Том Роб Смит
Дете 44 (17)

Волск

7 юли

Лев и Раиса слязоха от влака и като се преструваха, че подреждат чантите си, изчакаха всички пътници да влязат в сградата на гарата. Беше късно, но не тъмно и страхувайки се да не бъдат забелязани, напуснаха перона и забързаха към гората.

Едва когато стигнаха до мястото, където бяха скрили нещата си, Лев се спря и си пое дъх. Гледаше замислен дърветата и се питаше дали постъпи правилно, като унищожи писмото. Разбираше защо са пожелали да запишат мислите и чувствата си: искали са да намерят покой. Но и Раиса беше права за него, когато каза:

Така ли успяваш да заспиш, стараейки се да забравиш случилото се през деня?

Тя дори не знаеше колко беше права.

Раиса докосна ръката му.

— Добре ли си?

Попита го какво пише в писмото. Лев се замисли дали да не я излъже и да й каже, че това са някакви лични подробности за семейството му, които той съвсем бил забравил. Но тя щеше да се досети, че я лъже. Затова й каза истината, че е накъсал писмото на малки парченца и ги е изхвърлил през прозореца. Не беше поискал да го прочете. Родителите му можеха да са спокойни, че са свалили бремето от плещите си. За негово облекчение тя не се усъмни в неговото решение и повече не се върна към този въпрос.

Започнаха да разравят листата и ронливата почва, под които бяха скрити нещата им. Съблякоха градските си дрехи, за да облекат онези, с които бяха поели към гората — необходима част от прикритието им. Разсъблечени, останали сами в гората, те замряха за миг, загледани един в друг. Може би беше поради опасността, може би беше въпрос на благоприятен случай, но Лев я желаеше. Не беше сигурен в чувствата й, затова не предприе нищо, страхувайки се да направи първата стъпка, като че ли никога преди не бяха се любили, сякаш им бе за първи път и двамата не бяха сигурни какво може и какво не. Тя първа го хвана за ръката. Това беше достатъчно. Той я придърпа към себе си и я целуна. Бяха убили заедно, бяха мамили заедно, замисляли, планирали и лъгали. И двамата бяха престъпници, бяха заедно срещу целия свят. Време беше да закрепят тази нова връзка. Само ако можеха да останат тук, да живеят за момента, скрити в гората, да се наслаждават на тези чувства завинаги.

* * *

Влязоха в града от гората по туристическата пътека. Стигнаха до ресторанта на Базаров и влязоха в голямата зала. Лев, затаил дъх, очакваше всеки момент някой да го сграбчи отзад. Но тук нямаше никого, нито агенти, нито милиционери. Можеха да не се опасяват от нищо, поне още един ден. Базаров беше в кухнята и дори не се обърна, макар че ги чу да влизат.

Качиха се горе и отключиха стаята си. Под вратата беше пъхната бележка. Лев остави чантите на леглото. Вдигна бележката. Беше от Нестеров, с днешна дата.

Лев, ако си се върнал навреме, както планираше, ела да се видим в кабинета ми довечера в девет. Ела сам. Донеси всички документи, свързани с въпроса, който обсъждахме. Много е важно да не закъснееш.

Лев погледна часовника си. Имаше половин час.

 

 

Същия ден

Лев не искаше да рискува дори в управлението на милицията. Беше скрил своите документи сред официалните. Щорите в кабинета на Нестеров бяха спуснати и не можеше да се надникне вътре. Погледна часовника си: закъсняваше с две минути. Без да разбира какво значение има това, почука на вратата. Нестеров отвори веднага, като че ли чакаше зад вратата. Генералът го издърпа вътре с неочаквана бързина и ловкост и затвори с крак вратата след него.

Нестеров се движеше с нехарактерно за него нетърпение. На бюрото му бяха материалите по делото, с което се занимаваха. Хвана Лев за рамото и заговори приглушено и забързано:

— Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай. В Ростов ме арестуваха. Бях принуден да призная всичко. Нямах друг изход. Задържаха семейството ми. Помислих, че мога да ги убедя да помогнат, да дадат на делото официален ход. Те докладваха в Москва. Обвиниха ни в антисъветска агитация. Мислят, че от твоя страна това е акт на лично отмъщение към държавата. Отхвърлиха доказателствата ни като пример за западна пропаганда: сигурни са, че ти и жена ти сте шпиони. Не ми дадоха възможност да избирам. Ще оставят семейството ми на мира, ако предам вас и цялата събрана информация.

Светът на Лев рухна. Макар да знаеше, че опасността го дебне, не очакваше толкова бързо да пресече пътя му.

— Кога?

— В момента. Сградата е обградена. Агентите ще нахълтат тук след петнайсет минути, ще те арестуват и ще вземат всички събрани от нас доказателства. Докато дойдат, трябва да разбера каква информация си събрал в Москва.

Лев отстъпи назад и погледна часовника си. Беше девет и пет.

— Лев, трябва да ме изслушаш. Има начин да избягаш. Но за да успееш, не ме прекъсвай и не задавай въпроси. Имам план. Ще ме удариш с пистолета и аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и се скрий в една от стаите вдясно от стълбището. Слушаш ли ме, Лев? Стегни се. Вратите са отключени. Влез, без да включваш осветлението, и заключи след себе си.

Но Лев не го слушаше — можеше да мисли само за…

— Раиса?

— Ще я арестуват, докато говорим. Съжалявам, но не можеш да направиш нищо за нея. Трябва да се стегнеш, Лев, или с това е свършено.

— То е свършено още в момента, когато сте си признали.

— Те знаят всичко, Лев. Знаят за работата ми. Има досие срещу мен. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да убият семейството ми? Те все едно щяха да те арестуват. Лев, ако продължаваш да се гневиш срещу мен, няма да успееш да избягаш.

Лев се освободи от хватката на Нестеров и закрачи из кабинета, опитвайки се да съобрази какво да прави по-нататък. Раиса е арестувана. И двамата знаеха, че този момент ще настъпи, но това беше само абстрактна опасност. Не знаеха какво означава всъщност. Възможността никога повече да не я види спираше дъха му. Възродената им връзка, пламналите отново чувства, това, което осъзнаха преди няколко часа — всичко беше приключило.

— Лев!

Какво би искала тя? Не би искала той да изпада в сантименталност. Би искала той да успее, да избяга, да се вслуша в думите на генерала.

— Лев!

— Добре, какъв е вашият план?

Нестеров продължи, като повтори това, което вече беше казал:

— Ще ме удариш с пистолета, аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и ще се скриеш в една от стаите вдясно от стълбището. Ще изчакаш агентите да влязат в сградата. Те ще се качат тук, ще минат покрай теб. Щом отминат, ще слезеш на приземния етаж и ще излезеш през някой от задните прозорци. Там има паркирана кола. Ето ключовете, които си отнел от мен. Трябва да напуснеш града. Не търси никого, не спирай никъде, просто карай. Ще имаш малко предимство. Те ще мислят, че се движиш пеш и си някъде в града. Докато разберат, че си взел кола, ще бъдеш на свобода.

— На свобода какво да правя?

— Да разкриеш тези престъпления.

— Пътуването ми до Москва беше загубено време. Свидетелката отказа да говори. Все още нямам представа кой е този човек.

Това изненада Нестеров.

— Лев, можеш да разкриеш тези убийства, знам. Вярвам в теб. Трябва да заминеш за Ростов на Дон. Там е центърът на престъпленията. Убеден съм, че усилията ти трябва да са насочени натам. Има различни версии за това кой убива децата. Според една от тях това е група бивши нацисти…

Лев го прекъсна:

— Не, това е работа на един човек, който действа сам. Той работи. Изглежда нормален. Ако сте сигурен, че броят на убийствата е най-голям в Ростов, той най-вероятно живее и работи там. Работата му е връзката между всички тези места. Работата му означава, че той пътува: убива и пътува. Ако успеем да разберем какво работи, ще го заловим.

Лев погледна часовника си. Оставаха му още няколко минути. Нестеров посочи с пръсти върху въпросните два града.

— Каква е връзката между Ростов и Волск? На изток от този град не са извършени убийства. Поне ние не знаем. Това предполага, че тук е крайната точка, мястото, до което пътува.

Лев се съгласи.

— Във Волск е автомобилният завод. Тук няма други значителни производства освен дъскорезниците. Но в Ростов има много заводи.

Нестеров познаваше двата града по-добре от Лев.

— Заводът за автомобили и „Ростселмаш“ поддържат тесни делови връзки.

— Какво е „Ростселмаш“?

— Огромен завод за трактори, най-големият в СССР.

— Обменят ли си части?

— Гумите за „ГАЗ-20“ идват оттам, а в замяна автомобилният завод изпраща части за двигателя.

Дали най-сетне бяха напипали връзката? Убийствата следваха железопътната линия от юг на запад, гара по гара. Обмисляйки тази вероятност, Лев отбеляза:

— Ако от автомобилния завод изпращат части в „Ростселмаш“, то от тях трябва да има техен човек, който да пътува дотук и да следи заводът да изпълнява поръчките.

— Тук са извършени само две убийства на деца, и то неотдавна. Заводите работят заедно съвсем отскоро.

— Последните убийства са станали в северната част на страната. Това означава, че той е получил тази работа наскоро. Или току-що са го назначили по този маршрут. Имаме нужда от записите в трудовите книжки на „Ростселмаш“. Ако сме прави, ще успеем да го заловим, като съпоставим записаното в тях и местата на убийствата.

Бяха попаднали на следа. Ако не ги преследваха, ако имаха свободата да действат, щяха да знаят името на убиеца до края на седмицата. Но не разполагаха нито със седмица, нито с подкрепата на държавата. Оставаха им само четири минути. Часовникът показваше девет и единайсет. Лев трябваше да тръгва. Взе само едно листче — списъка с убийствата, в който бяха отбелязани датите и населените места. Само от това имаше нужда. Сгъна го, пъхна го в джоба си и тръгна към вратата. Генералът го спря. Държеше пистолета си. Лев взе оръжието, но се забави за миг. Нестеров долови колебанието му и каза:

— Иначе семейството ми ще загине.

Лев го удари отстрани по главата и разцепи кожата му, Нестеров падна на колене. Още в съзнание, той вдигна глава.

— Желая ти късмет, а сега ме удари с пълна сила.

Лев вдигна пистолета. Нестеров затвори очи.

Лев изскочи в коридора и стигна до стълбите, но се сети, че е забравил ключовете. Бяха останали на масата. Обърна се, изтича до кабинета, прескочи Нестеров и грабна ключовете. Закъсняваше — беше девет и петнайсет, агентите влизаха в сградата. А той още беше в кабинета, тъкмо там, където разчитаха да го заловят. Изтича навън, продължи да тича по коридора, надолу по стълбите. Чуваше приближаващи се стъпки. Стигна третия етаж и пое надясно, хвана дръжката на най-близката врата. Беше отключена, както обеща Нестеров. Влезе и заключи точно когато агентите тичаха нагоре по стълбите.

Лев се притаи в мрака. Всички щори бяха спуснати, така че отвън нищо не можеше да се види. Дочу тропот на тичащи хора. На стълбището имаше поне четирима агенти. Изкушаваше се да остане в стаята, зад заключената врата, в относителна безопасност. Прозорците излизаха към главния площад. Погледна навън. Около входа се бяха струпали няколко души. Отдръпна се от прозореца. Трябваше да стигне до приземния етаж и задната част на сградата. Отключи вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Затвори вратата зад себе си и изтича към стълбището. Чуваше глас отдолу. Спусна се към следващото стълбище. Не виждаше и не чуваше никого. А от горния етаж долетяха викове: бяха намерили Нестеров.

Втора група агенти влезе в сградата, разтревожени от виковете на колегите си. Беше твърде рисковано да слезе до следващата площадка и той се отказа от плана на Нестеров. Остана на първия етаж. Разполагаше само със секунди, докато те се съвземат от объркването си и започнат да претърсват сградата. Като не можеше да стигне до приземния етаж, той се затича по коридора и влезе в тоалетната, която гледаше към задния двор. Отвори прозореца. Той беше високо, беше тесен, но все някак щеше да се промуши през него, макар че можеше да се спусне само с главата напред. Погледна навън, не видя никого. Беше на около пет метра от земята. Измъкна се от прозореца и увисна, като се държеше само на краката си. Нямаше за какво да се хване. Трябваше да падне, като предпази главата и ръцете си.

Приземи се на длани и китките му поеха тежестта. Чу вик и вдигна поглед. От един от прозорците на горния етаж се подаваше агент. Бяха го видели. Без да обръща внимание на болката в китките, той се изправи и се спусна към страничната уличка, където трябваше да е колата. Чуха се изстрели. От стената се посипаха парчета тухла. Лев приклекна, но продължи да бяга. Проехтяха още изстрели, наоколо свистяха куршуми. Лев зави зад ъгъла в защитена от изстрелите зона.

Колата беше там. Скочи в нея и пъхна ключа в контакта. Двигателят се закашля и млъкна. Опита отново. Не палеше. Опита отново — моля те — този път запали. Включи на първа, потегли и набра скорост, като внимаваше гумите да не изскърцат. Беше жизненоважно преследващите го агенти да не видят, че заминава с кола. Тъй като колата беше милиционерска, можеше да се надява агентите да решат, ако го забележат, че е техен човек и да продължат да го търсят пеш.

Нямаше движение. Лев караше лудо, стиснал кормилото, бързаше да напусне града. Нестеров грешеше: Лев не можеше да стигне чак до Ростов. Дотам бяха неколкостотин километра и бензинът нямаше да му стигне, а нямаше откъде да се сдобие. Освен това, щом открият, че е взел кола, ще блокират пътищата. Трябваше да стигне колкото може по-далеч, да изостави колата, да я скрие и да се изгуби сред селата, преди да хване влак. Докато не открият изоставената кола, имаше по-голям шанс да осъществи плана си.

Увеличи скоростта по единствения главен път, който водеше от града на запад. Погледна в огледалото за обратно виждане. Ако смятаха, че се придвижва пеш, и организираха обстойно претърсване на съседните сгради, може би имаше около час преднина. Даде газ и достигна максимално възможната скорост за колата.

Пред него на пътя край спряла кола се бяха струпали неколцина мъже: колата беше на милицията. Бяха блокирали пътя. Бяха взели всички мерки. Щом пътят на запад е блокиран, сигурно и на изток също. Единствената му надежда беше да премине през заграждението. Щеше да набере скорост и да се блъсне в колата, разположена напряко на шосето. Така щеше да я отхвърли встрани, но трябваше да задържи своята кола на пътя. Лишени от колата си, те няма да могат веднага да тръгнат да го преследват. Това беше отчаяна постъпка, която щеше да му даде предимство само от няколко минути.

Агентите започнаха да стрелят. Куршумите уцелваха предницата на колата. Един проби предното стъкло. Лев се сниши зад кормилото и вече не виждаше пътя, но колата вървеше по права линия и той трябваше само да държи кормилото в това положение. В предното стъкло удариха още няколко куршума. Навсякъде се посипаха парченца стъкло. Той все още караше по пътя, готвейки се за удара.

Колата кривна встрани. Лев се изправи и се опита да я удържи на пътя, но тя продължи да се отклонява наляво. Гумите бяха надупчени. Той вече не можеше да направи нищо. Колата се обърна на една страна, прозорецът се счупи. Остана притиснат до вратата, само на милиметри от асфалта. Колата се плъзгаше, хвърчаха искри. Предницата й се блъсна в милиционерската кола и тя се завъртя, а неговата се обърна по покрив и излетя в канавката. Ударът отхвърли Лев от вратата върху покрива, където се сви на топка, а колата най-после спря.

Отвори очи. Не беше сигурен, че може да помръдне, и дори нямаше сили да провери дали е така. Гледаше нощното небе. Мислите му течаха бавно. Лежеше на земята. Сигурно някой го е измъкнал от колата. Над него се мярна лице, което засенчи звездите. Лев напрегна зрението си.

Беше Василий.