Том Роб Смит
Дете 44 (9)

Волск

15 март

Варлам Бабинич седеше с кръстосани крака на мръсния бетонен под в ъгъла на претъпканата обща спалня, с гръб към вратата, като скриваше с тялото си наредените пред него предмети. Не искаше другите момчета да се намесват, както обикновено правеха, когато нещо представляваше интерес за тях. Огледа се. Трийсетината момчета в стаята не му обръщаха никакво внимание; повечето от тях лежаха едно до друго на осемте подгизнали от урина легла, които бяха принудени да делят. Две от тях си разчесваха взаимно подутините по гърбовете, нахапани от дървеници. Доволен, че няма да му досаждат, той отново се обърна към наредените пред него предмети, събирани през годините, всичките скъпоценни за него, включително и най-новата му придобивка, откраднатото тази сутрин — четиримесечно бебе.

Варлам смътно съзнаваше, че е извършил нещо нередно, и ако го хванат, ще си изпати повече от всякога. Също така съзнаваше, че бебето явно е нещастно. То плачеше. Той не се тревожеше, че вдига шум, защото никой нямаше да забележи още едно дете, което пищи. Интересуваше се не толкова от бебето, колкото от жълтото одеяло, в което то беше увито. Горд с новата си придобивка, сложи бебето в центъра на сбирката си, сред жълтата консервна кутия, старата жълта риза, боядисаната в жълто тухла, част от скъсан плакат с жълт фон, жълт молив и книга с мека жълта подвързия. През лятото беше добавил към сбирката си диво жълто цвете, откъснато в гората. Цветята не траеха дълго, а нищо не го натъжаваше повече от това да гледа как жълтият цвят избледнява, как цветето увяхва и покафенява. Тогава се питаше:

Къде отива жълтият цвят?

Нямаше представа. Но се надяваше някой ден и той да отиде там, може би когато умре. Жълтият цвят беше много по-важен за него от всичко и всички. Жълтият цвят беше причината да се озове тук, в интерната във Волск, държавно заведение за умствено изостанали деца.

Когато беше малък, гонеше слънцето, сигурен, че ако бяга дълго и стигне далеч, ще го улови, ще го свали от небето и ще го занесе вкъщи. Веднъж тича в продължение почти на пет часа, преди да го хванат и да го върнат, крещящ гневно, че са прекъснали преследването му. Родителите, които го биеха с надеждата да изкоренят странностите му, накрая приеха, че методите им не дават резултат, и го оставиха в ръцете на държавата, която прилагаше почти същите методи. През първите две години в интерната често го завързваха за леглото като куче в някакво селско стопанство. Той обаче беше силно дете с широки рамене и магарешки инат. За няколко месеца успя да счупи рамката на леглото, да се освободи от веригата и да избяга. Озова се в покрайнините на града, гонейки жълт вагон на отминаващ влак. Накрая го върнаха в интерната, изтощен и обезводнен. Този път го заключиха в шкаф. Но всичко това беше отдавна — сега, когато навърши седемнайсет, персоналът му имаше доверие, а и самият той достатъчно поумня и разбра, че не може да стигне толкова далеч, че да догони слънцето, нито да се изкачи толкова високо, че да го свали от небето. Вместо да преследва слънцето, се съсредоточи върху това да намира жълти предмети наблизо край дома, като бебето, което беше откраднал през отворен прозорец. Ако не бързаше толкова, можеше да развие одеялото и да остави бебето. Но изпаднал в паника, страхувайки се, че ще го хванат, беше взел и двете. Сега, загледан в пищящото невръстно дете, забеляза, че одеялото придава лек жълтеникав оттенък на кожата му. И се зарадва, че е откраднал и двете.

* * *

Отвън спряха два автомобила и от тях слязоха шестима въоръжени милиционери от Волск, водени от генерал Нестеров, човек на средна възраст с широки рамене и здраво телосложение на колхозник. Заповяда с жест на хората си да обкръжат сградата, а той с лейтенанта се приближиха до входа. Макар че обикновено милиционерите не бяха въоръжени, днес Нестеров бе заповядал да носят оръжие. Щяха да стрелят на месо.

Кабинетът на директора беше отворен: радиото свиреше тихо, на масата бяха пръснати карти за игра, а във въздуха се носеше тежък мирис на алкохол. Не се виждаше никой от възпитателите. Нестеров и лейтенантът продължиха по-нататък и излязоха в коридора. Мирисът на алкохол се смени с вонята на изпражнения и сяра. Сярата се използваше за борба с дървениците. Миризмата на изпражнения нямаше нужда от обяснения. Следи от тях имаше по пода и по стените. Общите спални, край които минаваха, бяха претъпкани с малки деца, по четирийсетина в стая, облечени само в мръсни ризки или мръсни къси панталонки, но никога и в двете. Лежаха по три-четири в леглата върху тънки износени дюшеци. Не помръдваха и гледаха тъпо в тавана. На Нестеров дори му се стори, че някои вече са умрели. Макар че беше трудно да се прецени. Тези, които бяха на крака, се спускаха към тях и ги дърпаха за униформите, опитвайки се да отнемат пистолетите им. На децата явно им липсваше вниманието на възрастните. Милиционерите бързо бяха заобиколени от досадните дечица. Макар че беше подготвен за ужасните условия, Нестеров откри, че реалността се оказа много по-лоша. Имаше намерение да говори за това с директора, но не днес, а някой друг път.

След като претърси първия етаж, Нестеров се качи горе, а лейтенантът се опитваше да попречи на децата да го последват, като ги гледаше строго и сърдито размахваше ръце, което само ги разсмиваше, сякаш това беше забавна игра. Отблъскваше ги леко назад, но те веднага се втурваха след него, защото им харесваше да ги отблъскват. Изгубил търпение, Нестеров изръмжа:

— Остави ги на мира.

Нямаха избор, освен да ги оставят да се мъкнат след тях.

Децата в горните стаи бяха по-големи. Нестеров предположи, че са разпределени в спалните по възраст. Заподозреният беше на седемнайсет години — крайната възраст за пребиваване в това заведение, след което възпитаниците биваха изпращани на най-тежката черна работа, на каквато не се съгласяваше никой нормален човек, и на която средната продължителност на живота беше трийсет години. Стигнаха до края на коридора. Оставаше да претърсят още една спалня.

Варлам седеше с гръб към вратата, увлечен да гали одеялото на бебето, и се чудеше защо то вече не плаче. Побутна го с мръсния си пръст. Изведнъж в стаята прозвуча непознат глас, който го накара да се вцепени.

— Варлам, стани и се обърни много бавно.

Варлам сдържа дъха си и замижа, сякаш това можеше да накара гласа да изчезне. Но гласът прозвуча отново.

— Няма да повтарям. Стани и се обърни.

Нестеров пристъпи напред. Не виждаше какво има зад гърба на Варлам. Не чуваше бебешки плач. Другите момчета седяха с изпънати гърбове и с напрегнат интерес наблюдаваха ставащото. Варлам изведнъж се оживи, наведе се, грабна нещо от пода и се обърна. В ръцете си държеше бебето. То заплака. Нестеров въздъхна облекчено: детето поне беше живо. Но не и вън от опасност. Варлам го притискаше до гърдите си, ръцете му стискаха крехкото вратле.

Нестеров се огледа. Лейтенантът беше останал до вратата, заобиколен от любопитните деца. Целеше се в главата на Варлам, в очакване на заповед да открие огън. Нищо не му препречваше целта. Само дето не беше най-добрият стрелец. При вида на оръжието някои от децата се разпищяха, други започнаха да се смеят и да тупат с ръце и крака по дюшеците. Ситуацията явно излизаше от контрол. Варлам се паникьоса. Нестеров прибра пистолета си в кобура, протегна ръце, опитвайки се да го успокои, и заговори, надвиквайки глъчката.

— Дай ми детето.

— В голяма беда съм.

— Не, не си. Виждам, че бебето е добре. Доволен съм от теб. Свършил си добра работа. Грижил си се за него. Дошъл съм да те поздравя.

— Свършил съм добра работа?

— Да.

— Мога ли да го задържа?

— Трябва да се убедя, че бебето е добре. А после ще поговорим. Мога ли да го погледна?

Варлам знаеше, че възрастните са много сърдити, че ще му отнемат бебето и ще го заключат в стая, където няма жълто. Притисна бебето по-силно, стисна го така, че одеялото запуши устата му. Отстъпи към прозореца и видя паркираните милиционерски коли и въоръжените хора, наобиколили сградата.

— В голяма беда съм.

Нестеров внимателно пристъпи още по-напред. Нямаше намерение да отнеме детето със сила — то би могло да пострада в схватката. Погледна лейтенанта, който кимна, показвайки, че е готов да стреля. Нестеров отрицателно поклати глава. Детето беше много близо до лицето на Варлам. Рискът беше твърде голям. Трябваше да измисли друг начин.

— Варлам, никой няма да те удари или нарани. Дай ми детето и ще поговорим. Никой няма да ти се сърди. Имаш думата ми. Обещавам.

Нестеров направи още крачка напред, с което попречи на лейтенанта да стреля. Погледна сбирката от жълти предмети на пода. Вече беше имал работа с Варлам, когато от въжето за пране беше открадната жълта рокля. От вниманието му не убягна, че бебето е завито в жълто одеяло.

— Ако ми дадеш детето, ще попитам майката дали можеш да задържиш жълтото одеяло. Сигурен съм, че тя ще се съгласи. Искам само бебето.

Като чу, както му се стори, справедливото предложение, Варлам се отпусна. Протегна ръце и подаде детето. Нестеров се втурна напред и го грабна от ръцете му. Увери се, че изглежда добре, преди да го предаде на лейтенанта.

— Занесете го в болницата.

Сякаш нищо не беше станало, Варлам седна с гръб към вратата и подреди наново нещата си така, че да запълни мястото на липсващото бебе. Децата в спалнята отново притихнаха. Нестеров коленичи до него.

Варлам попита:

— Кога ще мога да взема одеялото?

— Първо трябва да дойдеш с мен.

Варлам продължи да подрежда сбирката си. Нестеров погледна жълтата книга. Беше милиционерско ръководство, поверителен документ.

— Откъде имаш това?

— Намерих го.

— Искам да го разгледам. Нали няма да възразиш?

— Чисти ли са ти ръцете?

Нестеров отбеляза, че ръцете на Варлам бяха много мръсни.

— Чисти са.

Нестеров взе ръководството и започна небрежно да го разлиства. В средата, между страниците, имаше нещо. Той обърна книгата и я разтърси. На пода изпадна гъст кичур руса коса. Вдигна го и го опипа. Варлам се изчерви.

— В голяма беда съм.