Том Роб Смит
Дете 44 (8)

Москва

14 март

Лев отвори очи. Заслепяваше го светлината на фенерче. Не беше нужно да поглежда часовника си, за да разбере колко е часът. Часът на арестите — четири сутринта. Стана от леглото и усети как силно бие сърцето му. Спъна се в тъмното, залитна и се блъсна в един от мъжете, който го избута встрани. Едва се задържа на крака. Някой включи полюлея. Замижал от ярката светлина, той различи трима офицери: млади мъже, малко над осемнайсетгодишни. Бяха въоръжени. Лев не ги познаваше, но знаеше какво представляват: младши офицери, свикнали да не разсъждават, а сляпо да се подчиняват; те ще изпълнят всяка получена заповед. При най-малка съпротива без колебание биха прибягнали до насилие. От тях миришеше на цигари и алкохол. Лев предположи, че още не са си лягали: сигурно са пили цяла нощ, очаквайки предстоящата задача. Алкохолът беше ги направил непредсказуеми и опасни. За да оцелее в следващите няколко минути, Лев трябваше да бъде предпазлив и покорен. Надяваше се, че и Раиса разбира това.

Раиса стоеше по нощница и трепереше, но не от студ. Не знаеше дали това е шок, страх или гняв. Не можеше да се овладее, трепереше все по-силно. Но не би извърнала поглед. Не беше смутена: нека те се смущават от своето нахълтване, нека гледат смачканата й нощница и разчорлената коса. Но те бяха равнодушни: беше им все едно, това беше част от работата им. Не забеляза капка съчувствие в очите им. В тях се четеше отегчение: те се стрелкаха насам-натам — такива очи имат влечугите. Къде беше намерило МГБ тези момчета с каменни души? Беше сигурна, че специално ги отглеждат такива. Погледна Лев. Той стоеше с ръце отпред, свел глава, за да не ги гледа в очите. Смирение и покорност: може би беше разумно да се държат така. Но сега тя не желаеше да се държи благоразумно. В спалнята им бяха нахълтали трима негодници. И тя би искала той да се държи предизвикателно и поне да се ядоса. Такава трябва да бъде естествената реакция на истинския мъж. Всеки човек би изпитал гняв. А Лев дори сега се държеше тактично.

Един от мъжете излезе от стаята и се върна почти веднага с две малки куфарчета.

— Можете да сложите тук личните си вещи. Разрешено е да вземете само дрехи и документи. След час ще тръгнем, независимо дали сте готови, или не.

Лев гледаше куфарите от брезент, опънат на дървена рамка. Те бяха съвсем малки, разчетени за еднодневно пътуване. Обърна се към жена си.

— Облечи колкото може повече дрехи.

Погледна зад себе си. Един от офицерите стоеше зад гърба му, пушеше и ги наблюдаваше.

— Може ли да изчакате отвън?

— Не си губете времето за безполезни молби. Отговорът на всяка от тях е „не“.

Раиса се преоблече, като усещаше върху себе си погледите на влечугите. Облече толкова дрехи, колкото можеше да носи: дреха върху дреха. Лев направи същото. При други обстоятелства биха изглеждали смешно: ръцете и краката им бяха като подути от памучните и вълнени материи. Облечена, тя си помисли какво да вземе и какво да остави. Огледа куфара. Той не беше по-дълъг от деветдесет сантиметра, широк може би шейсет и дълбок двайсет. Животът им трябваше да се вмести в това пространство.

Лев знаеше, че може би им предлагат да вземат вещите си само за да избегнат емоциите, паниката или съпротивата, с които те биха могли да отговорят, ако знаеха, че ги изпращат на смърт. Винаги беше по-лесно да накараш хората да тръгнат, ако имаха надежда, макар и малка, че ще оцелеят. Но какво можеше да направи той? Да се предаде? Да се бори? Мислеше трескаво. Ще се наложи да пожертва част от скъпоценното пространство за „Справочника на пропагандиста“ и „Краткия курс на ВКП (б)“, които не можеше да остави, без да бъде обвинен в политическа неблагонадеждност. А в сегашното им положение подобно безразсъдство би било равносилно на самоубийство. Грабна книгите и ги сложи в куфара, първите неща, които взе. Младият офицер наблюдаваше внимателно какво слага в куфара и на какво спира избора си. Лев докосна Раиса по ръката.

— Вземи обувки. Вземи най-хубавите и здрави.

Хубавите обувки бяха рядкост, те можеха да бъдат заменени или продадени.

Лев събра дрехи, ценни вещи, снимки: сватбените им снимки, на родителите му, Степан и Анна. Нямаха нито една снимка на семейството на Раиса. Родителите й бяха загинали във Великата отечествена война, цялото им село беше изтрито от лицето на земята. Беше изгубила всичко, освен дрехите на гърба си. След като подреди нещата си в куфарчето, погледът на Лев се спря на изрезката от вестник, сложена в рамка на стената: неговата снимка, на героя от войната, унищожителя на танкове, освободителя на своята страна. Миналото му нямаше значение за тези момчета: заповедта за арест обезсмисляше всяка проява на героизъм и саможертва. Лев извади изрезката от рамката. След като години наред я бе пазил грижливо на стената като икона, сега я сгъна на две и я хвърли в куфара.

Времето им беше изтекло. Лев затвори куфара. Питаше се дали някога отново ще видят този апартамент. Едва ли.

Петимата се наблъскаха в асансьора, притиснати един до друг. Навън ги чакаше кола. Двама от офицерите седнаха отпред. Третият се настани отзад между Лев и Раиса, дъхът му миришеше гадно на водка.

— Искам да видя родителите си. Да се сбогувам с тях.

— Никакви молби, по дяволите.

* * *

В пет часа сутринта чакалнята вече беше препълнена. Войници, цивилни пътници, железничари, всички очакваха Транссибирския експрес. Отстрани на локомотива, все още обкован с броня, останала след войната, беше изписано с релефни букви „СЛАВА НА КОМУНИЗМА“. Пътниците се качваха на влака, а Лев и Раиса чакаха на края на перона с куфарчетата в ръце, заобиколени от въоръжената охрана. Никой не ги приближаваше, сякаш бяха прокажени, изолирано островче на претъпканата гара. Не им дадоха никакви обяснения, нито Лев си направи труда да попита. Нямаше представа нито къде отиват, нито кого чакат. Имаше вероятност да ги изпратят в различни лагери и никога повече да не се видят. Влакът обаче явно беше пътнически, нямаше ги червените вагони, които превозваха затворници, наричани зеки. Нима ще ги оставят живи? Без съмнение досега имаха късмет. Бяха все още живи, все още заедно, а на повече Лев не смееше и да се надява.

След като даде показанията си, Лев беше изпратен под домашен арест до вземането на окончателното решение. Очакваше, че това ще отнеме не повече от един ден. Връщайки се вкъщи, на площадката на четиринайсетия етаж, изведнъж си спомни, че уличаващата куха монета е все още в джоба му. Изхвърли я през прозореца. Дали Василий я беше подхвърлил, или не, вече нямаше значение. Когато Раиса се върна от училище, завари двама въоръжени офицери пред вратата; те я претърсиха и заповядаха да не излиза. Лев й обясни положението, в което се намираха: за обвиненията срещу нея, за неговото разследване и за това, че я смята за невинна. Нямаше нужда да й обяснява, че нямат шанс да оцелеят. Тя го изслуша, без да го прекъсва и без да задава въпроси, с безизразно лице. Когато свърши, отговорът й го изненада.

— Би било наивно да си мислим, че няма да се случи и на нас.

Седяха вкъщи и очакваха всеки момент да дойдат от МГБ. Нито един от двамата не си направи труда да приготви нещо за ядене; нито един от двамата не беше гладен, макар че най-разумно би било да се нахранят добре в очакване на онова, което им предстоеше. Не се съблякоха, за да си легнат, не помръднаха от кухненската маса. Седяха в мълчание и чакаха. Като имаше предвид, че може би никога вече няма да се видят, Лев изпитваше желание да поговори с жена си: да каже неща, които трябваше да бъдат казани. Но не можеше да намери нужните думи. Часовете минаваха и той си мислеше, че никога не са прекарвали толкова дълго време заедно, лице в лице, и никой не им пречи. Нито един от двамата не знаеше как да го използва.

Но онази нощ никой не почука на вратата. Наближаваше пет часът сутринта, а тях не ги арестуваха. На другия ден към дванайсет Лев приготви закуска, като недоумяваше защо се бавят толкова. Когато на вратата най-после се почука, двамата с Раиса се изправиха задъхани, очаквайки, че това е краят, че идват офицерите, които да ги разделят и да ги отведат поотделно за разпит. Но се оказа нещо обикновено: смяна на караула, офицерът поиска да използва тоалетната, попита дали нямат нужда да им купи нещо за ядене. Може би там не успяваха да намерят доказателства, може би са свалили подозренията от тях и делото против тях е прекратено. Лев само за миг си го помисли: обвиненията никога не отпадаха поради липса на доказателства. Така след първия ден мина втори, а след него трети и четвърти.

След седмица домашен арест един от охраната влезе в апартамента им с пребледняло лице. Като го видя, Лев предположи, че времето им е дошло, но мъжът с треперещ от вълнение глас им съобщи за смъртта на вожда им, Сталин. Едва тогава Лев си позволи да си помисли, че могат и да оцелеят.

Успя да научи само бегли подробности за кончината на вожда — във вестниците цареше истерия, обхванала и охраната — Лев разбра, че Сталин е починал мирно в леглото си. Последните му думи били за тяхната велика страна и нейното велико бъдеще. Лев не повярва на това нито за секунда, твърде дълго бе живял с параноята и заговорите, за да не види, че цялата история е съшита с бели конци. От колеги знаеше, че съвсем наскоро Сталин беше наредил да бъдат арестувани най-изтъкнатите лекари в страната, посветили целия си живот на грижи за здравето му, като част от чистката, която трябваше да избави страната от видни евреи. Стори му се подозрително, че Сталин е умрял от естествена смърт, докато при него не е имало лекари специалисти, които да уточнят причините за внезапното му заболяване. Като оставим морала настрани, голямата чистка на вожда беше тактическа грешка. Беше останал беззащитен. Лев не знаеше дали Сталин е убит, или не. Арестуването на лекарите развърза ръцете на евентуалните убийци и те можеха да правят каквото искат, всъщност просто да си седят и да го гледат как умира с ясното съзнание, че тези, които могат да ги спрат, са зад решетките. Напълно възможно беше, когато Сталин се е разболял, никой да не е посмял да отмени заповедта му и да освободи лекарите. Ако оздравееше, можеше да ги обвини в неподчинение.

Всичко това нямаше почти никакво значение за Лев. Важното бе, че Сталин е мъртъв. Хората загубиха усещането за ред и сигурност. Кой ще наследи Сталин? Кой ще управлява страната? Какви решения ще бъдат взети? Към кои офицери ще бъде проявена благосклонност и кои ще изпаднат в немилост? Това, което беше приемливо при Сталин, можеше да се окаже неприемливо за новото управление. Липсата на лидер щеше да означава временна парализа. Никой не би искал да вземе решение, без да е сигурен, че то ще бъде одобрено. Десетилетия наред всички се ръководеха в действията си не от своите убеждения за редно или нередно, а от това дали ще се хареса на вожда. Хората живееха или умираха в зависимост от отметките в неговите списъци: отметката срещу нечие име означаваше, че човекът ще живее, ако такава липсваше, човекът бе осъден да умре. Такава беше съдебната система — има ли отметка, или няма. Лев затвори очи и си представи мълчаливата паника из коридорите на Лубянка. Моралният им компас бе пренебрегван толкова дълго, че вече бе излязъл от контрол: сега стрелката се въртеше, обърквайки севера с юг, а изтока със запад. Сътрудниците нямаха представа кое е правилно и кое погрешно. Те отдавна бяха забравили как се вземат решения. В такива смутни времена най-безопасно беше бездействието.

При тези обстоятелства бе отложено разискването на случая на Лев Демидов и съпругата му, Раиса Демидова, който без съмнение бе предизвикал разногласия, бе разбунил страстите и се бе оказал проблематичен. На това се дължеше забавянето. Никой не искаше да се занимава с него: всички бяха прекалено заети да си осигурят положение при преразпределянето на властта в Кремъл. Обстоятелствата се усложняваха още повече от Лаврентий Берия, най-близкия помощник на Сталин — и ако някой е отровил Сталин, Лев подозираше него — който вече се бе провъзгласил за вожд, беше отхвърлил идеята за заговор и беше наредил да освободят лекарите. Освобождаваха заподозрените, защото бяха невинни — кой би помислил, че това е възможно? Лев не можеше да си спомни такъв прецедент. При тези обстоятелства беше твърде рисковано да се води следствие без доказателства срещу награден герой от войната, чиято снимка беше публикувана на първата страница на „Правда“. И така, на девети март, вместо съдбоносното чукане на вратата, Лев и Раиса получиха разрешение да присъстват на поклонението на великия вожд.

Формално Лев и Раиса още бяха под домашен арест и, придружени от двама охранители, те се присъединиха към тълпата, устремена към Червения площад. Мнозина плачеха, някои ридаеха — мъже, жени и деца. Лев се запита дали сред всичките стотици хиляди хора наоколо, събрани от всеобщата мъка, ще се намери поне един, който да не е изгубил член на семейството или приятел по вина на човека, когото искрено оплакваха. Атмосферата, изпълнена с непреодолимо чувство на мъка, може би имаше нещо общо с издигането в култ на този мъртвец. Лев бе чувал, че дори при най-жестоките разпити обвиняемите крещели, че ако знаел за зверствата на МГБ, Сталин непременно би се намесил. Каквато и да бе истинската причина за мъката, погребението бе законен отдушник за натрупаното през годините нещастие, възможност да се поплаче, да се прегърне съседът, да се даде израз на състраданието, което преди беше недопустимо, защото в него се съдържаше упрек към държавата.

Главните улици около Колонната зала бяха задръстени от народ, толкова нагъсто, че хората не можеха да дишат и се движеха като свлачище по планински склон. Лев не пускаше ръката на Раиса и макар да ги притискаха от всички страни, той се стараеше да не се отделят един от друг. Охранителите бързо ги загубиха. С наближаването на площада тълпата ставаше все по-гъста. Усещайки натиска и все по-силната истерия, Лев реши, че са дотук. Случайно изблъскани в края на тълпата, той влезе в един вход, а после изтегли и Раиса. Скриха се там, гледайки как се движи човешкият поток. Решението се оказа правилно. Там отпред имаше стъпкани хора.

В хаоса Лев и Раиса можеха да се опитат да избягат. Обсъдиха шепнешком тази възможност. Охраната беше изчезнала. Раиса настояваше да бягат незабавно. Но бягството щеше да даде на МГБ повод да ги разстрелят. А освен това не биваше да се забравя и практическата страна: нямаха нито пари, нито приятели, нито място, където да се скрият. Ако решат да бягат, родителите на Лев със сигурност ще бъдат разстреляни. Досега им вървеше. Лев реши да заложи живота им на смелото решение да останат.

* * *

И последният пътник се качи във влака. Началникът на гарата видя събраните на перона до локомотива униформени и задържа влака. Машинистът се подаде от кабината, за да разбере какво става. Любопитни пътници крадешком надничаха от прозорците към изпадналата в беда млада двойка.

Лев забеляза униформен офицер да се приближава към тях. Беше Василий. Лев го очакваше. Василий не би пропуснал възможността да покаже злорадството си. Лев усети как в гърдите му се надига гняв, но трябваше да владее чувствата си. Може би това беше някакъв нов капан.

Раиса не беше виждала Василий преди, но Лев често й бе разказвал за него.

Човекът с лице на герой и сърце на страхливец.

Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че нещо у него не е наред. Беше красив, но усмивката му изразяваше само неприязън. Когато се приближи до тях, тя забеляза задоволството му от унижението на Лев и разочарованието му, че то не е достатъчно.

Василий широко се усмихна.

— Настоях да задържат влака, за да мога да ти кажа довиждане. И да обясня какво беше решението за теб. Исках да го направя лично, нали разбираш?

Той се забавляваше. Макар този човек да ужасяваше Лев, беше глупаво да рискува да го ядоса, след като бяха оцелели досега. Произнесе с едва доловим глас:

— Оценявам това.

— Дадоха ти ново назначение. Беше невъзможно да те задържат в МГБ, тъй като останаха без отговор толкова въпроси, свързани с твоята личност. Прехвърлят те в милицията. Не като детектив, а като участъков, най-ниската длъжност. Ще чистиш килиите на предварителния арест, ще съставяш протоколи — ще вършиш всичко, каквото ти наредят. Ще трябва да свикнеш да изпълняваш заповедите, ако искаш да оцелееш.

Лев разбираше разочарованието на Василий. Наказанието — преместване в милицията — се считаше за леко. Като се има предвид сериозността на обвиненията, те можеха да получат по двайсет и пет години в златните мини на Колима, където температурата зиме падаше до петдесет градуса под нулата, където затворниците оставаха без пръсти поради измръзване и средната продължителност на живота беше три месеца. Бяха отървали не само живота си, но и оставаха свободни. Лев не допускаше, че майор Кузмин е постъпил така от сантименталност. Би се поставил в неловко положение да даде под съд собственото си протеже. По време на политическа нестабилност беше много по-добре и по-разумно да го отпрати някъде под предлог на ново назначение. Кузмин не искаше решението му да бъде подложено на съмнение; все пак, ако Лев беше шпионин, защо Кузмин го е повишавал? Тези въпроси бяха неудобни. По-лесно и безопасно беше просто да ги потулят. Разбирайки, че ако покаже облекчение, ще ядоса Василий, Лев положи усилие да изглежда смазан.

— Ще изпълня дълга си там, където има нужда от мен.

Василий подаде на Лев билетите и съпроводителните документи. Лев ги взе и тръгна към влака.

Раиса понечи да се качи във влака. Василий извика:

— Сигурно не ти е било лесно да научиш, че мъжът ти те е следял. И то неведнъж, сигурен съм, че ти е казал. Следял те е два пъти. В първия случай това не е било държавен въпрос. Не те е смятал за шпионка. Смятал те е за курва. Трябва да му простиш. Всички имат своите съмнения. А ти си красива. Лично аз не смятам, че си струва човек да се откаже от всичко заради теб. Подозирам, че след като разбере в каква мръсна дупка сме го изпратили, мъжът ти ще те намрази. Аз лично бих запазил жилището и бих оставил да те разстрелят като предателка. Мога само да предположа, че си страхотна в леглото.

Раиса се учуди колко силно този човек мрази мъжа й. Но не каза нищо: гневният отговор можеше да им струва живота. Взе куфарчето и отвори вратата на вагона.

Лев я последва, като се опасяваше да не се обърне назад. Можеше да не се сдържи, като види самодоволната усмивка на Василий.

* * *

Раиса гледаше през прозореца. Влакът потегли. Вече нямаше свободни места и бяха принудени да останат прави, притиснати един до друг. Мълчаха, гледайки как градът минава покрай тях. Накрая Лев каза:

— Съжалявам.

— Сигурна съм, че той лъже. Би казал какво ли не, за да те ядоса.

— Казваше истината. Наредих да те следят. И това нямаше нищо общо с работата ми. Мислех…

— Че спя с някой друг?

— По едно време избягваше да разговаряш с мен. Не искаше да ме докосваш. Не искаше да спиш с мен. Бяхме станали чужди. И аз не можех да разбера защо.

— Не можеш да се омъжиш за офицер от МГБ и да се надяваш, че няма да те следят. Но кажи ми, Лев, как бих могла да ти изневеря? Бих рискувала живота си. Това не подлежи на обсъждане. Ти просто би наредил да ме арестуват.

— Това ли си очаквала?

— Помниш ли приятелката ми Зоя, мисля, че си я виждал веднъж?

— Може би, не помня.

— Да, точно така — ти не помниш имена, нали? Питам се защо. Сигурно така успяваш да спиш спокойно, като се стараеш да забравяш случилото се.

Раиса говореше спокойно, но забързано, с чувство, каквото Лев не бе чувал преди. Тя продължи:

— Виждал си Зоя. Може би не си я запомнил, защото тя не представляваше интерес за Партията. Осъдиха я на двайсет и пет години лагер. Арестуваха я на излизане от църквата, обвиниха я в антисталинистки молитви. Молитви, Лев — осъдиха я заради молитви, които дори не бяха чули. Арестуваха я заради мислите в главата й.

— Защо не ми каза? Можеше да помогна.

Раиса поклати глава.

Лев попита:

— Да не мислиш, че аз съм я предал?

— Откъде ще знаеш? Дори не си спомняш коя е.

Лев остана изненадан: двамата не бяха разговаряли така преди, никога не бяха говорили за друго, освен по битови въпроси, водеха учтиви разговори — никога не повишаваха глас, никога не спореха.

— Дори да не си я предал, Лев, с какво би могъл да помогнеш? След като хората, които я арестуваха, бяха като теб — отдадени на делото, предани слуги на държавата? Онази нощ ти не се прибра. И аз си помислих, че сигурно арестуваш нечий добър приятел, нечии родители, нечии деца. Кажи ми, колко хора си арестувал? Имаш ли представа? Назови число — петдесет, двеста, хиляда?

— Отказах да те предам на тях.

— Те не преследваха мен. А теб. Когато си арестувал непознати, можеше да се заблуждаваш, че са виновни. Можеше да вярваш, че служиш на някаква цел. Но това не беше достатъчно за тях. Те искаха да докажеш, че си готов да изпълниш всичко каквото ти заповядат, дори в сърцето си да знаеш, че не е правилно, дори да съзнаваш, че е безсмислено. Искаха да докажеш сляпото си подчинение. Предполагам, че съпругата напълно подхожда за такава проверка.

— Може би си права, но сега сме освободени от това. Осъзнаваш ли какъв късмет имаме, че ни дадоха такава възможност? Искам да започнем нов живот. Като семейство.

— Не е толкова просто, Лев.

Раиса направи пауза, изучаваше мъжа си внимателно, като че ли се виждаха за първи път.

— Онази вечер, когато вечеряхме с родителите ти, чух разговора ви през входната врата. Стоях в коридора. Говорехте дали трябва да се отречеш от мен и да признаеш, че съм шпионка. Не знаех какво да правя. Не исках да умра. Върнах се на улицата и тръгнах накъдето ми видят очите, стараех се да събера мислите си. Питах се: „Дали ще го направи?“, „Дали ще ме предаде?“. Баща ти беше много убедителен.

— Баща ми беше уплашен.

— Три живота срещу един? Трудно се спори с такива аргументи. Но три живота срещу два?

— Не си бременна?

— Щеше ли да се застъпиш за мен, ако не бях?

— И изчака, за да ми кажеш едва сега?

— Страхувах се, че може да промениш решението си.

Ето какви бяха отношенията помежду им в действителност. Лев се почувства объркан. Влакът, с който пътуваха, хората наоколо, куфарите, дрехите, градът отвън — всичко това му се струваше нереално. Изгуби доверие във всичко, дори в нещата, които виждаше, докосваше и усещаше. Всичко, в което бе вярвал, се оказа лъжа.

— Раиса, обичала ли си ме някога?

Настъпи дълго мълчание, въпросът увисна във въздуха като неприятна миризма, двамата се поклащаха ведно с движението на влака. Накрая, вместо да отговори, Раиса коленичи и завърза връзката на обувката си.