Том Роб Смит
Дете 44 (19)

Москва

10 юли

Лицето на Лев беше подуто и болезнено при допир, а дясното око затворено. Силна болка пронизваше гръдния му кош, като че ли имаше счупени няколко ребра. Беше му оказана първа медицинска помощ на мястото на катастрофата, но веднага щом лекарите се увериха, че животът му е извън опасност, го качиха на камион с въоръжена охрана. По време на пътуването до Москва усещаше всяка неравност по пътя като удари в корема. Не бяха му дали болкоуспокояващи и той припадна няколко пъти. Охранителите го свестяваха, като го побутваха с автоматите, страхувайки се да не умре по време на тяхното дежурство. През целия път го тресеше ту от горещина, ту от студ. Знаеше, че всичко това е само началото.

Не успя да избегне иронията да свърши по този начин, завързан за стол в килия за разпити в мазето на Лубянка. Пазителят на държавата се бе превърнал в неин затворник, което се случваше твърде често. Ето какво било да си враг на държавата.

Вратата се отвори. Лев вдигна глава. Кой беше този човек със землиста кожа и жълти зъби? Бивш колега, поне това си спомни. Но не можа да се сети за името му.

— Помните ли ме?

— Не.

— Доктор Зарубин. Срещали сме се няколко пъти. Посетих ви, когато бяхте болен. Много съжалявам да ви видя в това състояние. Казвам го не като критика на предприетите срещу вас действия; всичко е правилно и справедливо. Имам предвид, че не биваше да го правите.

— Какво съм направил?

— Предадохте страната си.

Лекарят опипа ребрата на Лев, който при всяко докосване стискаше зъби от болка.

— Няма счупвания, както ми казаха. Ребрата ви са натъртени. Болезнено е, разбира се. Но раните ви не изискват хирургическа намеса. Наредено ми е да почистя порезните рани и да сменя превръзките.

— Лечение преди мъчението, странностите на това място. Веднъж спасих живота на човек, само за да го докарат тук. Трябваше да оставя Бродски да се удави в реката.

— Не познавам човека, за когото говорите.

Лев замълча. Всеки може да съжали за действията си, когато съдбата му обърне гръб. Той разбираше по-ясно от всякога, че единствената му възможност за спасение се е изплъзнала. Убиецът щеше да продължи да убива не поради майсторството и интелигентността си, а поради отказа на държавата да признае, че такъв човек съществува. Така властите му осигуряваха имунитет.

Лекарят приключи с обработването на раните. Лекарската помощ имаше за цел да гарантира пълна чувствителност по време на мъченията, които щяха да последват. Подобряваше се състоянието му, за да може да изпита по-силна болка. Лекарят се наведе и прошепна в ухото му:

— Сега ще се погрижа за жена ви. За красивата ви жена, която е завързана за стола в съседната килия. Абсолютно безпомощна, и то по ваша вина. За всичко, което ще направя с нея, сте виновен вие. Ще я накарам да мрази деня, в който се е влюбила във вас. И ще я накарам да го изрече на глас.

Това сякаш бе казано на чужд език, на Лев му трябваше време, за да разбере смисъла на тези думи. Не беше направил нищо лошо на този човек. Дори не го познаваше. Защо заплашва Раиса? Лев се опита да стане и да се втурне към лекаря. Но столът бе завинтен за пода, а той бе завързан за стола.

Доктор Зарубин се отдръпна назад като човек, приближил се опасно до клетката на лъва. Гледаше как Лев се напъва да скъса въжето, как вените на врата му се издуват и лицето му почервенява, и как болката се отразява в подпухналите му очи. Беше забавно — като да гледаш муха, уловена под стъклена чаша. Този човек, изглежда, не разбираше сериозността на положението си.

Безпомощност.

Докторът грабна куфарчето си и изчака охраната да отвори вратата. Очакваше Лев да го извика, може би да го заплаши, че ще го убие. Но остана разочарован.

Тръгна по коридора, от съседната килия го деляха само няколко метра. Вратата беше отворена. Зарубин прекрачи прага. Раиса седеше, завързана в същото положение като мъжа си. Докторът беше доволен, че жената го позна и би трябвало да съжалява, че не е приела предложението му. Ако беше го направила, щеше да е в безопасност. Очевидно нямаше инстинкт за оцеляване, както погрешно си я представяше. Беше изключително красива, но не успя да се възползва от предимството си, като предпочете верността. Може би вярваше в задгробния живот, в рая, където верността й щеше да бъде възнаградена. Но тя нямаше стойност на земята.

Убеден, че Раиса вече съжалява, той очакваше тя да му се помоли:

Помогнете ми.

Сега тя щеше да приеме всякакви условия: можеше да поиска всичко от нея. Можеше да се отнася с нея като с курва и тя с готовност щеше да го приеме и да моли за още. Щеше напълно да му се подчини. Отвори решетката в стената. Макар да изглеждаше като част от вентилационната система, чрез нея всъщност се чуваше какво става в другата килия. Искаше Лев да чуе всяка нейна дума.

Раиса гледаше как Зарубин си придаде тъжен вид, сякаш искаше да изрази съжалението си:

Ако тогава бяхте приели предложението ми…

Остави куфарчето си и започна да я преглежда, макар тя да нямаше наранявания.

— Трябва да ви прегледам навсякъде. За отчет, нали разбирате.

Арестуваха Раиса без много шум. Агентите обградиха ресторанта: влязоха и я арестуваха. Докато я извеждаха, Базаров изкрещя с предсказуема злоба, че си заслужава наказанието. Качиха я в каросерията на камион с вързани ръце, тя нямаше ни най-малка представа какво е станало с Лев, докато не чу един от офицерите да казва, че са го заловили. Задоволството в гласа му й подсказа, че Лев поне се е опитвал да избяга.

Стараеше се да гледа пред себе си, докато ръцете на доктора шареха по тялото й, и се мъчеше да си представи, че него го няма. Но не можеше да се сдържи да не го поглежда крадешком. Пръстите му бяха космати, ноктите изрядно чисти и грижливо изрязани. Офицерът от охраната зад нея изведнъж се разсмя съвсем по детски. Тя продължаваше да си представя, че тялото й е недосегаемо и той, каквото и да прави, няма да може и с пръст да я докосне. Но нищо не се получаваше. Пръстите му се движеха ужасяващо, преднамерено бавно нагоре по вътрешната страна на бедрото й. Сълзи бликнаха от очите й. Запремига, за да ги потисне. Зарубин се приближи плътно до лицето й. Целуна я по бузата, засмука кожата й, сякаш искаше да я ухапе.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий. Докторът се отдръпна, изправи се и отстъпи назад. Василий изглеждаше недоволен.

— Тя не е ранена. Не е нужно да сте тук.

— Исках само да се уверя в това.

— Свободен сте.

Зарубин взе куфарчето си и излезе. Василий затвори решетката. Клекна до Раиса и забеляза сълзите й.

— Ти си силна жена. Може би си мислиш, че ще издържиш. Разбирам желанието ти да останеш вярна на мъжа си.

— Наистина ли?

— Права си. Не го разбирам. Според мен ще е най-добре, ако веднага ми кажеш всичко. Мислиш, че съм чудовище. Но знаеш ли от кого научих тази фраза? От мъжа ти, това казваше на хората, преди да започнат да ги измъчват — някои от тях в същата тази килия. Казваше го искрено, ако това има значение.

Раиса гледаше този мъж с привлекателни черти и се мъчеше да разбере, както и на гарата преди месеци, защо изглежда грозен. Очите му бяха без блясък, не безжизнени или глупави, а много-много студени.

— Ще кажа всичко.

— Но ще бъде ли това достатъчно?

* * *

Лев трябваше да пази силите си, докато не му се удаде възможност да действа. Но този момент все не идваше. Беше виждал много затворници, които хабяха енергията си, като блъскаха с юмруци по вратата, крещяха и неспирно крачеха в малките килии. Тогава се питаше как не виждат, че действията им са безполезни. И едва сега, в същото положение, той най-после разбираше как са се чувствали те. Сякаш тялото му страдаше от непоносимост към затворничеството. Това нямаше нищо общо с логиката или разума. Просто не можеше да седи и да чака, без да прави нищо. Напрягаше се да скъса въжето, докато китките му не се разкървавиха. Дълбоко в себе си вярваше, че наистина може да скъса оковите, макар да бе виждал стотици оковани мъже и жени и нито веднъж да не бе видял някой да се е освободил. Озарен от идеята за бягство, той пренебрегваше факта, че тази надежда е толкова опасна, колкото и мъченията, на които може да го подложат.

В килията влезе Василий и направи знак на охраната да постави стол срещу Лев. Офицерът се подчини и го сложи на разстояние от Лев. Василий приближи стола и сега коленете им почти се допираха. Не откъсваше поглед от Лев, гледайки как се напряга да скъса въжето.

— Отпусни се, жена ти не е пострадала. В съседната килия е.

Василий посочи на охраната решетката. Офицерът я отвори. Василий извика:

— Раиса, кажи нещо на мъжа си. Той се тревожи за теб.

Гласът на Раиса се чу като едва доловимо ехо:

— Лев?

Лев се облегна и се отпусна. Преди да успее да отговори, охраната затръшна решетката. Лев погледна Василий.

— Не е нужно да ни измъчвате. Знаеш колко много разпити съм виждал. Знам, че е безсмислено да се мъчиш да издържиш. Задай каквито искаш въпроси, ще отговоря.

— Но аз вече знам всичко. Прочетох събраните от теб документи. Говорих с генерал Нестеров. Той много искаше децата му да не израснат в сиропиталище. Раиса потвърди всичко, което той ми разказа. Към теб имам само един въпрос. Защо?

Лев не разбираше. Но вече не се съпротивляваше. Беше готов да каже това, което този човек искаше да чуе. Заговори като провинил се ученик пред учителя си.

— Съжалявам. Не исках да проявя неуважение. Не разбирам. Питаш защо…?

— Защо рискува и малкото, което ти оставаше, което ти позволихме да запазиш? Заради някаква нелепа фантазия?

— Питаш за убийствата?

— Всичките убийства са били разкрити.

Лев не отговори.

— Не вярваш, нали? И досега ли смяташ, че някакъв човек или група хора избива руски момчета и момичета из цялата страна без никаква причина?

— Сгреших. Имах хипотеза. И тя се оказа погрешна. Отказвам се от нея. Ще подпиша официален отказ, ще призная вината си.

— Ще признаеш ли, че си виновен в най-тежкото престъпление — антисъветска агитация. Изглежда като западна пропаганда, Лев. Това мога да го разбера. Ако работиш за Запада, ти си предател. Сигурно са ти обещали пари, власт, всичко онова, от което бе лишен. Това поне мога да разбера. Такъв ли е случаят?

— Не.

— Тъкмо това ме тревожи. Ти искрено си вярвал, че тези убийства са свързани, а не са дело на извратеняци, скитници, пияници или асоциални елементи. Да го кажем направо, това е безумие. Работил съм с теб. Зная колко педантичен си бил. И ако трябва да бъда откровен, винаги съм ти се възхищавал. Преди да си изгубиш ума по жена си. И когато чух за новото ти приключение, просто не повярвах.

— Имах една хипотеза. Тя се оказа погрешна. Не знам какво друго мога да кажа.

— Защо някой ще иска да убива тези деца?

Лев се загледа в човека, седнал срещу него, който искаше да убие две деца заради приятелството на родителите им с ветеринарния лекар. И щеше да ги застреля в тила, без да се замисли. А ето че беше задал този въпрос искрено.

Защо някой ще иска да убива тези деца?

Беше убивал безразборно, не по-малко от човека, когото търсеше Лев, а може би и повече. А ето че недоумяваше за логиката на тези престъпления. Нима не разбираше, че който иска да убива, може да постъпи на служба в МГБ или да стане охрана в ГУЛАГ? Ако мислеше така, Лев напълно го разбираше. Имаше толкова много законни отдушници за насилието и желанието да убиваш, защо трябва да прибягваш до беззаконие? Но проблемът съвсем не беше в това.

Тези деца.

Объркването на Василий се дължеше на това, че престъпленията очевидно нямаха мотив. Можеше да си представи убийството на дете. Но какъв е смисълът? За какво да убива? Нямаше никаква държавна необходимост да бъдат убити тези деца, престъпленията не служеха на някаква възвишена цел, нито даваха материални облаги. Тъкмо това Василий не можеше да разбере.

Лев повтори.

— Имах една теория. Тя се оказа погрешна.

— Вероятно изгонването ти от Москва, уволнението от могъщата организация, на която служеше предано толкова години, е било за теб по-голям шок, отколкото очаквахме. Ти си горд човек, Лев. Умът ти очевидно се е повредил. Затова искам да ти помогна.

Василий се изправи, премисляйки ситуацията. След смъртта на Сталин на Държавна сигурност бе забранено да прибягва до насилие при разпитите на арестуваните. В стремежа си да оцелее на всяка цена Василий веднага се беше нагодил. Но ето че сега в ръцете му се оказа Лев. Можеше ли просто да излезе от килията, като го остави да изслуша своята присъда? Беше ли това достатъчно за него? Щеше ли да го задоволи? Обърна се към вратата, премисляйки, че отношението му към Лев сега е също толкова опасно за него, колкото е и за Лев. Усещаше как обичайната му предпазливост отстъпва пред нещо лично, което прилича на страст. Не можеше да устои. Направи знак на охраната да се приближи.

— Доведете доктор Хвостов.

Макар да беше късно, Хвостов не се подразни, че са го извикали на работа. Беше любопитен какво толкова може да се е случило. Стисна ръката на Василий и го изслуша, отбелязвайки, че Василий говори за Лев като за пациент, а не като за затворник. Разбираше, че това е необходимо, за да се предпазят от обвиненията за увреждане на здравето. Като се запозна накратко със заблудата на пациента за съществуване на някакъв сериен убиец на деца, лекарят нареди на охраната да заведе Лев в кабинета му. Нямаше търпение да разбере какво се крие зад тази налудничава идея.

Кабинетът бе такъв, какъвто Лев го помнеше: малък и спретнат, червено кожено кресло, завинтено за покрития с бели плочки под, стъклени шкафове, пълни с шишенца, прахове и хапчета, с налепени бели етикети, надписани с четлив почерк, стоманени хирургически инструменти, мирис на дезинфектанти. Завързаха го за същото кресло, за което беше завързан и Анатолий Бродски; китките, глезените и врата му стегнаха със същите кожени ремъци. Доктор Хвостов напълни спринцовка с камфорово масло. Сряза ризата на Лев и намери вена. Нямаше нужда от обяснения. Лев беше виждал всичко и преди. Отвори уста в очакване на гумената тапа.

Василий стоеше и тръпнеше в предчувствие, докато гледаше приготовленията. Хвостов инжектира маслото. Изминаха секунди и очите на Лев се подбелиха. Тялото му се разтресе. Това бе моментът, за който Василий беше мечтал, момент, който бе виждал като насън хиляди пъти. Лев изглеждаше жалък, слаб и достоен за съжаление.

Изчакаха да преминат най-силните физически реакции. Хвостов с кимване показа, че може да пристъпят към разпита.

— Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади от устата на Лев гумата. Лев повърна слюнка в скута си. Главата му клюмна на гърдите.

— Както винаги започнете с прости въпроси.

— Как се казваш?

Главата на Лев се заклати от една страна на друга, от устата му потече още слюнка.

— Как се казваш?

Никакъв отговор.

— Как се казваш?

Устните на Лев се размърдаха. Прошепна нещо, но Василий не го чу. Приближи се още повече:

— Как се казваш?

Очите на пациента сякаш се съживиха — погледна право пред себе си и каза:

— Павел.

 

 

Същия ден

Как се казваш?

Павел.

Отвори очи и видя, че е затънал до глезените в снега насред гората, а над него грее ярка луна. Палтото му беше ушито от груби чували за зърно, съединени толкова грижливо, че изглеждаше като от най-фина кожа. Измъкна от снега единия си крак. Нямаше обувки; около краката му бяха увити парцали с подметка от плоска гума, завързана с канап. Ръцете му бяха ръце на дете.

Усети да го подръпват за палтото и се обърна. Зад него стоеше малко момче, облечено в същите груби чували. Краката му бяха увити в също такива парцали с подметки от гума, завързани с канап. Детето примижаваше силно. От носа му течаха сополи. Как се казваше? Тромав, предан и глупав — казваше се Андрей.

Зад него мършава черно-бяла котка мяучеше и се мяташе в снега, измъчвана от невидима сила. Някой я дърпаше към гората. Около лапата й беше стегната примка. Някой дърпаше въжето и я влачеше по снега. Павел се затича след нея. Котката все още се съпротивляваше, но я теглеха все по-силно. Павел увеличи темпото. Погледна назад и видя, че Андрей изостава.

Изведнъж се спря. Пред него, хванал края на въжето, стоеше Степан, баща му, но не млад, а старецът, с когото се беше сбогувал в Москва. Степан вдигна котката, прекърши врата й и я пусна в голям чувал за зърно.

Павел се приближи до него.

— Татко?

— Не съм твоят баща.

* * *

Отвори очи и разбра, че се намира в чувала за зърно, раната на главата му беше се покрила с коричка, а устата му беше пресъхнала. Носеха го и той подскачаше в чувала на гърба на възрастен мъж. Главата го болеше толкова силно, че му се гадеше. Усети, че под него има нещо. Протегна ръка и напипа мъртвата котка. Изтощен, затвори очи.

Събуди се, усетил топлината на огъня. Вече не беше в чувала; бяха го изтърсили на пръстения под на селска къща. Степан — сега млад мъж, мъжът от гората, изпит и свиреп — седеше до огнището и държеше тялото на малко момче. До него седеше Анна, също млада. Момчето в ръцете на Степан приличаше на човек, но изглеждаше като призрак, като скелет с провиснала прозрачна кожа, стърчащи кости и огромни очи. Степан и Анна плачеха. Анна галеше мъртвото момче по косата, а Степан най-после промълви името му.

— Лев.

Мъртвото момче беше Лев Степанович.

Накрая Анна се обърна, очите й бяха зачервени, попита:

— Как се казваш?

Той не отговори. Не помнеше името си.

— Къде живееш?

Отново не отговори, защото не знаеше.

— Как се казва баща ти?

Главата му беше празна.

— Можеш ли да намериш пътя към къщи?

Не знаеше къде е домът му. Анна продължи да го разпитва:

— Разбираш ли защо си тук?

Той поклати глава.

— Трябваше да умреш, за да живее той. Разбираш ли?

Не разбираше. Тя каза:

— Но ние не можахме да спасим сина си. Умря, докато мъжът ми беше на лов. И тъй като той е мъртъв, ти си свободен да си отидеш.

Свободен да отиде къде? Не знаеше къде. Не знаеше откъде е дошъл. Не знаеше нищо за себе си. Главата му беше празна.

Анна се изправи, приближи се и му подаде ръка. Той едва се привдигна, слаб и замаян. Колко време прекара в чувала? И колко дълго бяха го носили? Струваше му се, че са минали дни. Ако не хапне нещо веднага, ще умре. Тя му даде чаша топла вода. От първата глътка му прилоша, но втората беше по-добре. Тя го изведе от стаята и седнаха на една пейка, завити с няколко одеяла. Изтощен, той заспа, облегнал глава на рамото й. Когато се събуди, Степан беше дошъл при тях.

— Готово е.

Влязоха в стаята, но тялото на момчето го нямаше. На огъня в голямо гърне вреше нещо. Анна го заведе за ръка до огнището и той пое паницата, която Степан беше напълнил догоре. Гледаше вдигащата пара супа: по повърхността плаваха натрошени жълъди, бели кокалчета от пръсти и късове месо. Степан и Анна го гледаха. Степан каза:

— Ти трябваше да умреш, за да живее синът ни. Но тъй като той умря, ще живееш ти.

Предлагаха му собствената си кръв и плът. Предлагаха му сина си. Поднесе супата към носа си. Не беше хапвал нищо толкова дълго, че устата му се напълни със слюнка. Инстинктът взе надмощие и той потопи лъжицата в супата.

Степан започна да обяснява.

— Утре заминаваме за Москва. Тук ще загинем. Аз имам чичо в града, който ще ни помогне. Това трябваше да е последното ни ядене преди пътуването. Тази храна трябваше да ни стигне, за да се доберем до града. Можеш да дойдеш с нас. А можеш да останеш тук и да се опиташ да намериш дома си.

Трябваше ли да остане тук, без да има представа кой е и къде се намира? Ами ако никога не си спомни? Ако нито един спомен не се върне? Кой ще се грижи за него? Какво ще прави? Или трябва да тръгне с тези хора? Те са добри. Имат храна. Имат план как да оцелеят.

— Искам да дойда с вас.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Аз се казвам Степан. Жена ми е Анна. Ти как се казваш?

Не можеше да си спомни никакво име. Освен името, което беше чул преди малко. Можеше ли да го каже? Дали няма да се разсърдят?

— Казвам се Лев.

 

 

11 юли

Поведоха Раиса към редица от маси, зад всяка от които седяха по двама офицери. Единият проверяваше документите, другият претърсваше затворника. Без разлика между мъже и жени: претърсваха ги заедно, грубо и безцеремонно. Нямаше начин да разбереш на коя маса са твоите документи. Бутнаха Раиса към една от масите, после към друга. Беше минала процедурата толкова бързо, че документите й още не бяха готови. Ядосан, мъжът от охраната я отведе встрани, за да не пречи. Тя беше единственият затворник със своя собствена охрана, избегнал първата част от процедурата. Липсващите документи съдържаха описание на извършеното престъпление и присъдата. Наоколо затворниците изслушваха безучастно в какво са виновни: в АСА, КРРД, ШП, КРП, СОЕ или СВЕ^[1], неразбираеми съкращения, които определяха останалата част от живота им. Присъдите се произнасяха с професионално безразличие:

Пет години! Десет години! Двайсет и пет години!

Но тя би трябвало да прости на охраната нейните безсърдечие и грубост: те работеха извънредно, потокът от хора беше нескончаем, налагаше се да обработват огромен брой затворници. Реакцията на почти всички при произнасянето на присъдата бе еднаква: не можеха да повярват. Беше ли истина всичко това? Беше като лош сън, сякаш бяха изтръгнати от реалния свят и запратени в съвсем нов и непознат, чиито условия не познаваха. На какви закони се подчинява това място? С какво се хранят хората? Позволяват ли им да се мият? С какво се обличат? Имат ли някакви права? Те приличаха на новородени, които няма кой да защити и да ги научи на новите правила.

Придружена от офицера от охраната, който я държеше здраво за ръка, Раиса излезе от помещението за обработка на затворниците на перона, но не я качиха на влака. Отведоха я встрани, където изчака всички да бъдат натоварени във вагоните, превозвали по-рано добитък, а сега пригодени за затворниците, заминаващи за ГУЛАГ. Перонът, макар и част от Казанската гара, беше построен така, че всичко да остава скрито от очите на обикновените пътници. От мазето на Лубянка до гарата закараха Раиса в черен камион с надпис: ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ. Тя разбираше, че това не е жестока шега от страна на държавата, а опит да се скрие истината за мащабите на арестите. Имаше ли човек в страната, който да не познава някой арестуван? Въпреки това секретността се спазваше строго, сложна шарада, която не заблуждаваше никого.

Можеше да се предположи, че на перона имаше няколко хиляди затворници. Набутваха ги във вагоните, сякаш охраната се опитва да счупи някакъв рекорд, натиквайки стотици души там, където биха могли да се поберат не повече от трийсет-четирийсет. Но как можа да забрави — правилата на стария свят вече не важеха. Това беше новият свят с нови правила и място за трийсет сега беше за триста. Хората нямаха нужда от свободно пространство. В новия свят пространството беше ценна стока, която не може да се прахосва безразборно. Превозваха хора като, да речем, зърно: товари вагона догоре и очаквай загуби от пет процента.

Сред тези хора от всички възрасти, някои в добре ушити дрехи, но повечето в окъсани дрипи — мъжа й го нямаше. Според правилата разделяха семействата в лагерите, изпращаха ги в противоположни краища на страната. Системата се гордееше с това, че руши връзките и привързаностите. Единственото, което имаше значение, оставаше взаимоотношението на човека с държавата. Раиса беше преподавала този урок на учениците си. Предполагайки, че ще изпратят Лев в друг лагер, тя се изненада, когато охраната я задържа на перона и й нареди да чака. Бяха я накарали да чака на перона и преди, когато ги откарваха във Волск. Това бе особена черта на Василий, на когото, изглежда, доставяше удоволствие да гледа унижението на хората. Не му беше достатъчно, че страдат. Той искаше място на първия ред.

Изведнъж видя да се приближава Василий, който водеше някакъв прегърбен старец. Когато почти стигнаха до нея, позна в този човек мъжа си. В пълно недоумение гледаше Лев, стъписана от промяната в него. Изглеждаше немощен, като състарен с десетина години. Какво му бяха причинили? Олюля се, когато Василий го пусна. Раиса го подхвана и го погледна в очите. Той я позна. Тя го погали по лицето, докосна челото му:

— Лев?

Трябваше да положи усилие, за да отговори, устните му затрепериха, докато се опитваше да промълви думата.

— Раиса.

Тя се обърна към Василий, който наблюдаваше сцената. Ядоса се на себе си, че от очите й бликнаха сълзи. Той искаше точно това. Избърса ги. Но те не спираха.

Василий остана разочарован. Не защото не беше получил онова, което искаше. Винаги го получаваше, дори и повече. Но беше очаквал, че моментът на триумфа ще му достави по-голямо удоволствие. Обърна се към Раиса:

— Обикновено разделят съпрузите. Но аз помислих, че ви се иска в това пътуване да сте заедно, малка проява на щедростта ми.

Разбира се, произнесе думите с ирония, злобно, но те заседнаха в гърлото му и не му донесоха задоволство. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Заради липсата на съпротива. Този човек, когото мразеше толкова отдавна, сега беше слаб, пребит и безволев. Вместо да се чувства победител, той разбра, че нещо в него се е прекършило. Отказа се от подготвената реч и се вторачи в Лев. Какво беше това чувство? Нима изпитва някаква привързаност към бившия си началник? Самата мисъл му се стори смехотворна: той го мразеше с цялата си душа.

На Раиса беше познат този поглед на Василий. Омразата му не беше професионална; тя се бе превърнала в обсебеност, в натрапчива идея подобно на това как несподелена любов се сменя с някакъв кошмар, с нещо ужасно и грозно. Макар да не изпитваше ни най-малко съжаление към него, предположи, че и у него някога може би е имало нещо човешко. Василий даде знак на охраната и той ги поведе към влака.

Раиса помогна на Лев да се качи. Бяха последните затворници, натъпкани във вагона. Вратата с грохот се затвори след тях. Тя усети стотици очи, устремени към тях в мрака.

Василий стоеше на перона с ръце на гърба.

— Направено ли е необходимото?

Охраната кимна.

— Те няма да стигнат живи до местоназначението.