Том Роб Смит
Дете 44 (26)

Ростов на Дон

15 юли

Надя беше сама в къщата. Майка й и сестра й бяха на гости при баба й. Надя тръгна с тях, но когато наближиха, тя се престори, че я боли корем и поиска да се върне. Майка й се съгласи и Надя се завтече обратно към къщи. Планът й беше прост. Щеше да отвори вратата на мазето и да разбере защо баща й прекарва толкова много време в тази тъмна и студена стая. Никога преди не беше слизала там, нито веднъж. Обикаляше къщата и опипваше влажните тухли, опитвайки се да си представи какво е вътре. Нямаше прозорци, само дупка за проветряване заради печката. Беше строго забранена територия, ненарушимо правило в къщата.

В момента баща й беше в командировка. Но щеше да се върне скоро, може би дори на другия ден, защото спомена за някакъв ремонт вкъщи, по-точно за нова врата за мазето. Не смяташе да подменя входната врата, която всички използваха и която запазваше топлината в къщата, а за него най-важна беше вратата на мазето. Тя наистина бе тънка, но какво от това? Толкова ли беше наложително? След два дни той ще сложи нова врата, която тя вече няма да може да отвори. Ако иска да влезе в мазето, ако иска да отговори на въпросите си, трябва да го направи сега. Ключалката бе съвсем проста. Беше я проучила внимателно и беше пробвала да пъхне нож между вратата и рамката, за да отключи. Ставаше.

Резето се вдигна, Надя отвори вратата. Развълнувана и уплашена, слезе едно стъпало надолу. Пусна вратата и тя се затвори. Отдолу и отстрани се процеждаше светлина. Освен това малко светлина идваше и от вентилационния отвор. Очите й свикнаха с тъмнината, слезе по стълбите и огледа тайната стая на баща си.

Легло, печка, малка маса и сандък — нищо загадъчно. Разочарована, продължи да оглежда наоколо. На стената висеше стара лампа, а до нея — изрезки от вестници. Насочи се към тях. Това беше една и съща снимка: на руски войник, застанал пред горящ танк. Някои от снимките бяха изрязани така, че се виждаше само войникът. Беше красив. Тя не го познаваше. Озадачена от този колаж, взе алуминиевата паница, оставена на пода, без съмнение за котките. След това вниманието й привлече сандъкът, хвана с две ръце капака и го повдигна, просто за да види дали се отваря. Дървеният капак беше тежък, но не беше заключен. Какво ли има вътре? Повдигна го още малко, но изведнъж долови друг шум — входната врата.

Чуха се тежки стъпки, прекалено тежки, за да е майка й. Сигурно баща й се е върнал по-рано. Вратата на мазето се отвори и проблесна светлина. Защо се е върнал толкова скоро? Изпаднала в паника, Надя спусна капака, без да вдига шум, вслушвайки се в стъпките на баща си, който слизаше по стълбата. Тя коленичи и изпълзя под леглото, сви се там и се загледа към най-долното стъпало. И ето че се появиха големите му черни обуща, които се приближаваха към нея.

Надя затвори очи, очаквайки, когато ги отвори, да види разгневеното лице на баща си на сантиметри от нейното. Но вместо това леглото изскърца и се огъна над нея. Баща й беше седнал на леглото. Тя отвори очи, трябваше да се отмести. Пространството между леглото и пода стана още по-малко, тя по-скоро се досети, отколкото видя, че той започна да развързва връзките на обущата си. Не знаеше, че тя е тук. Вратата сигурно се е заключила сама при затварянето. Още не беше я открил. Какво щеше да прави? Баща й можеше да прекара тук часове. Майка й щеше да се върне и да се разтревожи, като не я намери вкъщи. Може да решат, че се е загубила, и да тръгнат да я търсят. Тогава тя ще се промъкне горе и ще измисли някаква лъжа. Това беше единствената й надежда. А дотогава трябва да се спотайва на мястото си.

Баща й събу чорапите си и размърда пръстите на краката си. Изправи се, леглото също се повдигна. Запали лампата, която светеше слабо. Тръгна към сандъка. Надя го чу да отваря капака, но не виждаше какво изважда оттам. Сигурно е оставил капака отворен, защото не чу да го затваря. Какво правеше? Сега седеше на един стол и завързваше нещо около крака си. Ивица гума. С въже и омотани парцали, изглежда си правеше саморъчна обувка.

Усетила нещо зад себе си, Надя обърна глава и видя котката. Тя също я беше видяла и стоеше с извит гръб и настръхнала козина. Котката знаеше, че мястото на Надя не е тук. Уплашена, обърна глава да види дали баща й е забелязал. Той коленичи и лицето му се появи в пространството под леглото. Тя не знаеше какво да каже, не смееше дори да се помръдне. Той не каза нищо, изправи се, вдигна цялото легло и тя се появи, свита на кълбо.

— Стани.

Не можеше да раздвижи нито ръцете, нито краката си — изглежда, тялото й отказва да й се подчинява.

— Надя.

Като чу името си, тя стана.

— Дръпни се от стената.

Тя се подчини: тръгна към него с наведена глава, вторачила се в единия му бос крак и в другия, увит в парцали. Той постави леглото на мястото му.

— Защо си тук?

— Исках да знам какво правиш.

— Защо?

— Искам да прекарвам повече време с теб.

Андрей усещаше как го обзема познатото чувство — бяха сами в къщата. Тя не биваше да идва тук: беше й го казвал заради собствената й безопасност. Сега той стана друг човек. Не беше баща й. Заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената — толкова далеч от нея, колкото позволяваше мястото.

— Татко?

Андрей допря пръст до устните си.

Овладей се.

Но той не можеше. Свали очилата си, сгъна ги и ги пусна в джоба си. Когато отново я погледна, тя беше само едно размазано петно, вече не беше неговата дъщеря, а просто поредното дете. Неясен, замъглен образ, всяко едно дете, което можеше да си представи.

— Татко?

Надя отиде при баща си и го хвана за ръката.

— Не ти ли харесва да прекарваш повече време с мен?

Сега тя беше прекалено близо, макар че той беше без очила. Виждаше косата и лицето й. Избърса потта от челото си и сложи отново очилата.

— Имаш по-малка сестра, Надя — защо не обичаш да играеш с нея? Когато бях на твоята възраст, прекарвах цялото време с брат си.

— Ти имаш брат?

— Да.

— Къде е той?

Андрей посочи стената, снимката на руския войник.

— Как се казва?

— Павел.

— Защо не ни идва на гости?

— Непременно ще дойде.