Том Роб Смит
Дете 44 (25)

Югоизточна Ростовска област

14 юли

Лев и Раиса лежаха в дървен сандък, висок метър и широк два метра: като жива контрабандна стока бяха транспортирани на юг. След като военните приключиха претърсването в колхоза, селяните закараха Лев и Раиса с камион до най-близкия град Рязан, където ги запознаха със свои приятели и роднини. В задушна малка квартира, сред кълба цигарен дим, се бяха събрали трийсетина души, на които Лев отново разказа историята на разследването. Нямаше нужда да убеждава никого, че то трябва да приключи колкото може по-скоро, и никой не се съмняваше, че милицията се е оказала неспособна да залови убиеца. Те самите никога не се бяха обръщали към милицията за помощ, нито отнасяха споровете си до властите, предпочитайки да разчитат на собствените си сили. Това беше същото, само че беше заложен животът на безброй деца.

Колективно бе начертан план да ги откарат на юг. Един от събралите се работеше като шофьор на камион и превозваше товари между Москва и градовете Куйбишев и Харков. Харков се намираше на около петстотин километра северно от Ростов, един ден шофиране. Беше решено, че е прекалено рисковано да ги кара до Ростов, тъй като нямаше работа там, но бе готов да ги откара до близкия град Шахти. Лесно можеше да оправдае отклонението, като каже, че отива на гости на роднини. А те, като чуеха историята, почти със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Лев и Раиса да стигнат до Ростов.

Трябваше да прекарат най-малко ден и половина затворени в сандъка, в пълен мрак. Шофьорът превозваше банани, луксозни екзотични плодове, предназначени за специалните магазини. Магазините за високопоставени партийци, онези, в които някога пазаруваха Лев и Раиса. Техният сандък беше в задната част на камиона, заклещен под други, всичките пълни със скъпоценния плод. Въздухът беше горещ и сух, пътуването неудобно. На всеки три-четири часа шофьорът спираше за почивка, отместваше горните сандъци и даваше възможност на живата си стока да се разтъпче и да се облекчи в храстите край шосето.

Пътуваха в пълен мрак, легнали един срещу друг с кръстосани крака. Раиса попита:

— Имаш ли му доверие?

— На кого?

— На шофьора.

— А ти?

— Не знам.

— Защо питаш?

— От всички, които чуха историята ти, той единствен не зададе никакви въпроси. Сякаш тя не го интересуваше. Тя не му направи такова впечатление като на другите. Стори ми се равнодушен, практичен и безчувствен.

— Не е длъжен да ни помага. И няма да може да ни предаде, а после да се върне спокойно при семейството и приятелите си.

— Може да измисли нещо. Че е имало блокада на пътя. Че сме били заловени. Че се е опитал да ни помогне, но не е могъл да направи нищо.

— Какво предлагаш?

— Като спрем следващия път, да го повалиш на земята, да го вържеш и сам да караш камиона.

— Сериозно ли говориш?!

— Единственият начин да сме сигурни, абсолютно сигурни, е да му отнемем камиона. Да вземем документите му. И животът ни отново ще бъде в нашите ръце, отново ще бъде под контрол. А така сме съвсем безпомощни. Дори не знаем накъде ни кара.

— Но нали ти ме учеше да вярвам в добротата на хората.

— Този човек не е като другите. Изглежда амбициозен. По цели дни превозва луксозни стоки. Сигурно си мисли: искам това, искам онова, трябват ми скъпи фини платове и различни деликатеси. Разбира, че ние му даваме тази възможност. Знае за колко може да ни продаде. И знае цената, която ще плати, ако го заловят с нас.

— Едва ли аз съм този, който трябва да го каже, Раиса, но ти говориш така за невинен човек, който рискува живота си, за да ни помогне.

— Говоря за гаранцията ни да стигнем до Ростов.

— Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.

— Няма да се наложи да го убием.

— Напротив, ще се наложи, защото не можем да го оставим вързан край пътя. Това ще е много по-голям риск. Или ще го убием, или ще му се доверим. И това ще е първата крачка, след която всичко ще рухне, Раиса. Тези хора ни нахраниха, подслониха, а сега ни карат към Ростов. Ако се обърнем срещу тях, ако убием един от приятелите им без причина, само като предпазна мярка, аз ще бъда същият човек, когото ти презираше в Москва.

Макар да не я виждаше в тъмното, усещаше, че се усмихва.

— Изпитваше ли ме?

— Просто поддържах разговора.

— Издържах ли изпита?

— Зависи дали ще стигнем до Шахти, или не.

След като мълчанието се проточи, Раиса попита:

— Какво ще правим, когато всичко това свърши?

— Не знам.

— На Запад биха те приели с отворени обятия, Лев. Биха те защитили.

— Никога няма да напусна тази страна.

— Дори ако тя поиска да те унищожи?

— Ако искаш да бягаш в чужбина, ще направя всичко каквото мога, за да те кача на някоя лодка.

— А ти какво ще правиш? Ще се криеш в планините?

— Щом ликвидирам убиеца и ти си в безопасност извън страната, ще се предам. Не искам да живея в изгнание, сред хора, на които е нужна информация от мен, но ме мразят. Не искам да живея като чужденец. Не мога да го сторя. Това би означавало, че е вярно всичко, което се говори за мен в Москва.

— И това ли е най-важното за теб?

В гласа на Раиса се долови горчивина. Лев нежно докосна ръката й.

— Не те разбирам, Раиса.

— Толкова ли е сложно? Искам да бъдем заедно.

Лев помълча, накрая каза:

— Не мога да живея като предател. Просто не мога.

— Което означава, че ни остават около двайсет и четири часа?

— Съжалявам.

— Тогава трябва да използваме максимално останалото ни време.

— И какво предлагаш?

— Ще си кажем истината.

— Истината?

— Вероятно имаме тайни един от друг. Аз знам, че имам няколко. А ти нямаш ли? Неща, които никога не си ми казвал.

— Имам.

— Тогава ще започна първа. Аз плюех в чая ти. След като чух за арестуването на Зоя, бях убедена, че ти си донесъл за нея. И така, в продължение на около седмица плюех в чая ти.

— Плюла си в чая ми?

— Около седмица.

— И защо престана?

— Ти като че ли нямаше нищо против.

— Просто не съм забелязал.

— Точно така. Сега е твой ред.

— Честно казано…

— Такива са правилата на играта.

— Не мисля, че се омъжи за мен от страх. Мисля, че специално си ме търсила. И си се престорила на уплашена. Представи се с измислено име и аз започнах да те преследвам. Но мисля, че и аз също бях твоя цел.

— Смяташ ме за чужд агент?

— Може би познаваш хора, които работят за западни спецслужби. Може даже да си им помагала. Може би си имала тази мисъл, когато си се омъжвала за мен.

— Това не е тайна, а предположения. Ти трябва да споделяш тайни с реални факти.

— Намерих монета в дрехите ти, която се дели на две половини. Това е приспособление за микрофилми. Използват ги шпионите. Никой друг не притежава такава.

— И защо не ме издаде?

— Не можех да го направя.

— Лев, не се омъжих за теб, за да съм близо до МГБ. Вече ти казах истината, страхувах се.

— А монетата?

— Монетата беше моя…

Гласът й заглъхна, като че ли преценяваше дали да продължи.

— Но не я използвах, за да пренасям микрофилми. Държах в нея цианкалий, когато останах без дом.

Раиса никога не беше му разказвала как е живяла, след като къщата й е била разрушена, за месеците скитания, за тъмната страна на живота си. Лев чакаше, изведнъж стана неспокоен.

— Сигурна съм, че можеш да си представиш какво се случваше на бежанките. Войниците имаха свои нужди, те рискуваха живота си и всички им бяхме задължени. Ние бяхме тяхната отплата. Веднъж, а те бяха неколцина, ме боля толкова много, че се заклех, ако това се повтори, ще натрия пастата по венците му. Можеха да ме убият, да ме обесят, но това щеше да ги накара да си помислят, преди да постъпят така с друга жена. Както и да е, но монетата се оказа моят талисман, защото нямах неприятности, след като започнах да я нося. Може би мъжете усещат кога жените носят цианкалий в джоба си. Разбира се, тя не излекува раните, които вече ми бяха нанесени. Нямаше такова лекарство. Затова не мога да забременея, Лев.

Лев се взираше в мрака натам, където според него беше жена му. По време на войната жените ги изнасилваха, изнасилваха ги по време на окупацията, а после ги изнасилваха и освободителите. Като войник знаеше, че държавата гледа снизходително на подобни неща, те се смятаха за неизменна част от войната и достойна награда за смелия войник. Някои жени наистина прибягваха до цианкалий, за да се избавят от непоносимите ужаси. Лев предполагаше, че повечето мъже вероятно са проверявали жените за нож или огнестрелно оръжие, но на монета не биха обърнали внимание. Лев я погали по ръката. Какво друго можеше да направи? Да се извини? Да каже, че разбира всичко? Беше сложил в рамка онази изрезка от вестник със снимката си, без да подозира какво е преживяла по време на войната.

— Знаеш ли, Лев, имам още една тайна. Влюбих се в теб.

— Аз винаги съм те обичал.

— Това не е тайна, Лев. Изоставаш с три тайни.

Тогава Лев каза:

— Имам брат.