Том Роб Смит
Дете 44 (10)

Осемстотин километра източно от Москва

16 март

На въпроса дали го обича, или не, Раиса бе отказала да отговори. Току-що му призна, че е излъгала за бременността си, затова дори да беше казала — „Да, обичам те, винаги съм те обичала“ — Лев нямаше да й повярва. Тя явно нямаше намерение да го гледа в очите и да бръщолеви поредните лъжи. И бездруго, какъв бе смисълът на този въпрос? Сякаш бе прозрял и разбрал, че бракът им не се е основавал на любов и привързаност. Ако беше отговорила искрено — „Не, никога не съм те обичала“ — той би се почувствал като жертва, сякаш тя с измама го е накарала да се ожени за нея. Тя би била лъжкиня, която си играе с доверчивото му сърце. Ей така изведнъж той се оказа романтик. Може би се дължеше на шока от изгубената работа. Но откога любовта е част от споразумението помежду им? Никога преди не й беше задавал този въпрос. Никога не беше й казвал:

Обичам те.

И тя не го очакваше. Наистина, беше я помолил да се омъжи за него. Тя беше отговорила, че е съгласна. Той искаше да се ожени, искаше да има жена, искаше я нея и беше получил каквото иска. А сега се оказа, че това е недостатъчно. Лишен от власт, загубил възможността да арестува всекиго, когото поиска, изведнъж го обзе сантименталност. И защо прагматичната й лъжа, а не неговото дълбоко недоверие, беше виновна за краха на брачните им илюзии? Защо тя да не може да поиска той да я убеди в любовта си? Все пак той неправилно беше предположил, че тя му изневерява, беше накарал да я следят, което лесно можеше да доведе до арестуването й. Беше нарушил доверието помежду им много преди нея. Нейната постъпка се обясняваше с желанието й да оцелее. А неговата беше достойна за съжаление ревност.

Откакто бяха регистрирани като съпрузи и дори преди това, още откакто започнаха да се срещат, тя съзнаваше, че може да пострада, ако го разгневи. Това се превърна в груба реалност на живота й. Трябваше да се държи така, че той да е щастлив. Когато арестуваха Зоя, дори само видът му, униформата и приказките му за партията и държавата я ядосваха толкова много, че едва можеше да отрони няколко думи, за да поддържа разговора. Въпросът беше прост. Иска ли да живее? Тя беше от хората, които оцеляват на всяка цена, и фактът, че беше единствената оцеляла от семейството, оправдаваше постъпката й. Възмущението от арестуването на Зоя беше недопустимо. С това нищо не би постигнала. И така, тя си лягаше до него в леглото и спеше с него. Приготвяше му вечеря — и мразеше да го гледа как се храни. Переше дрехите му — и мразеше миризмата му.

През последните няколко седмици, докато седяха в бездействие вкъщи, тя много добре разбираше, че той премисля дали е взел правилното решение. Трябваше ли да пощади живота й? Струваше ли си тя риска, който той бе поел? Беше ли достатъчно красива, достатъчно мила, достатъчно добра? Тя щеше да бъде в смъртна опасност, ако всеки неин жест и поглед не му доставяха удоволствие. Е, това време свърши. Омръзна й до болка да зависи от добрата му воля, беше се уморила от собственото си безсилие. И все пак сега той като че ли смяташе, че тя му е длъжница. Беше заявил, че тя не е чужда шпионка, а обикновена учителка. И като отплата искаше уверението й в любов. Това беше обидно. Той вече нямаше правото да изисква каквото и да било. Нямаше власт над нея, както и тя нямаше над него. И двамата се озоваха в една и съща задънена улица: целият им живот се помести в две куфарчета, изпращаха ги в изгнание в някакъв затънтен град. Бяха равни както никога досега. Ако искаше да чуе любовно признание, трябваше да започне пръв.

Лев размишляваше над думите на Раиса. Тя като че ли смяташе, че има право да го съди и презира, докато в същото време се преструва, че ръцете й са чисти. Но беше се омъжила за него, като много добре знаеше как той си изкарва прехраната, използваше всички облаги от положението му, слагаше на трапезата деликатеси, които той носеше вкъщи, купуваше си дрехи от специалните магазини, от които пазаруваха само избрани. Ако беше толкова отвратена от работата му, защо не беше отхвърлила ухажванията му? Всички разбираха, че трябва да се правят компромиси, за да се оцелее. Беше извършвал отвратителни неща — осъдителни от морална гледна точка. За повечето хора чистата съвест беше невъзможен лукс, за което Раиса едва ли можеше да претендира. Беше ли преподавала на учениците си, следвайки искрените си убеждения? Очевидно не, като се имаше предвид възмущението й от апарата на Държавна сигурност — но в училище трябваше да изразява подкрепата си към него, да обяснява как работи държавата, да ръкопляска, да втълпява на учениците съгласие със системата и дори да ги насърчава да доносничат един за друг. Ако не беше постъпвала така, със сигурност щеше да е изобличена от някого от учениците си. Работата й изискваше не само да се придържа към правилата, но и да предотвратява въпросите на учениците. Работата й щеше да бъде същата и на новото място. Що се касаеше до Лев, той и жена му бяха спици в едно и също колело.

Влакът спря в Мутава за един час. Раиса първа наруши продължилото цял ден мълчание.

— Трябва да хапнем нещо.

С което искаше да каже, че трябва да се придържат към рутината на ежедневието: до този момент тя беше основа на взаимоотношенията им. Бяха преживели различни предизвикателства и това бе спойката между тях, а не любовта. Слязоха от влака. По перона вървеше жена с плетена кошница. Купиха си твърдо сварени яйца, малко сол в хартия, големи резени сух ръжен хляб. Седнаха един до друг на една пейка, обелиха яйцата, като събраха черупките в скутовете си, поделиха си солта и не отрониха нито дума.

* * *

Скоростта на влака намаля, докато изкачваха планината, минаваха край черни борови гори. В далечината, над дърветата, стърчаха върховете на планината, които приличаха на неравни долни зъби.

Релсите навлязоха в място, където дърветата бяха изсечени — пред очите им, появил се неочаквано сред горската пустош, се разкри огромен монтажен завод, високи комини и свързани помежду си складове. Сякаш Бог бе приседнал да си почине на склоновете на Уралските планини, беше ударил с юмрук по земята пред себе си така, че дърветата са се разхвърчали, и наредил новосъздаденото място да се изпълни с комини и стоманени преси. Това беше първото впечатление от новия им дом.

Запознанството на Лев с този град се изчерпваше със сведенията от пропагандни материали и служебни документи. Това, което преди представляваше скромно селище с двайсет хиляди жители с дъскорезници и дървени къщурки за работниците, бе привлякло вниманието на Сталин. След като разгледал природните и човешки ресурси, вождът преценил промишления му потенциал за недостатъчен. Наблизо течеше река Уфа, имаше стоманодобивен и металургичен завод в Свердловск, само на сто и шейсет километра източно, и залежи на благородни метали в планината, през града минаваше Транссибирската магистрала, но товарните влакове превозваха само дъски. Сталин беше решил, че това е идеалното място за изграждане на завод за производство на „ГАЗ-20“, автомобил, който да конкурира западните производители и да отговаря на най-високите стандарти. Приемникът им, който беше в стадий на разработка — „Волга ГАЗ-21“ — се смяташе за връх на съветската инженерна мисъл, създаден за суров климат, с висока проходимост, надеждно окачване, бронирано купе и защита от корозия в мащаби, нечувани в Съединените американски щати. Лев нямаше как да знае дали това е вярно, или не. Знаеше, че това е автомобил, който малцина съветски граждани могат да си позволят и далеч не е по джоба на работещите на конвейера.

Строежът на завода започна малко след войната и след осемнайсет месеца корпусите му вече се издигаха сред боровата гора. Лев не помнеше колко затворници бяха намерили смъртта си на строежа. Не че числата можеше да се смятат за сигурни. Той се беше включил активно в работата едва след завършване на строителството. Хиляди волнонаемни работници от цялата страна бяха подбрани и принудително изпратени там, за да попълнят недостига на работна ръка. Така за пет години населението на града нарасна пет пъти. Лев беше правил проверки на квалификацията на някои от прехвърлените там московски специалисти. Ако минеха проверката, ги изпращаха там още следващата седмица. Ако не минеха, ги арестуваха. Той стана нещо като портиер на този град. Беше сигурен, че това е една от причините Василий да избере това място за него. Ситуацията явно го е забавлявала.

Раиса пропусна този първи поглед към новия си дом. Спеше, загърната в палтото си, подпряла глава на прозореца, полюшвайки се леко в такт с движението на вагона. Седнал до жена си, с лице по посока на движението, той виждаше как градът се е залепил за автозавода. Преди всичко това беше промишлен гигант и едва след това място за живеене. Светлините от прозорците проблясваха в оранжево на фона на сивото небе. Лев побутна Раиса. Тя се събуди, погледна го с недоумение и зарея поглед през прозореца.

— Пристигнахме.

Влакът спря на гарата. Те взеха куфарите си и слязоха на перона. Беше по-студено, отколкото в Москва — температурата беше по-ниска поне с няколко градуса. Стояха с объркани погледи като две евакуирани деца, озовали се за пръв път на село. Не бяха получили указания. Не познаваха никого. Нямаха дори телефонен номер, на който да се обадят. Никой не ги чакаше.

В сградата на гарата нямаше никого, освен мъжа в касата за билети. Беше млад, на не повече от двайсет години. Погледна ги внимателно, когато влязоха. Раиса се приближи и каза:

— Добър вечер. Трябва да отидем в управлението на милицията.

— От Москва ли сте?

— Да.

Касиерът излезе в чакалнята. Посочи през стъклената врата към улицата.

— Чакат ви.

На стотина крачки от входа беше спряла милиционерска кола.

Раиса и Лев минаха покрай заснежения профил на Сталин, издълбан в камъка като отпечатък на вкаменелост, и тръгнаха към колата „ГАЗ-20“, без съмнение един от автомобилите, произвеждани в завода. Двама мъже седяха на предната седалка. Вратата се отвори и единият от мъжете слезе, беше широкоплещест, на средна възраст.

— Лев Демидов?

— Да.

— Аз съм генерал Нестеров, началникът на милицията във Волск.

Лев се учуди, че си е направил труда да ги посрещне. Василий със сигурност беше инструктирал местната милиция да направят преживяването им възможно най-неприятно. Но едва ли имаше значение какво е казал Василий — пристигането на бивш сътрудник на МГБ от Москва непременно би обезпокоило милицията. Не биха повярвали, че са го преместили тук като обикновен участъков. Почти със сигурност подозираха скрити мотиви и предполагаха, че каквато и да е причината, той ще докладва за всичко в Москва. Колкото повече се опитва Василий да ги убеждава в обратното, толкова по-подозрителни щяха да са те. Иначе защо един агент ще пропътува стотици километри, за да се присъедини към едно незначително отделение на милицията? В това нямаше смисъл — в безкласовото общество милицията е близо до дъното.

Всяко дете в училищна възраст знаеше, че убийствата, кражбите и изнасилванията са белези на капиталистическото общество, и ролята на милицията се оценяваше според това. Хората нямаха нужда да крадат и убиват, защото всички бяха равни. Комунистическата държава нямаше нужда от полиция. Затова милицията не беше нищо повече от вспомагателно подразделение на Министерството на вътрешните работи, ниско платено и неуважавано. На служба приемаха оставачи, изключени за слаб успех от средните училища, селскостопански работници, изхвърлени от колхозите, уволнени за простъпки от армията, и онези, чиято съвест можеше да бъде купена с половин бутилка водка. Официално се смяташе, че престъпността в страната клони към нулата. Вестниците често посочваха огромни суми, които Съединените американски щати бяха принудени да харчат за предотвратяване на престъпността, за лъскави полицейски коли и полицаи в изгладени, чисти униформи, застанали на всеки ъгъл, без които обществото би престанало да съществува. На Запад много достойни мъже и жени трябваше да се борят с престъпността, докато можеха да използват времето си с по-голяма полза, като например участват в строителството. Човешката сила не се прахосваше тук: имаше нужда само от зле организирана група от силни, но иначе безполезни мъже, които не ставаха за нищо друго, освен да слагат край на пиянски свади. Така стояха нещата на теория. Лев нямаше представа как изглежда реалната статистика на престъпленията. Нямаше и желание да разбере, защото тези, които се занимаваха с това, бяха редовно ликвидирани. Производствените показатели изпълваха първите страници на „Правда“, както и тези в средата и в края. Единствено добрите новини заслужаваха да бъдат публикувани — данни за високата раждаемост, за строителството на високопланински железопътни линии, на нови канали.

С оглед на всичко това идването на Лев тук беше извънредно събитие. Длъжността в МГБ означаваше повече предимства, уважение, власт и материални облаги в сравнение с всяка друга работа. Никой офицер не би се отказал доброволно от нея. А ако се е провинил, защо просто не са го арестували? Дори изхвърлен от МГБ, той все още носеше неговия отпечатък — което потенциално беше предимство.

Нестеров грабна куфарите и ги занесе до колата без усилие, като че ли бяха празни. Сложи ги в багажника и отвори вратата за тях. От задната седалка Лев гледаше как началникът му сяда отпред до шофьора. Беше прекалено едър дори за този впечатляващ автомобил. Коленете му почти опираха брадичката му. На кормилото седеше млад офицер. Нестеров не си направи труда да го представи. Както в МГБ, всяка кола си имаше шофьор, който отговаряше за нея. На офицерите не даваха лични коли и те не шофираха. Шофьорът запали двигателя и излезе на безлюдното шосе. Не се виждаше друг автомобил.

Нестеров изчака малко, за да не изглежда, че разпитва новото си попълнение, преди да погледне Лев в огледалото и да попита:

— Съобщиха ни за пристигането ви преди три дни. Твърде необичайно преместване.

— Трябва да сме там, където сме най-нужни.

— Тук отдавна не е преместван никой. А пък и аз не съм молил да ми изпращат допълнително хора.

— Продукцията на завода е от първостепенна важност. Никога не може да са много хората, които се грижат за сигурността на този град.

Раиса се обърна към съпруга си, досещайки се, че тези загадъчни отговори са преднамерени. Дори понижен, дори изхвърлен от МГБ, той все още се подчиняваше на страха, който внушаваше Държавна сигурност. В несигурното положение, в което се намираха, това изглеждаше разумно.

Нестеров продължи:

— Оперативен работник ли ще бъдете? Получените разпореждания доста ни учудиха. Според тях трябва да бъдете участъков, което е значително понижение за човек с вашето положение.

— Наредено ми да се представя на вас. А моето положение е във вашите ръце.

Настъпи мълчание. Раиса предположи, че на генерала не му харесва решението да бъде оставено на него. Чувстваше се неудобно и недоволно добави:

— Засега ще се настаните в служебно помещение за командировани. Щом намерим подходяща квартира, веднага ще се преместите. Но трябва да ви предупредя, че списъкът на чакащите е доста дълъг. И не мога да направя нищо по въпроса. Милиционерите не се ползват с предимство.

Колата спря пред сграда, която приличаше на ресторант. Нестеров отвори багажника, извади куфарите и ги остави на тротоара. Лев и Раиса стояха и очакваха указания. Нестеров се обърна към тях:

— След като внесете куфарите си в стаята, се върнете при колата. Няма нужда съпругата ви да идва.

Раиса потисна раздразнението си, че говореха за нея, сякаш не беше там. Погледна как Лев, подражавайки на Нестеров, грабна и двата куфара. Учуди се на тази ненужна проява на сила, но се въздържа да го постави в неудобно положение пред хората. Щом иска, нека носи и нейния куфар. Тръгна пред него, отвори вратата и влязоха в ресторанта.

Вътре беше тъмно, щорите бяха спуснати, във въздуха се усещаше миризма на застоял цигарен дим. Мръсните чаши от предната вечер бяха натрупани по масите. Лев остави куфарите на земята и потропа по една от масите. На вратата се появи някакъв човек.

— Затворено е.

— Казвам се Лев Демидов. Това е съпругата ми Раиса. Току-що пристигнахме от Москва.

— Даниил Базаров.

— Генерал Нестеров каза, че можете да ни настаните.

— Стаята горе ли имате предвид?

— Не знам, предполагам.

Базаров се почеса по корема.

— Да вървим, ще ви заведа.

Стаята беше малка. Две единични легла бяха приближени едно до друго. В средата имаше дупка и двата дюшека бяха хлътнали. Тапетите бяха издути на места, мръсни и омазнени. Лев предположи, че това са следи от мазнините, тъй като спалнята беше разположена над кухнята, която се виждаше през процепите в дъските, през които в стаята нахлуваха миризмите на всичко, което се готвеше долу — варени дреболии, хрущяли и сланина.

Молбата на Нестеров смути Базаров. Леглата и стаята се използваха от персонала му, което ще рече от жените, които се качваха горе с клиенти. Но нямаше как да откаже на генерала. Сградата не беше негова. И се нуждаеше от благоразположението на милицията, за да върти бизнеса си. Знаеше се, че печели от него, и нямаха нищо против, защото получаваха своя дял. Всичко това се вършеше негласно и неофициално. Честно казано, новите квартиранти го изнервяха, тъй като беше чул, че са от МГБ. Това го спираше да бъде груб, какъвто беше обикновено. Посочи по коридора към открехнатата врата.

— Там е банята. Имаме вътрешна.

Раиса се опита да отвори прозореца. Беше закован. Загледа се навън. Порутени къщи, мръсен сняг: това беше техният дом.

Лев се почувства уморен. Успяваше да се справи с унижението, докато то нямаше конкретен вид, но когато стана реалност, въплътена в тази стая, изпита желание да затвори очи и да заспи, да се изолира от света. Но отвън го чакаха и той само остави куфарите на леглото. Не можа да погледне Раиса не от гняв, а от срам. Излезе, без да каже дума.

* * *

Закараха го до градската телефонна централа и го съпроводиха вътре. Имаше опашка от неколкостотин души, които чакаха в определеното време да поговорят няколко минути. Повечето от тях бяха принудени да изоставят семействата си, за да работят тук, и Лев знаеше колко ценни са тези няколко минути. Нестеров не трябваше да се реди на опашка, той тръгна направо към една от кабините.

След като поръча разговора — Лев не го чу какво говори — генералът му подаде слушалката. Лев я доближи до ухото си и зачака.

— Как се настани?

Беше Василий. Той продължи:

— Искаш да затвориш, нали? Но не можеш. Дори това не можеш да направиш.

— Какво искаш?

— Да поддържаме връзка, за да ми разказваш за живота си там, а аз — за живота тук. Да ти кажа, преди да съм забравил, отнеха хубавото апартаментче, което беше уредил за родителите си. Настанихме ги на по-подходящо за положението им място. Малко е студеничко и пренаселено може би. И сигурно много мръсно. Делят квартирата със седемчленно семейство с пет малки деца. Между другото, не знаех, че баща ти има силни болки в гърба. Жалко, че трябваше да се върне на конвейера, след като му остава само една година до пенсия: годината може да ти се стори като десет, когато не обичаш работата си. Но скоро сам ще се убедиш в това.

— Родителите ми са добри хора. Цял живот са работили. И не са ти сторили нищо лошо.

— Въпреки това ще се погрижа да им навредя.

— Какво искаш от мен?

— Извинение.

— Съжалявам, Василий.

— Дори не знаеш за какво съжаляваш.

— Отнесох се зле с теб. И съжалявам.

— За какво съжаляваш? Бъди по-точен. Съдбата на родителите ти зависи от теб.

— Не биваше да те удрям.

— Не звучиш убедително.

От отчаяние гласът на Лев трепереше.

— Не разбирам какво още искаш. Имаш всичко. Аз нямам нищо.

— Всичко е много просто. Искам да чуя как ми се молиш.

— Моля те, Василий, чуй ме. Умолявам те. Остави родителите ми на мира. Моля те…

Василий беше затворил.