Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лев Демидов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Child 44, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Роб Смит

Заглавие: Дете 44

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-412-093-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2943

История

  1. — Добавяне

Югоизточна Ростовска област, западно от град Гуково

2 април

Петя се събуди преди зазоряване. Седнал на студените каменни стъпала на входа, чакаше нетърпеливо изгрева на слънцето, за да помоли родителите си за разрешение да се разходи в града. Беше спестявал няколко месеца и имаше пари да си купи още една марка, която да сложи на последната страница на албума си. Баща му беше му подарил първата серия марки на петия рожден ден. Не беше молил за тях, но постепенно се запали по колекционирането, отначало предпазливо, а после все по-настойчиво, докато то се превърна в страст. През последните две години беше изпросил всички марки от съседите и от другите семейства, работещи в колхоза — колективно стопанство №12, към което се числяха родителите му. Дори беше завързал случайни познанства в Гуково, най-близкия град, с надеждата да се сдобие с още марки. С увеличаването на сбирката му си беше купил евтин хартиен албум, в който лепеше марките в правилни редици. Държеше албума в дървена кутия, която баща му беше изработил за него, за да си пази марките. Кутията беше необходима, тъй като Петя не можеше да спи и непрекъснато скачаше да проверява дали покривът не е протекъл, или пък плъховете не са изгризали скъпоценните страници. От всички марки обичаше най-много първите четири, подарени от баща му.

От време на време родителите му даваха по някоя копейка — не излишна копейка, той вече беше достатъчно голям, за да знае, че няма излишни пари. В замяна винаги свършваше някоя работа в домакинството. Спестяваше тези пари няколко месеца, през които си мислеше коя марка е по-добре да купи. Миналата вечер му дадоха още една копейка, според майка му не навреме, не защото не одобряваше увлечението му, а защото знаеше, че няма да заспи цяла нощ. И беше права.

Слънцето започна да се издига и Петя побърза да влезе вътре. Майка му настоя да изяде паница овесена каша, преди да отиде където и да е. Той я изгълта възможно най-бързо, без да обръща внимание на думите й, че ще го заболи корем. Като приключи, изтича навън, стигна до пътеката, която се виеше през полето, и тръгна към града. Не бързаше. Магазините бяха още затворени. Можеше да се наслади на радостното предчувствие.

Будката в Гуково, където се продаваха марки и вестници, също беше още затворена. Не знаеше кога точно ще отвори, но нямаше нищо против да почака. Беше вълнуващо да е в града и да знае, че има достатъчно пари за нова марка, и той тръгна по улиците безцелно. Спря на гарата, откъдето потегляха електричките, защото вътре имаше часовник. Часът беше седем и петдесет минути. Един влак щеше да потегли и той реши да погледа. Излезе на перона и седна на една пейка. Беше пътувал с електричка и знаеше, че това е бавен влак, който спира на всяка гара по пътя до Ростов. Макар че само веднъж бе ходил до Ростов с родителите си, той и някои от съучениците понякога се качваха на влака не за друго, а защото знаеха, че могат да пътуват безплатно. Контрольорите рядко проверяваха за билети.

Беше почти готов да се върне при будката и да купи марката, когато до него седна някакъв мъж. Беше елегантно облечен, носеше черна чанта, която остави на земята между краката си, като че ли се страхуваше някой да не му я открадне. Петя го погледна. Носеше квадратни очила с дебели стъкла, косата му беше черна и грижливо вчесана. Беше облечен в костюм. Петя не можеше да каже на колко е години. Не беше стар, макар че косата му беше побеляла на слепоочията. Но пък не беше и млад. Изглежда не обръщаше внимание на Петя. Момчето вече се канеше да стане и да си тръгне, когато изведнъж мъжът се обърна и му се усмихна.

— За къде пътуваш днес?

— За никъде. Имам предвид с влак. Просто седя тук.

Петя беше научен да се държи учтиво и с уважение към възрастните.

— Намерил си неподходящо място да седиш просто така.

— Чакам да си купя марки, будката още е затворена. Макар че вече може би са я отворили, трябва да проверя.

Като чу това, мъжът се обърна към Петя.

— Марки ли събираш?

— Да.

— И аз събирах, когато бях на твоята възраст.

Петя се облегна назад и се отпусна — не познаваше никой друг, който събира марки.

— Нови ли събирахте, или с клеймо? Аз събирам и едните, и другите.

— Моите всичките бяха нови. Купувах ги от будките. Точно като теб.

— Иска ми се и моите всички да са нови. Но повечето са използвани. Изрязвам ги от стари пликове.

Петя бръкна в джоба си, извади шепата копейки и ги показа на мъжа.

— Трябваше да спестявам три месеца.

Мъжът погледна купчинката монети.

— Толкова дълго време за толкова малко.

Мъжът беше прав. Монетите бяха съвсем малко. Разбра, че никога няма да има твърде много. Радостното предчувствие бе помрачено. Никога нямаше да има голяма сбирка. Другите хора винаги щяха да имат повече от него: колкото и упорито да работи, никога няма да може да ги настигне. Настроението му се развали, поиска да си тръгне и вече се канеше да стане, когато мъжът попита:

— А ти прибрано момче ли си?

— Да.

— Грижиш ли се за марките си?

— Много се грижа. Слагам ги в албум. А татко ми направи дървена кутия за албума. Покривът ни понякога тече. А понякога има и плъхове.

— Разумно е да държиш албума си на сигурно място. Когато бях на твоята възраст, и аз правех така. Държах моя в чекмедже.

Мъжът като че ли претегляше нещо в ума си.

— Виж какво, аз имам две малки дъщери и никоя от тях не се интересува от марки. Те са доста немарливи. Колкото до мен, вече нямам време за марки — много съм зает. Нали разбираш? Сигурен съм, че и твоите родители са много заети.

— Постоянно работят.

— Нямат време да събират марки, нали?

— Нямат.

— И при мен е така. Виж какво си мисля: бих искал колекцията ми да попадне в ръцете на човек, който ще я оцени и ще я пази, някой като теб.

Петя се замисли над възможността да се сдобие с цял албум нови марки. Щяха да са от времето, когато този мъж ги е събирал. Това ще е колекция, за която винаги е мечтал. Не каза нищо, не можеше да повярва на късмета си.

— Какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Да, ще го сложа в дървената кутия и там ще го пазя.

Но мъжът, изглежда, не му повярва и замислено поклати глава.

— В албума ми има толкова много марки, че едва ли ще се побере в малката ти кутия.

— Тогава татко ще ми направи друга. Той е много сръчен. И няма да има нищо против. Обича да прави разни неща. Има златни ръце.

— Сигурен ли си, че ще се грижиш за моите марки?

— Да.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Мъжът се усмихна.

— Ти ме убеди. Ще ти ги дам. Живея само на три спирки оттук. Хайде, ще ти купя билет.

Петя се канеше да каже, че билет не му трябва, но преглътна думите. Не му се искаше да признае, че понякога нарушава правилата. Докато не получи марките, трябва да се постарае този мъж да не си помисли за него лошо.

* * *

Седнал на дървената седалка на електричката, загледан през прозореца към гората, Петя люлееше крака и обувките му почти докосваха пода. Сега стоеше въпросът дали да похарчи копейките си за нова марка. Беше излишно, като се имаха предвид всичките марки, с които ще се сдобие, и той реши да върне парите на родителите си. Ще е хубаво да споделят късмета му. Мъжът прекъсна неговите мисли, като го потупа леко по рамото.

— Пристигнахме.

Електричката беше спряла насред гората, далеч преди град Шахти. Това беше спирка за хора, които искат да си починат от града. Сред храстите имаше утъпкани пътечки. Но сега времето не беше подходящо за разходки. Снегът бе започнал да се топи. Гората беше мрачна и неприветлива. Петя се обърна към спътника си и изгледа елегантните му обувки и черната чанта.

— Тук ли живеете?

Мъжът отрицателно поклати глава.

— Тук имам вила. Не мога да държа марките вкъщи. Страхувам се, че децата ми ще ги намерят и ще ги пипат с мръсни ръце. Но се налага да продам вилата. Така че няма да има къде да държа марките.

Той слезе от влака. Петя го последва, стъпи на перона. Освен тях не слезе никой друг.

Мъжът навлезе в гората, Петя вървеше след него. Вилата обясняваше всичко. Петя не познаваше друг човек, който да е достатъчно богат, че да има лятна къща, но знаеше, че те се намират в гората или до езеро и море. По пътя мъжът продължаваше да говори:

— Разбира се, би било хубаво децата ми да се увличат от марки, но те не проявяват никакъв интерес към тях.

Петя се замисли дали да не каже, че може би децата имат нужда от време. И той не стана отведнъж запален колекционер. Но беше достатъчно съобразителен да разбере, че не е в негов интерес децата на този мъж да се интересуват от марки. Затова не каза нищо.

Мъжът се отклони от пътеката и тръгна доста бързо през гората. Петя се стараеше да не изостава. Мъжът не намаляваше ход и Петя трябваше почти да тича.

— Как се казвате? Бих искал да кажа на родителите си името на човека, който ми е дал марките, ако не ми повярват.

— Не се тревожи за родителите си. Ще им напиша бележка, за да им обясня как си се сдобил с албума. Дори ще им дам адреса си, ако искат да проверят.

— Много ви благодаря…

— Наричай ме Андрей.

След известно време мъжът се спря, наведе се и отвори чантата. Петя също се спря и се огледа за вилата. Но не видя нищо. Може би трябваше да повървят още малко. Пое си дълбоко дъх и погледна нагоре към голите клони на високите дървета, които пресичаха сивото небе.

* * *

Андрей гледаше отгоре тялото на момчето. По главата му се стичаше кръв към слепоочието и бузата. Андрей коленичи и притисна пръст на врата му, опитвайки се да напипа пулс. Беше живо и това беше добре. Обърна го по гръб и започна да го съблича като кукла. Съблече палтото, ризата му, свали обувките и чорапите. Накрая свали панталоните и бельото. Събра дрехите накуп, взе чантата си и се отдалечи от детето. След двайсетина крачки се спря край паднало дърво. Захвърли евтините дрешки настрани. Извади от чантата си кълбо грубо въже. Върна се при момчето и завърза единия край около глезена му. Направи стегнат възел и го изпробва, като го подръпна дали няма да се развърже. Възелът беше здрав. Върна се, като внимателно развиваше въжето, сякаш в другия край на което имаше шашки динамит. Стигна до падналото дърво, скри се зад него и легна на земята.

Беше избрал добро място. Зад дървото момчето нямаше да го види, когато дойде в съзнание. Очите му проследиха въжето по земята чак до глезена на детето. В ръката му оставаха още десетина метра. Всичко беше готово. Изведнъж изпита такава възбуда, че му се припика. Страхувайки се да не изпусне момента, когато момчето ще дойде в съзнание, се търколи на една страна, разкопча се и легнал се облекчи. Като свърши, се отмести на сухо място, без да напуска скривалището. Момчето все още беше в безсъзнание. Дойде време за последните приготовления. Андрей свали очилата си, прибра ги в калъфа и ги пусна във вътрешния джоб. Сега, поглеждайки назад, виждаше детето като размазано петно. Примижа силно и успя да види само неясна ивица розова кожа, контрастираща с кафявата земя. Протегна ръка, отчупи клонка от близкото дърво и задъвка кората, при което зъбите му добиха мръснокафяв цвят.

* * *

Петя отвори очи и видя синьото небе и клоните на голите дървета. Главата му беше лепкава от кръв. Докосна я, погледна пръстите си и заплака. Беше му студено. Беше гол. Какво беше се случило? Объркан, страхуваше се да седне, за да не види мъжа до себе си. Беше сигурен, че оня се крие някъде наблизо. В момента виждаше само небето. Но не можеше да остане гол на земята. Искаше му се да е у дома при родителите си. Обичаше ги толкова много и беше сигурен, че и те го обичат. Устните му трепереха, цялото му тяло трепереше, той седна — огледа се, затаил дъх. Мъжът не се виждаше. Погледна зад себе си и встрани. Нямаше го. Петя се поизправи, клекна и огледа гората. Беше сам и изоставен. Пое си дълбоко дъх с облекчение. Не разбираше. Но и не искаше да разбере.

Огледа се за дрехите си. Нямаше ги. Но това нямаше значение. Скочи и се затича бързо, колкото можеше, по нападалите листа, по влажната земя и разтопения сняг. Когато не стъпваше по паднали клони, босите му стъпала шляпаха в мокрото. Не беше сигурен дали тича в правилната посока. Знаеше само, че трябва да избяга.

Внезапно нещо го дръпна за десния крак, сякаш нечия ръка го беше хванала за глезена. Не успя да запази равновесие и падна по очи. Без да си поеме дъх, се търкулна по гръб и погледна назад. Не виждаше никого. Сигурно се е спънал и се канеше да стане отново, когато видя вързаната около десния му глезен примка. Проследи въжето с поглед през гората и видя, че е опънато по земята като корда на въдица. Въжето беше опънато чак до паднало дърво, на около четирийсет крачки разстояние.

Хвана примката и се опита да я дръпне надолу и да освободи крака си. Но тя бе толкова силно стегната, че се впи в кожата му. Някой отново дръпна въжето, този път по-силно, и го повлече назад по разкаляната земя. Вдигна поглед. Мъжът стоеше зад дървото, намотаваше въжето и го дърпаше към себе си. Петя се хващаше за клони, драскаше с пръсти влажната земя. Насочи вниманието си върху възела. Не можеше да го развърже. Не можеше и да скъса въжето. Нямаше избор, освен да се опита да изхлузи примката, като ожули кожата си. Въжето отново се опъна и се впи в крака му. Той стисна зъби, за да не извика. Загреба с шепата си рядка кал и намаза примката. Когато мъжът дръпна отново, Петя измъкна крака си. Скочи и побягна.

Въжето висеше свободно в ръката на Андрей. На другия край нямаше никого. Дръпна отново и усети как лицето му пламва. Присви очи, но разстоянието беше твърде голямо и той не виждаше нищо, винаги бе разчитал на въжето. Дали да не си сложи очилата? Не, когато беше малък, нямаше очила.

Някога беше оставен така — почти сляп, сам, препъващ се в гората.

Той те беше изоставил.

Андрей прескочи падналото дърво. С бързи крачки тръгна по следата на въжето.

Петя тичаше бързо, както никога преди. Ще стигне до гарата — влакът ще е там. Ще се качи. Влакът ще потегли, преди мъжът да е стигнал гарата. Ще остане жив.

Мога да го направя.

Обърна се. Мъжът беше изостанал, ниско наведен над земята, като че търсеше нещо. Нещо повече, той тичаше в друга посока. Разстоянието между тях се увеличаваше. Петя трябваше да успее да стигне до гарата преди него.

В края на въжето, при примката, Андрей се спря, примижа и се огледа наоколо. Сърцето му биеше силно, беше готов да се разплаче — не виждаше детето никъде. Чувстваше се сам и изоставен. И изведнъж там, вдясно, долови движение — светло петно, телесен цвят. Беше момчето.

Петя погледна назад с надеждата, че разстоянието между тях е станало още по-голямо. Този път видя мъжа да тича много бързо към него. Правеше дълги скокове, сакото му се развяваше. Усмихваше се като ненормален. Момчето забеляза, че зъбите му кой знае защо са станали кафяви, и се спря, разбрало, че няма да може да избяга. Усети слабост, всичката кръв се бе оттеглила от краката му. Вдигна ръце към главата си, сякаш да се защити, затвори очи и си представи, че отново е в прегръдката на родителите си.

Андрей се блъсна в момчето с такава скорост, че и двамата се строполиха на земята. Беше върху него, то се гърчеше отдолу, дращеше и хапеше сакото му. Проснал се върху него с цялата си тежест, за да му попречи да избяга, Андрей промърмори:

— Още е жив!

Извади дълъг ловджийски нож от колана си. Затвори очи и заби острието, отначало предпазливо, само върха, с малки порезни рани, вслушвайки се в пронизителните викове, които идваха отдолу. Зачака, като се наслаждаваше на момента и усещаше ритниците в корема си. Какво страхотно усещане! Възбуждаше се все повече и острието се забиваше все по-дълбоко и по-бързо, докато накрая се заби до дръжката. Детето вече не мърдаше.