Андреа Камилери
Търпението на паяка (12) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

11.

Към пет следобед Гало съобщи на Монталбано, че в градчето се е разнесла мълва, която разбунила още повече духовете срещу инженера. А именно че Перуцо, за да не плати откупа, е поискал от съдия-следователя да бъдат блокирани средствата му. Но той отказал. Нещо, на което изобщо не можеше да му се хване вяра. Комисарят обаче искаше да се увери.

— Минутоло? Монталбано съм. Случайно да знаеш какви са намеренията на съдия-следователя по отношение на Перуцо?

— Виж, току-що ми се обади и беше извън кожата си от яд. Някой му е съобщил клюката, която се разнася…

— Знам я.

— Хм, каза ми, че не е имал никакъв контакт с инженера — нито директен, нито индиректен. И че в настоящия момент не е в състояние да нареди да се запорира имуществото нито на роднините на Мистрета, нито на приятелите на Мистрета, нито на познатите на Мистрета, нито на съгражданите на Мистрета… Не преставаше да говори, беше като пълноводна река.

— Слушай, снимката на Сузана още ли е в теб?

— Да.

— Може ли да ми я дадеш назаем до утре? Искам да я разгледам по-добре. Ще изпратя Гало да я вземе.

— Вторачил си се в светлината, нали?

— Да.

Но излъга, проблемът не беше в светлината, а в сянката, която бе видял на снимката.

— Моля те, Монталба. Не я губи. Иначе не знам как ще се оправям със съдия-следователя.

* * *

— Ето снимката — каза му час по-късно Гало, подавайки един плик.

— Благодаря. Изпрати ми Катарела.

Катарела пристигна на секундата, с изплезен език като кучетата, когато чуят подсвиркването на стопанина си.

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Катаре, онзи твой доверен приятел, онзи способният… който знае да увеличава снимки, как се казва?

— Неговото име на самия него е Чико де Чико, комисерийо.

— Все още ли работи в дирекцията на полицията в Монтелуза?

— Да, господин комисерийо. Все още непрекъснато е на това място.

— Много добре. Остави Имбро в телефонната централа, а ти веднага му занеси тази снимка. Ще ти обясня добре какво трябва да направи с нея.

* * *

— Тук е едно момче, което иска да говори с вас. Казва се Франческо Липари.

— Нека влезе.

Франческо беше отслабнал още повече, торбичките под очите заемаха вече половината му лице, изглеждаше като маскирания човек, като онези от комиксите.

— Видяхте ли снимката? — попита, без дори да поздрави.

— Да.

— Как е Сузана?

— Виж, най-напред не е завързана с верига, както каза онзи лайнар Рагонезе. Не я държат в бунар, а в една вана, дълбока повече от три метра. С оглед на ситуацията, в която се намира, ми се стори, че е добре.

— Може ли да я видя и аз?

— Ако беше дошъл преди малко… Изпратих снимката за анализ в Монтелуза.

— Какъв анализ?

Не можеше да започне да му разказва всичко, което му минаваше през ума.

— Не се отнася до Сузана, а до обстановката, в която е била фотографирана.

— Може ли да се разбере дали са й… направили нещо лошо?

— Не бих казал.

— Виждаше ли се лицето й?

— Разбира се.

— Какъв беше погледът й?

Този младеж наистина щеше да стане добро ченге.

— Не изглеждаше изплашена. Може би това е първото нещо, което забелязах. Дори напротив, погледът й беше изключително…

— … решителен? — попита Франческо Липари.

— Точно така.

— Аз я познавам. Означава, че няма да падне духом заради ситуацията, в която се намира, и че рано или късно тя самата ще потърси начин да се измъкне от нея. Онези, които са я отвлекли, трябва да бъдат много внимателни.

Направи пауза. После попита:

— Мислите ли, че инженерът ще плати?

— Като гледам как се развиват нещата, няма друг изход, освен да се нагърби и да плати откупа.

— Знаете ли, че Сузана никога не ми е говорила за тази история между вуйчо й и майка й? Почувствах се малко обиден.

— Защо?

— Стори ми се като липса на доверие.

Когато Франческо напусна полицейското управление, вече малко по-спокоен, отколкото когато беше влязъл в него, Монталбано остана да мисли за казаното от него. Нямаше съмнение, че Сузана е смела и погледът й от снимката го потвърждаваше. Храбра и решителна. Но защо тогава при първото обаждане гласът й беше като на отчаян човек, който молеше за помощ? Нямаше ли противоречие между глас и образ? Или може би бе само привидно противоречие? Вероятно телефонното обаждане датираше няколко часа след отвличането на Сузана и в този момент все още не е била възвърнала контрола върху себе си под влиянието на ужасяващия шок. Не може да сме изпълнени непрекъснато със смелост двайсет и четири часа в денонощието. Да, това беше единственото възможно обяснение.

* * *

— Комисерийо, каза така Чико де Чико, че той ще се заеме веднага и затова снимките ще бъдат готови утре сутринта към девет.

— Върни се, за да ги вземеш.

Изведнъж Катарела придоби мистериозно изражение, наведе се напред и каза полугласно:

— Това е само наша тайна, комисерийо.

Монталбано кимна с глава в знак на съгласие, Катарела излезе с отдалечени от тялото ръце, разперени пръсти и вдървени колена. Гордостта да споделя обща тайна с началника си го видоизменяше от куче в паун с разперена опашка.

* * *

Качи се на колата, за да се прибира в Маринела, но съзнанието му бе вглъбено в една постоянна мисъл. Но можеше ли да се счита за мисъл нещо, което наподобяваше объркани тънки линии, изтъкани от безсмислени думи и неопределени образи, които от време на време минаваха през съзнанието му? Стори му се, че в главата му се случваше нещо подобно на това, което става, докато човек гледа телевизия и през екрана започнат да преминават на зигзаг ивици — нещо като досадно, неясно вмешателство, което ти пречи да видиш добре това, което гледаш, а същевременно ти натрапва избледнялата картина от някаква друга програма, която върви едновременно с твоята, а ти се оказваш принуден да натискаш бутони и копчета, докато разбереш причината за смущението и се опиташ да го отстраниш.

Изведнъж комисарят не знаеше вече къде се намира, не виждаше обичайния пейзаж по пътя за Маринела. Къщите бяха различни, магазините бяха различни, хората бяха различни. Господи, къде ли се бе озовал? Със сигурност беше объркал пътя, поемайки по друга улица. Но как бе възможно, след като минаваше с години по този маршрут най-малко по два пъти на ден?

Отби, спря, огледа се наоколо и после разбра. Без да иска, без да знае как, бе поел към вилата на семейство Мистрета. Ръцете му, които държаха волана, краката му, които натискаха педалите, за миг бяха действали самостоятелно, без той изобщо да си даде сметка за това. Няколко пъти се беше случвало тялото му да започва да се движи напълно автономно, сякаш не зависеше от мозъка му. И когато се случваше, не трябваше да му се противопоставя, защото винаги имаше причина за това. А сега какво да прави? Да се върне назад или да продължи? Естествено, продължи.

Когато влезе в хола, в него завари седем човека, които стояха прави около голямата маса, която от ъгъла, където се намираше, беше преместена в средата на стаята, и слушаха Минутоло какво им казва. Върху нея беше разгъната гигантска топографска карта на Вигата и околностите, от онези военните, върху които бяха отбелязани дори стълбовете за уличното осветление и глухите улички, в които се отбиваха да пикаят само кучетата и козите.

От своя генерален щаб главнокомандващият господин Минутоло раздаваше заповеди за по-масирани и, както се надяваше, по-плодотворни претърсвания на района. Фацио беше на мястото си, станал вече неразделна част от фотьойла пред масичката с телефона и съответните машинарийки около него. Изглежда, Минутоло се учуди, като видя Монталбано. Фацио му кимна и се изправи.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита Минутоло.

— Нищо, нищо — каза Монталбано, също така изненадан, че се е озовал на това място.

Някои от присъстващите го поздравиха, а той неясно им отговори.

— Давам разпореждания за… — започна Минутоло.

— Разбрах — каза Монталбано.

— Искаш ли да кажеш нещо? — покани го вежливо Минутоло.

— Да. Да не се стреля. По никаква причина.

— Може ли да ви попитам защо?

Въпроса му зададе един младеж — неопитен, но пробивен заместник-комисар със завит перчем над челото, елегантен, гъвкав, мускулест, с вид на мениджър кариерист. Вече навсякъде се виждаха много такива — раса лайнари, които бързо се размножаваха. На Монталбано веднага му стана ужасно антипатичен.

— Защото веднъж един като вас стреля и уби мизерника, който бе отвлякъл едно момиче. Започнаха да го издирват, но напразно. Онзи, който можеше да каже къде е заложницата, не беше вече в състояние да говори. Намерена бе един месец по-късно с вързани ръце и крака, умряла от глад и жажда. Удовлетворен ли сте?

Настана неприятно мълчание. Какво, по дяволите, беше дошъл да прави във вилата? Вече остаряваше и започваше да се движи нахалост, като износен от употреба винт?

Усети, че е жаден. Тук някъде би трябвало да има кухня. Намери я в дъното на коридора и в нея завари медицинската сестра, около петдесетгодишна, възпълничка, с откритото изражение на незлоблива жена.

— Вие комисар Монталбано ли сте? Желаете ли нещо? — попита със симпатична усмивка.

— Чаша вода, ако обичате.

Жената му сипа минерална вода от бутилка, която извади от хладилника. Докато Монталбано пиеше, тя наля вряла вода в грейката^[1] и тръгна да излиза.

— Един момент… — каза комисарят. — Господин Мистрета?

— Спи. Докторът така иска. И има право. Давам му успокоителни и сънотворни, както той ми каза.

— А госпожата?

— Не разбирам въпроса ви?

— По-добре ли е? По-зле ли е? Има ли някакви новости около нея?

— Единствената промяна, която може да настъпи за тази клета злощастна женица, е смъртта.

— С ума си ли е?

— В определени моменти — да, в други — не. Дори и когато изглежда, че разбира, според мен не разбира нищо.

— Бих ли могъл да я видя?

— Елате с мен.

В душата на Монталбано покълна съмнение. Много добре знаеше обаче, че е само едно фалшиво съмнение, продиктувано от желанието му да се забави преди тази доста трудна за него среща.

— Ами ако ме попита кой съм?

— Шегувате ли се? Би било чудо.

По средата на коридора широко и удобно стълбище водеше към горния етаж. В него също имаше коридор, но с шест врати.

— Това е спалнята на господин Мистрета, това е банята, а това е стаята на госпожата. По-добре е за обгрижващия персонал, ако госпожата е сама. Тези врати отсреща са от стаята на дъщеря им, клетото дете, след това пак баня и още една за гостите — обясни медицинската сестра.

— Може ли да погледна стаята на Сузана? — дойде му на езика да попита.

— Разбира се.

Завъртя дръжката, подаде главата си и запали лампата. Легло, гардероб, два стола, масичка с книги върху нея и библиотека. Всичко в безукорен ред. Но някак си анонимно, като в хотелска стая, която само временно е заета. Никакви лични вещи, плакати, снимки. Килията на монахиня, водеща светски живот. Загаси и затвори. Медицинската сестра открехна внимателно другата врата. В същия момент челото и ръцете на комисаря се обляха в пот. Винаги го обземаше този неконтролируем ужас, когато трябваше да се озове пред човек, който е на смъртно легло. Не знаеше какво да прави, трябваше да раздава строги заповеди на краката си, за да им попречи да не се втурнат сами да бягат, повличайки го с тях. Едно мъртво тяло не можеше да го впечатли, но неизбежността на смъртта го разтърсваше из основи, или по-точно до дъното на душата му.

Успя да се овладее, прекрачи прага и започна слизането му към ада. Удари го в носа онази същата непоносима смрад, която бе усетил в стаята на мъжа без крака, съпруга на жената, която продаваше яйца, само че тук миризмата беше по-наситена, усещаше я как полепва неосезаемо по кожата му, освен това имаше кафяво-жълтеникав цвят, нашарен тук-там от огненочервени отблясъци. Подвижен цвят. Никога досега не му се бе случвало това. Цветовете винаги бяха отговаряли на миризмите, напластени като в картина, но неподвижни. Сега обаче червените шарки започваха да рисуват нещо подобно на водовъртеж. Потта мокреше вече и ризата му. Леглото от вилата беше заместено с болнично, чиято белота разцепи на две паметта на Монталбано, опита се да го върне назад, в дните на неговия престой в болницата. До леглото имаше кислородни бутилки, стойки за системите и сложен медицински апарат върху масичката. Една количка (също бяла, о, боже!) буквално бе зарита с флакони, шишенца, марли, разграфени чашки, кутийки с различна големина. От мястото, където спря — на две крачки веднага след вратата, му се стори, че леглото е празно. Под добре опънатото одеяло не се виждаше никаква подутина от човешко тяло, липсваха дори двете връхчета на хълмчетата, които се получават от краката на онзи, който е легнал по гръб. А това подобие на сива топка, забравена върху възглавницата, беше твърде малко, твърде миниатюрно, за да бъде глава, може би беше стара голяма гумена круша за клизми, която е загубила цвета си. Пристъпи още две крачки напред и се парализира от ужас. Наистина това бе човешка глава, но вече нямаше нищо човешко в този предмет на възглавницата, глава без коси, спаружена, кълбо от толкова дълбоки бръчки, че изглеждаха като издълбани с бормашина. Зеещата й уста беше като черна дупка, напълно лишена от белотата на зъбите. Веднъж в едно списание беше видял нещо подобно, резултат от работата на ловците на хора, които мародерстваха жертвите си. Докато се взираше, неспособен да помръдне, почти не вярвайки на гледката, която очите му разкриваха, от дупката, която някога е била уста, излезе хриптящ звук, направо от пресъхналото и напълно прегоряло гърло:

— Гана…

— Вика дъщеря си — каза медицинската сестра.

Монталбано отстъпи с вцепенени крака, колената му отказваха да се свият. За да не падне, се подпря на едно шкафче.

И се случи неочакваното. Цък. Изскачането на пружината, заклещила се в главата му, изгърмя като пистолетен изстрел. И защо? Не беше, разбира се, три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди, за това поне бе сигурен. Ами тогава?

Паниката го захапа със злобата на бясно куче. Отчайващият червен цвят на миризмата се превърна във вихър, който искаше да го изсмуче. Брадичката му започна да трепери, вцепенените му крака станаха като от извара и за да не падне, се вкопчи и с двете ръце в мраморния плот на шкафчето. Добре, че медицинската сестра не забелязваше нищо, прекалено заета с умиращата. След това онази част от мозъка му, която все още не бе обзета от сляп страх, реагира и му позволи да си отговори правилно на въпроса.

Това „цък“ беше някакъв сигнал, онова нещо, което го бе маркирало, докато куршумът е пробивал плътта му, и искаше да му каже, че може би е там вътре в тази стая. Прикрито в един ъгъл, готово да се намеси в правилния момент и под най-подходящата форма — пистолетен патрон, тумор, огън, който изгаря плътта, вода, която дави. Беше само начин, за да покаже, че присъства. Но не се отнасяше за него, не му беше дошъл редът. А това бе достатъчно, за да му даде малко силица. И точно тогава видя върху шкафчето снимка в сребърна рамка. Един мъж, геологът Мистрета, който държеше за ръка десетгодишно момиченце, Сузана, която пък стискаше ръката на красива жена, здрава, усмихната и пълна с живот — майка й госпожа Джулия. Комисарят продължи още съвсем кратко да съзерцава това щастливо лице, за да изтрие спомена за другото лице — върху възглавницата, ако все още можеше да се нарече лице. След това се обърна и излезе, забравяйки да каже „довиждане“ на медицинската сестра.

* * *

Караше като луд към Маринела, пристигна пред дома си, спря, слезе, но не влезе вътре, затича се към брега на морето, съблече се, изчака малко студеният нощен въздух да охлади кожата му и след това започна бавно да навлиза във водата. При всяка крачка студът го пронизваше със стотиците си остриета, но имаше нужда да очисти кожата, плътта, костите си и още по-навътре, чак до дъното на душата си.

После започна да плува. Направи около десетина загребвания, но сякаш някаква ръка с кама изплува изведнъж от тъмните води и му нанесе удар право в раната. Поне така му се стори, толкова ненадейна и жестока беше болката. Тръгна от раната и се разпростря из цялото му тяло, непоносима и парализираща. Лявата му страна се вцепени, с мъка успя да се обърне по гръб и се понесе по водната повърхност като удавник.

Или наистина умираше? Не, макар и смътно, вече съзнаваше, че не му е съдено да умре във водата.

Полека-лека успя да се раздвижи.

Излезе на брега, взе си дрехите, помириса едната си ръка и му се стори, че все още долавя ужасяващата воня от стаята на умиращата, солената морска вода не бе успяла да я накара да изчезне, налагаше се на всяка цена да измие кожата си пора по пора. Изкачи се задъхано по стълбите към верандата и почука по френския прозорец.

— Кой е? — попита отвътре Ливия.

— Отвори ми, замръзвам.

Отвори и го видя да стои гол пред нея, вир-вода и посинял от студ. Тя започна да плаче.

— Хайде, Ливия…

— Ти си луд, Салво! Ти искаш да умреш! И искаш да ме умориш! Какво си направил? Защо? Защо?

Отчаяна, тръгна след него към банята. Комисарят покри тялото си с пяна за вана и целият пожълтял от цвета й влезе под душа, пусна го и започна да търка кожата си с пемза^[2]. Ливия беше спряла да плаче и го гледаше вцепенено. Водата дълго тече, резервоарът на покрива почти се изпразни. Веднага щом излезе изпод душа, Монталбано я попита с отнесен поглед:

— Надушваш ли ме?

И докато й задаваше този въпрос, той самият помириса едната си ръка. Приличаше на ловджийско куче.

— Ама какво ти става? — попита разтревожено Ливия.

— Помириши ме, моля те.

Ливия се подчини и прокара носа си по гръдния кош на Салво.

— Какво усещаш?

— Аромата на твоята кожа.

— Сигурна ли си наистина?

Най-накрая комисарят се убеди, облече си чисто бельо, а отгоре риза и дънки.

Отидоха в трапезарията. Монталбано седна на фотьойла, а Ливия в другия до него. Известно време мълчаха. После тя го попита с глас, който все още звучеше доста несигурно:

— Мина ли ти?

— Мина ми.

Още малко мълчание. И пак Ливия:

— Гладен ли си?

— Мисля, че след малко ще съм.

Друга малка пауза. След която Ливия се осмели:

— Ще ми кажеш ли?

— Трудно ми е.

— Опитай се, моля те.

И той й разказа. Отне му време, защото беше наистина трудно да намери точните думи, за да й опише онова, което бе видял. И онова, което бе изпитал.

Накрая Ливия му зададе един-единствен въпрос, но той попадна точно в целта:

— Обясни ми защо си отишъл да я видиш. Каква нужда имаше от това?

Нужда. Това ли беше правилната дума? Нямаше никаква нужда, така е, но същевременно и необяснимо как — имаше.

„Попитай ръцете и краката ми“ — щеше му се да й отговори. По-добре обаче да не навлиза много-много в тази история, и без това в главата му все още всичко бе объркано. Разпери ръце.

— Не знам как да ти го обясня, Ливия.

И докато изричаше тези думи, разбра, че донякъде те бяха верни.

Поговориха си отново, но апетитът на Монталбано не се появи, стомахът му си оставаше все така свит.

— Според теб инженерът ще плати ли? — попита Ливия, докато отиваха да си лягат.

Това бе коронният въпрос, неизбежен.

— Ще плати, ще плати.

„Вече плаща“ — имаше желание да добави, но не каза нищо.

* * *

Докато я притискаше силно в обятията си и я целуваше, току-що проникнал в нея, Ливия почувства, че сякаш тялото му надаваше отчаян вопъл за подкрепа.

— Не ме ли усещаш, че съм тук? — прошепна му в ухото.