Андреа Камилери
Търпението на паяка (9) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

8.

Жената го погледна смаяно.

— Аз съм комисар Монталбано.

— Благословена Богородице! — изрече тя, изчервявайки се, и се изправи на крака като пружина.

— Не се плаши. Имаш ли разрешително да продаваш яйца?

— Да, да. Отивам да го взема.

— Това е важно. Не, не е нужно да го виждам, но другите ми колеги със сигурност ще ти го поискат.

— Ама защо? Какво е станало?

— Първо отговори на моя въпрос. Сама ли живееш тук?

— Не, господине. Със съпруга си.

— Той къде е сега?

— Drabbanna^[1].

— Оттатък? В другата стая? — Монталбано се смая. Как така съпругът й стои оттатък, без дори окото му да мигне, че съпругата му тук се чукаше с когото й падне? — Извикай го.

— Не може да дойде.

— Защо?

— Unn’avi gammi.

— Няма крака.

— Трябваше да му ги отрежат след злополуката — продължи жената.

— Каква злополука?

— Работеше из полето и тракторът се обърна.

— Кога се случи?

— Преди три години. Две години след като се оженихме.

— Искам да го видя.

Жената отиде да отвори вратата и застана отстрани. Комисарят влезе, а в носа го удари миризмата на много лекарства. В стаята на семейния креват лежеше задрямал мъж, който дишаше тежко. В единия ъгъл имаше телевизор, а пред него фотьойл. Тоалетката беше цялата отрупана с лекарства и спринцовки.

— Може би ще му отрежат и лявата ръка — каза тихо жената, — денем и нощем вие от ужасни болки.

— Защо не е в болница?

— По-добре е аз да се грижа за него. Лекарствата обаче са много скъпи. А не искам да му липсват. Дори ако трябва и очите си да продам. Затова приемам мъже. Доктор Мистрета ми каза да му слагам по една инжекция, когато не издържа на болката. Само преди час плачеше като жена, молеше ме да го убия, искаше да умре. И аз му направих инжекцията.

Монталбано погледна към тоалетката. Морфин.

— Да отидем оттатък.

Върнаха се в първата стая.

— Чула ли си, че отвлякоха едно момиче?

— Да, господине. По телевизията.

— През последните дни да си забелязала нещо странно по тия места?

— Нищо.

— Сигурна ли си?

Жената се поколеба.

— Миналата нощ… ама може и да греша.

— Нищо, ти ми кажи.

— Миналата нощ не можах да спя и чух, че идва някаква кола… помислих си, че е някой за мен, и се надигнах от леглото.

— Приемаш клиенти и през нощта ли?

— Да, господине. Свестни, културни хора, които не могат да дойдат през деня, за да не ги видят. Преди да дойдат обаче, се обаждат по телефона. Затова се учудих каква е тази кола, тъй като никой не ме бе предупредил. Автомобилът дойде чак дотук заради широкото пространство пред къщата, за да направи маневра, а после се върна назад.

Невъзможно е тази клетница и онзи нещастник, принуден да лежи непрекъснато в леглото, да имат нещо общо с отвличането. Освен това къщурката им отвсякъде се виждаше, а и твърде често бе посещавана от непознати както през деня, така и през нощта.

— Слушай — каза Монталбано, — там, където е спряна колата, намерихме нещо, което навярно принадлежи на отвлеченото момиче.

Жената побеля като платно.

— Ние нямаме нищо общо — каза решително.

— Знам. Но ще бъдеш разпитана. Разкажи за случката с автомобила, но не казвай, че и през нощта идват да те търсят. Не се показвай в този вид, свали си грима и тези обувки с високи токчета. Походното легло занеси в спалнята. Продаваш само яйца, ясно ли е?

Чу шум от кола и излезе навън. Беше пристигнал полицаят, повикан от Гало. Но с него беше и Мими Ауджело.

— Тръгнал съм да те заместя — каза Монталбано.

— Вече няма нужда — отвърна Мими. — Изпратиха Бонолис със задачата да координира претърсването на зоната. Началникът на полицията очевидно не изгаря от желание да ти повери командването дори и за минута. Може да се върнем във Вигата.

Докато Гало показваше на колегата си мястото, където се намираше каската, Мими се прекачи в другата кола, подпомогнат от Монталбано.

— Ама какво ти се случи?

— Паднах в дупка, пълна с камъни. Изглежда, съм си счупил някое ребро. Съобщи ли, че си намерил каската?

Монталбано се плесна силно по челото.

— Забравих!

Ауджело познаваше много добре Монталбано, за да знае, че когато забравяше за нещо, то бе, защото нямаше желание да го направи.

— Искаш ли аз да се обадя?

— Да. Телефонирай на Минутоло и му разкажи.

* * *

Тъкмо бяха потеглили, когато Ауджело каза с безизразно лице:

— Знаеш ли едно нещо?

— Нарочно ли го правиш?

— Какво?

— Да ме питаш дали знам „едно нещо“. Това е въпрос, който ме дразни.

— Добре де, добре. Преди около два часа карабинерите съобщиха, че са намерили раницата на момичето.

— Сигурно ли е, че е нейната?

— Как не! Вътре беше личната й карта!

— И какво друго?

— Нищо. Празна.

— Слава богу! — каза комисарят. — Едно на едно.

— Не те разбрах.

— Едно нещо сме намерили ние и едно са намерили карабинерите. Реми. Къде е била раницата?

— По пътя за Монтереале. Зад четвъртия километричен камък. Беше на доста видно място.

— Тоест доста далеч от мястото, на което намерихме каската.

— Именно. Настана мълчание.

— Това „именно“ означава ли, че мислиш точно същото, което мисля и аз?

— Именно.

— Ще се опитам да разтълкувам твоята лаконичност с по-разбираеми думи. Значи, всички тези претърсвания, всички тези хайки са само губене на време, една безподобна щуротия?

— Именно.

— Продължавам да тълкувам. Според нас двамата в нощта на отвличането похитителите са взели кола и са направили обиколка, разхвърляйки тук-там вещите на Сузана, за да създадат поредица фалшиви следи. Това означава, че…

— … че не държат момичето под ключ близо до местата, където са намерени вещите й — заключи Мими. И добави: — За което ще е нужно да убедим и началника на полицията, иначе ще ни изпрати да претърсим и Аспромонте^[2].

* * *

В полицейското управление завари Фацио, който го чакаше и вече знаеше за откритията. Носеше в ръка неголяма пътна чанта.

— Заминаваш ли?

— Не, господин комисар. Връщам се във вилата. Господин Минутоло иска да стоя на телефона. Взел съм си малко бельо за смяна.

— Нещо имаш да ми казваш ли?

— Да, господин комисар. След извънредната емисия по „Телевигата“ телефонът във вилата загря… но нищо интересно, заявки за интервюта, думи за солидарност, молещи се за добър изход от ситуацията хора, такива ми ти работи. Но две от обажданията бяха съвсем различни. Първото — от бивш административен служител във фирма „Перуцо“.

— Каква е тази фирма „Перуцо“?

— Не знам, комисарю. Той така се представи, като ми поясни, че името му не е важно. Каза да предам на господин Мистрета, че гордостта е хубаво нещо, но голямата гордост може да навреди. Това бе всичко.

— Хм… А другото обаждане?

— Глас на възрастна жена. Искаше да говори с госпожа Мистрета. Най-накрая се убеди, че тя не може да й се обади, и тогава ми каза аз да й повторя точно следните думи: „Животът на Сузана е в твоите ръце. Разкарай нещата, които пречат, и направи първата крачка“.

— Разбра ли нещо?

— Нищо. Комисарю, аз тръгвам. Вие ще минете ли през вилата?

— Мисля, че тази вечер няма да успея. Слушай, говори ли с господин Минутоло за това?

— Не, господине.

— И защо?

— Защото си помислих, че няма да ги сметне за важни, а за вас ще се окажат интересни.

Фацио излезе.

Отлично ченге — беше разбрал, че тези две обаждания, макар и загадъчни, имаха нещо общо помежду си. Може да е малко общото, но го имаше със сигурност. Всъщност както бившият служител на фирма „Перуцо“, така и възрастната госпожа подканяха семейство Мистрета, съпруга и съпругата, да променят поведението си. Първият подтикваше съпруга да склони, а втората подсказваше на съпругата направо да подеме инициативата и да „разкара нещата, които пречат“. Може би разследването, още от самото начало изцяло насочено навън, трябваше да промени посоката си и да отиде „навътре“, тоест да погледне към семейството на отвлечената. На този етап беше важно да поговори с госпожа Мистрета. Но в какво ли състояние беше болната? А пък и как щеше да оправдае въпросите си, след като тя бе в неведение за отвличането на дъщеря си? Доктор Мистрета можеше да му окаже сериозна помощ. Погледна часовника. Беше осем без двайсет.

Обади се на Ливия, че е възможно да закъснее за вечеря. Преглътна нервната й реакция, без да отвърне, защото нямаше време да се препира с нея.

— Никога не можем да вечеряме навреме!

Телефонът звънна отново, беше Гало. Лекарите в Монтелуза бяха поискали Мими да остане в болницата, за да го наблюдават.

* * *

Пристигна на първата бензиностанция по пътя за Фела точно в осем часа, прецизен като швейцарски часовник, но от доктор Мистрета нямаше и следа. След като минаха десет минути и вече бе изпушил две цигари, комисарят започна да се притеснява. На докторите никога не можеше да се вярва. Ако ти определят среща в кабинета си, за да те прегледат, те карат да ги чакаш най-малко час. Ако ти определят среща навън, пристигат също поне час по-късно с извинението, че в последния момент на вратата им се е появил пациент.

Доктор Мистрета спря джипа си до колата на Монталбано само с половинчасово закъснение.

— Извинете ме, но в последната минута един пациент…

— Разбирам.

— Ще ме следвате ли?

И потеглиха, единият отпред, другият отзад. И все така единият отпред, другият отзад продължиха да се движат, излязоха от първокласния път, после напуснаха междуградския, навлязоха по черни пътища и ги оставиха зад гърба си. Най-накрая пристигнаха на отдалечено самотно място сред полето, пред заключената градинска врата на една вила, доста по-голяма от тази на брата геолог, по-добре поддържана и цялата обградена с висок зид. Ама тези от фамилия Мистрета, ако не живееха във вили сред полето, непълноценни ли се чувстваха? Докторът слезе, отвори градинската врата, влезе с колата и кимна на Монталбано да влиза и той с неговата.

Паркираха в градината, която не бе така занемарена като тази в другата вила, но малко й оставаше да стане като нея.

Вдясно се виждаше друга голяма постройка с нисък покрив, може би бивш обор. Докторът отвори входната врата, запали лампите и покани комисаря в огромния си хол.

— Само момент, отивам да заключа градинската врата.

Беше ясно, че няма семейство и живее сам. Холът беше елегантно обзаведен и добре поддържан, едната му стена бе изцяло покрита с богата колекция от картини върху стъкло. Монталбано остана в захлас от тези ясни цветове, от тези едновременно наивни и изтънчени символи. Другата стена почти не се виждаше от лавиците с книги. Но не медицински или други научни трудове, както бе предполагал, а романи.

— Извинете ме — каза лекарят, връщайки се, — мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. Не сте ли женен, докторе?

— Никога не съм се женил, още от младите си години нямах такова намерение. А после в един прекрасен ден си дадох сметка, че вече доста години съм натрупал, за да го направя.

— И живеете тук сам?

Докторът се усмихна.

— Разбирам накъде биете. Тази селска къща е твърде голяма за човек единак. Някога около нея имаше лозя, маслинови горички… В постройката, която видяхте до къщата, си стоят помещенията за мачкане на грозде, избите, пресите за маслини, но вече са напълно неизползваеми… Горният етаж е затворен от незапомнени времена. Да, в последните години живея сам. За домакинството се грижи домашната ми помощница, която идва сутрин три пъти седмично. Що се отнася до храната… оправям се и сам. — Направи пауза. — Или пък ходя да ям при една моя приятелка. Така или иначе, рано или късно ще го разберете, така че по-добре да ви кажа за нея. Тя е вдовица, имаме връзка, която продължава вече повече от десет години. Това е всичко.

— Докторе, благодаря ви, но целта на посещението ми е да разбера нещо около болестта на снаха ви, съпругата на брат ви, разбира се, ако искате и можете да ми…

— Вижте, комисарю, не съм обвързан с професионална тайна по отношение на нея, която да трябва да спазвам. Снаха ми я отровиха. Необратимо отравяне, което неумолимо я тласка към смъртта.

— Отровиха?!

Удар в главата, камък, стоварил се от небето, юмрук в лицето. Внезапното и жестоко сътресение от това разкритие, направено кротко, почти без никаква емоционална обвързаност, порази толкова силно физически комисаря, че ушите му казаха „дзън“. Или това съвсем кратко „дзън“ се беше чуло наистина? Може би някой бе натиснал звънеца на входната врата? Или може би телефонът върху шкафчето бе започнал да звъни? Но, изглежда, докторът не бе чул нищо.

— Защо използвате множествено число? — попита все така, без да се вълнува, като учител, който подчертава малка грешка в развитата тема на свой ученик.

— Отрови я само един човек.

— А вие знаете ли името му?

— Разбира се — каза, усмихвайки се.

Не, като го погледна по-добре, онова, което се бе изписало върху устните на Карло Мистрета, не беше усмивка, а гримаса. Или по-точно ехидна усмивка.

— Защо не сте го съобщили в полицията?

— Защото не подлежи на преследване от закона. Само човек, който е вярващ, може да го доложи на Всевишния, но той, между другото, може би вече е в течение на всичко.

Монталбано започна да го разбира.

— Когато казвате, че госпожата е била отровена, се изразявате метафорично, нали?

— По-добре би било, ако кажем, че не се придържам към строго научна терминология. Прибягвам до думи и изрази, които като лекар не би трябвало да използвам. Но вие и без това не сте тук, за да се запознаете с медицинската й диагноза.

— И с какво е била отровена госпожата?

— От живота. Както виждате, продължавам да употребявам думи, неприемливи за една диагноза. От живота. Или по-точно: някой брутално я принуди да премине през истински ад в своя живот. В един момент Джулия се отказа да продължи. Престана да се отбранява, да се съпротивлява и напълно се предаде.

Карло Мистрета беше много добър в приказките. Комисарят обаче се нуждаеше от факти, а не от красиви фрази.

— Извинете ме, докторе, но съм принуден да ви попитам още нещо. Може би съпругът й неволно е…

Устните на Карло Мистрета се отвориха леко и под тях едва-едва се показаха зъбите му. Всъщност това беше неговият начин да се усмихва.

— Брат ми? Шегувате ли се? Той би дал живота си за своята съпруга. И когато разберете цялата история, ще се убедите, че подозрението ви е било абсурдно.

— Любовник?

Докторът го погледна смаяно.

— Какво?

— Имах предвид някой друг мъж, любовно разочарование, извинете ме, но…

— Мисля, че единственият мъж в живота на Джулия е бил брат ми.

Тук вече Монталбано загуби търпение. Беше се уморил да си играе на „топло, студено, малко по-топло, много студено“. Освен това Карло Мистрета изобщо не му беше симпатичен. Тъкмо отваряше устата си, за да започне да му задава вече не толкова вежливи въпроси, когато лекарят, който почти бе схванал промяната у комисаря, вдигна ръка, за да го спре.

— Братът — каза.

Господи! И откъде се пръкна сега пък този брат? А и брат на кого?

Веднага бе разбрал, че от тази история между братя, чичовци, снахи и племенници ще му се замае главата.

— Братът на Джулия — продължи докторът.

— Госпожата има брат?

— Да. Антонио.

— И как така не…

— Не се е появил дори при тези драматични обстоятелства, защото не се виждат от доста време. От много време.

На това място в главата на Монталбано прещрака нещо, както му се бе случвало и друг път, когато разнищваше някое престъпление. Тоест в мозъка му някои данни, които привидно нямаха връзка помежду си, изведнъж се спояваха и всеки елемент от пъзела заставаше на точно определеното му място. И това се случваше, преди още да го е осъзнал. В този момент устните на комисаря, почти независимо от него, произнесоха:

— Да кажем, от шест години?

Докторът го погледна изненадано.

— Знаете вече всичко?

Монталбано кимна неопределено.

— Не, не от шест години — уточни лекарят. — Но всичко започна преди шест години. Вижте, снаха ми Джулия и брат й Антонио, който е три години по-малък от нея, още като деца остават сираци. Нещастен случай — родителите им умират при железопътна катастрофа. Имали са някакви дребни имоти. Сирачетата са били прибрани в къщата на вуйчото по майчина линия, ерген, който винаги се е отнасял към тях с голяма обич. Джулия и Антонио са били силно привързани един към друг, както често се случва със сираците. Малко след като Джулия навършила седемнайсет години, вуйчото умира. Парите, с които разполагали, били съвсем малко и Джулия изоставила училището, за да може Антонио да продължи да учи, и започнала да работи като продавачка. Салваторе, брат ми, я среща, когато тя е на двайсет години, и се влюбва в нея. Всъщност двамата се влюбват. Но Джулия отказва да се омъжи за него, преди да види, че Антонио е завършил университета и се е устроил. Никога не приема дори и минимална парична помощ от бъдещия си съпруг, всичко прави сама. Впоследствие Антонио става инженер, намира си добра работа и така Джулия и Салваторе могат вече да се оженят. След около три години семеен живот на брат ми му предлагат да отиде да работи в Уругвай. Приема и тръгва със съпругата си. Междувременно…

Иззвъняването на телефона в потъналата в тишина вила и околни поля прозвуча като автоматен откос. Докторът подскочи като пружина и отиде към шкафчето, върху което стоеше телефонният апарат.

— Ало!… Да, кажете… Кога?… Да, идвам веднага… Тук при мен е комисар Монталбано, искате ли да говорите с него?

Беше пребледнял. Обърна се, без да говори, подавайки му слушалката. Беше Фацио.

— Комисарю? Търсих ви в полицейското управление и вкъщи, но не знаеха къде… Похитителите се обадиха преди десет минути… Навярно ще е добре да дойдете и вие.

— Идвам.

— Само момент — каза Карло Мистрета, — отивам оттатък, за да взема лекарства за Салваторе, разстроен е.

Излезе. Бяха се обадили предварително. Защо? Може би нещо при тях не вървеше както трябва и нямаха повече време на разположение?

Или просто обикновена тактика, за да объркат предположенията на всички? Докторът се върна с едно куфарче.

— Аз ще карам отпред, а вие ме следвайте с вашата кола. Оттук има един по-къс път, по който да стигнем до къщата на брат ми.