам, ухапвам бузата си отвътре, за да поизтрезнея, но текилата се е пропила във всичките ми клетки.

— Защо тя има бръчки?

— Има бръчки и очарователен син на тригодишна възраст. Казва се Чезаре. Научих го да ме нарича „чичо Базил“, но той няколко пъти сбърка и каза „тате“. Много конфузна ситуация беше.

— Спиш с инжектирана? — Прилошава ми от ужас; сякаш току-що ми е признал, че има рак в последен стадий.

— Киара. Обичам я. Нали няма да кажеш на никого?

— Не. Не, разбира се, че не! Но… аз не искам да знам това!

— Трябва да го знаеш, Седемстотин и седемнайсет. Извинявай.

— Защо?!

— Без теб ние с нея няма да можем да избягаме. Нужно ми е да ме прикриваш.

— Ти си се чалнал — повтарям аз. — Къде ще бягаш?! Никъде не можеш да избягаш от тях! Не смей дори да си го помисляш.

— А какво, да гледам ли как тя грохва? Остарява? Да я отведа в резерват? А в Панамерика, разправят, безсмъртието може да се купи… И там поне не гледат на старците като на чумави…

— Просто я остави! Остави я и Ел може би ще забрави за това! Аз ще говоря с него! Аз съм дясната му ръка! Кажи й, че повече никога няма да я видиш! Смени си ай-дито!

— Не мога — клати глава Базил. — Не мога и това е.

— Слабак!

— Ами да — свива рамене той. — Аз не съм супермен. Просто човек от плът и кръв. Жив. Нали мога да имам слабости?

— Млъкни!

Страх ме е за него — толкова ме е страх, колкото не ме е било от интерната от същия този ден, в който той спори с доносника Двеста и двайсети, отказа да заклейми майка си и го прибраха в гробницата.

— Нима на нищо не са те научили?! Няма къде да се денеш от тях, Деветстотин и шести! Няма! Ти дори нямаш паспорт! Ще те хванат на границата — и край с теб! Нали знаеш? Кастрация и раздробител! И ще ни накарат нас да ти причиним това!

Базил ми се усмихва:

— Ти може и да не го правиш. Чуй ме, всичко съм измислил!

— Не искам да слушам нищо!

— В Хамбург има хора, които ще ни измъкнат оттук. Киара ги познава. В Небесните докове. Малко съмнителни хора, разбира се — превозват тук нелегални от Русия, но този е единственият вариант. Има само един проблем…

— Млъкни!

— Мен ще ме следят. Вече ме следят. Засичат всичките ми придвижвания. Затова и те помолих да изключиш комуникатора си. Ако разберат, че Киара и Чезаре са с мен, че отиваме в Хамбург… Може да се провалим. Трябва да ги вземеш ти и да отидеш пръв.

— Аз?!

— Ако се случи нещо… По пътя или в Доковете… Какво може да направи тя? Някой трябва да ги защитава. Ако изведнъж Ел се опита… Ще тръгнете с първата лодка и когато минете границата, Киара ще ми даде сигнал. В Доковете е вечен бардак, теб никой не те следи, ще се промъкнете! Просто искам да съм сигурен, че с нея всичко е наред, че тя е в безопасност, преди да тръгна и аз самият. След денонощие ще бъда при вас.

— С вас? Кои са тези „вас“?

Базил ми протяга бутилката — почти празна.

— Нека да се махнем оттук. Да се махнем, Ян. Ще се махнем ли?

… Вие сондата, унищожаваща берлинското кино „Паласт“; след два дни тук ще има грандиозен изкоп, в него ще разположат опорите на „Новия Еверест“, ще налеят езеро от еластичен цимент. Но засега всичко си е тук — съблечен наполовина парцален екран, уморено бронзово огледало, отломки от кристал върху изтърбушения паркет, стопкадърът на Тоскана и бутилката „Картел“ за нас двамата.

Поклащам глава:

— Ще те намерят. Ще има трибунал. Няма да избягаш от тях, Базил. Няма да те пуснат. Жената… за това могат да си затворят очите. Веднъж, два пъти… Но дезертьорство…

— Стига си хленчил — отговаря ми той. — Дай да си разделим напитката, почти нищо не остана.

И ние пресушаваме черната бутилка. Вече не чувствам вкуса.

— В Кодекса е казано, че службата във Фалангата е доброволна. Всеки има право…

— Работата в Якудза е доброволна! Чувал ли си за поне един човек, който да е напускал службата?! Няма да дойда. Не. Няма да дойда.

Базил въздъхва пиянски:

— Значи ще ми се наложи да рискувам сам, щом те е шубе.

— Какво общо има тук шубето?! А?! Какво общо има?! Какво ще правя там, в твоята Панамерика?! Тук си имам работа, занимание, смисъл! Кариера!

— Кариера! — изсумтява той.

— Да, кариера! Аз, между другото, съм заместник-звеневи!

— Ще минат още сто години — и ще станеш звеневи! И вместо куб два на два на два метра ще имаш три на три на три!

— И защо чак след сто?

— Слушай, момче… Струва ми се, че гледаш твърде сериозно на всичко това. Твърде много вярваш в него.

— В какво? Кое „това“?

— Всичко! Безсмъртните, Фалангата, Партията… — Той не се удържа и се оригва. Това ме обижда.

— Ако не е Партията, пренаселването би… Фалангата е единствената й опора. Цялото общество, цялата идея за вечна младост… — Бял шум покрива мислите ми.

— Нали ти казвам, не бива да се отнасяш толкова сериозно към това! Вечната младост, пренаселването, всички тези глупости. Знаеш, че системата се държи, докато вярват в нея. Те се боят най-много от това хората да не започнат да се замислят.

— Какво има тук да се мисли! За пръв път в цялата история… човечеството… Ние имаме вечна младост!

— И какво те грее вечната младост?

— Това е благо!

— Това е бла-бла-благо. Искаш да се трудиш като акушер цял живот? Достойна за един мъж работа — да прави аборти на жените. Не работа, а мечта!

— Това не е работа, а служба. Ние служим на обществото. Служим!

— Да обиколиш света. Да воюваш за латинските въстаници, да похитиш едноместен хидроплан, пълен с оръжие, заедно с единствената дъщеря на някакъв диктатор, да се влюбиш в нея, да зарежеш всичко и да живееш на някакъв остров в Тихия океан, където изобщо не са чували за пренаселването. Или да усвояваш заедно с китайските санитари радиоактивните джунгли на Индия, да отстрелваш тигри и да пращаш цялата си заработка на обикновена девойка от Макао, която лъжеш, че си чуждестранен принц! Или…

— За какво говориш изобщо?

— Имам още трийсет сценария за това как може да се пропилее нашата младост. Вече бяхме акушери, момче, може би е достатъчно? Или на теб всъщност тук всичко ти харесва? Като на останалите момчета?

— Какво значение има тук дали ми харесва, или не? Ние си имаме мисия!

— О, зарежи го това! И каква е тя?

— Защитаваме правото на хората на вечен живот!

— Точно. През цялото време го забравям. Отлична мисия.

Той взема бутилката и я запраща в дъното на залата; за малко не улучва падналото огледало.

— Не разбирам. — Изплювам се на пода. — Заради какво трябва да рискуваш всичко?! Заради какво рискуваш живота си? Заради някаква мадама! Заради клоунка! Заради акробатиката?!

— Защото акробатиката изобщо е единственият смисъл, който има този живот! Какъв живот е това без нея — само съществуване. Като на гъбата или някаква инфузория. Всички останали, момче, от мухата до кита — само любов и живеят. Търсене и борба.

— Борба?

— Любовта, момче, е борба. Борба на две създания да станат едно!

— Ти си пиян.

— Ти си пиян. Аз съм като стъкло.

— Аз не искам да се боря. Не искам да съм едно цяло с друго създание. Да си рискувам заради това главата?! Как ли пък не!

Базил ме поглежда със съчувствие, тупа ме по рамото и ми поставя диагноза:

— Значи ти си гъба, момче.

Значи съм гъба. Обидно.

Помълчаваме малко и накрая аз не се сдържам:

— Къде изобщо я намери?

— Запознахме се в къпалните.

— Ние не бива да ходим там! Това е забранено!

— Забранено е — кима той. — И какво от това?

— Е, и… И как е там?

— Любопитният поглед на една девица, прекрасна и млада, си струва присъдата, която ще ти дадат. Тайното докосване в чашата с клокочеща вода си струва всички наказания на света. А за нейната целувка? Късайте ми пагоните. Карайте ме пред трибунала, гадове. Само за едно съжалявам — че не съм съгрешил за разстрел.

Изсеквам се.

— А те… Твоята Киара… Тя наистина ли е толкова… особена?

Деветстотин и шести се усмихва:

— Киара обича дългите свободни рокли — стеснява се от това, че напълнява. А на мен ми се замайва главата от нейния корем, от бедрата й. И от историята й — из Индокитай, из Панамерика, из Африка… Мога да я слушам с часове. Какво още да ти разкажа за нея? Искаш ли просто да ви запозная? Тя си има и приятелки. Знаеш ли какви кадри се срещат там, в новините!

— Млъкни, сатана — отвръщам му аз.

— Ти си сатана! — обижда се той.

— Всичко това е сериозно, Базил! Това е наистина! Осъзнай се! Това е твоят живот!

— Ето! Живот! Живот, разбираш ли? А не някакво там живуркане. По-добре така — да пламнеш и да изгориш, но пък да почувстваш нещо! Е! С мен ли си?!

Поглеждам към Тоскана и разбирам — това е. Вторият ми шанс. Това, които исках да му кажа, когато бяхме на по дванайсет, той ми го казва сега: „Хайде да избягаме! Ти и аз — заедно можем да го направим!“.

— Не знам — мънкам аз. — Не съм сигурен. Трябва да помисля. Нека да отидем някъде следващата седмица… Ще вземеш твоята текила… Дори може и да намерим тези хълмове… Пикник… И ще обсъдим всичко спокойно, а? Аз не мога така. Не мога толкова бързо.

— А аз не мога да чакам. Още малко — и ще ме спипат. Трябва сега. Ако ти не можеш да изведеш Киара, ще ми се наложи да го направя сам. Не мога да й позволя да тръгне сама.

— Идиотски план!

— Извинявай, но нямах време да измисля по-добър. Едвам намерихме тези хора в Доковете…

— Не можеш да избягаш. Няма да ви се получи.

— С теб…

— Не. Не. Ще поговоря с Ел. Ще ти простят, Базил. Нищо няма да ти направят. Изпрати мадамата си сама. Нека отиде в своята Панамерика. Остани с нас. Моля те, Базил. Умолявам те. Не прави това. Не бива.

— Не мога. Нямам избор — казва той. — Не мога без нея. Ще ми се наложи. Само че не им казвай нищо, става ли?

— Добре.

Грохотът и воят навън утихват — сякаш са размислили да събарят Двореца на киното.

— Жалко за него — казвам. — За Двореца. Нищо няма да остане. И няма да се върнеш тук.

— Той ще отстъпи мястото си на прекрасна кула с хиляда нива — възразява Базил. Освен това смятай, че ние току-що сме го увековечили — ние с теб винаги ще го помним, нали? А ние нали сме Безсмъртни!

 

 

Може би, ако му бях помогнал да избяга, той сега щеше да е жив. Щеше да се къпе със своята Киара в Тихия океан, щеше да играе със сина си футбол или да пътува с него през целия Байкостал Сити с кабрио. А може би щеше да се раздели с нея и да отиде в Южна Америка, където да воюва на страната на някакви въстаници, защото се е влюбил в красивата дъщеря на вожда на тамошната революция.

Не, не може! Не може! Такова нещо не би могло да се случи!

Никъде не би избягал.

Никой никъде не може да избяга от тях.

Всичко приключи така, както и трябваше да приключи.

В раздробителя.

Ел ме освободи от участие в екзекуцията.