Андреа Камилери
Търпението на паяка (5) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

4.

Не бяха минали и десет минути, когато Франческо Липари се появи.

— Знаете ли, с моторетката става бързо.

Хубав младеж, висок, елегантен, с ясен и открит поглед. Виждаше се обаче, че притеснението го разяжда. Седна на самия ръб на стола, а нервите му бяха опънати до крайност.

— Колегата Минутоло разпита ли ви вече?

— Никой не ме е разпитвал. Сутринта се обадих на бащата на Сузана, за да разбера дали… но, за съжаление, все още…

Спря и погледна право в очите комисаря.

— Това затишие ме кара да мисля най-лошото.

— Тоест?

— Че е била отвлечена от някого, който е искал да злоупотреби с нея. И затова тя или е все още в ръцете му, или онзи вече я е…

— Какво ви кара да мислите така?

— Комисарю, тук всички знаят, че бащата на Сузана няма пукната пара. Някога е бил богат, но е трябвало да продаде всичко.

— По каква причина? Работата му е тръгнала зле ли?

— Не знам каква е причината, но той не е от типа, който се занимава с бизнес, просто е успял да задели доста пари настрана, защото са му плащали добре като геолог. Мисля също, че и майката на Сузана е получила наследство… честно казано, не знам подробности.

— Продължавайте.

— Та, казвах, можете ли да си представите похитители, които да не са наясно с реалното икономическо състояние на жертвата си? Които да действат слепешката? Как не! Обикновено те знаят повече, отколкото данъчните инспектори!

Разсъжденията му бяха смислени.

— Има и още нещо — продължи момчето. — Поне четири пъти съм ходил да чакам Сузана пред дома на Тина. Когато излизаше, се отправяхме с нашите две моторчета към вилата. От време на време спирахме, а после продължавахме. Пристигахме пред градинската врата, казвах й „довиждане“ и се връщах обратно. Минавахме все по един и същ път. По-прекия, този, по който Сузана се прибираше винаги. Вчера вечерта обаче е тръгнала по различен, откъснат, дори на места непроходим път — трябва да си с джип, за да минеш по него, едва-едва осветен и доста по-обиколен в сравнение с другия. Не мога да си обясня защо. Такъв път е идеалното място за отвличане. Може би става дума за фатална случайна среща.

Сечеше му пипето на това момче.

— Франческо, на колко години сте?

— Двайсет и три. Говорете ми на „ти“, ако обичате. Бихте могли да ми бъдете баща.

Изпълнен с тъга, Монталбано си помисли, че на тази възраст едва ли някога ще доживее да е баща на младеж като този.

— Учиш ли?

— Да, право. Следващата година трябва да се дипломирам.

— Какво искаш да работиш?

Питаше го само за да му помогне да се отърси от напрежението.

— Това, което работите вие.

Помисли си, че не го е разбрал добре.

— Искаш да влезеш в полицейските редици ли?

— Да.

— Защо?

— Защото ми харесва.

— Пожелавам ти успех. Слушай, връщайки се към хипотезата ти за евентуален изнасилвач… обърни внимание, това е само една хипотеза…

— За която със сигурност сте мислили и вие.

— Разбира се. Сузана споделяла ли е някога да е получавала неприлични предложения, цинични обаждания, неща от този род?

— Сузана е много сдържан човек. Да, където и да отидеше, я обсипваха с комплименти. Тя е красиво момиче. Понякога ми ги разправяше и заедно им се смеехме. Но съм сигурен, че щеше да ми каже, ако й се беше случило нещо, което да я разтревожи.

— Приятелката й Тина е убедена, че Сузана е изчезнала по собствено желание.

Франческо го погледна смаяно със зяпнала уста.

— И защо?

— Внезапна слабост. Болката, напрежението заради болестта на майка й, трудните грижи за нея, следването. Що за момиче е Сузана, с твърде крехка душевност ли е?

— Тина така ли мисли? Повече от ясно е, че не я познава добре! Нервите на Сузана са обречени да се скъсат, това е сигурно, но още по-сигурно е, че психическото й изтощение ще настъпи едва след смъртта на майка й! До идването на този момент тя ще бди и ще се грижи за нея. Защото, когато си навие нещо на пръста и е убедена в него, се превръща в толкова мотивиран човек, че… За никаква крехка душевност не може дори дума да става! Не, повярвайте ми, това е абсурдно предположение.

— Впрочем от какво е болна майката на Сузана?

— Комисарю, честно казано, не можах да разбера. Преди петнайсет дни чичото на Сузана, Карло, докторът, направи нещо като лекарски консилиум с двама специалисти, които бяха дошли единият от Рим, а другият от Милано. Но и те вдигнали безпомощно ръце. Сузана ми обясни, че майка й умира от неизлечима болест, която всъщност се корени в това, че тя отказва да живее. Нещо от типа на смъртоносните депресии. А когато я попитах каква е причината за този срив, защото вярвам, че винаги има някаква причина, ми отговори уклончиво.

Монталбано върна разговора им към момичето.

— Как се запознахте със Сузана?

— Случайно, в едно кафене. Тя беше с едно момиче, с което се виждах.

— Кога беше това?

— Преди шест месеца.

— Веднага ли се харесахте?

Франческо се усмихна насила.

— Харесване? Любов от пръв поглед.

— Правехте ли…?

— Какво?

— Любов.

— Да.

— Къде?

— Вкъщи.

— Сам ли живееш?

— С баща ми. Той често пътува в чужбина. Продава на едро дървен материал. Сега е в Русия.

— А майка ти?

— Разведени са. Майка ми се премести да живее в Сиракуза.

Изглежда, Франческо искаше да добави още нещо, но само отвори уста и пак я затвори.

— Продължавай — подтикна го Монталбано.

— Обаче не…

— Кажи.

Младежът се поколеба, беше ясно, че се стесняваше да говори за толкова лични неща.

— Когато започнеш работа в полицията, ще видиш, че и ти ще бъдеш принуден да задаваш недискретни въпроси.

— Знам. Исках да кажа, че не се любехме често.

— Тя ли не искаше?

— Не е точно така. Винаги аз съм бил инициаторът да дойде у дома. Но всеки път усещах, не знам как да го определя, че тя е безучастна, отсъстваща. Беше с мен само за да ми достави удоволствие, а не за друго. Осъзнах обаче, че майчината й болест я поставя в зависимост. И се засрамих, че проявявам претенции да се… Само вчера следобед… — Спря. Направи странна, леко учудена физиономия. — Колко странно… — промърмори.

Комисарят беше наострил слух.

— Само вчера следобед…? — притисна го.

— Тя беше тази, която ме попита дали ще ходим вкъщи. А аз й отговорих положително. Имахме съвсем малко време на разположение, защото първо бе ходила до банката, а след това трябваше да отиде у Тина да учат.

Младежът все така продължаваше да е разтревожен.

— Може би е искала да ти благодари за проявеното търпение — каза Монталбано.

— Може би имате право. Защото тогава за пръв път Сузана присъстваше не само телом, но и духом. Изцяло беше с мен. Разбирате ли ме?

— Да. Извини ме, но май ми каза, че първо е била в банката. Знаеш ли защо е ходила там?

— Трябваше да изтегли пари.

— Беше ли успяла?

— Разбира се.

— Знаеш ли колко пари беше изтеглила?

— Не.

Тогава защо баща й му бе казал, че дъщеря му е имала в джоба си най-много трийсетина евро? Може би не е знаел, че е минала през банката? Изправи се, младежът го последва.

— Добре, Франческо, може да си тръгваш. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Ако имам нужда, ще ти се обадя.

Подаде му ръка, а младежът я стисна.

— Може ли да ви попитам нещо? — попита.

— Разбира се.

— Защо според вас мотопедът на Сузана е бил оставен по този начин?

Нямаше съмнение, че Франческо Липари щеше да стане добро ченге.

* * *

Обади се в Маринела. Ливия, щастлива, току-що се беше прибрала.

— Знаеш ли, че открих едно прекрасно местенце? — каза тя. — Казва се Колимбетра. Представи си само, че първо е било гигантски басейн, издълбан от картагенските затворници.

— Къде се намира?

— Точно там, при храмовете. Сега е нещо като огромна райска градина, отскоро отворена за посетители.

— Обядвала ли си?

— Не съм. В Колимбетра си купих един сандвич. А ти?

— Аз също изядох само един сандвич.

Лъжата сама се изплъзна спонтанно от езика му. Каква беше причината да не й каже, че се натъпка с кускус и барбуни, нарушавайки диетата, която тя му налагаше? Защо? Може би се дължеше на срам, страхливост или липса на желание да предизвиква скандали между тях.

— Горкичкият! Късно ли ще се върнеш?

— Не мисля.

— Тогава ще ти приготвя нещичко.

Ето го незабавното наказание, което го сполетя заради това, че я излъга: трябваше да изкупи вината си, изяждайки вечерята, приготвена от Ливия. Не че тя готвеше лошо, но наблягаше на безвкусните манджи — с малко подправки, леки-леки, та да се чудиш усещаш ли им вкуса, или не. Вместо да готви, Ливия се правеше, че готви.

Реши да отскочи до вилата, за да види докъде бяха стигнали нещата. Качи се на служебния автомобил и когато наближи, забеляза, че наоколо имаше голямо раздвижване. На улицата до вилата бяха паркирани десетина коли, а пред заключената порта се въртяха шест-седем души с видеокамери на раменете, опитвайки се да заснемат алеята и градината. Монталбано затвори прозорците на колата и продължи, натискайки отчаяно клаксона, чак докато почти се удари във вратата.

— Комисарю! Комисар Монталбано!

Приглушените от затворените прозорци на колата гласове го викаха, а един фотограф го заслепи с поредицата светкавици, излизащи от фотоапарата му. За късмет, полицаят от Монтелуза, който стоеше на пост, го разпозна и му отвори. Комисарят влезе в двора с колата, спря и слезе.

В хола завари Фацио, седнал в същия фотьойл, с прежълтяло лице и торбички под очите — знак, че е твърде уморен. Беше затворил очи и отпуснал назад главата си върху облегалката. Сега към телефона бяха свързани различни машинарии, магнетофон и слушалки. Друг полицай, който не беше от полицейското управление във Вигата, стоеше вдясно, близо до френския прозорец, и разглеждаше списание. Едновременно с влизането му звънна и телефонът. Фацио се стресна, моментално си сложи слушалките, пусна магнетофона и вдигна слушалката.

— Ало?

Заслуша се за миг.

— Не, господин Мистрета не е вкъщи… Не, не настоявайте.

Затвори телефона и видя комисаря. Свали си слушалките и се изправи.

— А, комисарю! От три часа телефонът звъни непрекъснато! Главата ми е замаяна! Не знам как е станало, но всички, цяла Италия е разбрала за изчезването на Сузана, и се обаждат, за да интервюират този клетник баща й!

— Къде е господин Минутоло?

— В Монтелуза, за да си вземе резервни дрехи. Тази нощ иска да спи тук. Тръгна си преди малко.

— А Мистрета?

— Току-що се качи при съпругата си. Събуди се преди около час.

— Успял е да поспи ли?

— Малко, но му помогнаха за това. На обяд се появи брат му, докторът, с медицинска сестра, която ще се грижи през нощта за болната. Лекарят настоя да сложи инжекция с успокоително на брат си. Резултат имаше, успя да го приспи. Но, комисарю, трябва да знаете, че между двамата братя имаше нещо като спречкване.

— Ама той искаше ли да му слагат инжекцията?

— Също и за това. Но най-напред господин Мистрета възнегодува, когато видя медицинската сестра. Рече на брат си, че няма пари да й плаща, но онзи му възрази, че за това ще мисли той. Тогава господин Мистрета започна да плаче, вайкайки се, че е стигнал дотам да живее от подаяния… Клетият човек, много ми е мъчно за него!

— Слушай, Фацио, мъчно-немъчно, тази вечер спираш с работата и се прибираш вкъщи да си почиваш, съгласен ли си?

— Съгласен съм, съгласен. Ето го господин Мистрета.

Сънят не му се бе отразил добре. Клатушкаше се и вървеше с омекнали колена, сякаш бяха от извара, а ръцете му трепереха. Видя Монталбано и се разтревожи.

— О, боже мой! Какво е станало?

— Нищо, повярвайте ми. Не се вълнувайте. Ще използвам случая, че съм тук, за да ви задам един въпрос. В състояние ли сте да ми отговорите?

— Ще се опитам.

— Благодаря. Помните ли, тази сутрин ми казахте, че Сузана е имала у себе си най-много трийсетина евро? Това ли е сумата, която дъщеря ви обикновено е носела?

— Да, потвърждавам. Горе-долу сумата е тази.

— Знаете ли, че вчера следобед е ходила в банката?

Мистрета го погледна със смаяно изражение.

— Следобед? Не знаех. Кой ви каза?

— Франческо, приятелят на Сузана.

Господин Мистрета изглеждаше искрено учуден. Седна на първия стол, който му попадна, и прекара ръката си през челото. Насилваше се неистово, за да проумее чутото.

— Освен ако… — промърмори.

— Освен ако?

— Вчера сутринта казах на Сузана да мине през банката и да провери дали са ми превели едни неизплатени суми от пенсията. Сметката е на мое и на нейно име. Ако парите бяха дошли, трябваше да изтегли три хиляди евро и да плати заемите, които, честно казано, не исках повече да ми тежат на съвестта.

— Простете, но за какви заеми става дума?

— Хм, към аптеката, доставчиците… Никога не са ме притеснявали, но аз исках да… На обяд, когато Сузана се върна вкъщи, не я попитах дали го е направила, навярно…

— … навярно сте забравили и се сетихте едва сега — завърши изречението вместо него комисарят.

— Със сигурност така е станало — каза Мистрета.

— Това означава обаче, че Сузана е носела със себе си над три хиляди евро. Разбира се, това не е голяма сума, но за някой негодник…

— Надявам се, че е платила сметките.

— Не, не го е направила.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото е излязла от банката и е отишла да… да си говори с Франческо.

— Ех!

След това плесна с ръце.

— Но… може да се провери, като се обадим на…

Изправи се с мъка, отиде до телефона, набра някакъв номер и започна да говори с толкова тих глас, че се чу само: „Ало? Аптека «Бевилакуа» ли е?“.

Затвори телефона почти веднага.

— Имате право, комисарю, не е минала през аптеката, за да плати борча, който имаме… а щом не е била в аптеката, не е отишла и при другите.

Изведнъж извика:

— О, Богородице!

Изглеждаше невъзможно това, което се случваше, но свръхпребледнялото му лице изведнъж стана още по-бледо. Монталбано се изплаши, че човекът ще припадне.

— Какво има?

— Сега няма да ми повярват! — простена Мистрета.

— Кой няма да ви повярва?

— Похитителите! Защото аз казах на журналиста…

— Какъв журналист? Говорили сте с журналистите?!

— Да, само с един. Господин Минутоло ми позволи.

— Ама защо, свети боже?

Мистрета го погледна смаяно.

— Не трябваше ли? Исках да изпратя послание на похитителите… да им кажа, че правят ужасна грешка, защото нямам пари за откупа… но сега, когато открият, че в джоба й има… разбирате ли, момиче, което ходи напред-назад с всичките тези пари… няма да ми повярват! Горката… ми… дъщеря!

Риданията му попречиха да продължи, но за комисаря беше говорил дори повече от необходимото.

— Приятна вечер — каза.

И излезе от хола, обзет от ярост, която не можеше да контролира. Що за идиотщина бе от страна на Минутоло да му позволява да прави това изявление? Само като си представи сега как всички вестници и телевизии щяха да ги изтипосат! Възможно бе похитителите да се вбесят и този, който би пострадал най-много, щеше да е клетата Сузана. Ако, разбира се, ставаше дума за отвличане с цел откуп. От градината извика на полицая, който четеше близо до прозореца:

— Отивай да кажеш на колегата си да ми отвори вратата!

Влезе в колата, запали мотора, изчака малко и потегли, сякаш беше Шумахер от Формула 1. Журналистите и операторите, ругаейки светците, побягнаха изплашени, за да не ги премаже.

— Ама тоя луд ли е? Иска да ни избие ли?

Вместо да продължи по пътя, по който беше дошъл на идване, зави наляво и пое по коларския, на който беше намерен мотопедът — на практика непроходим за обикновен автомобил. Налагаше му се да кара с минимална скорост и да прави сложни и непрекъснати маневри, за да не попаднат гумите му в огромните ровове и дупки по този път, вълнист като дюни в пустиня. Но най-лошото все още не беше дошло. На около половин километър преди градчето черният път бе разполовен от огромен изкоп. Очевидно един от онези „ремонти в ход“, които имат особеността да продължават „да са в ход“ дори когато цялата Вселена е излязла извън ход. За да премине, Сузана сигурно е трябвало да слезе от моторчето, носейки го на ръце. Или е трябвало да хване по един още по-обиколен път, който някой, на когото му се е налагало да преминава напред-назад точно на това място, бе направил и който приличаше на нещо като странична пътека „байпас“ през полето. Ама какъв смисъл имаше? Защо ли Сузана е хванала по него? Мина му нещо през ума. Направи обратен завой с толкова много маневри, че ранената ръка започна да го боли, върна се назад, черният път му се стори безкраен. Най-накрая излезе на главното шосе и спря. Започваше вече да се здрачава. Колебаеше се. Това, което му бе минало през ума, щеше да му отнеме най-малко един час, което означаваше да се върне късно в Маринела и пак да последва скандал с Ливия. А той нямаше никакво желание да се кара с нея. От друга страна, не беше кой знае какво, само обикновен контрол, който всеки служител от полицейското управление можеше да направи. Запали мотора и се отправи към работното си място.

— Изпрати ми веднага господин Ауджело — каза на Катарела.

— Комисерийо, лично и пирсонално го няма.

— Кой е тук?

— Ще ви ги кажа по азбучен ред.

— Кажи ми ги както искаш.

— И така, тук са Гало, Галуцо, Джермана, Джаломбардо, Грасо, Имбро…

Избра Гало.

— Кажете, комисарю.

— Слушай, Гало, трябва да се върнеш на онзи, коларския път, по който ме придружи сутринта.

— Какво трябва да направя?

— Покрай него са разположени около десетина селски къщурки. Отбий се във всяка от тях и попитай дали познават Сузана Мистрета и дали са виждали вчера вечерта момиче с мотопед да минава оттам.

— Добре, комисарю, утре сутринта…

— Не, Гало, може би не си ме разбрал. Отивай веднага, а после ми се обади вкъщи.

Пристигна в Маринела леко разтревожен заради строгия разпит, на който щеше да го подложи Ливия. И наистина тя го атакува незабавно, след като го целуна, но начинът, по който го направи, на Монталбано му се стори твърде разсеян.

— Защо трябваше да ходиш на работа?

— Защото началникът на полицията ме повика. — И добави като предпазна мярка: — Само временно.

— Уморен ли си?

— Въобще не.

— Наложи ли ти се да шофираш?

— През цялото време се движих със служебната кола.

Край на разпита. А от строгост в него нямаше и следа! Оказа се по-лесен от това, което очакваше.