Андреа Камилери
Търпението на паяка (6) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

5.

— Гледа ли новините по телевизията? — попита на свой ред, след като опасността беше вече отминала.

Ливия му отговори, че дори не е пускала телевизора. Затова се налагаше да изчака информационната емисия на „Телевигата“ в десет и половина, защото със сигурност Минутоло бе избрал журналист от тази телевизия, чиято политика винаги бе проправителствена, независимо от коя партия бе управляващото правителство.

Въпреки че макароните бяха леко преварени, сосът накиселяваше, а месото приличаше на подметка и имаше вкус на подметка, вечерята, приготвена от Ливия, не можеше да бъде чак подстрекателство към убийство. През цялото време, докато се хранеха, Ливия му говореше за градината на Колимбетра, опитвайки се да му предаде поне малка част от вълнението, което беше изпитала.

Изведнъж тя спря, изправи се и отиде на верандата.

Чак след известно време Монталбано си даде сметка, че тя е спряла да му говори. Без да става от стола, я попита на висок глас, убеден, че е излязла, защото е чула някакъв шум отвън:

— Какво става? Какво чу?

Ливия се появи с очи, от които изхвърчаха пламъци.

— Нищо не съм чула. Какво трябваше да чуя? Чух твоето мълчание, това да, със сигурност! Аз ти говоря, а ти не ме слушаш, или ако се преструваш, че го правиш, ми отговаряш с неразбираемо мърморене!

О, боже, само не кавга! Трябваше да я избегне на всяка цена! Може би, като се направи на драматичен артист… Изцяло като драматичен артист — не, защото в това имаше и капка истина: чувстваше се наистина уморен.

— Не, не, Ливия — каза.

Подпря лакти на масата и покри лицето си с ръце. Ливия се впечатли и веднага смени тона.

— Помисли, Салво, аз ти говоря, а ти…

— Знам, знам. Прости ми, прости ми, но съм си такъв и не си давам сметка, че…

Говореше със сподавен глас, като притискаше силно очите си с ръце. А после изведнъж се изправи, затича се към банята и се заключи в нея. Изми си лицето и излезе.

Ливия, разкаяла се, стоеше зад вратата. Беше разиграл добър театър, щом зрителката му се развълнува. Прегърнаха се отмалели, поисквайки си взаимно прошка.

— Извини ме, но днес имах ужасен ден…

— Извини ме ти, Салво.

Прекараха два часа в приказки на верандата. След това влязоха и комисарят включи телевизора на канала на „Телевигата“. Отвличането на Сузана Мистрета, естествено, беше водещата новина. Репортерът започна да разказва за момичето и на екрана се появи снимката й. В този момент Монталбано си даде сметка, че дотогава той изобщо не бе проявил любопитство да види как изглежда тя. Беше голяма красавица, руса, със сини очи. Разбира се, че щяха да й правят комплименти навсякъде по улицата, както му беше казал Франческо. Имаше обаче уверено и дръзко изражение, което я правеше да изглежда с няколко години по-голяма. След това показаха и вилата. Журналистът не изпита дори минимално колебание да заяви, че става дума за отвличане, въпреки че в семейството й все още не е получено искане за откуп. Завърши, съобщавайки за изявлението, направено специално за тяхната телевизия от бащата на отвлечената. И се появи Мистрета.

Още след първите думи, които изрече, Монталбано се удиви. Има хора, които пред камера загубват и ума, и дума, започват да заекват, стават кривогледи, потят се, говорят глупости — той принадлежеше точно към тази категория нещастници — други обаче остават естествени, говорят и се държат както обикновено. Има и трета категория, така наречените „отбрани“: онези, които пред камерите придобиват ясна и бистра мисъл. Геологът принадлежеше към последните. Малко думи, точни и категорични. Казваше, че онзи, който е отвлякъл дъщеря му, е направил грешка, защото, каквато и сума да поиска за освобождаването й семейството му не е в състояние да я събере. Трябвало похитителите да се информират по-добре. Затова единственият им изход е веднага да я освободят. Ако обаче искат нещо друго, за което той не знае и дори не може да си представи, да му го кажат. Би направил и невъзможното, за да удовлетвори исканията им. Това бе всичко. Гласът му не търпеше възражения, а очите му бяха сухи. Разтревожен — да, но не и изплашен. С това изявление геологът бе спечелил уважението на тези, които го бяха изслушали.

— Този господин е истински мъж — каза Ливия.

Появи се отново водещият, който каза, че ще прочете останалите новини едва след кратък коментар на случая, който безспорно е новината за деня. И ето го коментатора с малкото личице, принца на телевизията Пипо Рагонезе. Встъпителните му думи бяха, че са публична тайна скромните средства, с които разполага геологът Мистрета, чиято съпруга, сега тежко болна, на която Пипо изпрати необходимите й в този момент пожелания за бързо оздравяване, в миналото е била богата, но после е загубила всичко заради неочаквания обрат на съдбата. Следователно, както правилно беше казал клетият баща в своя призив, отвличането на момичето — ако е с цел облагодетелстване, а той не смееше да прави друго ужасяващо предположение — се оказваше трагична грешка. И така, кой би могъл да отрече, че семейството на геолога Мистрета в действителност не е изпаднало в достойна бедност? Само чужденците и емигрантите, които очевидно са лошо осведомени. Защото не можеше да се отрече, че откакто започнаха да пристигат с корабите нелегалните емигранти, представляващи истинско нашествие, престъпността бе достигнала и надминала нивото на търпимостта. Какво чакаха местните властимащи, за да приложат сурово закона, който вече съществува? Той лично обаче се чувствал по-спокоен от новината, дошла след отвличането — че разследването е било поверено на способния комисар Филипо Минутоло от дирекцията на полицията в Монтелуза, а не на така наречения комисар Монталбано, известен повече с малко вероятните си гениални хипотези и необичайни мнения, често определено подмолни, а не със способностите си да разплита поверените му случаи. И с това пожела лека нощ на всички.

— Ама че копеле! — възмути се Ливия и загаси телевизора.

Монталбано предпочете да не отваря уста. Вече въобще не му пукаше за онова, което казваше за него Рагонезе. Звънна телефонът. Беше Гало.

— Комисарю, приключих току-що. Само в една от къщите нямаше хора, но ми се стори необитаема от доста време. Всички ми отговориха по един и същ начин. Не познават Сузана и вчера вечерта не са виждали да минава никакво момиче с моторче. Една госпожа обаче ми намекна, че ако не го е видяла, не е задължително да означава, че то не е минало.

— Защо ми го съобщаваш?

— Комисарю, това са къщи, чиито кухни и зеленчукови градини са отзад, а не откъм страната на пътя.

Затвори. Изпита леко разочарование, от което умората още по-силно го налегна.

— Какво ще кажеш да идем да си лягаме?

— Да — каза Ливия, — защо обаче не си ми казал нищо за това отвличане?

„Защото не ми даде възможност“ — дойде му на устата да й отговори, но успя да се удържи навреме. Тези думи щяха със сигурност да се окажат началото на жестока караница между тях. Ограничи се само с това да направи някакъв неопределен жест.

— Вярно ли е, че си изключен от разследването, както каза онзи рогоносец Рагонезе?

— Поздравления, Ливия.

— Защо?

— Виждам, че започваш да ставаш като жителите на Вигата. Нарече Рагонезе рогоносец. Да наречеш някого рогоносец, е типично за местните аборигени.

— Очевидно си ме заразил. Кажи, вярно ли е, че си бил…

— Не точно. Трябва да сътруднича на Минутоло. Още от самото начало разследването беше поверено на него. Аз бях в болнични.

— Разкажи ми за отвличането, докато разтребя.

Комисарят й разказа всичко, което имаше за разказване. Накрая Ливия изглеждаше разтревожена.

— Ако поискат откуп, всяка друга хипотеза би се оказала излишна, нали?

Навярно и на нея й беше минало през ума, че са могли да отвлекат Сузана, за да я изнасилят. На Монталбано му идваше да й каже, че искането на откуп не изключваше изнасилването, но предпочете да отиде да си легне без тази мисъл.

— Разбира се. Искаш ли ти първа да ползваш банята?

— Добре.

Монталбано отвори френския прозорец на верандата, излезе, седна и запали цигара. Нощта беше спокойна като съня на невинно детенце. Успя да не мисли за Сузана и за ужаса, който същата тази нощ олицетворяваше за нея.

Не след дълго чу шум отвътре. Стана, влезе и се вцепени. Ливия, гола, стоеше в средата на стаята. В краката й се бе образувала малка локва. Очевидно бе излязла изпод душа по средата на къпането си заради нещо, което внезапно й бе хрумнало. Беше много красива, но Монталбано не посмя да се помръдне. Отворените й като тънки процепи очи бяха знак за предстояща буря, това вече го знаеше добре.

— Ти… ти… — каза през зъби Ливия с протегната ръка и обвиняващ го показалец.

— Какво аз?

— Кога разбра за отвличането?

— Тази сутрин.

— Когато пристигна в полицейското управление ли?

— Не, преди това.

— Кога преди това?

— Ама как, не си ли спомняш?

— Искам да го чуя от теб.

— Когато се обадиха по телефона, а ти се събуди и отиде да приготвяш кафето. Първо се обади Катарела и не разбрах нищо, а после Фацио, който ми каза за изчезването на момичето.

— А ти какво направи?

— Взех си душ и се облякох.

— А, не, гаден лицемер! Ти ме положи на масата в кухнята! Чудовище! Как можа да ти хрумне да правиш любов с мен, докато едно клето момиче…

— Ливия, опитай се да размислиш. Когато ми се обадиха, на мен не ми беше ясно колко тежък е случаят…

— Виждаш ли, че журналистът има право, онзи там, как се казваше, онзи, който каза, че си некадърник и човек, който нищо не разбира! Не, напротив, ти си още по-зле! Ти си звяр! Ти си гнусно същество!

Излезе и комисарят я чу как превъртя ключа на спалнята. Размърда се и почука на вратата.

— Хайде, Ливия, не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Не. Тази нощ ще спиш на дивана.

— Много е неудобен за спане! Хайде, Ливия! Няма да мога да мигна цяла нощ!

Никаква ответна реакция. Тогава разигра картата на милосърдието.

— Със сигурност раната отново ще започне да ме боли! — каза с нажален глас.

— Още по-лошо за теб.

Знаеше, че никога няма да я склони да промени решението си. Трябваше да се примири. Избогохулства полугласно. В отговор телефонът звънна. Беше Фацио.

— Ама не ти ли казах да идеш да почиваш?

— Не можех да ги оставя, комисарю.

— Какво искаш?

— Току-що се обадиха. Господин Минутоло пита дали можете да наминете?

* * *

Изстреля се възможно най-бързо и пристигна пред заключената градинска врата. По средата на пътя си спомни, че не е предупредил Ливия, че ще излиза. Въпреки кавгата трябваше да й каже. Дори само за да предотврати друга караница, защото бе възможно Ливия да си помисли, че той напук е отишъл да спи в хотел. Както и да е.

Ами сега, как да им каже да му отворят? Погледна под светлината на фаровете, но не видя нито звънец, нито домофонна уредба, нищо. Единственият изход беше клаксонът, надявайки се да не му се налага да го натиска, докато разбуди цялото село. Като начало бибитна съвсем свенливо и бързо и почти веднага зърна бегло някакъв човек, който излизаше от къщата. Той се засуети с ключовете и отвори вратата, а Монталбано влезе с колата, спря и слезе от нея. Мъжът, който му отвори, се представи.

— Аз съм Карло Мистрета.

Братът, докторът, беше около петдесет и пет годишен, добре облечен, нисичък, с фини очилца, розово и почти голобрадо лице и с малко шкембенце. Заприлича му на епископ в цивилно облекло. Продължи:

— Вашият колега ме информира за обаждането на похитителите и се наложи да тръгна спешно насам, защото Салваторе се е почувствал зле.

— А сега как е?

— Надявам се да съм успял да го накарам да поспи.

— А госпожата?

Докторът разпери ръце, без да му отговори.

— Все още ли не е уведомена за…

— Не, оставаше и да бъде. Салваторе й каза, че Сузана е в Палермо заради изпитите. Но моята клета снаха не е с много бистър ум, за да го разбере. Понякога с часове е напълно неадекватна.

В хола бяха само Фацио, който беше заспал в обичайния си фотьойл, и Фифи Минутоло, който пушеше пура, седнал в другия фотьойл. Френският прозорец беше широко отворен и през него нахлуваше щипещ хлад.

— Успяхте ли да разберете откъде идва телефонното обаждане? — беше първото нещо, което ги попита Монталбано.

— Не. Беше твърде кратко — отговори Минутоло. — Сега го чуй, а после ще говорим.

— Съгласен съм.

Веднага щом долови присъствието на Монталбано, Фацио с някакъв животински рефлекс отвори очи и скочи на крака.

— Комисарю, дойдохте ли? Искате ли да чуете? Седнете на моето място.

И без да изкача отговор, пусна магнетофона.

 

 

— Ало? Кой се обажда? Тук е дом Мистрета. Кой се обажда?

…

— Ама кой се обажда?

— Слушай, без да ме прекъсваш. Момичето е тук с нас и засега е добре. Разпознаваш ли гласа му?

…

— Татко… татко… моля те… помогни…

— Чули го? Подготви чувал с пари. Ще ти се обадя вдругиден.

…

— Ало? Ало? Ало?

…

 

 

— Пусни отначало — каза комисарят.

Нямаше желание да чуе отново цялото неизмеримо отчаяние, което се бе насъбрало в гласа на момичето, но трябваше да го направи. Съобразително сложи едната си ръка пред очите, ако случайно го връхлетеше вълнение.

В края на второто изслушване на записа доктор Мистрета покри с длани лицето си и с тресящи се от плач рамене излезе почти на бегом в градината.

Минутоло поясни:

— Много обича племенницата си. — А после, поглеждайки Монталбано, продължи: — Ами сега?

— Съобщението е записано преди това. Съгласен ли си с мен?

— Напълно.

— Гласът на мъжа е подправен.

— Очевидно.

— Най-малко двама са. Гласът на Сузана е на втори план, поотдалечен от микрофона. Когато онзи, който прави записа, казва: „Познаваш ли гласа й?“, минават няколко секунди, преди Сузана да заговори, това е времето, през което съучастникът му й сваля превръзката от устата. А след това отново й я слага, прекъсвайки я по средата на думата, която със сигурност е „помогни ми“. А ти какво мислиш?

— Че е възможно да е само един. Казва: „Познаваш ли гласа й?“, и отива да махне превръзката от устата й.

— Не е възможно, защото тогава между въпроса на похитителя и гласа на Сузана би трябвало да има по-голяма пауза.

— Съгласен съм. Знаеш ли какво?

— Не, специалистът си ти.

— Не следват обичайната практика.

— Обясни ми по-добре.

— И така. Как обичайно се извършва отвличане? Има общи работници, да кажем, група Б, които са натоварени да се справят практически с отвличането. Следователно група Б прехвърля отвлечения човек при група В, другите шерпи, тоест при онези, които са натоварени да го скрият и да го охраняват. На този етап се появяват онези от група А, тоест шефовете, организаторите, които искат откупа. За да се премине през всичките тези стъпки, е необходимо време. И затова обаждането за откупа в повечето случаи се прави едва няколко дни след самото отвличане. В нашия случай обаче са минали само няколко часа.

— А какво означава това?

— Според мен означава, че групата, която е отвлякла Сузана, е същата, която я държи като заложница и иска откупа. Навярно са голяма организация. Възможно е да е направено само от вътрешни хора с цел икономии. И ако не са професионалисти, всичко се усложнява и става още по-рисковано за момичето. Добре ли се изразих?

— Отлично.

— А това може да означава, че не я държат на някое далечно място. — Замислен, направи пауза. — Не прилича обаче и на светкавичните отвличания. При тези случаи сумата, поискана за откупа, се съобщава винаги още при първоначалното обаждане. Защото нямат време за губене.

— Този театър, дето пускат да се чуе гласът на Сузана — попита Монталбано, — нормален ли е? На мен не ми се струва, че…

— Имаш право — отвърна му Минутоло. — Не е, така правят само по филмите. Това, което се случва реално, е, че ако ти не искаш да платиш, не след дълго, за да те убедят да го направиш, карат отвлечения да ти драсне два реда. Или пък ти пращат част от ухото му. И това са единствените начини за контакт между отвлечения и семейството му.

— Забеляза ли как говореше? — попита отново Монталбано.

— Как говореше?

— На перфектен италиански. Без да използва диалектни думи.

— Така е — каза замислен Минутоло.

— И сега какво ще правиш?

— Какво да правя? Ще се обадя на началника на полицията и ще му съобщя новината.

— Това обаждане повече ме обърка, отколкото ме накара да се почувствам убеден — каза в края на разсъжденията си Монталбано.

— Мен също — съгласи се с него Минутоло.

— Ще ми удовлетвориш ли любопитството? Защо позволи на Мистрета да говори с журналиста?

— За да размъти водата и да забърза действието. Не ми харесва толкова красиво момиче да е твърде дълго в ръцете на изроди като тези.

— Ще съобщиш ли на медиите за това телефонно обаждане?

— За нищо на света.

За момента нямаше какво друго да си кажат. Комисарят се приближи до Фацио, който пак беше заспал, хвана го за рамото и го разтърси.

— Събуди се, ще те закарам до вас.

Фацио се опита да окаже някаква слаба съпротива.

— Ами ако се получи някое важно телефонно обаждане?

— Хайде, така или иначе, няма да се обадят чак до вдругиден. Самите те ти го казаха, нали?

Остави Фацио пред дома му и се насочи към Маринела. Влезе, без да вдига шум, отиде в банята, а после си легна на дивана. Беше толкова уморен, че нямаше сили дори да наругае светците. Спря, докато си сваляше ризата, забеляза, че вратата на спалнята е полуотворена, но вътре е тъмно. Виждаше се, че Ливия се е покаяла заради това, че го изпрати в изгнание. Отиде в банята и се доразсъблече, влезе с тихи стъпки в спалнята и си легна. След малко се намести полека-лека до Ливия, която бе заспала дълбоко. Затвори очи и веднага тръгна да пътешества из градчето на сънищата. Но изведнъж: „Цък“. Пружината на времето засече. Без да му се налага да поглежда часовника, знаеше, че е три часът, двайсет и седем минути и четирийсет секунди. Колко ли беше спал? За негов късмет, успя почти веднага да се унесе отново.

Ливия се събуди към седем сутринта, а Монталбано след нея. Сдобриха се.

* * *

Пред полицейското управление го чакаше Франческо Липари, приятелят на Сузана.

Торбичките под очите му бяха станали като черни калмари и изразяваха тревогата, която изживяваше, както и безсънните му нощи.

— Извинете ме, комисарю, но рано тази сутрин ми позвъни бащата на Сузана, за да ми каже за телефонното обаждане и тогава…

— Ама как така?! След като Минутоло не искаше никой да знае за него.

Младежът повдигна рамене.

— Добре де, ела. Но не казвай на никого за това обаждане.

Влизайки, комисарят предупреди Катарела, че не иска никой да го безпокои.

— Имаш ли нещо да ми казваш?

— Нищо особено. Сетих се само, че миналия път забравих да ви спомена нещо. Не знам доколко може да ви е от полза…

— В този случай всичко може да се окаже от полза.

— Когато намерих мотопеда на Сузана, не отидох веднага във вилата, за да кажа на баща й. Тръгнах по черния път оттам до Вигата и на връщане пак минах по него.

— Защо?

— Хм… Първоначално вследствие на някаква инстинктивна реакция си помислих, че може да й е прилошало, да е паднала от мотопеда и да е загубила паметта си, тогава започнах да я търся по този черен коларски път, но на връщане вече не търсех нея, а…

— … а каската, която винаги си е слагала — каза Монталбано.

Момчето го погледна с облещени очи.