Макар да работеше тук вече пет години, Лев и досега се чувстваше неудобно на Лубянка, щабквартирата на МГБ. Тук рядко се водеха непринудени разговори. Реакциите обикновено бяха предпазливи. В това нямаше нищо чудно, като се има предвид естеството на работата, но според него имаше нещо потискащо, което караше хората да се чувстват неуютно, като че ли страхът беше зазидан в самата сграда. Приемаше, че теорията му няма нищо общо с действителността, тъй като не знаеше нищо за намеренията на архитекта. Сградата беше строена още преди революцията за застрахователна агенция, преди да бъде взета от тайната служба на болшевиките. Беше му трудно да повярва, че са избрали случайно здание, чиито пропорции внушаваха някакво безпокойство: нито високо, нито квадратно, нито широко, нито тясно, то беше някак нескопосано усреднено. Фасадата му създаваше впечатление за бдителност: безкрайни редици разположени един до друг прозорци, издигащи се и нагоре чак до часовника на върха, който гледаше над града като огромно стъклено око. Около сградата съществуваше невидима граница и минувачите заобикаляха въображаемия периметър, като че ли се страхуваха да не бъдат арестувани. Да пресечеш тази линия означаваше, че или работиш там, или си осъден. Нямаше вероятност да бъдеш обявен за невинен сред тези стени. Установяването на вината беше партийна линия. Може би Лубянка не беше строена с намерението да вдъхва страх, но страхът се беше настанил в нея, бившата сграда на застрахователна агенция сега бе станала негов дом.

На входа Лев показа служебната си карта, която означаваше, че не само може да влезе в сградата, но и да излезе. Хората, които нямаха такива пропуски и минеха през тези врати, често повече никой не ги виждаше. Системата ги изпращаше или в ГУЛАГ, или в близката сграда на Варсонофиевска улица, също принадлежаща на Държавна сигурност, с полегати подове, обшити с дървена ламперия стени, за да поглъщат куршумите, и с маркучи, за да отмиват кръвта. Лев не знаеше точно колко души бяха екзекутирани там, но числото бе голямо, до неколкостотин на ден. При такива мащаби някои въпроси от практическо значение — например колко лесно и бързо могат да бъдат разчистени човешките останки — бяха от съществена важност.

Лев влезе в главния коридор и си помисли как ли се чувства човек, отвеждан в мазето, който няма към кого да се обърне за помощ. Съдебната система можеше напълно да бъде заобиколена. Лев беше чувал за затворници, които лежат забравени със седмици, за лекари, чието единствено занимание е да изучават въздействието на болката. Беше се научил да приема, че тези неща не съществуват сами за себе си. Имаше причина за съществуването им — светлото бъдеще. Те бяха създадени, за да всяват ужас. Терорът бе необходим. Терорът защитаваше революцията. Без него Ленин не би победил. Без него Сталин би бил свален. Иначе защо служителите на МГБ разпространяваха преднамерено в метрото и трамваите зловещите слухове, свързани с тази сграда, при това го правеха със стратегическа цел, както се пуска нов вирус сред населението? Страхът се култивираше и разпространяваше напълно съзнателно. Страхът бе част от неговата работа. А за да се поддържа необходимото ниво на страх, той трябваше непрекъснато да бъде подхранван с определен брой жертви.

Разбира се, Лубянка не беше единствената сграда, която вдъхваше страх. Съществуваше още Бутирският затвор с високите кули и занемарените крила с множество претъпкани килии, в които затворниците играеха на кибритени клечки, докато чакаха да бъдат изпратени в лагерите. Или например Лефортово, където държаха подследствените престъпници, и когато ги водеха на разпит, виковете им се чуваха до съседните улици. Но Лев разбираше, че Лубянка заема особено място в съзнанието на хората, че се свързва с мястото, където разпитват виновните в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж. Защо тази категория затворници предизвикваше особен ужас в сърцата на всички? Защото беше лесно да се успокояваш, че никога няма да откраднеш, изнасилиш или убиеш, но никой не можеше да бъде сигурен, че няма да бъде обвинен в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж, тъй като никой, включително и Лев, не знаеше точно в какво се изразяват тези престъпления. От сто и четирийсетте члена на Наказателния кодекс Лев се ръководеше само от един, онзи, който определяше политическия затворник като човек, отдаден на дейности, които имат за цел да:

Свалят, подронят или отслабят съветската власт.

Това бяха повече или по-малко думи с разтегливо значение, които можеха да обхванат всички — от партийните ръководители до балетистите, музикантите и пенсионираните обущари. Дори онези, които работеха в Лубянка, дори онези, които караха да работи тази машина за страх, не можеха да бъдат сигурни, че системата, която поддържат, няма да погълне и тях.

Макар вече да беше влязъл, Лев не съблече шинела и не свали кожените си ръкавици. Тресеше го. Щом се спреше му се струваше, че подът се люлее. Връхлитаха го пристъпи на световъртеж, които продължаваха по няколко секунди. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Не беше ял от два дни, но от мисълта за храна му се повдигаше. Въпреки това упорито отказваше да си признае, че е болен: сигурно е попремръзнал, уморен може би, но това скоро ще мине. Просто има нужда да поспи заради спада, който настъпва след действието на наркотика. Нямаше възможност да вземе почивен ден. Не и днес, не и когато предстоеше първият разпит на Анатолий Бродски.

Всъщност разпитите не влизаха в задълженията му. МГБ имаше специалисти, които се занимаваха само с разпити на заподозрените, местеха ги от килия в килия и изтръгваха признания с професионално безразличие и лична гордост. Те бяха мотивирани от обикновени неща като зависеща от свършената работа парична премия, биваха възнаградени, ако заподозреният подпише веднага и безусловно, без да се отказва впоследствие от показанията си. Лев не беше запознат с методите им. И не се познаваше с никого от тях. Разпитващите образуваха нещо като затворена секта, работеха в екип, често си разменяха заподозрените, като обменяха опит да атакуват съпротивата им от различни посоки. Бруталност, красноречие, умение да обезоръжават: всички тези качества се използваха в работата им. Извън работното място тези мъже и жени се хранеха и разхождаха заедно, обсъждаха работата си и сравняваха методите си. Макар че изглеждаха като всички останали служители, по някаква причина Лев сравнително лесно ги различаваше от другите. Много от най-важните им операции се провеждаха в мазето, където можеха да контролират елементите на околната среда като топлина и светлина. За разлика от тях, Лев като следовател прекарваше по-голяма част от времето на горните етажи или навън. Мазето беше свят, в който рядко слизаше, свят, за който бе затворил очите си, свят, който предпочиташе да държи под краката си.

След като почака малко, Лев бе повикан да влезе. С нестабилна походка той прекрачи в кабинета на майор Кузмин. Нищо в тази стая не беше случайно: всичко беше обмислено и подредено. По стените висяха черно-бели снимки в рамки, на една от които Сталин се ръкуваше с Кузмин, снимка, направена на седемдесетия рожден ден на вожда. Освен тях бяха подбрани пропагандни плакати от различни десетилетия. Според Лев целта им беше да внушат, че Кузмин винаги е заемал този кабинет и е бил тук дори по време на чистките от трийсетте години, което всъщност не беше вярно, защото тогава той беше във военното разузнаване. На един от плакатите се мъдреше дебел бял заек в клетка. Яжте повече заешко месо! На друг плакат три мускулести червени фигури блъскаха с червени чукове по главите на някакви мрачни небръснати мъже. Борете се с мързеливите работници! Виждаха се и три усмихнати жени, които влизат във фабрика. Доверете спестяванията си на нас! Нас в последния плакат не се отнасяше до трите усмихнати жени, а по-скоро до държавната спестовна каса. Имаше и плакат с шкембелия мъж, облечен в костюм и с шапка, който носи две чанти, пълни с пари. Капиталистически клоун! Редуваха се още релефни образи на пристанища, корабостроителници, железопътни линии, усмихнати работници, гневни работници и армия от локомотиви, всичко в чест на Ленин. Да строим! Плакатите се сменяха редовно, с което Кузмин искаше непременно да демонстрира богатата си сбирка. Рафтовете в кабинета му бяха пълни с подходяща литература, а томчето кратък курс на „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)“, под редакцията на самия Сталин, рядко напускаше бюрото му. Дори кошчето за отпадъци съдържаше само внимателно подбрани хартийки. Всички, от най-нисшия чиновник до най-висшия офицер, разбираха, че ако наистина искаш да изхвърлиш нещо, трябва тайно да го изнесеш навън и да се отървеш от него по пътя към къщи.

Кузмин стоеше до прозореца, който гледаше към Лубянския площад. Той беше нисък и набит и носеше както обикновено, военна униформа един номер по-малка. Очилата му бяха с дебели стъкла и постоянно се свличаха по носа му. Накратко, изглеждаше нелепо и дори аурата на властта над живота и смъртта не можеше да му придаде внушителност. Макар че, доколкото Лев знаеше, Кузмин вече не участваше в разпитите, говореше се, че навремето бил изтъкнат специалист, разчитайки на малките си пухкави ръчички. Като го гледаше сега човек, трудно можеше да повярва.

Кузмин покани Лев да седне, а той остана прав до прозореца. Предпочиташе да задава въпроси, докато гледа навън. Защото вярваше и често напомняше на Лев, че трябва да се отнасяме с извънредно недоверие към външната проява на чувства, освен ако човекът не знае, че е наблюдаван. Беше добил опит в преструвките, че гледа през прозореца, докато в същото време наблюдаваше отражението на събеседника. Този номер значително губеше от ефекта си, защото почти всички, включително и Лев, знаеха, че са наблюдавани. А и бездруго малцина се отпускаха между стените на Лубянка.

— Поздравления, Лев. Знаех, че ще го заловиш. Този случай беше ценен урок за тебе.

Лев кимна.

— Болен ли си?

Лев не отговори веднага. Явно изглеждаше по-зле, отколкото си мислеше.

— Дреболии. Може би малко съм настинал, но ще мине.

— Предполагам, че ми се сърдиш, задето те отклоних от случая с Бродски, за да уредиш конфликта с Фьодор Андреев. Прав ли съм? Мислиш, че Фьодор не беше от значение и трябваше да те оставя да продължиш операцията с Бродски.

Усмихваше се, нещо го забавляваше. Лев се съсредоточи, усетил опасност.

— Не, другарю майор, не съм сърдит. Трябваше да арестувам Бродски веднага. Вината беше моя.

— Да, но не го арестува веднага. При тези обстоятелства дали сгреших, като те отклоних от случая с шпионина и те изпратих да утешаваш скърбящия баща? Това е въпросът ми.

— Мислех само за неуспеха си, за това, че не арестувах Бродски веднага.

— Избягваш въпроса. Искам само да кажа, че семейството на Фьодор не беше незначителен проблем. Това беше разложение в редиците на МГБ. Един от хората ти беше обзет от силна скръб и неволно превърна себе си и семейството си във врагове на държавата. Доволен съм, че заловихте Бродски, но смятах работата ви с Фьодор за по-важна.

— Разбирам.

— Тогава стигаме до въпроса с Василий Никитин.

Беше неизбежно да докладва за постъпката му на началството. Василий не би се поколебал да се опита да се възползва от това срещу него. Лев не можеше да разчита на подкрепата на Кузмин, нито да се досети кой аспект от инцидента го тревожи най-много.

— Насочил си пистолет срещу него? А после си го ударил? Той твърди, че си изгубил контрол над себе си. Казва, че взимаш наркотици, които те правят неадекватен. Настоява за отстраняването ти от длъжност. Разстроен е, както разбираш?

Лев прекрасно разбираше: не биваше да повдига въпрос за убийствата.

— Бях старшият офицер и дадох заповед. Василий не се подчини. Как да поддържам дисциплината, щом заповедите не се изпълняват? Системата ще рухне. Може би е заради военното ми минало. При военните операции неподчинението и непокорството се наказват със смърт.

Кузмин кимна. Лев бе избрал защитата си мъдро — принципите на военното подчинение.

— Прав си, разбира се. Василий е твърде избухлив. И го признава. Не се е подчинил на заповедта. Но е изпаднал в ярост заради съдействието на семейството на престъпника. Не извинявам стореното от него, нали разбираш. Имаме система за нарушилите на законите. Семейството е трябвало да бъде доведено тук. И Василий получи мъмрене. Колкото до наркотиците…

— Не бях спал двайсет и четири часа. И ми ги е предписал нашият доктор.

— Те ни най-малко не ме тревожат. Наредих ти да направиш необходимото, което, предполагам, означава, че можеш да взимаш всичко, което е необходимо. Но искам да те предпазя. Като си ударил офицер, ти си привлякъл вниманието. Хората бързо ще забравят, че действията ти са били разумни. Би трябвало да спреш, когато Василий е свалил оръжието. Ако си искал да го накажеш, трябвало е да докладваш за неподчинението му на мен. Взел си правосъдието в свои ръце. Това е недопустимо. Не бива да се повтаря.

— Извинявам се.

Кузмин се отдалечи от прозореца. Застана до Лев и сложи ръка на рамото му.

— Достатъчно за това. Смятай въпроса за приключен. Имам друго предизвикателство за теб: разпита на Бродски. Искам да се заемеш лично. Можеш да се обърнеш за помощ към когото пожелаеш — специалист по разпитите — но искам да си там, когато той се прекърши. Важно е да видиш този човек такъв, какъвто е, особено след като те заблуди с привидната си невинност.

Заповедта беше необичайна. Кузмин забеляза изненадата на Лев.

— Това ще ти е от полза. Трябва да оценяваме хората според това какво са готови да сторят собственоръчно. А не според това какво са готови да накарат другите да направят вместо тях. Имаш ли някакви възражения?

— Не.

Лев се изправи и подръпна куртката си.

— Ще започна веднага.

— И последно: искам двамата с Василий да работите заедно по това дело.

* * *

Имаше три вида килии. Килиите за предварителен арест бяха квадратни помещения с под, покрит със слама, в които едва се наместваха легнали трима души. Но във всяка килия винаги имаше по петима, толкова близо един до друг, че никой не можеше да се почеше, без да се размърдат всички. В килиите нямаше тоалетна и трябваше да бъде направено място и за кофата, която затворниците бяха принудени да използват пред другите. Щом кофата се напълнеше, някой трябваше да я отнесе до най-близката тоалетна, и ако разлееше само капка, го заплашваше разстрел. Лев беше чувал охраната да се присмива над арестуваните, които гледали напрегнато колебаещото се ниво на фекалиите и урината. Варварство, разбира се, но не безпричинно, а варварство в името на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще

Трябваше да го повтарят, за да се вреже в паметта на всички, да стане дори част от подсъзнанието.

След килиите за предварителен арест идваха различните видове карцери. В някои имаше ледена вода до глезените, стените им бяха покрити с плесен и лепкава кал. Пет дни бяха достатъчни, за да е сигурно, че тялото никога няма да се възстанови, болестта се настаняваше завинаги в дробовете на затворника. Имаше тесни килии, подобни на дървени ковчези, където дървениците бяха оставени да се множат, и държаха затворника гол, за да го хапят, докато не се съгласи да подпише признанията си. В някои килии стените бяха облицовани с корк, където нагряваха затворниците с горещ въздух от вентилационната система, докато от порите им не потече кръв. Имаше килии с куки, вериги и оголени електрически жици. За различните хора имаше различни видове наказания. Въображението беше единствената, макар и неголяма бариера. Всичките тези ужаси изглеждаха дребна работа, сравнени с размерите и величието на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще Светло бъдеще

Оправданието за подобни методи бе просто и убедително и трябваше да бъде непрекъснато повтаряно: тези хора са врагове. Нима Лев не беше виждал такива извънредни мерки и по време на войната? Да, дори по-лоши. Нима войната не им донесе свобода? Не е ли това същото, война срещу друг враг, вътрешен, но въпреки това враг? Беше ли необходима? Да. Оцеляването на политическия строй оправдаваше всичко. Обещанието за златен век, където подобна жестокост няма да съществува, където всичко ще бъде в изобилие и бедността ще остане само спомен, оправдаваше всякакви средства. Тези методи не бяха желателни, не биваше да бъдат възхвалявани и Лев не разбираше офицерите, които получаваха удоволствие от работата си. Но той не беше глупак. Сред цялото това отработено и умело самооправдаване имаше и малко отрицание, което дремеше дълбоко в най-закътаното ъгълче на душата му като зрънце, което още не беше покълнало.

Накрая, последният вид бяха килиите за разпити. Лев се приближи до килията, в която държаха предателя: стоманена врата с шпионка. Почука, като мислеше какво ли го очаква вътре. Вратата отключи момче, което едва ли имаше седемнайсет години. Килията беше малка и правоъгълна, с бетонни стени и бетонен под, но толкова ярко осветена, че Лев примижа. От тавана висяха пет мощни крушки. До задната стена имаше диван, който не съответстваше на мрачната обстановка. На него седеше Анатолий Бродски, чиито китки и глезени бяха завързани с въжета. Младият офицер обясни гордо:

— Все затваря очи, опитва се да заспи. Но аз непрекъснато го удрям. Не е имал и миг почивка, честна дума. Диванът е най-хубавото нещо. Иска ти се да се облегнеш и да задремеш. Толкова е мек и удобен. Аз самият седях на него. Но няма да му позволя да заспи. Това е като да дръпнеш чинията с храна на някого, който умира от глад.

Лев кимна и видя, че младият офицер е леко разочарован, че не получи по-възторжени похвали за своята изобретателност. Офицерът застана в ъгъла на килията, въоръжен с черната си палка. Напрегнат и сериозен, със зачервени бузи, приличаше на войник — играчка.

Бродски седеше на ръба на дивана, приведен напред, с полузатворени очи. В килията нямаше стол и Лев седна на дивана до него, съзнавайки абсурдността на ситуацията. Диванът наистина беше много мек и Лев потъна в него, учуден на какво изтънчено изтезание е подложен заподозреният. Но нямаше време за губене, трябваше да действа бързо. Василий щеше да дойде всеки момент, а Лев се надяваше да убеди Анатолий да сътрудничи преди идването му.

Анатолий вдигна поглед и очите му се разшириха. Мина известно време, преди лишеният му от сън мозък да разпознае седналия до него мъж. Човекът, който го бе заловил. Който бе спасил живота му. Беше сънлив, заваляше думите, говореше като упоен.

— Децата? Дъщерите на Михаил? Къде са сега?

— Настаниха ги в детски дом. В безопасност са.

Детски дом — това шега ли е, или част от наказанието му? Не, този човек не се шегуваше. Той вярваше в правотата на своето дело.

— Били ли сте някога в детски дом?

— Не.

— Вероятността момичетата да оцелеят щеше да е по-голяма, ако бяха оставени сами на себе си.

— Сега за тях се грижи държавата.

За изненада на Лев затворникът вдигна завързаните си ръце и докосна челото му. Младият офицер се втурна напред и вдигна палката, готов да нанесе удар по коленете на Бродски. Лев му махна с ръка и офицерът неохотно отстъпи назад.

— Имате температура. Трябва да си отидете вкъщи. Такива като вас имат ли си дом? Където да спите, да се храните и да живеете като нормални хора.

Лев се чудеше на този човек. Дори сега си оставаше лекар. Дори сега се държеше непочтително. Беше смел и груб и Лев не можеше да не му се възхищава.

Лев се отдръпна назад и избърса лепкавото си потно чело с ръкава на сакото си.

— Можете да си спестите ненужните страдания, като поговорите с мен. Няма човек, когото да сме разпитвали и да не е съжалил, че не си е признал веднага всичко. Какво ще спечелите с мълчание?

— Нищо.

— В такъв случай ще ми кажете ли истината?

— Да.

— За кого работите?

— За Анна Владиславовна. Котката й ослепява. За Дора Андреева. Кучето й отказва да яде. За Аркадий Маслов. Кучето му е със счупен преден крак. За Матиаш Ракоши. Той има колекция редки птици.

— Защо бягахте, щом сте невинен?

— Бягах, защото ме преследвахте. Нямаше друга причина.

— Но това няма никакъв смисъл.

— Съгласен съм, но е истина. Щом те преследват, винаги те арестуват. А щом веднъж те арестуват, винаги си виновен. Тук не водят невинни хора.

— С кои служители от американското посолство работите и каква информация сте им предавали?

Анатолий най-после разбра всичко. Преди няколко седмици младши чиновник от американското посолство беше довел кучето си за преглед. Кучето имаше инфектирана порезна рана. За лечението бяха нужни антибиотици, но тъй като той нямаше, почисти внимателно раната, стерилизира я, а после от време на време преглеждаше кучето. След известно време забеляза, че някакъв човек следи къщата му. Онази нощ не можа да спи, защото не можеше да си представи в какво се е провинил. На следващата сутрин го проследиха до работното му място и после обратно до вкъщи. Това продължи три дни. След четвъртата безсънна нощ той реши да бяга. Сега най-после разбра престъплението си. Беше лекувал кучето на чужденец.

— Не се съмнявам, че накрая ще кажа каквото искате, но сега ще ви кажа следното: аз, Анатолий Тарасович Бродски, съм само ветеринарен лекар. Скоро при вас ще бъде записано, че съм шпионин. Ще разполагате с подписа и признанията ми. Ще ме накарате да посоча някакви имена. Ще има още арести, нови подписи и признания. Но каквото и да ви кажа накрая, то ще бъде лъжа, защото съм само ветеринарен лекар.

— Не сте първият виновен, който твърди, че е невинен.

— Наистина ли вярвате, че съм шпионин?

— Само този разговор е достатъчен, за да ви обвиня в подривна дейност. Вече дадохте ясно да се разбере, че мразите тази страна.

— Вие грешите, не мразя тази страна. Вие мразите хората на тази страна. Ако не е така, защо арестувате толкова много хора?

Лев започна да губи търпение.

— Съзнавате ли какво ще стане с вас, ако откажете да отговаряте на въпросите ми?

— Дори децата знаят какво става тук.

— И пак отказвате да признаете?

— Няма да ви улеснявам. Ако искате да кажа, че съм шпионин, ще трябва да ме измъчвате.

— Надявах се да го избегнем.

— Мислите ли, че можете да запазите своята почтеност тук? Донесете ножовете си. Донесете комплекта с инструменти. Дали ще говорите разумно, когато ръцете ви бъдат изцапани с кръвта ми?

— Имам нужда само от списък с имена.

— Няма нищо по-упорито от фактите. Затова толкова ги мразите. Те ви обиждат. Затова мога да ви ядосам, като кажа, че аз — Анатолий Тарасович Бродски — съм обикновен ветеринарен лекар. Моята невинност ви обижда, защото искате да бъда виновен. Искате да бъда виновен, защото сте ме арестували.

На вратата се почука. Беше дошъл Василий. Лев се изправи и каза тихо:

— Трябваше да приемете предложението ми.

— Може би някой ден ще разберете защо не съм могъл.

Младият офицер отключи вратата. Василий влезе. Върху удареното място имаше чиста превръзка, от която според Лев нямаше никаква нужда и имаше за цел само да предизвиква разговори и да му даде възможност да опише инцидента на колкото може повече хора. Василий бе придружен от мъж на средна възраст с оредяваща коса, облечен в омачкан костюм. Като видя Лев и Анатолий заедно, Василий доби загрижен вид.

— Призна ли?

— Не.

Явно изпитал облекчение, Василий направи знак на младия офицер да изправи затворника на крака, а мъжът на средна възраст в кафявия костюм пристъпи напред, усмихна се и подаде ръка на Лев.

— Доктор Роман Хвостов. Психиатър съм.

— Лев Демидов.

— Радвам се да се запозная с вас.

Ръкуваха се. Хвостов махна с ръка към затворника.

— Не се тревожете за него.

Хвостов ги поведе към кабинета си, отключи вратата и им направи знак да влязат, като че ли те бяха деца, а това бе стая за игри. Кабинетът беше малък и чист. В средата тапициран с червена кожа стол беше завинтен за покрития с бели плочки под. Чрез лостове столът се спускаше и образуваше легло, а после отново се вдигаше. Стъклените шкафчета по стените бяха пълни с шишенца, прахове и хапчета, надписани със спретнати бели стикери и грижливо изписани черни букви. Под шкафчетата бяха подредени стоманени хирургични инструменти. Миришеше на дезинфектанти. Бродски не се съпротивляваше, докато го завързваха към стола. Китките, глезените и вратът му бяха привързани с черни кожени ремъци. Лев завърза краката му, а Василий — ръцете. След като свършиха, той не можеше да помръдне. Лев отстъпи назад. Хвостов изми старателно ръцете си на мивката.

— Известно време работих в ГУЛАГ, близо до град Молотов. Болницата беше препълнена с пациенти, които се преструваха на психичноболни. Тичаха насам-натам като животни, крещяха ругатни, късаха дрехите си, мастурбираха пред другите, ходеха по голяма нужда на пода, правеха всичко, за да ме убедят, че не са с ума си. Но аз не вярвах на нищо от това. Работата ми беше да установя кой лъже и кой е искрен. Провеждахме много академични тестове, но затворниците бързо разбраха, споделяха информацията и скоро всички знаеха как да се държат, за да измамят системата. Например затворник, който се мислеше за Хитлер, кон или нещо също толкова и очевидно странно, със сигурност се преструваше на луд. И така, затворниците престанаха да се преструват на Хитлер, станаха много по-проницателни и неуловими в измамите си. Накрая имаше само един начин да се стигне до истината.

Хвостов напълни спринцовка с гъста жълта мазна течност, постави я на стоманен поднос, внимателно разряза ризата на затворника и завърза гумен турникет над лакътя му, за да изпъкне широката синя вена.

— Разбрах, че имате медицинско образование. Ще инжектираме камфорово масло в кръвта ви. Знаете ли какво ще стане с вас след това?

— Медицинският ми опит е ограничен до това да помагам на хората.

— Това също може да помогне на хората. Може да помогне на заблудените. Ще предизвика пристъп. Докато сте под влиянието му, няма да можете да лъжете. Всъщност няма да можете да правите нищо. Ако можете да говорите, ще казвате само истината.

— Давайте тогава. Инжектирайте маслото. И чуйте какво ще ви кажа.

Хвостов се обърна към Лев:

— Ще използваме гума за устата, за да не прехапе езика си при най-силния пристъп. Щом се успокои, ще извадим гумата и ще зададете въпросите си.

Василий взе скалпел и започна да чисти ноктите си, като избърсваше мръсотията в шинела си. След като свърши, остави скалпела, бръкна в джоба си и извади цигара. Докторът поклати глава.

— Не тук, моля.

Василий остави цигарата. Докторът огледа спринцовката — на върха на иглата имаше жълта капка масло. Доволен, заби иглата във вената на Бродски.

— Трябва да се инжектира бавно. Ако е прекалено бързо, ще получи емболия.

Започна да вкарва бавно гъстата като сироп жълта течност в ръката на затворника.

Ефектът настъпи почти веднага. Изведнъж разумът напусна очите на Бродски: те се подбелиха, тялото му се разтресе, сякаш столът, за който бе завързан, бе зареден с хиляди волтове. Иглата беше все още в ръката му, беше инжектирана само част от течността.

— А сега ще вкараме още малко.

Инжектира още пет милилитра и в ъгълчетата на устата на Бродски се появиха мехурчета пяна, малки бели мехурчета.

— А сега ще почакаме, ще почакаме и ще инжектираме останалото.

Хвостов вкара и останалото масло, извади иглата и притисна с памук мястото. Отстъпи назад.

Бродски вече не приличаше на човек, а на повредена машина, на двигател, принуден да работи извън възможностите си. Тялото му се съпротивляваше на ремъците, сякаш му въздействаше външна сила. Чу се изпукване. Счупи се кост на китката му. Хвостов огледа мястото, което вече се подуваше:

— Не е нещо необичайно.

Погледна часовника си:

— Изчакайте още малко.

От ъглите на устата на затворника се стичаше пяна, спускаше се по брадичката му и капеше по коленете. Гърчовете отслабваха.

— Готово. Задавайте въпросите си. Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади гумата. Бродски повърна пяна и слюнка в скута си. Василий се обърна със смесени чувства на учудване и отвращение.

— Какво, по дяволите, може да каже в това състояние?

— Опитайте.

— С кого работиш?

В отговор главата на Бродски се отпусна върху ремъците. От устата му излезе бълбукане. От носа му потече кръв. Хвостов я избърса с книжна салфетка.

— Опитайте отново.

— С кого работиш?

Главата на Бродски се отпусна на една страна като на кукла на конци: подобно на жива, способна да се движи, но всъщност прекършена. Устата му се отвори и затвори, езикът му се размърда — механична имитация на реч, но звук не се чу.

— Опитайте още веднъж.

— С кого работиш?

— Опитайте отново.

Василий поклати глава и с недоволство се обърна към Лев.

— Това е глупаво. Опитайте вие.

Лев стоеше притиснат с гръб към стената, като че ли се опитваше да стои по-далеч. Пристъпи напред.

— С кого работите?

От устата на Бродски излязоха някакви звуци. Бяха смешни, подобни на неразбираемо бебешко бърборене. Хвостов кръстоса ръце на гърдите си и надникна в очите на Бродски.

— Опитайте отново. Започнете с прости въпроси. Попитайте за името му.

— Как се казвате?

— Опитайте отново. Имайте ми доверие. Ще излезе от това състояние. Опитайте още веднъж. Моля ви.

Лев пристъпи по-близо. Беше достатъчно близо, за да докосне челото му, ако протегне ръка.

— Как се казвате?

Устните на Бродски се размърдаха.

— Анатолий.

— С кого работите?

За миг настъпи тишина. А после той заговори, тихо и бързо — като човек, който говори насън.

— Анна Владиславовна. Дора Андреева. Аркадий Маслов. Матиаш Ракоши.

Василий протегна ръка към бележника, записа имената и попита:

— Някое от тези имена познато ли ви е?

Да, тези имена бяха познати на Лев: Анна Владиславовна: котката й ослепява. Дора Андреева: кучето й отказва да се храни. Аркадий Маслов: кучето му е със счупен преден крак. Семето на съмнението, което дремеше в душата на Лев, се пропука и отвори.

Анатолий Тарасович Бродски беше наистина само ветеринарен лекар.

Анатолий Тарасович Бродски не беше нищо повече от ветеринарен лекар.

17 февруари

Доктор Зарубин нахлупи бобровата си шапка, грабна кожената чанта и започна да си пробива път към вратата на претъпкания трамвай, като неохотно се извиняваше. Тротоарът беше заледен и, стъпвайки на земята, той се хвана за трамвая, за да не се подхлъзне. Изведнъж се почувства стар и нестабилен. Трамваят отмина. Докторът се огледа с надеждата, че е слязъл на правилната спирка — източните покрайнини бяха район, който не познаваше добре. Но се ориентира много лесно — сградата, в която отиваше, се издигаше над всички други като някаква грамада на фона на сивото зимно небе. От другата страна на шосето на стотици метри се издигаха четириетажни блокове във формата на буквата П, групирани по двойки и построени така, че всеки от тях да изглежда като отражение на другия. Докторът се чудеше на тези съвременни строителни недоразумения, осигуряващи дом на хиляди семейства. Това не беше само жилищен проект. Това беше монумент на новата ера. Нямаше ги вече частните къщи на по един-два етажа. Бяха си отишли, изравнени със земята, превърнати в тухлен прах, и на тяхно място се издигаха проектирани от правителството сгради, собственост на държавата, боядисани в сиво и струпани близо една до друга. Никъде другаде не беше виждал една и съща форма да се повтаря толкова пъти, като всеки апартамент беше точно копие на следващия. Дебелият сняг, застлал покривите, изглеждаше като бяла линия, прокарана от господа, за да каже: стига, небето принадлежи на мен. Това, помисли си Зарубин, е следващото предизвикателство: покоряването на небето, което няма да принадлежи на Бог. Някъде из тези четири сгради беше квартира №124 — жилището на офицера от МГБ Лев Степанович Демидов.

Днес сутринта майор Кузмин накратко осведоми доктора за внезапното напускане на Лев на работното място. Беше си тръгнал в началото на разпит от съществено значение с оправданието, че има треска и не може да изпълнява задълженията си. Майорът беше озадачен от странното съвпадение при напускането на Лев. Наистина ли се е разболял? Или имаше друга причина за отсъствието му? Защо отначало го увери, че се чувства добре, а после, веднага след като му беше наредено да разпита заподозрения, започна да твърди обратното? И защо се е опитвал да разпитва предателя насаме? Докторът беше изпратен да разбере дали Лев наистина е болен.

От медицинска гледна точка докторът, още преди да прегледа Лев подозираше, че болестта му се дължи на дългия му престой в ледената вода, възможно е да е развил пневмония, изострена от употребата на наркотици. И ако случаят беше такъв, ако Лев беше сериозно болен, Зарубин щеше да действа като лекар и да го лекува. Ако обаче по някаква причина се преструваше на болен, Зарубин трябваше да действа като офицер от МГБ и да го приспи със силно приспивателно, което да му изпише като лекарство. Лев щеше да спи поне едно денонощие, нямаше да може да избяга и щеше да даде време на майора да реши какво да прави по-нататък.

Според плана на сградата на стоманена табела, окачена на бетонен стълб във фоайето на първия етаж, квартира №124 се намираше в третия блок на четиринайсетия етаж. Асансьорът, метална кутия за двама или за четирима, ако нямате нищо против да сте плътно долепени един до друг, се издигна с грохот до тринайсетия етаж, където спря за малко, сякаш да си поеме дъх, преди да продължи до четиринайсетия. Зарубин трябваше да дръпне с две ръце заялата решетка. На такава височина вятърът, който духаше над открития бетонен коридор, предизвика сълзи в очите. Погледна към панорамата на заснежените московски покрайнини, преди да завие наляво към квартира №124.

Вратата му отвори млада жена. Докторът бе прочел досието на Лев и знаеше, че е женен за Раиса Гавриловна Демидова: двайсет и седем годишна, учителка. В досието не пишеше, че е красива. А тя беше не просто красива, а изключително красива и това трябваше да го пише в досието. Тези неща имаха значение. Докторът се оказа неподготвен за такава среща. Имаше слабост към красивите жени, не към показната, суетна красота. Предпочиташе недооценената. И ето, пред него стоеше тъкмо такава жена: тя не беше се стремила да подчертае красотата си, напротив, беше положила усилия да изглежда незабележима. Прическата й беше обикновена, дрехите й старомодни, ако изобщо можеше да става дума за мода. Очевидно не търсеше вниманието на мъжете, което я правеше още по-привлекателна за доктора. Не беше лесно да се завоюва такава жена. На младини докторът беше женкар, всъщност известен женкар в определени кръгове. Вдъхновен от спомените за предишните си успехи, той й се усмихна.

Раиса отбеляза мимоходом пожълтели зъби от дългогодишно пушене. Усмихна се в отговор. Беше очаквала от МГБ да изпратят някого, макар да не бяха предупредили, и сега чакаше мъжът да се представи.

— Аз съм доктор Зарубин. Изпратен съм да прегледам Лев.

— Раиса, съпругата на Лев. Имате ли лична карта?

Докторът свали шапката си, намери личната си карта и й я показа.

— Наричайте ме Борис, моля.

В апартамента горяха свещи. Раиса обясни, че токът спира — имало проблем с електричеството на всички етажи над десетия. Спирал понякога за минута, понякога за цял ден. Извини се, че не знаела кога ще дойде токът. Зарубин направи опит да се пошегува.

— Той ще оцелее. Не е цвете. Просто го дръжте на топло.

Тя попита дали иска нещо за пиене: нещо горещо може би, тъй като навън е студено. Той прие предложението й: докосна ръката й, докато събличаше палтото си.

Облегна се на стената в кухнята с ръце в джобовете и я загледа как приготвя чая.

— Надявам се, че водата е още гореща.

Гласът й беше приятен, нежен и спокоен. Попари чая в чайника и го наля във висока чаша. Чаят беше силен, почти черен, и като напълни чашата наполовина, се обърна към него.

— Колко силен го обичате?

— Колкото може повече.

— Като този, тогава?

— Може би с още малко вода.

Докато тя доливаше вода от самовара, Зарубин огледа тялото й, очертанията на гърдите и талията. Беше облечена безвкусно — сива памучна пола, дебели чорапи, плетена жилетка върху бяла блуза. Странно защо Лев не беше използвал положението си, за да я облече в чуждестранни луксозни дрехи. Но дори конфекцията и грубите материи не можеха да я направят по-малко привлекателна.

— Разкажете ми за съпруга си.

— Той има треска. Казва, че му е студено, а изгаря от температура. Непрекъснато трепери. Отказва да се храни.

— По-добре е да не се храни засега, щом има треска. Но липсата на апетит може да се дължи и на амфетамините. Знаете ли нещо за това?

— Ако е свързано с работата му, не зная нищо.

— Забелязали ли сте някакви промени у него?

— Не се храни редовно, навън е по цели нощи. Но работата му изисква това. Забелязала съм, че след като работи дълго, става разсеян.

— Забравя ли?

Тя подаде чашата на доктора.

— Искате ли захар?

— По-добре сладко.

Тя се протегна, за да стигне най-горния рафт. Блузата й се повдигна и разкри ивица светла нежна кожа. Устата му пресъхна. Тя свали бурканче с тъмнолилаво сладко, отвинти капачката и му подаде лъжичка. Той гребна от сладкото, сложи го на езика си, отпи от горещия чай и усети как сладкото се топи. Погледна я многозначително. Усетила желанието му, тя се изчерви. Той наблюдаваше как руменината се разлива по врата й.

— Благодаря ви.

— Може би ще искате да го прегледате?

Завинти отново капачката на бурканчето, остави го настрани и тръгна към спалнята. Той не помръдна.

— Искам първо да си изпия чая. Никъде не бързаме.

Тя беше принудена да се върне. Зарубин сви устни и подуха чая. Беше горещ. Тя изглеждаше смутена, а той се наслаждаваше, че я кара да чака.

В спалнята, която нямаше прозорци, беше горещо и задушно. Дори само миризмата подсказа на Зарубин, че мъжът в леглото е сериозно болен. За негова изненада изпита нещо, което приличаше на разочарование. Замислен на какво се дължи това чувство, седна на леглото до Лев. Измери температурата му и видя, че е висока, но не опасна. Преслуша гърдите му. Не чу нищо необичайно. Във всеки случай нямаше туберкулоза. Едва ли беше нещо повече от простуда. Раиса стоеше до него и наблюдаваше. Ръцете й миришеха на сапун. На доктора му беше приятна нейната близост. Извади кафяво шише от чантата си и наля супена лъжица гъста зелена течност.

— Повдигнете главата му, моля.

Тя помогна на мъжа си да седне. Зарубин изля течността в гърлото му. След като Лев преглътна, тя отново отпусна главата му на възглавницата.

— Какво беше това?

— Нещо приспивателно — да му помогне да заспи.

— Той няма нужда, и без това спи непробудно.

Докторът не отговори. Домързя го да измисля лъжа.

Наркотикът, даден под формата на лекарство, беше всъщност негово изобретение: комбинация от барбитурат, вещество, предизвикващо халюцинации, подправен със захарен сироп, за да замаскира специфичния вкус. Целта беше да се обездвижи тялото и да се притъпи разумът. Погълнат през устата, щеше да отпусне мускулите, след около час щяха да станат толкова безжизнени, че и най-малкото движение би изисквало огромни усилия. Халюциногенът щеше да подейства по-късно.

В главата на Зарубин се зароди смътна идея: беше възникнала в кухнята, когато Раиса се изчерви, и беше прераснала в план, когато долови аромата на сапун от ръцете й. Ако докладваше, че Лев не е болен, че отсъства от работа по неоснователна причина, той сигурно щеше да бъде арестуван и разпитван. Като се имат предвид всички съмнения относно поведението му, щеше да се породи подозрение. Със сигурност ще бъде осъден и заточен. Съпругата му, красивата му съпруга, щеше да остане сама и уязвима. Щеше да има нужда от съюзник. Положението на Зарубин в йерархията на Държавна сигурност беше равно на това на Лев или дори го надвишаваше и той беше сигурен, че може да предложи на жена му приемлива и удобна алтернатива. Беше женен, но можеше да я вземе за любовница. Беше убеден, че тя има силен инстинкт за оцеляване. Но като обмисли всичко, реши, че може би има по-лесен начин да получи каквото искаше. Изправи се.

— Може ли да разговаряме насаме?

Отидоха в кухнята. Раиса скръсти ръце на гърдите си. Беше сбърчила чело — леки бръчици на съвършената й светла кожа. Зарубин изпита желание да прокара език по нея.

— Ще се оправи ли съпругът ми?

— Той има температура. Ще бъда готов да потвърдя това.

— Какво ще бъдете готов да потвърдите?

— Че наистина е болен.

— Но той наистина е болен. Току-що сам го казахте.

— Разбирате ли защо съм тук?

— Защото сте лекар, а съпругът ми е болен.

— Изпратиха ме да се убедя дали съпругът ви наистина е болен, или просто се опитва да избяга от работа.

— Но той наистина е болен. Лекар или не, всеки може да види това.

— Да, но аз съм тук. Аз решавам. И ще повярват на това, което кажа.

— Докторе, вие току-що казахте, че с болен. Че има температура.

— И ще бъда готов да го потвърдя и дори да го напиша, ако сте готова да преспите с мен.

Учудващо, но тя дори не трепна. Спокойствието й накара Зарубин да я пожелае още повече. Продължи:

— Ще бъде само веднъж, разбира се, освен ако не събудя чувства у вас, в такъв случай ще продължим да се срещаме. Можем да постигнем споразумение: ще бъдете възнаградена с каквото пожелаете в рамките на разумното. Впрочем не е нужно никой да разбере.

— А ако откажа?

— Ще кажа, че съпругът ви е лъжец. Че е искал да избяга от работа по неизвестни за мен причини. И ще препоръчам да бъде разследван.

— Няма да ви повярват.

— Сигурна ли сте? Подозрението вече съществува. Трябва само малко да подпомогна нещата.

Приел мълчанието й за съгласие, Зарубин пристъпи към нея и колебливо сложи ръка на бедрото й. Тя не помръдна. Можеха да правят секс в кухнята. Никой нямаше да разбере. Мъжът й няма да се събуди. Тя може да стене от удоволствие, може да издава каквито иска звуци.

Раиса извърна поглед, отвратена, не знаеше какво да прави. Ръката на Зарубин запълзя нагоре.

— Не се тревожи. Мъжът ти спи дълбоко. Няма да ни безпокои. И ние няма да го безпокоим.

Ръката му се плъзна под полата й.

— Може дори да ти хареса. На много други жени им е харесвало.

Беше толкова близо, че усещаше дъха му. Наведе се към нея, устните му се полуотвориха, жълтите му зъби се приближиха, сякаш беше ябълка, която щеше да захапе. Тя се стрелна настрани. Той я хвана за китката.

— Десет минути едва ли е висока цена за живота на мъжа ти. Направи го за него.

Придърпа я по-близо към себе си, хватката му се стегна.

Той изведнъж я пусна и вдигна ръце. Раиса бе опряла нож в гърлото му.

— Ако не сте сигурен какво е състоянието на съпруга ми, кажете на майор Кузмин — наш добър приятел — да изпрати друг лекар. Друго мнение ще бъде добре дошло.

Ножът бе опрян в гърлото му, двамата пристъпваха в кръг, докато Зарубин не излезе заднишком от кухнята. Раиса остана на прага, като държеше ножа в ръка. Докторът взе палтото си и го облече, без да бърза. Взе чантата си, отвори вратата и примижа от ярката зимна слънчева светлина:

— Само децата вярват в приятелството и при това само глупавите деца.

Раиса пристъпи напред, грабна шапката му от закачалката и я хвърли в краката му. Той се наведе да я вдигне, а тя затръшна вратата.

Чу го да си тръгва, ръцете й трепереха. Все още стискаше ножа. Може би му беше дала повод да мисли, че би спала с него. Превъртя събитията в ума си: отварянето на вратата, усмивките на глупавите му шеги, вземането на палтото му, приготвянето на чая. Зарубин се беше заблудил. Не беше направила нищо, за да го накара да мисли така. Но може би можеше да прояви слаб интерес към предложението му, да се престори на изкушена. Може би старият глупак имаше нужда да мисли, че е поласкана от вниманието му. Потри чело. Не беше се справила добре. Сега и двамата бяха в опасност.

Влезе в спалнята и седна до Лев. Той мърдаше устни, като че ли мълчаливо казваше молитва. Наведе се по-близо над него, за да долови думите му. Едва чуваше безсмислени откъслечни думи. Той бълнуваше. Изведнъж стисна ръката й. Дланта му беше лепкава от пот. Тя издърпа ръката си и угаси свещта.

* * *

Лев стоеше в снега, пред него беше реката, а Анатолий Бродски вече се намираше на другия бряг. Беше успял да премине реката и се приближаваше към гората. Лев тръгна след него, но само видя под краката си, замръзнали в дебелия лед, мъжете и жените, които беше арестувал. Огледа се наляво и надясно — цялата река бе пълна със замръзнали тела. Ако искаше да стигне до гората, ако искаше да хване предателя, трябваше да върви по тях. Нямаше избор — това бе негов дълг и Лев ускори крачка. Но стъпките му, изглежда, съживиха телата. Ледът започна да се топи. Реката оживя и се раздвижи. Затъвайки в тинята, Лев усещаше лица под краката си. Колкото и бързо да бягаше, те бяха навсякъде, зад него, пред него. Нечия ръка го хвана за ботуша — той се отърси от нея. Друга ръка го сграбчи за глезена, втора, трета, четвърта. Затвори очи, безсилен да погледне, чакаше да бъде завлечен под водата.

Когато отвори очи, стоеше в мрачен кабинет. Раиса беше до него, облечена в светлочервена рокля, роклята, която бе взела назаем от приятелка в деня на сватбата им и бързо я бе преправила, за да не изглежда прекалено голяма за нея. В косата си носеше едно-единствено бяло цвете, откъснато в парка. Лев беше облечен в зле ушит сив костюм, който също не беше негов: беше го взел назаем от колега. Намираха се в невзрачен кабинет в невзрачна държавна сграда, стояха един до друг пред маса с документи, над която се беше надвесил плешив чиновник. Раиса подаде документите им в очакване да проверят дали са редовни. Нямаше брачни клетви, нито тържествени церемонии, нито букети цветя. Нямаше гости, сълзи на радост и поканени — бяха само двамата. Нямаше суетня: тя бе нещо буржоазно. Имаше само един свидетел, този плешив чиновник, който записа данните им в дебела канцеларска книга. Щом документите бяха оформени, им връчиха брачното свидетелство. Бяха станали съпрузи.

Върнаха се в стария апартамент на родителите му, където бяха отпразнували годежа си, и завариха там приятели и съседи, изгарящи от нетърпение да се възползват от гостоприемството им. Старците пееха непознати песни. Но имаше нещо странно в тези спомени. Тук имаше студени и враждебни лица. По някакъв начин тук се оказа и цялото семейство на Фьодор. Лев още танцуваше, но сватбата изведнъж се превърна в погребение. Всички бяха устремили поглед към него. На прозореца се почука. Лев се обърна и видя нечий неясен силует, притиснал лице до стъклото. Лев тръгна към него, избърса запотеното стъкло. Беше Михаил Святославович Зиновиев с простреляна глава и счупена челюст. Лицето му беше смазано. Лев отстъпи назад и се обърна. Сега в стаята нямаше никого, освен двете малки момичета — дъщерите на Зиновиев, облечени в мръсни дрипи. Сирачета с подути кореми и покрита с мехури кожа. Въшки пълзяха по дрехите им, по веждите и в сплъстените черни коси. Лев затвори очи и разтърси глава.

Треперещ, измръзнал от студ, отвори очи. Беше под водата и потъваше бързо. Над него имаше само лед. Опита се да плува, но течението го дърпаше надолу. Върху леда стояха хора, които го гледаха как се дави. Силна болка изгаряше дробовете му. Не можа да сдържи дъха си и отвори уста.

* * *

Лев изпъшка и широко отвори очи. Раиса седеше до него и се опитваше да го успокои. Той се огледа объркан: разумът му бе на границата между света на сънищата и реалността. Но всичко наоколо беше реално: беше се завърнал в апартамента си, беше се завърнал в настоящето. Изпита облекчение, хвана ръката на Раиса и зашепна забързано.

— Помниш ли първия път, когато се видяхме? Ти ме помисли за нахалник, защото не свалях поглед от теб. Слязох на твоята станция на метрото само за да те попитам как се казваш. А ти не искаше да ми отговориш. Но аз не си тръгнах и тогава ти излъга, че се казваш Лена. Цяла седмица не можех да мисля за нищо друго, освен за красивото момиче Лена. На всички разправях: Лена е толкова красива. Когато най-после те видях отново и те убедих да се разходиш с мен, през цялото време те наричах Лена. В края на разходката бях готов да те целуна, а ти се съгласи да ми кажеш истинското си име. На следващия ден разказвах на всички колко прекрасна е Раиса и всички ми се присмиваха, че миналата седмица е била Лена, тази седмица е Раиса, а следващата ще бъде някоя друга. Но не беше така. Винаги си била само ти.

Раиса слушаше мъжа си и се учудваше на внезапно обзелата го сантименталност. Откъде се беше взела? Може би всички стават сантиментални, когато са болни. Накара го да легне и не след дълго той отново заспа. Бяха минали почти дванайсет часа, откакто доктор Зарубин си беше тръгнал. Обидчивият суетен старец беше опасен враг. За да се отвлече от тревогите, тя започна да готви супа — гъста пилешка супа с парченца месо, а не само варени зеленчуци и пилешки кости. Свари я на бавен огън, за да е готова, когато Лев поиска да хапне. Разбърка супата и когато наля една чиния за себе си, на вратата се почука. Беше късно. Не очакваше гости. Взе ножа, същия нож, скри го зад гърба си и се приближи до вратата.

— Кой е?

— Майор Кузмин.

С треперещи ръце отвори вратата.

Отвън стоеше майор Кузмин, придружен от двама млади, яки войници.

— С мен говори доктор Зарубин.

Раиса каза забързано:

— Моля ви, елате сам да го видите…

Кузмин изглеждаше изненадан.

— Не, това не е нужно. Няма защо да го безпокоя. Имам доверие на лекаря, когато става въпрос за медицина. Освен това не ме мислете за страхливец, но се боя да не прихвана от настинката му.

Тя недоумяваше какво е станало. Докторът бе казал истината. Прехапа устни, за да не издаде облекчението си.

Майорът продължи:

— Говорих с директора на вашето училище и му обясних, че ще си вземете отпуск, за да се грижите за Лев, докато не се възстанови. Трябва да е във форма. Той е един от най-добрите ни офицери.

— Лев има късмет с такива грижливи колеги.

Кузмин махна с ръка. Кимна на стоящия до него войник, който държеше голям пакет. Той пристъпи и го подаде на Раиса.

— Това е подарък от доктор Зарубин. Така че е излишно да благодарите на мен.

Раиса все още стискаше ножа зад гърба си. За да поеме пакета, й бяха нужни и двете ръце. Затъкна ножа на гърба си в колана на полата. Протегна ръце напред и пое пакета, който се оказа неочаквано тежък.

— Ще влезете ли?

— Благодаря, но вече е късно и съм уморен.

Кузмин пожела на Раиса лека нощ.

Тя затвори вратата, влезе в кухнята, остави пакета на масата и извади ножа от колана на полата си. Отвори пакета. Вътре имаше портокали и лимони, лукс в града, където храната не достигаше. Затвори очи, представяйки си задоволството на Зарубин като знае, че тя изпитва благодарност към него не заради плодовете, а задето си е свършил работата и е докладвал, че Лев наистина е болен. Изпратените портокали и лимони бяха неговият начин да й напомни, че му е задължена. Ако му бе хрумнала някаква друга прищявка, можеха да арестуват и двамата. Изпразни пакета в купа. Загледа се в ярките плодове, преди да си избере един от тях. Ще хапне от подаръка му. Но няма да плаче.

19 февруари

За пръв път от четири години Лев отсъстваше от работа по непредвидени обстоятелства. В лагерите на ГУЛАГ имаше категория затворници, осъдени за нарушаване трудовата дисциплина, хора, напуснали работното място или закъснели с половин час за работа. Беше по-благоразумно да отидеш на работа и да припаднеш, отколкото да си останеш вкъщи, за да оздравееш. Решението дали да отиде на работа, или не никога не зависеше от работника. Обаче Лев не го заплашваше такава опасност. Както му каза Раиса, го е преглеждал лекар, а после ги е посетил майор Кузмин, който му разрешил да отсъства от работа. Това означаваше, че тревогата, която изпитваше, сигурно е свързана с нещо друго. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав. Не му се връщаше на работа.

През последните три дни не беше излизал от къщи. Изолиран от света, лежеше в леглото, пиеше горещ чай с лимон и захар, ядеше супа и играеше карти с жена си, която не му прощаваше заради болестта и печелеше почти всяка игра. През повечето време спеше и повече нямаше кошмари. Но на тяхно място се бе настанила потиснатост. Очакваше това чувство да изчезне, убеден, че меланхолията е страничен ефект от действието на амфетамина. Но чувството се засилваше. Събра целия запас от наркотици — няколко шишенца с мръснобели кристали — и го изхвърли в мивката. Повече никакво притъпяване на сетивата, дължащо се на наркотиците. Но дали е от наркотиците? Или заради арестите? Възвръщането на силите му помагаше да осмисли случилото се през последните няколко дни. Бяха допуснали грешка и тази грешка се наричаше Анатолий Тарасович Бродски. Той беше невинен, заловен и смазан от зъбците на важната и съдбоносна, но не и безпогрешна държавна машина. Това беше толкова просто, но носеше нещастие на хората. Един-единствен човек обаче не можеше да намали значимостта на изпълняваната от тях работа. И как би могъл? Принципите на службата им оставаха ненарушени. Защитата на нацията стоеше по-високо от живота на един човек, дори на хиляди хора. Колко струват всички фабрики и заводи, всички машини и армии на Съветския съюз? В сравнение с тази маса животът на един човек не струва нищо. От жизнена важност за Лев беше да определя правилно съотношението на нещата. Това беше единственият начин да запази живота и разума си. Това изглеждаше логично, но той не му вярваше.

Пред него, в средата на Лубянския площад, в кръг от трева се издигаше статуята на Феликс Дзержински, заобиколена от кръговото движение на транспорта. Лев знаеше наизуст биографията на Дзержински. Всеки агент я знаеше наизуст. Като първи ръководител на ЧК, политическата полиция, създадена от Ленин след падането на царския режим, Дзержински се смяташе за бащата на НКВД. Той беше пример за всички. Учебниците изобилстваха с приписваните му цитати. Може би най-известният и често повтарян беше:

Чекистът трябва да закалява сърцето си в жестокост.

Жестокостта бе част от служебния им кодекс. Жестокостта се превърна в добродетел. Жестокостта беше станала необходимост. Стремете се да бъдете жестоки! Жестокостта държеше ключовете, които отключваха вратите към съвършената държава. Ако си чекист, трябваше да следваш нещо като религиозна доктрина и жестокостта беше една от главните й заповеди.

По време на обучението на Лев основно внимание се отделяше на физическата сила и атлетическите способности — факт, който до този момент по-скоро помагаше, отколкото пречеше на кариерата му, превръщаше го в човек, на когото можеше да се има доверие, докато един учен щеше да предизвиква подозрения. Но това означаваше, че бе принуден да посвещава поне една вечер седмично в усърдно преписване на цитати, които всеки агент трябваше да знае наизуст. Обременен с лоша памет, влошена още повече от употребата на наркотици, той не бе пристрастен към четенето. Обаче необходимостта да запомня основните политически речи беше жизненоважна. Всеки пропуск показваше липса на вяра в правотата на тяхното дело. А сега, след като бе отсъствал три дни, приближавайки вратата на Лубянка и гледайки паметника на Дзержински, осъзна, че мисълта му е разпокъсана — фразите изникваха, откъслечни и в неправилен ред. От хилядите думи от цялата чекистка библия от аксиоми и принципи помнеше само колко важна е жестокостта.

Поканиха го в кабинета на Кузмин. Майорът седеше зад бюрото. Посочи на Лев стола срещу себе си.

— По-добре ли си вече?

— Да, благодаря. Жена ми каза, че сте идвали.

— Тревожехме се за теб. За пръв път боледуваш. Прегледах досието ти.

— Извинявам се.

— Ти нямаш вина. Прояви смелост, като се хвърли в ледените води на реката. И се радвам, че го спаси. Даде ни сведения от решаващо значение.

Кузмин почука с пръст по тънката черна папка на бюрото.

— В твое отсъствие Бродски направи признания. Отне ни два дни, бяха необходими две обработки с камфорово масло. Беше изключително упорит. Но в края на краищата се пречупи. Даде ни имената на седем души, които симпатизират на англичаните и американците.

— Къде е той сега?

— Бродски ли? Разстреляха го снощи.

Какво друго можеше да очаква Лев? Постара се да запази изражението си спокойно, сякаш току-що му бяха казали, че навън е студено.

Кузмин му подаде черната папка.

— Ще намериш пълните му признания вътре.

Лев отвори папката. Погледът му се спря на първия ред.

Аз — Анатолий Тарасович Бродски — съм шпионин.

Прелисти напечатаните страници. Познаваше модела — признанията започваха с извинение, с разкаяние, после се описваше същността на престъплението. Беше виждал този шаблон хиляди пъти. Различни бяха само подробностите: имена, места.

— Искате да ги прочета сега ли?

Кузмин поклати глава и му подаде запечатан плик.

— Той назова шестима съветски граждани и един унгарец. Те са съучастници, които са работили за чужди правителства. Дадох шест от имената на други агенти. Седмия човек ще разследваш ти. Като се има предвид, че си един от най-добрите ми офицери, поверявам ти най-трудния случай. В плика ще намериш данните от предварителната работа, снимки и цялата информация, с която разполагаме и която, както ще видиш, не е много. Твоята задача е да събереш повече информация и, ако Анатолий е бил прав, ако този човек е предател, да го арестуваш и доведеш тук според обичайния ред.

Лев отвори плика и извади няколко големи черно-бели снимки. Бяха направени по време на скрито наблюдение, от известно разстояние и от другата страна на улицата.

Снимките бяха на жена му.

Същия ден

Раиса въздъхна с облекчение — наближаваше краят на деня. През последните осем часа преподаваше един и същи урок във всичките си класове. Обикновено преподаваше задължителните политически науки, но тази сутрин получи указание от Министерството на образованието да проведе урок според изпратен учебен план. Изглежда, указанието беше разпратено до всички московски училища и трябваше да бъде изпълнено веднага, а обикновените уроци да бъдат подновени на следващия ден. В указанието се обясняваше, че във всеки клас трябва да обсъди с учениците колко много Сталин обича децата на своята страна. Любовта сама по себе си бе превърната в урок по политика. Нямаше по-важна любов от тази на вожда и съответно на любовта на всеки гражданин към него. Като част от тази любов Сталин искаше да бъдат напомнени на всички деца, независимо от възрастта им, основните предпазни мерки, които трябва да спазват всеки ден. Преди да пресекат улицата, трябваше да се огледат наляво и надясно, да внимават, когато пътуват с метрото, и накрая, това трябваше да бъде особено подчертано, не биваше да играят на железопътните линии. През последната година бяха станали няколко трагични инцидента. Безопасността на съветските деца е от първостепенно значение. Те са бъдещето. Бяха посочени няколко доста нелепи примера. Всеки урок завършваше с кратко контролно, за да провери учителката доколко е усвоен материалът.

Кой ви обича най-много? Верен отговор: Сталин.

Кого обичате най-много? Верен отговор: виж горе

(неверните отговори трябва да бъдат отбелязани).

Какво не трябва да правите никога? Верен отговор: да играем на железопътните линии.

Раиса можеше само да предполага, че причината за този последен указ е тревогата на партията за числеността на населението.

Обикновено нейните уроци бяха по-уморителни, отколкото по другите предмети. Например не се очакваше учениците да ръкопляскат, като решат някоя задача по математика, но се предполагаше, че всяко нейно споменаване на генералисимус Сталин, Съветския съюз или наближаващата световна революция ще бъде посрещнато с овации. Учениците се съревноваваха помежду си, никой не искаше да изглежда по-малко предан на делото на светлото бъдеще от съседа си по чин. Урокът се прекъсваше на всеки пет минути, тъй като децата ставаха и започваха да тропат с крака или да удрят по чиновете с юмруци, а Раиса трябваше да се присъединява към общия възторг. За да предпази ръцете си, тя едва докосваше бюрото, като имитираше ентусиазъм. В началото подозираше, че на децата се харесва да вдигат врява и използват всяка възможност да прекъснат урока. После разбра, че не е така. Те се страхуваха. Следователно дисциплината никога не беше за нея проблем. Рядко се налагаше да повишава глас и почти никога не прибягваше до заплахи. Дори шестгодишните деца разбираха, че да проявиш неуважение към властта или да говориш без разрешение означава да вземеш живота си в собствените си ръце. Младостта не осигуряваше защита. Дете на дванайсет години можеше да бъде разстреляно за престъпление, извършено от него или от родителите му. Но на Раиса не бе позволено да преподава този урок.

Въпреки че класовете бяха големи, а щяха да бъдат и по-големи, ако войната не бе причинила хаос и демографски срив, тя си поставяше за цел да запомни името на всяко дете. Искаше да покаже, че се интересува от всеки ученик. Но много бързо забеляза, че способността й да запомня имена буди чувство на особено безпокойство. Сякаш съществуваше скрита заплаха.

Щом мога да запомня името ти, мога и да те изоблича.

Тези деца вече знаеха колко ценна е анонимността и тя разбра, че те предпочитат да обръща по-малко внимание на всеки един от тях. След по-малко от два месеца престана да ги нарича по име, предпочитайки езика на жестовете.

Но все пак имаше сравнително малко причини да се оплаква. Училището, в което преподаваше, средно училище №7 — правоъгълна сграда, издигната на ниски и широки бетонни колони — беше една от перлите на държавната образователна система. Много често снимано и рекламирано, то бе основано от самия Никита Хрушчов, произнесъл реч в новия гимнастически салон, подът на който бе толкова излъскан, че охранителите му се пазеха да не се подхлъзнат. Той заяви, че образованието трябва да отговаря на нуждите на страната. А страната имаше нужда от високо продуктивни, здрави млади учени, инженери и спортисти, печелещи златни медали на олимпийски игри. Гимнастическият салон, разположен до основната сграда, беше с огромни размери, по-широк от самото училище и разполагаше със закрита писта, многобройни гимнастически постелки, халки, въжени стълби и трамплини, използвани максимално по време на часовете и на всекидневните тренировки за всички ученици, независимо от възрастта и способностите им. Посланието на речта му и замисълът на проекта на училището бяха ясни на Раиса: страната нямаше нужда от поети, философи и свещеници. Тя имаше нужда от производителен труд, който може да бъде измерен количествено, от успех, който може да бъде измерен със секундомер.

Раиса имаше само един приятел сред колегите си — Иван Кузмич Жуков, учител по руски език и литература. Не знаеше точната му възраст, но изглеждаше на около четирийсет. Приятелството им се бе зародило случайно. Веднъж той се изказа критично за размерите на училищната библиотека — подобна на килер стая в мазето до помещението на парното, пълна с брошури, стари броеве на „Правда“, специално одобрени произведения на руски автори и нито едно на чужд автор. След като го изслуша, Раиса шепнешком го посъветва да бъде по-внимателен. Този шепот бе началото на едно необичайно приятелство, което от нейна гледна точка беше абсолютно глупаво, като се има предвид склонността на Иван да говори откровено. В очите на много хора той вече бе белязан. Учителите бяха убедени, че крие забранени текстове вкъщи под дъските на пода или, дори по-лошо, пише книга и изпраща тайно страници от дисидентската си книга на Запад. Наистина беше й дал нелегален превод на забранения роман „За кого бие камбаната“, който тя четеше в парка през лятото, защото не смееше да занесе книгата вкъщи. Раиса можеше да си позволи това приятелство, тъй като собствената й лоялност не будеше никакви съмнения. Беше съпруга на офицер от Държавна сигурност, което се знаеше почти от всички, и дори от някои ученици. Беше логично Иван да се държи на разстояние, но без съмнение окуражаваше го фактът, че ако Раиса би искала да донесе за него, щеше вече да го е сторила, като се има предвид колко неблагоразумни неща е чувала от него и колко лесно би било да прошепне името му в ухото на мъжа си. И така, единственият колега, на когото тя имаше доверие, бе човекът, заслужил всеобщо недоверие, а той от своя страна се доверяваше на жената, на която най-малко би трябвало да вярва. Той беше женен и имаше три деца. Въпреки това тя подозираше, че е влюбен в нея. Но старателно гонеше тази мисъл и се надяваше, че и той заради двамата ще бъде благоразумен.

* * *

От другата страна на шосето, срещу главния вход на училището, във входа на нисък блок, стоеше Лев. Беше свалил военната униформа и се беше преоблякъл в цивилно облекло на работа. В Лубянка имаше шкафове, пълни с какви ли не дрехи: палта, якета, панталони — с различни размери и качество, използвани за тази цел. Лев не се замисляше откъде са тези дрехи, докато не откри петно от кръв върху маншета на една риза. Това бяха дрехи на хора, екзекутирани в сградата на Варсонофиевска улица. Бяха изпрани, разбира се, но някои петна бяха упорити. Облечен в дълго до глезените сиво вълнено палто и дебела кожена шапка, нахлупена ниско на челото, Лев беше сигурен, че жена му няма да го познае, ако случайно погледне към него. Потропваше с крака, за да се стопли, от време на време поглеждаше часовника си от неръждаема стомана „Полет-Авиатор“ — подарък за рождения ден от Раиса. Наближаваше краят на часовете за деня. Погледна крушката над главата си. Взе навития на пръчка парцал за миене на пода, протегна се и я счупи, с което потопи входа в мрак.

Не за първи път следеше жена си. Преди три години бе организирал наблюдение по причини, които нямаха нищо общо с нейната политическа неблагонадеждност. Бяха женени по-малко от година. Тя започна да се отдалечава от него. Живееха заедно, но сякаш бяха разделени, работеха по цял ден, виждаха се за малко сутрин и вечер и разговаряха колкото две рибарски лодки, които всеки ден отплават от едно и също пристанище. Не му се вярваше да се е променил като съпруг и не можеше да разбере защо тя се е променила като съпруга. Когато повдигнеше въпроса, тя казваше, че не се чувства добре, но отказваше да отиде на лекар, а и кой не е добре месеци наред? Единственото обяснение, до което той стигна, беше, че е влюбена в друг.

Изпълнен с подозрения, изпрати новоназначен, обещаващ млад агент да следи жена му. Той я бе следил всеки ден в продължение на седмица. Лев оправдаваше действията си, защото, макар и неприятни, бяха продиктувани от любов. Имаше и риск не само защото Раиса можеше да разбере. Ако колегите му научеха, можеха да изтълкуват нещата различно. Ако Лев не вярва на жена си, заслужава ли тя политическо доверие? Невярна или не, предана на делото или не, за всички ще е по-добре да я изпратят в ГУЛАГ. Просто за да са сигурни. Но Раиса нямаше любовна връзка и никой не научи за наблюдението. Изпитал облекчение, Лев разбра, че трябва да бъде по-търпелив и внимателен и да й помогне в трудностите, с които се е сблъскала. Връзката им постепенно се подобри през следващите месеци. Лев прехвърли младия агент в Ленинград, което изглеждаше като повишение.

Сегашната задача обаче беше съвсем различна. Заповедта за разследване идваше отгоре. Проблемът доби официален държавен характер, стана въпрос на националната сигурност. Не бракът, а животът им бе в опасност. Лев не се съмняваше, че името на Раиса е намесено от Василий в признанията на Анатолий Бродски. Фактът, че друг агент бе потвърдил подробностите на признанието не означаваше нищо: или беше конспирация, безочлива лъжа, или Василий бе внушил името в главата на Бродски по време на разпита, нещо, което беше лесно да се направи. Лев обвиняваше себе си. Отсъствието му от работа бе дало на Василий възможност, от която той безскрупулно се бе възползвал. Лев се озова в капан. Не можеше да твърди, че признанието е лъжливо — това бе официален документ, валиден и верен като всяко друго признание. Единствено възможно бе да заяви, че не вярва във вината на Раиса, предателят Бродски се е опитвал да я очерни, за да си отмъсти. Като чу обяснението, Кузмин попита откъде предателят е знаел, че Лев е женен. Отчаян, той бе принуден да излъже, че е споменал името на съпругата си в разговор. Лев не беше умел лъжец. Защитавайки жена си, навличаше подозрение върху себе си. Да защитаваш някого, означаваше да преплетеш съдбата си с неговата. Кузмин реши, че подобен пробив в сигурността трябва да бъде цялостно разследван. Или Лев ще се заеме сам, или случаят ще бъде даден на друг агент. При този ултиматум той прие случая просто за да се опита да защити доброто име на съпругата си. По същия начин, както преди три години бе успокоил съмненията си за неверността й, сега трябваше да успокои съмненията за неверността й към държавата.

От другата страна на улицата децата се изсипаха през вратата на училището и се пръснаха във всички посоки. Едно момиченце претича през пътя и влезе във входа, в който се криеше Лев. Мина покрай него в тъмното, натрошеното стъкло изхрущя под краката му, то се спря и се замисли дали да каже нещо. Лев се обърна и го погледна. Момиченцето имаше дълга черна коса, вързана с червена панделка. Беше на около седем години. Бузите му бяха зачервени от студа. Изведнъж се затича, крачетата му затропаха по стълбите, бягайки от този непознат към къщи, където наивно си мислеше, че ще е в безопасност.

През стъклената врага Лев наблюдаваше как и последните ученици излизат от сградата. Знаеше, че Раиса днес няма извънкласни задължения и щеше да си тръгне скоро. Ето я на входа в компанията на някакъв колега. Той имаше добре оформена сива брадичка и кръгли очила. Лев забеляза, че не е непривлекателен. Имаше вид на образован, културен и изискан човек, с живи очи и чанта, пълна с книги. Сигурно беше Иван: учителят по руски език, когото Раиса беше споменавала. Предположи, че е по-възрастен поне с десет години.

На Лев му се искаше те да се разделят пред вратата на училището, но те тръгнаха заедно, един до друг, потънали в разговор. Той изчака да се отдалечат. Те явно се познаваха добре, защото Раиса се засмя на някаква негова шега, и на Иван, изглежда, му беше приятно. Можеше ли Лев да я накара да се смее? Много рядко. Той нямаше нищо против да му се присмиват, когато се държи глупаво или неделикатно. Имаше чувство за хумор в това отношение, но не умееше да разказва вицове или весели случки. За разлика от Раиса. Тя беше весела, игрива и остроумна. Още от първата им среща, когато го излъга, че се казва Лена, той не се съмняваше, че е по-умна от него. Никога не беше я ревнувал, що се отнася до бързината на ума — до този момент, докато не я видя с друг мъж.

Краката му бяха премръзнали от стоене на едно място. Беше доволен, че вече може да следи жена си от разстояние петдесетина метра. Не беше трудно да я следва на слабата оранжева светлина на уличните лампи — наоколо почти нямаше хора. Но всичко се промени, когато тръгнаха по Автозаводска, главната улица, както се казваше и станцията на метрото, към която почти със сигурност отиваха. По тротоарите пред хранителните магазини се виеха опашки, които пречеха на движението. Все по-трудно му беше да не изпуска от поглед жена си и нейното безлично облекло още повече го затрудняваше. Нямаше избор, трябваше да скъси разстоянието и да ускори крачка. Беше на по-малко от двайсет метра зад нея. От това разстояние имаше опасност да го забележи. Раиса и Иван влязоха в станцията на метрото и се скриха от погледа му. Лев забърза напред, като си пробиваше път през тълпите пешеходци. В тази тълпа лесно можеше да я изгуби. Това беше, както се хвалеха в „Правда“, най-доброто и оживено метро в света.

Той стигна до входа на станцията и слезе по каменните стъпала към залата — пищно оформено помещение, което приличаше на зала за приеми в някакво посолство, с кремави мраморни колони и полирани махагонови перила, осветена от плафониери с матирани стъкла. Беше час пик и в метрото нямаше къде игла да падне. Хиляди хора в дълги палта и с шалове се редяха на опашка пред пропускателните автомати на станцията. Лев, който вървеше срещу потока от хора, се върна нагоре по стъпалата, откъдето можеше да вижда над главите им. Раиса и Иван бяха преминали през стоманените вратички и чакаха пред ескалатора. Лев се смеси с тълпата, промъквайки се напред. Но когато се оказа притиснат плътно от всички страни, нямаше друг избор, освен да си пробива път с лакти. Никой не се осмели на нещо повече, освен да го изгледа недоволно, тъй като никой не знаеше кой може да е.

Когато стигна до пропускателния апарат, жена му беше изчезнала от погледа му. Премина вътре, нареди се на опашката и зае първото освободило се място на ескалатора. Пред себе си, чак до края на дървените стъпала, виждаше море от зимни шапки. Надявайки се да различи поне нещо, той се наведе вдясно. Раиса беше петнайсетина стъпала по-надолу. За да разговаря с Иван, който стоеше на по-горното стъпало, тя се обръщаше назад и вдигаше поглед към него. Лев се скри зад мъжа отпред, за да не рискува да бъде видян. Изчака да стигне почти до долу, преди да погледне отново. Коридорът се разделяше на два тунела за влаковете, пътуващи на север и на юг, и всеки беше пълен с пътници, които бавно се придвижваха към перона, за да се качат на следващия влак. Лев не виждаше жена си никъде.

Ако е тръгнала към къщи, Раиса трябваше да пропътува три спирки на север по Замоскворецка линия до станция Театрална, където да смени влаковете. Можеше само да се надява, че не греши, и тръгна по перона, оглеждайки се наляво и надясно и изучавайки лицата, обърнати в една посока в очакване на влака. Беше прекосил перона наполовина. Раиса я нямаше. Дали не се е качила на друг влак? Но защо ще пътува на юг? Изведнъж един от мъжете помръдна и Лев видя чантата на Иван. Раиса стоеше до него на самия край на перона. Лев се озова толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето й. Ако тя дори леко обърнеше глава, погледите им щяха да се срещнат. Почти със сигурност беше в обсега на периферното й зрение; ако не беше го видяла, то бе само защото не очакваше да го види. Той нямаше къде да се скрие. Продължи да се промъква по-далеч по перона, очаквайки тя да го извика. Нямаше да може да обясни присъствието си като случайност. Тя щеше да прозре лъжата му, да разбере, че я следи. Изброи двайсет стъпки, спря на края на перона и се загледа в мозайката пред себе си. По лицето му се стичаха ручейчета пот. Не се осмеляваше да я избърше, нито да се обърне, страхувайки се, че тя ще го види. Опита се да се съсредоточи в мозайката, прослава на съветската военна мощ — танк с насочено напред дуло, заобиколен от тежка артилерия, качени на бронята му съветски войници в дълги и широки шинели размахваха автомати. Много бавно обърна глава. Раиса продължаваше да говори с Иван. Не беше го видяла. Над претъпкания с хора перон подухна топъл въздух. Идваше влакът.

Всички обърнаха глави натам, но Лев видя един мъж да гледа в обратната посока, директно към него. Погледите им се срещнаха за части от секундата. Мъжът беше около трийсетгодишен и Лев не го бе виждал никога преди. Но веднага позна в него чекиста, агент на Държавна сигурност. На перона имаше и втори агент.

Тълпата се втурна към вратите на влака. Агентът изчезна извън полезрението му. Вратите се отвориха. Лев не помръдна, стоеше с гръб към влака, все още втренчен в точката, в която погледът му бе срещнал студените очи на професионалист. Подминаван от слизащите пътници, той се съвзе от изненадата и се качи в съседния на Раиса вагон. Кой беше този агент? Защо са изпратили още един да следи жена му? Дали вече му нямат доверие? Разбира се, че му нямат. Но той не очакваше, че ще вземат такива крайни мерки. Запробива си път към прозореца, през който щеше да вижда в съседния вагон. Видя ръката на Раиса, хванала се за близката дръжка. От втория агент нямаше и следа. Вратите щяха да се затворят всеки момент.

Вторият агент се качи във вагона, в който беше и Лев, отмина го с престорено безразличие и застана няколко метра по-напред. Беше добре обучен, спокоен и ако не беше онази кратка среща на погледите им, Лев можеше и да не го забележи. Този агент не следеше Раиса. Следеше него.

Трябваше да се досети, че операцията няма да е оставена само на него. Имаше вероятност да е компрометиран. Може би дори подозираха, че работи с Раиса, ако тя е шпионка. Началниците му искаха да се уверят, че ще изпълни задачата както трябва. Всичко докладвано от него ще бъде сверено с доклада на другия агент. Затова беше жизненоважно Раиса да се прибере направо вкъщи: ако отидеше някъде другаде, в неподходящ ресторант или книжарница, в неподходящ дом, където живеят неподходящи хора, щеше да се изложи на опасност. Единствената й надежда да се спаси, при това много малка, беше да не говори и да не прави нищо осъдително, да не се среща с никого. Можеше да работи, да пазарува и да спи. Всяко друго действие би било зле изтълкувано.

Ако си отиваше у дома, тя трябваше да пропътува още три спирки до Театрална, където да се прехвърли на Арбатско-Покровската линия. Лев погледна агента, който го следеше. Някой от слизащите освободи място и агентът седна. Гледаше безучастно през прозореца, като без съмнение следеше Лев с крайчеца на окото си. Беше разбрал, че са го засекли. Може би такова беше намерението му. Но това нямаше да има значение, ако Раиса си отиваше вкъщи.

Влакът спря на втората станция — Новокузнецка. Още една спирка до смяната на влаковете. Вратите се отвориха. Лев видя Иван да слиза. Помисли си:

Моля те, остани във влака.

Раиса слезе, стъпи на перона и започна да си проправя път към изхода. Не си отиваше у дома. Лев не знаеше къде отива. Ако я последваше, щеше да привлече вниманието на агента към нея. Ако не я последваше, щеше да постави живота й в опасност. Трябваше да избере. Обърна се. Агентът не помръдваше. От мястото си не можеше да види, че Раиса е слязла. Следеше Лев, а не Раиса, предполагайки, че действат заедно. Вратите щяха да се затворят всеки момент. Лев остана на мястото си.

Погледна през прозореца, като че ли Раиса все още беше в съседния вагон, като че ли все още я проследяваше. Какво прави? Решението бе импулсивно и безразсъдно. Планът му зависеше от това дали агентът ще повярва, че жена му е още във влака. Но Лев не взе под внимание тълпата. Раиса и Иван все още стояха на перона и вървяха изнервящо бавно към изхода. Агентът продължаваше да гледа през прозореца и щеше да ги види, щом влакът потегли. Раиса стигна до изхода, търпеливо очаквайки реда си. Не бързаше и нямаше причина да бърза, като не знаеше, че животът й, както и този на Лев, е в опасност. Влакът потегли. Вагонът почти се изравни с изхода. Агентът със сигурност щеше да види Раиса и да разбере, че Лев умишлено е изпуснал жена си.

Влакът набра скорост и Раиса вече се виждаше съвсем ясно. Лев усети как кръвта му се смразява. Обърна се бавно, за да види реакцията на агента. Висок едър мъж на средна възраст и високата му съпруга стояха на пътеката и напълно закриваха перона. Влакът навлезе с грохот в тунела. Агентът не успя да види Раиса на изхода. Не знаеше, че тя вече не е във влака. Едва прикривайки облекчението си, Лев продължи да се прави, че поглежда в съседния вагон.

На станция Театрална Лев се забави колкото може по-дълго, преди да слезе от влака, държеше се така, сякаш още следеше съпругата си, която се прибираше у дома. Тръгна към изхода. Погледна назад и видя, че агентът също е слязъл и се опитва да скъси разстоянието между тях. Лев се забърза напред.

Коридорът се разширяваше и водеше към преход, от който можеше да се излезе в града или да се премине на друга линия. Трябваше да се отърве от „опашката“ си, без той да забележи. Тунелът вдясно щеше да го отведе до влаковете на Арбатско-Покровската линия, маршрутът за вкъщи. Зави надясно. Беше много важно кога ще пристигне следващият влак. Ако избърза, може би ще успее да се качи във влака, преди агентът да го настигне и да разбере, че Раиса не е на перона.

Навлезе в тунела и видя тълпа от хора пред себе си. Чу шума от приближаващия влак, който вече навлизаше в станцията. Не би могъл да се качи, като се има предвид колко хора имаше отпред. Извади от джоба си служебната си карта на сътрудник от Държавна сигурност и потупа по рамото мъжа пред себе си. Като попарен мъжът отстъпи встрани, жената до него също, тълпата се раздели и той продължи бързо напред. Влакът вече стоеше с отворени врати, готов да потегли. Лев прибра картата си и скочи във вагона. Обърна се да види къде е преследвачът му. Ако успее да се качи на същия влак, играта е свършила.

Хората, които се бяха разделили, за да му направят път, сега отново се сляха в плътна тълпа. Агентът, заклещен сред тях, си пробиваше път с груба сила. Приближаваше се бързо. Защо вратите не се затваряха? Агентът беше вече на перона, само на няколко метра. Вратите започнаха да се затварят. Ръката му се стрелна и хвана вратата. Но механизмът беше по-силен и на мъжа, когото Лев сега видя отблизо, не му оставаше нищо друго, освен да се отдръпне. С безразличен вид Лев се обърна, наблюдавайки агента с крайчеца на окото. В мрака на тунела свали мократа си от пот шапка.

Същия ден

Асансьорът спря на петия, последен етаж, вратите се отвориха и Лев се озова в тесен коридор. Миришеше на готвено. Беше седем часът вечерта, времето, когато семействата вечерят. Докато вървеше по коридора, през тънките шперплатови врати чуваше приготовленията за вечерята. Колкото повече приближаваше апартамента на родителите си, толкова по-уморен се чувстваше. Беше кръстосвал града в продължение на няколко часа. След като се отърва от преследвача си на станция Театрална, се върна вкъщи, включи осветлението и радиото и дръпна завесите — необходима предпазна мярка, макар че живееха на четиринайсетия етаж. Когато излезе отново, нарочно пое по заобиколен маршрут с метрото към града. Не се беше преоблякъл и съжаляваше за това. Чуждите дрехи му бяха неприятни; ризата му, просмукана от пот, беше изсъхнала и залепнала за гърба. Беше сигурен, че излъчва неприятна миризма, макар самият да не я усещаше. Той пропъди тревожните мисли. Родителите му нямаше да забележат това. Щяха да бъдат учудени, че е дошъл да им иска съвет, нещо, което не беше правил много отдавна.

Равновесието в отношенията им се беше променило — сега той им помагаше много повече, отколкото те на него. На Лев му харесваше това. Гордееше се, че можеше да им осигури по-лека работа. Беше достатъчно само учтиво да помоли и баща му стана бригадир във фабриката за боеприпаси, където го преместиха от конвейера, а майка му, която прекарваше дните си в шиене на парашути, също беше повишена. Благодарение на него започнаха да се хранят по-добре — вече не им се налагаше да се редят на опашки по няколко часа за основни продукти като хляб и елда; сега имаха достъп до спецторгите, специалните магазини, непредназначени за народа. В тях се намираха екзотични деликатеси като прясна риба, шафран и дори истински тъмен шоколад вместо имитацията, където какаото бе заменено от смес от ръж, ечемик, пшеница и грах. Ако родителите му имаха неприятности със свадливи съседи, те бързо прекратяваха скандалите си. Не беше нужно да се прибягва до насилие или груби заплахи, просто им се намекваше, че имат работа със семейство с големи връзки.

Апартаментът, който той беше уредил да им отпуснат, беше в приятен жилищен квартал в северната част на града — нисък блок, в който всяка квартира имаше собствени баня и тоалетна и малък балкон над тревна площ към тиха уличка. Не го деляха с никого: нещо необичайно в този град. След петдесет години лишение и трудности най-после се наслаждаваха на живот с привилегии, което истински ценяха. Бяха свикнали с удобствата. И всичко това се дължеше на кариерата на Лев.

Почука на вратата. Отвори майка му Анна. Тя изглеждаше изненадана и за миг загуби ума и дума, но бързо се съвзе. Прекрачи прага, прегърна сина си и заговори развълнувано.

— Защо не ни каза, че ще дойдеш? Чухме, че си болен. Идвахме да те видим, но ти спеше. Раиса ни покани да влезем. Поседяхме при теб и дори подържах ръката ти, но какво можехме да направим? Ти имаше нужда от почивка. Спеше като дете.

— Раиса ми каза, че сте идвали. Благодаря ви за плодовете — за портокалите и лимоните.

— Не сме носили плодове. Поне мисля, че не сме. Остарявам. Може нещо да съм объркала!

Дочул разговора, баща му, Степан, дойде от кухнята и внимателно заобиколи жена си. Тя беше доста напълняла напоследък. И двамата бяха понапълнели. Изглеждаха добре.

Степан прегърна сина си.

— Оздравя ли?

— Да, съвсем.

— Това е добре. Тревожехме се за теб.

— Как е гърбът ти?

— Не ме е болял отдавна. Едно от предимствата на административната работа е, че само наглеждам как работят другите. Ходя из цеха с молив и папка.

— Няма защо да се чувстваш виновен. Поработил си доста навремето.

— Може би, но хората те гледат различно, когато вече не си един от тях. Приятелите ми не са толкова дружелюбни с мен както по-рано. Аз съм този, който трябва да докладва, ако някой закъснее. Слава богу, досега никой не е закъснявал.

Лев премисли думите му.

— А какво ще правиш, ако някой закъснее? Ще докладваш ли?

— Просто всяка вечер им повтарям да не закъсняват.

Не, с други думи, баща му нямаше да доносничи. Сигурно вече си е затворил очите няколко пъти. Сега не беше моментът да го предупреждава, но рано или късно това можеше да му струва скъпо.

В кухнята, в медна тенджера, се вареше глава зеле. Родителите му готвеха зелеви сарми и Лев предложи да останат да си говорят в кухнята. Загледа се как баща му омесва каймата (прясно, не сушено месо, каквото имаха само благодарение на Лев), пресни настъргани моркови (което също се дължеше на него) и сварен ориз. Майка му седна и започна да отделя побелелите зелеви листа. Родителите му вече бяха разбрали, че нещо не е наред, и чакаха, без да задават въпроси, Лев да сподели за какво е дошъл. Той беше доволен, че са заети с приготвянето на храната.

— Никога не сме разговаряли за работата ми. Това е за добро. Имало е моменти, когато ми се струваше, че е тежка. Вършил съм неща, с които не се гордея, но които са били необходими.

Лев млъкна и се замисли как да продължи. Попита:

— Има ли сред познатите ви някой арестуван?

Въпросът беше неудобен и Лев го знаеше. Степан и Анна се спогледаха, преди да продължат да правят сармите, без съмнение доволни, че имат занимание. Анна сви рамене.

— Всички познават някого, който е бил арестуван. Обаче ние не правим от това проблем. Вие, офицерите, разполагате с улики и доказателства. Аз знам за хората само онова, което виждам, а е много лесно да изглеждаш мил, нормален и лоялен. Твоята работа е да прозреш отвъд това. Ти знаеш кое е най-доброто за тази страна. На хора като нас не е дадено да съдят.

Лев кимна и добави:

— Нашата страна има много врагове. Навсякъде по света мразят нашата революция. Ние трябва да я защитим. За нещастие дори от самите себе си.

Той замълча. Не беше дошъл тук да повтаря партийната реторика. Родителите му се вторачиха в него, пръстите им лепнеха от мазната кайма.

— Вчера ми наредиха да докладвам за Раиса. Началникът ми смята, че тя е предателка, че работи за чуждо разузнаване. Заповядано ми е да проведа разследване.

Една капка мазнина капна от пръстите на Степан на пода. Той се загледа в нея и попита:

— А тя предателка ли е?

— Татко, тя е учителка. Работи. Прибира се вкъщи. И пак работи. Прибира се вкъщи.

— Тогава им кажи това. Има ли доказателства? Защо въобще са си помислили такова нещо?

— Разполагат с признанията на разстрелян шпионин. Споменал е името й. Твърди, че е работил с нея. Но аз зная, че това признание е лъжа. Зная, че шпионинът всъщност не бе нищо повече от ветеринарен лекар в реалния живот. Направихме грешка, като го арестувахме. Сигурен съм, че признанията му са изфабрикувани от друг офицер, който се опитва да ме натопи. Зная, че жена ми е невинна. Цялата тази работа е акт на отмъщение.

Степан избърса ръцете си в престилката на Анна.

— Кажи им истината. Накарай ги да те изслушат. Разобличи този офицер. Ти имаш авторитет.

— Това признание, изфабрикувано или не, е прието за истина. То е официален документ и нейното име се споменава в него. Ако защитя Раиса, подлагам на съмнение достоверността на държавен документ. Ако признаят, че той е фалшифициран, трябва да се съгласят, че и другите може да са подправени. Не могат да се върнат назад. Последиците ще бъдат страшни. Това би означавало всички признания да се поставят под въпрос.

— Не можеш ли да кажеш, че този шпионин — този ветеринарен лекар — е сгрешил?

— Мога. Това и възнамерявам да направя. Но ако не ми повярват, не само ще я арестуват, но ще арестуват и мен. Ако тя е виновна, а аз твърдя, че е невинна, аз също ще бъда виновен. И това не е всичко. Знам как стават тези неща. Има голяма вероятност да арестуват и вас двамата. Мишена на правосъдието според действащото законодателство са и членовете на семейството на престъпника. Ние сме виновни по подразбиране.

— А ако се отречеш от нея?

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

— Ние ще оцелеем. Тя не.

Водата продължаваше да ври на печката. Накрая Степан заговори.

— Дошъл си, защото не знаеш какво да правиш. Дошъл си, защото си добър човек и искаш да ти кажем как да постъпиш правилно. Искаш да ти дадем правилния съвет. Което ще бъде да им кажеш, че грешат, че Раиса е невинна. И да понесеш последствията.

— Да.

Степан кимна и погледна Анна. Добави:

— Но аз не мога да ти дам такъв съвет. И не съм сигурен, че си се надявал да ти го дам. Как бих могъл? Истината е, че искам жена ми да остане жива. Искам синът ми да остане жив. И аз искам да живея. Готов съм на всичко за това. Както разбирам ситуацията, един живот срещу три. Съжалявам. Знам, че си очаквал повече от мен. Но ние сме стари, Лев. Няма да оцелеем в ГУЛАГ. Ще бъдем разделени. И ще умрем самотни.

— А какъв би бил съветът ви, ако бяхте млади?

Степан кимна.

— Прав си. Съветът ми щеше да е същият. Но не ми се сърди. Какво очакваше, когато дойде тук? Очакваше ли да кажем, чудесно, нямаме нищо против да умрем? И какво бихме постигнали със смъртта си? Нима това би спасило жена ти? Щяхте ли да живеете щастливо заедно? Ако беше така, с радост бих дал живота си за вас двамата. Но няма да е така. Ще умрем всички — и четиримата — но ти ще умреш със съзнанието, че си постъпил правилно.

Лев погледна майка си. Лицето й бе бледо като попарените зелеви листа, които държеше в ръката си. Беше спокойна. Не възрази на Степан, а попита:

— Кога трябва да решиш?

— Имам два дни да събера доказателства. После трябва да докладвам.

Родителите му продължиха да приготвят вечерята, навиха сармите и ги подредиха една до друга в тава като редица от дебели отрязани пръсти. Никой не проговори, докато тавата не се напълни.

Степан попита:

— Ще вечеряш ли с нас?

Лев последва майка си в дневната и видя сервираната за трима маса.

— Очаквате гост?

— Очакваме Раиса.

— Жена ми?

— Ще дойде за вечеря. Когато почука, помислихме, че е тя.

Анна сложи четвърта чиния на масата и обясни:

— Идва почти всяка седмица. Не искаше да знаеш колко самотна се чувства, когато вечеря само с радиото за компания. Ние много се привързахме към нея.

Беше вярно, че Лев никога не се връщаше от работа в седем. Дългият работен ден бе наложен от Сталин, който страдаше от безсъние и му стигаха четири часа сън. Лев беше чувал, че никой от членовете на Политбюро не можеше да си тръгне, докато светлината в кабинета на Сталин не угасне, обикновено по някое време след полунощ. Макар това правило да не важеше за Лубянка, от тях се очакваше същата преданост на работата. Малцина офицери работеха по-малко от десет часа, макар няколко от тези часове да не вършеха нищо.

На вратата се почука. Степан отвори и Раиса влезе в антрето. Както и родителите му, и тя се изненада да види Лев.

Степан обясни:

— Имал е работа наблизо. Поне веднъж да вечеряме заедно като семейство.

Раиса разкопча палтото си и Степан го пое от нея. Тя се приближи до Лев и го огледа от главата до петите.

— Чии са тези дрехи?

Лев погледна панталоните и ризата — дрехите на някой разстрелян.

— Взех ги назаем — от работата.

Раиса се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Ризата мирише.

Лев тръгна към банята. Спря се на вратата, обърна се и се загледа как Раиса помага на родителите му да сложат масата.

Лев бе израснал без течаща топла вода. Родителите му деляха стар апартамент с чичото на баща му и неговото семейство. Имаше само две стаи, по една за всяко семейство. Жилището нямаше вътрешна тоалетна и обитателите на сградата използваха външната. Сутрин опашката беше дълга, а през зимата снегът ги валеше, докато чакаха. Собствена баня с топла вода бе невъзможен лукс, мечта. Лев съблече ризата и се изми до кръста. След като свърши, отвори вратата и помоли баща си да му даде една от своите ризи. Макар че баща му беше поостарял и прегърбен — конвейерът бе оставил върху него следа, както той оставяше следа върху противотанковите гранати, които сглобяваше — телосложението му беше почти като на сина му, здраво, с широки мускулести рамене. Ризата на бащата му беше почти по мярка.

Лев се преоблече и седна да се храни. Докато сармите се изпекат във фурната, хапнаха салата от кисели краставички и гъби и, за всеки от тях, тънко парче телешки език, приготвен с риган, охладен в желатин и сервиран с хрян. Беше разкошно угощение. Лев не можеше да се сдържи и си мислеше колко ли струва всяко блюдо. С чия смърт бе платено за хряна? Дали това парче език не бе купено с живота на Анатолий Бродски? Повдигна му се и той отбеляза:

— Сега разбирам защо идваш тук всяка седмица.

Раиса се усмихна.

— Да. Те ме глезят. Казвам, че би била достатъчна само каша, но…

Степан се намеси:

— Това е повод, за да поглезим и себе си.

Лев се обърна към жена си и я попита небрежно:

— Направо от работа ли идваш?

— Да, от работа.

Това беше лъжа. Първо е отишла някъде с Иван. Но преди Лев да продължи, Раиса се поправи:

— Обикновено идвам веднага след работа. Но тази вечер имах среща, затова закъснях малко.

— Среща ли?

— Ходих на лекар.

Усмихна се.

— Исках да ти кажа, когато сме насаме, но тъй като стана дума…

— Да ми кажеш какво?

Анна се изправи.

— Искаш ли да излезем?

Лев направи знак на майка си да седне.

— Моля те. Ние сме едно семейство. Без тайни.

— Бременна съм.

20 февруари

На Лев не му се спеше. Лежеше буден, загледан в тавана, заслушан в равното дишане на жена си, притиснала гръб до него не от някакво чувство на близост, а от случайно движение в съня. Тя спеше неспокойно. Беше ли това достатъчна причина да я изобличи? Беше. Знаеше как трябва да го опише в доклада си:

Не може да спи спокойно, измъчвана е от кошмари: явно я мъчи някаква тайна.

Можеше да прехвърли отговорността за разследването на друг агент. Можеше да мами себе си, че пристрастно се отнася към случая. Беше прекалено близък с нея, прекалено заинтересован. Но всяко подобно разследване би завършило с едно-единствено заключение. Делото вече беше заведено. Никой няма да посмее да възрази против презумпцията за вина.

Лев стана от леглото и отиде до прозореца в хола, откъдето се разкриваше гледка към жилищния блок отсреща. Стена от прозорци, само три от които светеха, три от около хиляда, и той се запита какво ли тревожи обитателите им, какво им пречи да спят. Изпитваше странна съпричастност с тези три квадрата бледожълта светлина. Беше четири сутринта, час на арестите — най-доброто време да заловиш някого, да го изтръгнеш от съня. Тогава хората са уязвими и объркани. Когато офицерите нахлуят в домовете им, правят непредпазливи забележки, които после често се използват срещу заподозрените по време на разпит. Не е лесно да си благоразумен, когато влачат съпругата ти по пода за косата. Колко пъти Лев бе разбивал вратата с ритник? Колко пъти беше гледал как измъкват двамата съпрузи от леглото, как светят с фенерчета в очите им и под пижамите? Колко пъти беше чувал агентите да се смеят при вида на нечии гениталии? Колко хора той лично бе измъкнал от леглата им? Колко апартамента бе разбил? И колко деца бе държал здраво, докато отвеждат родителите им? Не можеше да си спомни. Бе забравил имената и лицата им. Паметта, в която всичко се сливаше, му служеше добре. Дали той сам не беше я култивирал? Дали не бе вземал амфетамините не за да работи повече, а за да изтрие спомените?

Сред агентите се ширеше популярен виц, който те можеха да разказват безнаказано. Мъж и жена спят в леглото, събужда ги блъскане по вратата. Страхувайки се от най-лошото, те стават и се целуват за сбогом.

Обичам те, моя съпруго.

Обичам те, мой съпруже.

След като се сбогуват, отварят вратата. Отвън стои обезумял съсед, коридорът е пълен с дим, пламъци се издигат чак до тавана. Мъжът и съпругата му се усмихват с облекчение и благодарят на Бога, че това е само пожар. Лев бе чувал различни варианти на вица. В някои пожарът бе заместен с въоръжени бандити, в други — от лекар с ужасни новини. Преди той се смееше весело, сигурен, че това никога няма да му се случи.

Жена му беше бременна. Това променяше ли нещо? Можеше ли да промени отношението на началството му към Раиса? Никога не бяха я харесвали, защото не можеше да роди дете на Лев. А това се очакваше в тези времена, изискваше се двойките да имат деца. След милионите, загинали през войната, децата бяха социално задължение. Защо Раиса не можеше да забременее? Този въпрос подкопаваше брака им. Единственият отговор беше, че нещо с нея не е наред. Напоследък напрежението се беше увеличило: все по-често го питаха за това. Тя ходеше редовно на консултации при лекаря. Сексуалните им отношения бяха прагматични, мотивирани от външен натиск. Иронията на съдбата не остана незабелязана от Лев, точно когато началниците му имаха, каквото искаха, и Раиса забременя, те я искаха мъртва. Може би си струва да каже, че тя чака дете? Обаче отхвърли тази мисъл. Предателят си остава предател, за него няма смекчаващи обстоятелства.

Взе душ. Водата беше студена. Преоблече се и си приготви за закуска овесена каша. Не беше гладен и гледаше как кашата се втвърдява в купата. Раиса влезе в кухнята, седна и потърка очи, за да прогони съня. Той стана. Никой от тях не проговори, докато той чакаше овесената каша да се стопли. Постави купата пред нея. Наля чаша слаб чай и я сложи на масата заедно с бурканче сладко.

— Ще се опитам да се прибера малко по-рано.

— Не бива да нарушаваш режима си заради мен.

— Все пак ще се опитам.

— Лев, не бива да го правиш.

Той излезе и затвори входната врата. Зазоряваше се. От края на коридора виждаше хора, които чакаха трамвая, на стотици метри по-надолу. Отиде до асансьора. Щом той дойде, натисна бутона за най-горния етаж. На последния етаж излезе от асансьора и тръгна по коридора към служебния вход, на чиято вратата пишеше „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Ключалката отдавна беше разбита. Вратата водеше към стълбище, по което се стигаше до покрива. Беше идвал тук и преди, когато се нанесоха. На запад се простира градът. На изток — покрайнините, където Москва свършваше и отстъпваше място на заснежените поля. Преди четири години, докато се възхищаваше на гледката, мислеше, че е един от най-щастливите хора на земята. Беше герой — имаше изрезка от вестник, която го доказваше. Имаше работа, която му даваше власт, имаше жена красавица. Вярата му в държавата беше безусловна. Дали му липсваше това чувство — на пълно и непоколебимо доверие? Да, липсваше му.

Взе асансьора обратно до четиринайсетия етаж и се върна вкъщи. Раиса беше отишла на работа. Купата от закуската беше оставена неизмита. Съблече куртката си, събу ботушите, потри ръце, готвейки се за обиск.

Беше организирал и ръководил обиските на много къщи, апартаменти и служебни кабинети. Агентите на МГБ сякаш се съревноваваха в старанието да докажат предаността си. Чупеха скъпоценни предмети, вадеха от рамките портрети и други произведения на изкуството, разкъсваха книги, събаряха цели стени. Макар че това бяха неговият дом и неговите вещи, Лев щеше да се отнесе към претърсването със същата прецизност. Свали завивките от леглото, обърна дюшека и внимателно го опипа сантиметър по сантиметър като слепец, който чете книга, напечатана с азбуката на Брайл. Документите можеха да бъдат зашити в дюшека и да останат незабелязани. Единственият начин да бъдат открити беше с опипване. Като не намери нищо, Лев премина към лавиците на библиотеката. Разлисти всяка книга, за да провери дали не е оставено нещо между страниците. Намери сто рубли, които се равняваха почти на седмичната му заплата. Гледаше парите с учудване, докато не си спомни, че книгата е негова и парите също, таен запас. Друг агент можеше да ги обяви за доказателство, че собственикът им е спекулант. Остави ги обратно. Отвори чекмеджетата на скрина и огледа внимателно сгънатите дрехи на Раиса. Опипа ги една по една, преди да ги хвърли върху купчината на пода. Когато изпразни всички чекмеджета, се обърна и започна да оглежда стаята. Прокара длани по стените, търсейки скривалище. Свали поставената в рамка изрезка от вестник, снимката, на която стоеше до горящия танк. Беше странно да мисли за оня миг, когато беше на крачка от смъртта, като за най-щастливо време. Отстрани рамката. Изрезката падна на пода. Обърна леглото на една страна и го подпря на стената. Коленичи. Дъските на пода бяха здраво завинтени. Взе отвертка от кухнята и отвинти всичките една след друга. Под тях нямаше нищо освен прахоляк и тръби.

Влезе в кухнята, за да се измие. Най-после бяха пуснали топлата вода. Не бързаше, насапунисваше бавно ръцете си: търкаше ги дори когато не остана и следа от мръсотията. Какво се опитваше да измие? Предателството ли, не, в живота му нямаше място за метафори. Миеше ръцете си, защото бяха мръсни. Претърсваше апартамента, защото трябваше да го направи. Нямаше какво толкова да му мисли.

На вратата се почука. Изплакна ръцете си от бялата сапунена пяна. На вратата отново се почука. Излезе в коридора, от ръцете му капеше вода:

— Кой е?

— Василий.

Лев затвори очи, усетил как сърцето му започва да бие по-бързо и опитвайки се да потисне гнева си. Василий отново почука. Лев отвори. Двама агенти съпровождаха Василий. Единият беше млад офицер, когото Лев не познаваше. Имаше меки черти и бледа кожа. Гледаше Лев с безизразни очи, като две стъклени топчета в топка тесто. Другият беше Фьодор Андреев. Василий беше подбрал хората си. Мъжът със светлата кожа беше негов телохранител, без съмнение силен, който добре боравеше с пистолета и с ножа. А Фьодор беше взел от злоба.

— Какво има?

— Дошли сме да ти помогнем. Изпраща ни майор Кузмин.

— Благодаря, но ще се справя и сам.

— Сигурен съм, че е така. Но не е зле да ти помогнем.

— Благодаря, но не е нужно.

— Хайде, Лев. Пътувахме толкова дълго. И навън е доста студено.

Лев отстъпи и ги пусна да влязат.

Нито един от тримата не събу ботушите си. По тях бяха полепнали парченца лед, който се топеше и оставяше мръсни следи по пода. Лев затвори вратата, разбирайки, че Василий е дошъл, за да го провокира. Искаше Лев да изгуби самообладание. Търсеше кавга, необмислени думи, за да подчертае своята правота.

Лев предложи на гостите чай или водка. Пристрастеността на Василий към алкохола беше добре известна, но тя беше най-малкият от пороците му. Той поклати глава, отказа и надникна в спалнята.

— Какво откри?

Без да чака отговор, влезе в стаята и се вторачи в преобърнатия дюшек.

— Дори не си го разпрал.

Наведе се, извади ножа си, готов да разпори дюшека. Лев хвана ръката му.

— Може да се напипа, ако нещо е зашито в него. Не е нужно да се разпаря.

— Значи ще подредиш всичко отново?

— Точно така.

— Все още ли мислиш, че жена ти е невинна?

— Не съм открил нищо, което да доказва обратното.

— Може ли да те посъветвам нещо? Намери си друга жена. Раиса е красива. Но има много красиви жени. Може би ще си по-добре с някоя, която не е толкова красива.

Василий бръкна в джоба си и извади снимки, които подаде на Лев. На тях се виждаха Раиса и Иван, учителят по литература, пред училището.

— Тя спи с него, Лев. Предава и теб, и държавата.

— Снимките са направени пред входа на училището. И двамата са учители. Няма нищо чудно, че са снимани заедно. Това не доказва нищо.

— Знаеш ли името му?

— Иван, струва ми се.

— Ние го следим от известно време.

— Ние следим много хора.

— Може би и ти си приятел с него?

— Никога не съм го срещал. И никога не съм разговарял с него.

Като видя купчината дрехи на пода, Василий се наведе и вдигна едни гащички на Раиса. Посмачка ги и ги помириса, без да сваля очи от Лев. Вместо да изпита гняв от тази нагла провокация, Лев погледна заместника си със съвсем други очи. Защо този човек толкова го мрази? Дали е мотивиран от професионална завист, или от чиста амбиция? Гледайки го как помирисва бельото на Раиса, Лев осъзна, че в омразата му има и нещо лично.

— Мога ли да огледам цялото жилище?

Усетил нещо нередно, Лев отговори:

— Ще дойда с теб.

— Не, предпочитам да работя сам.

Лев кимна. Василий излезе от стаята. С пресъхнало от яд гърло, едва поемайки си дъх, Лев гледаше преобърнатото легло. Изненада го тих глас, който прозвуча съвсем близо до него. Беше Фьодор.

— Трябваше все пак да го направиш. Да преровиш дрехите на жена си, да преобърнеш леглото, да изкъртиш дъските на пода — да разкъсаш на парчета собствения си живот.

— Всички трябва да сме готови за подобни обиски. Генералисимус Сталин…

— Зная, нашият вожд е казал, че дори неговото жилище може да бъде обискирано, ако е нужно.

— Не само че може, но и всички ние трябва да бъдем разследвани.

— И все пак ти не пожела да разследваш смъртта на сина ми? Готов си да разследваш жена си, себе си, приятелите, съседите, но не пожела поне да погледнеш тялото му? Не пожела да отделиш час време, за да видиш как бе разрязан коремът му и как е умрял със земя и кал в устата?

Фьодор беше спокоен: говореше тихо — гневът му вече бе притъпен. Беше се превърнал в лед. Можеше да разговаря с Лев така — открито, честно — защото знаеше, че Лев вече не е заплаха.

— Фьодор, ти също не си видял тялото му.

— Аз говорих със стареца, който е намерил трупа. Каза ми какво е видял. Помня ужаса в очите му. Разговарях и със свидетелката, жената, която се уплаши. Някакъв мъж е водел за ръка сина ми покрай линията. Тя е видяла лицето му. Може да го опише, но никой не иска тя да проговори. А сега и тя вече се страхува. Момчето ми е било убито, Лев. Милицията накара всички свидетели да променят показанията си. Очаквах го. Но ти ми беше приятел. А дойде в дома ми, за да накараш семейството ми да си мълчи. Заплаши едно страдащо семейство. Прочете ни някакви измислици и каза, че трябва им повярваме. Вместо да търсиш убиеца на сина ми, заповяда дори погребението да е тайно.

— Опитвах се да ви помогна, Фьодор.

— Вярвам ти. Ти искаше да ни подскажеш как да оцелеем.

— Да.

— И в известен смисъл даже съм ти благодарен. В противен случай мъжът, убил сина ми, щеше да убие и мен, и семейството ми. Ти ни спаси. Ето защо съм тук, не да злорадствам, а да върна услугата. Василий е прав. Трябва да жертваш жена си. Не си прави труда да търсиш доказателства. Отречи се от нея и ще останеш жив. Раиса е шпионка, това е решено. Четох признанията на Анатолий Бродски. Написани са със същото черно мастило, с което е написан и докладът за злополуката със сина ми.

Не, Фьодор грешеше. Той и досега беше гневен. Лев си напомни, че задачата му е проста — да проследи жена си и да докладва. Жена му беше невинна.

— Убеден съм, че името на жена ми е споменато от желание за отмъщение, и засега моето разследване само го потвърждава.

Василий се върна в стаята. Не се знаеше какво е дочул от разговора. Каза:

— Но другите шестима, които назова, вече са арестувани. И шестимата са си признали. Информацията на Анатолий Бродски се оказа безценна.

— В такъв случай радвам се, че именно аз го арестувах.

— Жена ти беше назована от осъден шпионин.

— Прочетох признанията му и името на Раиса беше последно в списъка.

— Имената не са посочени по степен на важност.

— Сигурен съм, че го е добавил от злоба. Вярвам, че е искал да ме нарани. Но едва ли може да заблуди някого с тази очевидна, отчаяна лъжа. А ти можеш да ми помогнеш, ако си дошъл за това. Както виждаш…

Лев посочи изкъртените дъски на пода.

— Претърсвам щателно.

— Отречи се от нея, Лев. Бъди реалист. От една страна, имаш кариерата и родителите си — от другата, предателка и курва.

Лев погледна Фьодор. Лицето му не изразяваше нито задоволство, нито злобна радост.

Василий продължи:

— Знаеш, че е курва. Затова беше наредил да я следят и преди.

Гневът на Лев се смени с объркване. Знаели са. През цялото време са знаели.

— Мислел си, че това ще остане тайна? Но всички знаем. Разобличи я, Лев. Сложи край на това веднъж завинаги. Сложи край на съмнението; край на мъчителните въпроси, които таиш в подсъзнанието си. Предай я. След това ще отидем да пием заедно. До края на нощта ще имаш друга жена.

— Ще докладвам какво съм открил утре. Ако Раиса е предателка, така и ще кажа. Ако не е, няма да твърдя обратното.

— В такъв случай ти желая късмет, приятелю. Ако преживееш този скандал, някой ден ще ръководиш МГБ. Сигурен съм в това. И ще бъде чест да работя под твое ръководство.

На входната врата Василий се обърна:

— Помни какво казах. Твоят живот и този на родителите ти срещу нейния. Решението не е трудно.

Лев затвори след тях вратата.

Докато ги слушаше да се отдалечават, забеляза, че ръцете му треперят. Влезе в спалнята и огледа бъркотията. Върна на мястото им дъските и ги завинти отново. Оправи леглото, като внимателно изпъна чаршафите, а после леко ги намачка, уж че така ги е намерил. Прибра дрехите на Раиса, сгъна ги и ги подреди, макар да не помнеше реда, в който ги беше извадил. И така може да мине.

Вдигна една блуза и от нея изпадна малък предмет, който се търколи по пода. Лев се наведе и го вдигна. Беше медна монета от една рубла. Хвърли я на шкафчето. При удара монетата се раздели на две и двете половинки се търкулнаха от двете страни на шкафчето. Озадачен, той се приближи, коленичи и взе половинките. Едната беше куха. Допрени една до друга, те изглеждаха като обикновена монета. Лев бе виждал такава и преди. В това изобретение се пренасяха тайно микрофилми.

21 февруари

На показанията на Лев под клетва присъстваха майор Кузмин, Василий Никитин и Тимур Рафаелович — офицерът, който бе заел мястото на Лев при разпита на Анатолий Бродски. Лев го познаваше бегло: беше амбициозен, немногословен и будещ доверие. Мисълта, че Рафаелович е готов да подкрепи всичко в признанията, включително споменаването на Раиса, беше за Лев ужасен удар. Този човек не беше лакей на Василий. Рафаелович нито се страхуваше от него, нито го уважаваше. Лев беше почти сигурен, че Василий преднамерено е добавил името на Раиса в признанията на ветеринаря. Той нямаше влияние върху Рафаелович, нито начин да го притисне, според ранга им той беше подчиненият по време на разпита. През последните два дни предположението, че това е отмъщение на Василий, не напускаше Лев. Излиза, че е сгрешил. Зад всичко това не стоеше Василий. Единственият човек, който би могъл да организира фалшифициране на признанията и да го подкрепи със свидетели от такъв висок ранг, беше майор Кузмин.

Това бе постановка, режисирана не от някой друг, а от учителя му, началника, който го бе взел под крилото си. Лев не се съобрази със съвета му относно Анатолий Бродски и сега му даваха урок. Какво му беше казал Кузмин?

Сантименталността може да направи човек сляп за истината.

Това бе изпитание, проверка. Ставаше дума за професионализма на Лев като офицер и Раиса нямаше нищо общо с това. Защо да възлагаш на мъжа на заподозряната да разследва жена си, ако не за да се види как ще се държи той по време на разследването? Василий не беше дошъл, за да се увери колко добросъвестно е провел обиска. Той не се интересуваше какво е намерил Лев в апартамента, интересуваше го подходът на Лев към възложената задача. Във всичко това имаше смисъл. Вчера Василий го убеждаваше да се отрече от жена си, защото се надяваше, че Лев ще постъпи другояче и ще я защити. Той не искаше Лев да разобличи Раиса. Не искаше Лев да издържи изпитанието — искаше Лев да постави личния си живот над интересите на Партията. Това беше само игра. Трябваше да покаже на майор Кузмин готовност да се отрече от жена си, да докаже абсолютната си преданост на МГБ и че вярата му е толкова непоколебима, колкото е жестоко сърцето му. Ако стореше това, всички щяха да бъдат в безопасност: Раиса, нероденото му дете, родителите му. Бъдещето му в МГБ щеше да е сигурно и Василий нямаше да има значение.

Но все пак дали не греши? Ако Бродски наистина беше предател, както си е признал? Ако наистина е работил с Раиса? Може би е казал истината. Защо Лев повярва, че този човек е невинен? Защо беше толкова сигурен, че жена му е невинна? Защо се е сприятелила с дисидента, учителя по литература? Как е попаднала онази монета в неговия дом? Нали другите шестима, споменати в признанията, са арестувани и успешно разпитани? Списъкът се оказа верен и Раиса фигурираше в него. Да, тя беше шпионка и в джоба си имаше доказателство, медната монета. Можеше да я сложи на бюрото и да препоръча и тя, и Иван Жуков да бъдат доведени за разпит. Бяха го измамили. Василий беше прав: тя беше предателка. Носеше детето на друг мъж. Нали винаги е знаел, че не му е вярна? Тя не го обичаше. Беше сигурен в това. Защо да рискува всичко заради нея — жената, която беше студена с него, която едва го понасяше? Беше заплаха за всичко, което бе постигнал, за всичко, което бе спечелил за родителите си и за себе си. Беше заплаха за страната, за която Лев се е сражавал.

Беше ясно — ако Лев каже, че е виновна, това ще завърши добре за него и родителите му. В това нямаше съмнение. Беше единствената разумна постъпка. Ако това беше изпитание за характера му, Раиса също щеше да бъде пощадена. И нямаше нужда някога да разбере това. Ако беше шпионка, за това вече имаше доказателства и началниците искаха само да се убедят, че Лев не е работил с нея. Ако беше шпионка, той трябва да се отрече от нея, тя заслужава да умре. Единствената вярна постъпка беше да разобличи жена си.

Майор Кузмин започна разпита.

— Лев Степанович, имаме причина да предполагаме, че съпругата ви работи за чуждо разузнаване. Вие лично не сте заподозрян в никакво престъпление. Затова ви помолихме да разследвате случая. Моля ви, кажете какво открихте.

Лев имаше потвърждението, което търсеше. Предложението на майор Кузмин беше ясно и недвусмислено. Ако разобличеше съпругата си, щеше да продължи да разчита на доверието им. Какво беше казал Василий?

Ако преживееш този скандал, някой ден ще ръководиш МГБ.

Сигурен съм в това.

Повишението зависеше само от една присъда.

В стаята настъпи мъртва тишина. Майор Кузмин се наведе напред.

— Лев?

Лев се изправи и изпъна куртката си.

— Съпругата ми е невинна.

Към следващата част или към съдържанието

Том Роб Смит Дете 44 (6)

Метаданни

Данни

Дете 44

Информация

История

Сваляне / Връзки

Москва

Том Роб Смит
Дете 44 (6)