Том Роб Смит
Дете 44 (13)

Югоизточна Ростовска област, Азовско море

4 юли

Нестеров седеше, заровил пръсти в пясъка. Тази плажна ивица беше любима на жителите на близкия град Ростов на Дон, намиращ се на около четирийсет километра на североизток. Днешният ден не беше изключение. Плажът бе претъпкан. Като че ли градските жители се бяха събудили току-що от зимен сън, телата им изглеждаха бледи и безжизнени след дългата зима. Интересно дали ще може да отгатне по фигурите им какво работят? По-пълните мъже заемаха важни постове. Може би бяха директори на заводи, партийци или офицери с висок ранг от Държавна сигурност, не от онези, които ритат вратите, а от другите, които подписват заповеди за арести. Нестеров внимаваше да не привлича погледите им. Беше зает със семейството си. Двамата му синове играеха в плиткото, жена му лежеше до него и спеше — очите й бяха затворени, ръцете подложени под главата. На пръв поглед изглеждаха напълно задоволено и благополучно образцово съветско семейство. Най-сетне можеха да се отпуснат и да си починат — нали бяха в отпуска, като награда за бързото и ефективно разкриване на две убийства беше му позволено да ползва служебна кола на милицията и безплатни талони за гориво. Бяха му казали да си почива и за известно време да забрави работата. Такива бяха получените разпореждания. Повтаряше ги наум, учудвайки се на иронията на съдбата.

Процесът срещу Варлам Бабинич продължи само два дни, адвокатът пледира, че младежът е невменяем. Според процедурните правила защитата трябваше да се основава на мнението на същите експерти, които използваше и обвинението. Със собствени независими експерти защитата не разполагаше. Нестеров не беше адвокат, но и без това разбираше огромното предимство, което дава на обвинението тази ситуация. В случая с Бабинич защитата трябваше да докаже невменяемост, без да може да призове свидетел, който да не е бил обработен от обвинението. Тъй като в болница №379 нямаше психиатри, обвинението бе избрало и призовало в съда лекар без специална подготовка. Докторът обяви, че Варлам Бабинич разбира разликата между добро и зло и знае, че убийството е нещо нередно; че интелигентността на подсъдимия е ограничена, но достатъчна, за да проумее понятия като престъпност, все пак при арестуването си той е казал:

В голяма беда съм.

Защитата нямаше друг избор, освен да призове същия лекар и да се опита да наложи противоположна гледна точка. Но Варлам Бабинич бе признат за виновен. Нестеров получи напечатано на машина писмо, потвърждаващо, че седемнайсетгодишният осъден е екзекутиран с изстрел в тила.

Делото на доктор Тяпкин отне още по-малко време, само един ден. Съпругата му бе свидетелствала, че е бил склонен към насилие, описа болните му фантазии и заяви, че единствената причина да не го изобличи по-рано е, че се е страхувала за живота си, както и за живота на детето си. Тя заяви също пред съда, че се отрича от религията си — юдаизма, и ще възпитава децата си в преданост на идеята на комунизма. В замяна на показанията й беше преместена в Шахти, град в Украйна, където можеше да живее без позорното петно от престъплението на съпруга си. Нямаше нужда дори да сменя името си, тъй като никой извън Волск не беше чувал за убийствата.

След приключването на тези два случая съдът пристъпи към разглеждане на близо двеста дела срещу мъже, обвинени в антисъветска агитация. Хомосексуалистите бяха осъдени на тежък лагерен труд между пет и двайсет и пет години. За да се справи по-бързо с толкова подсъдими, съдията си изработи формула за изнасяне на присъди, които зависеха от характеристиката от работата, от броя на децата и накрая от броя на извършените извратени сексуални контакти. Членството в партията беше утежняващо обстоятелство, тъй като с поведението си петняха репутацията й. Това се смяташе за недопустимо и обвиняемите се изключваха от партията. Въпреки повтарящите се еднообразни заседания Нестеров присъства на всичките от начало до край. След като беше осъден и последният подсъдим, генералът заслужи поздравления от местните партийни ръководители. Бе се справил добре. Беше почти сигурно, че ще получи ново жилище през следващите два месеца или поне до края на годината.

Няколко дни след приключването на съдебните процеси, докато лежеше за поредна нощ буден в леглото, жена му му каза, че няма да мине много време и той все пак ще се съгласи да помогне на Лев. Искало й се той да отхвърли съмненията си и по-бързо да започне да действа. Или чака нейното разрешение? Нищо чудно и така да е. Той залагал на карта не само собствения си живот, но и на цялото семейство. Не би извършил нищо осъдително, ако задава въпроси и прави запитвания. Проблемът е в това, че би действал самостоятелно. Самостоятелните действия винаги са били рисковани, тъй като намеквали, че държавните структури са се провалили: че отделната личност може да постигне успех там, където държавата не може. Генералът беше убеден, че ще може да проведе неофициално разследване, което да изглежда като невинен разговор между колеги. Ако открие, че няма подобни случаи, че няма други убити деца, може да бъде сигурен, че жестоките наказания, за които бе допринесъл, са справедливи и заслужени. Макар да нямаше доверие на Лев и се ядосваше на себе си за съмненията, които той бе посял в душата му, нямаше как да избегне факта, че той бе задал един съвсем обикновен въпрос. Дали работата му имаше смисъл, или беше просто средство за оцеляване? Няма нищо срамно в това да се опитваш да оцелееш — това е основното занимание на мнозина. Обаче достатъчно ли е това, за да живееш в мизерия и дори да не бъдеш възнаграден с чувството на гордост, че усилията ти служат на някаква цел?

През последните десет седмици Нестеров действаше сам, без да се съветва с Лев и без да търси неговата помощ. Лев почти сигурно беше под наблюдение и колкото по-рядко поддържа с него контакт, толкова по-добре. Написа му само една кратка бележка — Ще помогна — заедно с молбата да я унищожи незабавно.

Да се получи достъп до наказателните дела в районните управления на милицията не беше лесно. Той звънеше по телефона и пишеше писма. И в двата случая споменаваше темата само бегло и непрекъснато се хвалеше с бързото разкриване на двете убийства с надеждата да чуе похвала. Когато започнаха да пристигат отговорите, му се наложи да направи няколко пътувания в извънработно време. Пристигаше с влака в други градове, срещаше се с колеги, пиеше с тях и обсъждаше това, което го интересуваше, за няколко минути. Този начин за събиране на информация беше крайно неефективен. Три часа пиене можеха да осигурят две минути полезни сведения. След осем седмици Нестеров не изрови нито едно неразкрито престъпление. И тогава извика Лев в кабинета си.

Лев влезе, затвори вратата и седна. Нестеров надникна в коридора, убеди се, че там няма никой, заключи вратата и едва тогава се върна на бюрото. Извади карта на Съветския съюз, разстла я на бюрото и затисна краищата й с книги. След това взе шепа цветни карфици. Забоде две във Волск, две в Молотов, две в Горки, две в Киров и последните две в Казан. Карфиците следваха железопътната линия на запад към Москва. Нестеров не пътува до Москва, като преднамерено избягваше офицерите от тамошната милиция, страхувайки се, че ще проявят подозрителност, ако започне да задава въпроси. Западно от Москва на Нестеров му провървя по-малко, той откри само един аналогичен случай в Калинин. Придвижвайки се на юг, забоде три карфици в Тула, две в Орел и още две в Белгород. Стигна до Украйна, взе кутийката с карфиците и изсипа поне двайсетина в шепата си. Продължи да отбелязва: по три карфици в Харков и Горловка, четири в Запорожието, три в Краматорск и една в Киев. Излезе от Украйна и забоде пет карфици в Таганрог и накрая шест в Ростов и околностите.

Нестеров напълно разбираше реакцията на Лев — изумено мълчание. Самият той, събирайки тези сведения, се чувстваше потиснат. Отначало отказваше да приеме, че има нещо общо във всичките случаи: пръстта в устите на децата, независимо дали колегите я наричаха пръст, или кал, обезобразените кореми. Но сходството беше безспорно. Освен това и въжената примка около глезените. Телата бяха винаги голи, а дрехите оставени накуп на няколко крачки. Престъпленията бяха извършвани в гори или паркове, често близо до гари, никога в къща или в затворено помещение. Нито едно градско управление на милицията не бе се свързвало с колегите от друг град, макар че някои престъпления бяха извършени на по-малко от петдесет километра едно от друго. Никой не бе си направил труда да проследи линията, съединяваща карфиците. За виновници на всички престъпления бяха нарочени алкохолици, крадци или осъждани изнасилвачи — утайката на обществото, на които лесно можеше да се прикачи какво ли не.

Според пресмятанията на генерала жертвите бяха общо четирийсет и три. Нестеров протегна ръка, взе една карфица от кутийката и я забоде в центъра на Москва, с което отбеляза Аркадий като дете номер 44.

* * *

Нестеров се събуди и видя, че лежи с лице на пясъка и с отворена уста. Седна и започна да изтърсва пясъка с ръка. Слънцето се беше скрило зад облак. Огледа се за децата си, обиколи с поглед плажната ивица и играещите хора. Големият му син, седемгодишният Ефим, седеше до водата. Но малкият — само петгодишен — не се виждаше никъде. Нестеров се обърна към жена си. Тя режеше колбас, подготвяйки обяда им.

— Къде е Вадим?

Инеса вдигна глава и погледът й веднага намери по-голямото момче, но не и по-малкото. Държейки ножа в ръка, тя се изправи и се огледа. Като не го видя, изпусна ножа. И двамата се втурнаха към Ефим и клекнаха от двете му страни.

— Къде е брат ти?

— Каза, че се идва при вас.

— Кога?

— Не знам.

— Помисли.

— Не много отдавна. Не съм сигурен.

— Казахме ви да не се отделяте един от друг.

— Но той каза, че се връща при вас!

— Да не е влязъл във водата?

— Не, тръгна натам, към вас.

Нестеров се изправи и погледна морето в далечината. Вадим не би влязъл във водата, не обичаше да плува. Беше на плажа, някъде сред стотиците хора. В ума му изникнаха образи от ужасните снимки от делата. Малко момиче беше убито до пътека, водеща към река. Друго беше убито в парк, зад паметник, на стотина метра от къщи. Приклекна до сина си:

— Върни се при нашите одеяла. Стой там и не мърдай, който каквото и да ти говори. Остани там, независимо кой ти говори и какво ти казва. Дори това да са възрастни и да искат да се отнасяш с уважение, ти остани на мястото си.

Но като си спомни колко деца бяха примамени да отидат в гората, промени решението си и хвана сина си за ръка.

— По-добре ела с мен. Двамата ще търсим брат ти.

Жена му хукна нагоре по плажа, а генералът тръгна в противоположната посока, като се смесваше с хорската тълпа и вървеше прекалено бързо, така че Ефим не успяваше да го настигне. Затова го взе на ръце. Плажът свърши, загуби се сред тревата и тръстиката. Вадим не се виждаше никъде.

Ефим не знаеше почти нищо за работата на баща си. Разбира се, беше чувал, че в града били убити две деца. Родителите сами му бяха казали, но го накараха да обещае, че пред никого няма да споменава за убийствата. Не биваше да се създава паника, защото тези убийства непременно ще бъдат разкрити. Но сега Ефим разбираше, че по-малкият му брат е в опасност. Вадим беше общително и дружелюбно дете. Не би се държал грубо с когото и да било. Ефим трябваше да се грижи по-добре за него и като разбра, че е виновен за случилото се, се разплака.

В другия край на плажа Инеса напразно викаше сина си. Беше прочела документите, събрани от мъжа й при неговото частно разследване. Знаеше точно какво е станало с изчезналите деца. Изпаднала в паника, обвиняваше единствено себе си. Беше посъветвала мъжа си да помогне на Лев. Беше го окуражила, подсказвайки как да запази разследването в тайна. По природа Нестеров беше прям и открит, а тази работа изискваше предпазливост. Беше прочела писмата му до колегите и предлагаше какви фрази да бъдат добавени, в случай че бъдат заловени. Когато й показа картата с карфиците, тя докосваше всяка от тях. Броят на извършените убийства се оказа невероятен и онази нощ тя спа в едно легло с децата си. Нейна идея беше да съчетаят отпуската с разследването. Тъй като най-много убийства бяха извършени в южните райони на страната, единственият начин Нестеров да проведе разследването, без да се набива в очи, беше да заведе семейството си на почивка. Едва сега Инеса осъзна, че е изложила децата си на опасност. Беше ги довела право в сърцето на това мистериозно зло. Беше подценила възможностите на човека, когото търсеха. Нито едно дете не беше в безопасност. На пръв поглед те бяха избирани безразборно и убивани само на метри от домовете им. А сега злото бе взело по-малкия им син.

Задъхана от бързото тичане, тя викаше сина си, вглеждайки се в лицата на къпещите се с пълни със сълзи очи. Хората я отбягваха, оглеждаха я с безразличие, а тя ги молеше да й помогнат.

— Той е само на пет годинки. Отвлечен е. Трябва да го намеря.

Строга на вид жена се опита да я спре.

— Със сигурност е някъде тук.

— Вие не разбирате: заплашва го смъртна опасност.

— Каква опасност, какво говорите?

Тя избута жената и отново затича по плажа, викайки сина си. Изведнъж усети как силна мъжка ръка здраво я хвана за рамото.

— Отвлякоха малкото ми момченце. Моля ви, помогнете ми да го намеря.

— Защо не се успокоите?

— Не, може да го убият. Ще го убият, разбирате ли? Трябва да ми помогнете да го намеря.

Мъжът се засмя.

— Какво убийство, какво си измисляте? Нищо не може да му се случи.

Инеса започна да се дърпа, но мъжът не я пускаше. Заобиколена от изразяващи презрително съжаление хора, тя отчаяно се съпротивляваше.

— Пуснете ме! Трябва да намеря сина си.

Нестеров си пробиваше път през тълпата, за да стигне до жена си. Беше намерил малкия им син безгрижно да си играе в тръстиките и сега носеше двете момчета на ръце. Мъжът пусна Инеса. Тя прегърна Вадим, притисна главата му към гърдите си така, сякаш можеше да се счупи. Стояха заедно, цялото семейство, заобиколени от враждебни лица. Защо се държат така? Какво им става?

Ефим прошепна:

— Да се махаме оттук.

Отдалечиха се от тълпата, събраха набързо нещата си и тръгнаха към колата. Край селския път бяха паркирани само четири автомобила. Останалите летовници бяха дошли с влак. Нестеров запали двигателя и потегли.

* * *

Слаба жена с прошарена коса стоеше на плажа и гледаше как колата се скрива от погледа. Записа номера, решила, че това семейство трябва да бъде проверено с особено внимание.