Том Роб Смит
Дете 44 (3)

Село Кимово, сто и шейсет километра северно от Москва

Същия ден

Анатолий Бродски не беше спал три денонощия. Беше толкова уморен, че дори най-обикновените движения изискваха напрежение на силите. Вратата на плевнята пред него беше заключена. Знаеше, че трябва да я избие. Задачата му се струваше немислима. Просто нямаше необходимите сили. Заваля сняг. Вдигна поглед към нощното небе, умът му блуждаеше и когато най-сетне осъзна къде е и какво трябва да прави, снегът бе покрил лицето му. Облиза снежинките по устните си и разбра, че ако не влезе вътре, ще умре. Съсредоточи се и ритна вратата. Пантите изскърцаха, но вратата не помръдна. Ритна я отново. Дъските се разцепиха. Окуражен, той събра последните си сили, прицели се в катинара и ритна вратата за трети път. Дървото се пропука, вратата се отвори. Той застана на входа, за да свикнат очите му с мрака. В единия край на плевнята, в оградено място, имаше две крави. В другия край бяха струпани инструменти и слама. Разстла няколко груби чувала върху замръзналата земя, закопча палтото си, легна, кръстоса ръце и затвори очи.

* * *

От прозореца на спалнята си Михаил Зиновиев видя, че вратата на плевнята е широко отворена. Тя се люлееше напред-назад от вятъра и снегът влизаше вътре. Обърна се. Жена му спеше. Реши да не я безпокои, облече тихо полушубката си, обу валенките и излезе.

Вятърът се беше усилил, вдигаше облаци от сняг и го запращаше в лицето на Михаил. Той вдигна ръка, за да заслони очите си. Като наближи плевнята, погледна през пръстите си и видя, че катинарът е разбит и вратата е отворена. Надникна вътре и след като очите му свикнаха с мрака, забеляза очертанията на мъж, легнал в сламата. Без ясна представа какво ще направи, влезе в плевнята, хвана вилата, приближи се до спящия и я насочи към корема му, готов да го прободе.

Анатолий отвори очи и видя нечии покрити със сняг валенки на сантиметри от лицето си. Претърколи се по гръб и вдигна поглед към мъжа, надвесил се над него. Зъбите на вилата бяха насочени право към корема му. Никой от двамата не помръдна. Дъхът им образуваше пара, която ту се появяваше, ту изчезваше. Анатолий не се опита да хване вилата. Не се опита и да се отмести.

Останаха така вцепенени, докато Михаил не усети парещ срам. Ахна, сякаш невидима сила го блъсна в диафрагмата. Хвърли вилата и падна на колене.

— Моля те, прости ми.

Анатолий седна. Адреналинът го беше събудил, но тялото го болеше. Колко ли беше спал? Малко, твърде малко. Гласът му беше дрезгав, гърлото сухо.

— Разбирам. Не трябваше да идвам тук. Не трябваше да те моля за помощ. Сега трябва да мислиш за семейството си. Изложих те на опасност. Аз съм този, който трябва да моли за прошка.

Михаил поклати глава.

— Изплаших се. Паникьосах се. Извинявай.

Анатолий погледна навън, към снега и мрака. Не можеше да тръгне веднага. Щеше да загине. Разбира се, повече няма да може да спи. Но имаше нужда от подслон. Михаил чакаше отговор, чакаше Анатолий да му прости.

— Няма за какво да ти прощавам. Не си виновен. На твое място бих направил същото.

— Но ти си мой приятел.

— Все още съм твой приятел и винаги ще бъда. Чуй ме: искам да забравиш, че тази нощ съм идвал тук. Забрави, че съм те молил за помощ. Запомни ни такива, каквито бяхме. Запомни ни като най-добри приятели. Направи го за мен и аз ще направя същото за теб. Ще си отида, щом съмне. Обещавам. Ще се събудиш и ще продължиш да живееш както преди. Уверявам те, никой няма да разбере, че съм бил тук.

Михаил отпусна глава и заплака. До тази нощ вярваше, че би направил всичко за приятеля си. Но това бе лъжа. Неговата вярност, смелост и приятелство се оказаха слаби — бяха се огънали при първото сериозно изпитание.

Нищо чудно, че неочакваното появяване на Анатолий изненада Михаил. Анатолий пристигна в селото, без да предупреди. Въпреки това го посрещнаха топло, предложиха му храна, питие и легло. Но домакините разбраха причината за внезапното му идване, когато научиха, че се е запътил на север, към финландската граница. Не спомена обаче, че го издирва МГБ, Държавна сигурност. Нямаше нужда, те се досетиха сами — беше беглец. Щом това стана ясно, той вече не беше добре дошъл. Наказанието за оказана помощ и укриване на беглец беше разстрел. Анатолий го знаеше, но се надяваше, че приятелят му е готов да поеме риска. Дори се надяваше, че може би ще го изпрати до северната граница. МГБ не търсеше двама души, още повече че Михаил имаше познати в градовете по пътя до Ленинград, включително в Калинин и Новгород. Наистина искаше твърде много от него, но някога беше спасил живота на Михаил и макар никога да не е смятал, че неговият приятел му е задължен и трябва да му върне дълга, то бе само защото не предполагаше, че ще има нужда от такава услуга в замяна.

По време на разговора им стана ясно, че Михаил не е готов да поеме подобен риск. Всъщност той не бе готов да поеме никакъв риск. Жена му често прекъсваше разговора и искаше да поговори насаме с мъжа си. При всяко прекъсване гледаше Анатолий с неприкрита злоба. Обстоятелствата изискваха благоразумие и предпазливост, които бяха част от всекидневието. А не можеше да се отрече, че той бе изложил на опасност семейството на приятеля си, семейство, което обичаше. Въпреки първоначалните си очаквания каза на Михаил, че иска само да преспи в плевнята им. И ще си тръгне на сутринта. Ще върви до най-близката гара, както и беше дошъл. А за счупения катинар на плевнята семейството можеше да обясни, че е влизал крадец. Вярваше, че тези предпазни мерки са успокоили домакините му.

Анатолий, който не можеше да гледа приятеля си да плаче, сложи ръка на рамото му.

— Ти за нищо не си виновен. Всички ние просто се опитваме да оцелеем.

Михаил спря да плаче. Вдигна поглед, избърса сълзите си. Разбирайки, че се виждат за последен път, приятелите се прегърнаха.

Михаил се отдръпна.

— Ти си по-добър от мен.

Изправи се, излезе от плевнята и притвори внимателно вратата, като нарина с крак сняг, за да я задържи затворена. Обърна се с гръб към вятъра и закрачи бавно и тежко към къщата. Ако беше убил Анатолий и съобщил за него, щеше да гарантира безопасността на семейството си. А сега трябваше да поеме риск. Оставаше му само да се моли. Никога не се е държал като страхливец и дори по време на войната, когато постоянно рискуваше живота си. Някои дори го наричаха храбрец. Но сега се страхуваше за семейството си. Можеше да си представи много по-лоши неща от собствената си смърт.

Вкъщи събу валенките си, съблече полушубката и влезе в спалнята. Изненадан, видя жена си да стои до прозореца и да гледа към плевнята. Като го чу да влиза, се обърна. Дребната й фигура не подсказваше, че е способна да вдига тежести, да носи на плещите си цялата къща и дори да коси, да работи по дванайсет часа на ден, да държи семейството си сплотено. Не даваше и пет пари, че Анатолий някога бе спасил живота на мъжа й. Не я интересуваше историята на приятелството им. Предаността и чувството за дълг за нея бяха абстрактни понятия. Анатолий беше заплаха за безопасността им. Реална заплаха. Тя искаше той да си отиде колкото може по-скоро, по-далеч от семейството й и в този момент го мразеше — грижливия, скромен приятел, когото някога бе обичала и посрещала като скъп гост — повече от всеки друг на света.

Михаил целуна жена си. Бузата й беше студена. Хвана я за ръката. Тя го погледна и забеляза, че е плакал.

— Какво правеше навън?

Михаил споделяше тревогата й. Тя се надяваше, че е направил необходимото. Надяваше се, че е поставил семейството си на първо място и е убил онзи човек. Така трябваше да постъпи.

— Беше оставил вратата на плевнята отворена. Всеки можеше да забележи. Затворих я.

Усети как ръката й се отпуска в неговата, усети разочарованието й. Мислеше го за слаб. И беше права. Нямаше сили нито да убие приятеля си, нито да му помогне. Опита се да намери утешителни думи:

— Не се тревожи. Никой не знае, че е тук.