Андреа Камилери
Търпението на паяка (10) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

9.

Стигнаха за по-малко от половин час. Един полицай от Монтелуза, който не познаваше комисаря, дойде да им отвори градинската врата. Пусна доктора да влезе, но спря колата на Монталбано.

— Вие кой сте?

— Ех, как бих искал и аз да го знам! Да кажем, че по принцип съм комисар Монталбано.

Полицаят го погледна удивено, но го пусна да влезе с колата. В хола бяха само Минутоло и Фацио.

— Къде е брат ми? — попита докторът.

— Вижте — каза Минутоло, — докато слушаше телефонния разговор, почти загуби съзнание. Тогава се качих горе, за да повикам медицинската сестра, която му помогна да се съвземе и го убеди да отиде да си легне.

— Качвам се при него — каза докторът.

И излезе с куфарчето си. Междувременно Фацио беше приготвил джаджите около телефона.

— Може би обаждането е било записано предварително — предположи Минутоло. — Но този път си идват на думата. Изслушай го и после ще говорим.

 

 

Чуйте ме внимателно. Сузана е добре здравословно, но е отчаяна, защото иска да е около майка си. Подгответе шест милиарда италиански лири. Повтарям: шест. Мистрета знаят къде да ги намерят. До скоро.

 

 

Същият подправен мъжки глас от първото телефонно обаждане.

— Успяха ли да го засекат откъде идва? — попита Монталбано.

— Какви са тези излишни въпроси, които задаваш! — каза в отговор Минутоло.

— Този път не са пуснали да се чуе гласът на Сузана.

— Така е.

— И говорят за милиарди.

— А за какво искаш да говорят? — попита го иронично Минутоло.

— За евро.

— Не е ли същото?

— Не, не е. Освен ако ти не си от онази категория търговци, които приравняват хиляда италиански лири към едно евро.

— Би ли се изразил по-добре?

— Нищо, само някаква асоциация.

— Кажи я.

— Онзи, който стои зад телефонното обаждане, има остарели разбирания, идва му отвътре да смята в лири, а не в евро. Не каза три милиона евро, а каза шест милиарда лири^[1]. Всъщност според мен това означава, че той е над една определена възраст.

— Или е толкова хитър, че да ни принуди да разсъждаваме по този начин — каза Минутоло. — Подиграва ни се, както е направил с каската, която е захвърлил на една страна, а раницата — на съвсем друга.

— Може ли да изляза за малко? Имам нужда от чист въздух. Само пет минути и се връщам. Така или иначе, ако някой се обади, вие сте тук — каза Фацио.

Не че наистина имаше нужда, но не му се струваше правилно да стои вътре и да слуша разговора на двамата висшестоящи.

— Отивай, отивай — отвърнаха в хор Минутоло и Монталбано.

— В това телефонно обаждане обаче има нов елемент, който ми се струва доста сериозен подхвана отново Минутоло.

— Така е — каза Монталбано. — Похитителят е сигурен, че Мистрета знаят къде да отидат, за да намерят шестте милиарда.

— Докато ние нямаме никаква идея.

— Но бихме могли да опитаме да я открием.

— И как?

— Като се поставим на мястото на похитителите.

— Майтапиш ли се?

— Изобщо не. Казвах, че навярно ние сме в състояние да принудим семейство Мистрета да направи необходимите крачки в правилната посока, така че в крайна сметка да се сдобие с парите за откупа. А от тези предприети стъпки бихме могли да си изясним доста неща.

— Не те разбрах.

— Сега ще го изложа накратко, така че да ме разбереш. Похитителите са знаели много добре още от самото начало, че семейство Мистрета не е в състояние да плати откупа, но въпреки това са отвлекли момичето. Защо? Защото са били наясно, че семейство Мистрета в случай на нужда има възможност да се сдобие с голяма сума пари. Дотук съгласен ли си?

— Съгласен.

— Виж, за тази възможност на семейство Мистрета знаят не само похитителите.

— А, така ли?

— Да.

— А ти откъде знаеш?

— Фацио ми съобщи тази сутрин за две интересни телефонни обаждания. Накарай го да ти ги повтори.

— А защо не ми е казал и на мен за тях?

— Може би е забравил — излъга Монталбано.

— Какво по-точно би трябвало да направя?

— Съобщи ли на съдия-следователя за това обаждане?

— Все още не. Но веднага ще го направя.

И тръгна да вдига слушалката на телефона.

— Почакай. Би трябвало да му подскажеш, че сега, когато похитителите са изложили точното си искане, ще е добре да замрази имуществото на господин Мистрета и съпругата му. И незабавно да съобщи на пресата за предприетата мярка.

— Нас това какво ни грее? Семейство Мистрета е без пукната пара, няма човек, който да не го знае. Ще бъде един чисто формален акт.

— Разбира се. Ще бъде формален акт, ако остане между теб, мен, съдия-следователя и Мистрета. Но аз казах, че предприетата мярка трябва да се разтръби. Общественото мнение може да е щуротия, както някои твърдят, но е важно. А това обществено мнение ще започне да си задава въпроса дали е вярно, че семейство Мистрета знае откъде да намери пари, и ако е вярно, защо не направи нужното да се сдобие с тях. Възможно е самите похитители да се окажат принудени да дадат указания какво да направи семейство Мистрета. И тогава все нещичко ще излезе наяве. Защото това отвличане, скъпи мой, погледнато от високо, никак не ми прилича на обикновено отвличане.

— А на какво?

— Не знам. По-скоро ми прилича на билярд, когато топката се изстрелва към намиращата се отпред стена на билярдната маса, защото този удар в нея може да я отблъсне към противоположната страна.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Веднага щом поне малко се възстанови бащата на Сузана, ще го притисна и ще го разпитам сериозно.

— Направи го. Но не забравяй, че дори и след пет минути вече да сме разбрали истината за семейство Мистрета, съдия-следователят пак трябва да процедира, както се договорихме. Аз, ако си съгласен, ще говоря с доктора веднага щом слезе. Бях в дома му, когато Фацио се обади. Водехме интересен разговор, заслужава си да го продължим.

В този момент в хола влезе Карло Мистрета.

— Вярно ли е, че са поискали шест милиарда?

— Да — каза Минутоло.

— Клетата ми племенница! — възкликна докторът.

— Елате да излезем на въздух — покани го Монталбано.

Докторът го последва като сомнамбул. Седнаха на една пейка. Монталбано видя как Фацио побърза да се върне в просторния хол. Тъкмо щеше да отвори уста, когато докторът отново го изпревари.

— Телефонното обаждане, за което ме уведоми брат ми, съвпада точно с това, което ви разказвах, когато бяхме в дома ми.

— Убеден съм — каза комисарят. — Затова би било добре, ако чувствате, че можете да…

— Да, ще продължа. Докъде бяхме стигнали?

— Че брат ви и съпругата му са се преместили в Уругвай.

— А, да. След няма и година Джулия пише дълго писмо на Антонио. Предлага му да отиде при тях в Уругвай, защото там има отлични перспективи за работа, тъй като страната е в процес на развитие, Салваторе е спечелил уважението на важни хора и е в състояние да го подпомогне… Забравих да ви кажа, че Антонио е дипломиран строителен инженер, знаете, мостове, виадукти, пътища… И така, той приема и тръгва. В началото снаха ми го подкрепя, без да жали силите си. Остава в Уругвай пет години. Представете си само, в Монтевидео купуват два апартамента в един и същ блок, за да са близо един до друг. Между другото, Салваторе заради естеството на работата си по цели месеци е далече от вкъщи и се чувства по-спокоен, като знае, че не е оставил сама младата си невеста. Казано накратко, за тези пет години Антонио натрупва цяло състояние. Не толкова като инженер, впоследствие брат ми ми го каза, колкото с проявените умения да се оправя добре в свободните безмитни зони, които там са много… по законен или незаконен начин да не плаща данъци или да съветва другите как да ги укриват.

— Защо се е върнал?

— Той казваше, че изпитвал огромна носталгия и искал да се върне в Сицилия, защото не бил в състояние повече да издържа там. И с всичките парички, които е бил натрупал, вече е можел да започне собствен бизнес. По-късно, не на момента, брат ми се усъмни, че е имал някаква друга по-сериозна причина.

— Тоест?

— Че е направил някаква грешна стъпка. Че се е страхувал за живота си. В двата месеца преди отпътуването си е бил в ужасно настроение, но Джулия и Салваторе го отдали на предстоящата раздяла. В действителност Джулия страдала неистово заради отпътуването на брат си. Толкова много, че Салваторе приема предложение за работа в Бразилия само за да я откъсне и да я накара да заживее в нова и различна обстановка.

— И не се виждат повече до…

— Ама какво говорите?! Освен че си говорели по телефона и си пишели непрекъснато, Джулия и Салваторе се прибираха в Италия поне на всеки две години и прекарваха отпуска си с Антонио. Представете си само, когато се роди Сузана… — Докато докторът произнасяше името й, гласът му потрепери. — … когато се роди Сузана, която се появи късно, когато вече бяха спрели да се надяват, че ще имат деца, я доведоха тук, за да може Антонио да й стане кръстник. Бил твърде зает, за да отиде при тях. Преди осем години брат ми и Джулия се завърнаха окончателно, за да заживеят тук. Чувстваха се уморени, бяха се местили из почти цяла Южна Америка, искаха Сузана да расте в Сицилия, а пък и Салваторе беше спечелил и сложил настрана доста пари.

— Можеше ли да се каже, че е бил богат?

— Честно казано — да. Човекът, който изцяло се занимаваше с финансите му, бях аз. Инвестирах паричните му преводи в ценни книжа, терени, къщи… Веднага щом се върнаха, Антонио им съобщи, че се е сгодил и че много скоро ще се жени. Джулия беше твърде удивена от новината: защо брат й никога не бе намекнал дори, че се е запознал с момиче, за което има намерение да се ожени? Отговорът дошъл, когато Антонио й представил Валерия, бъдещата си съпруга. Едно много красиво двайсетгодишно момиче. А той, Антонио, наближавал петдесетте и буквално си бил изгубил ума по него.

— Все още ли са женени? — попита Монталбано с неволна злонамереност.

— Да. Но Антонио твърде скоро откри, че за да я задържи при себе си, трябва да я обсипва с подаръци и да изпълнява всяка нейна прищявка.

— И се е разорил?

— Не, нещата не се развиха по този начин. Започна операция „Чисти ръце“.

— Момент… — прекъсна го Монталбано. — Историята с операция „Чисти ръце“ започва в Милано преди повече от десет години, когато брат ви и съпругата му все още са били в чужбина. И преди сватбата на Антонио.

— Съгласен съм. Но наясно ли сте как е устроена Италия? Всичко, което се случва на север: фашизъм, освобождение, индустриализация, при нас идва с голямо закъснение, като ленива вълна. Затова и тук при нас някой от магистратите се беше разбудил. Антонио бе спечелил доста търгове за обществени поръчки в строителството. Не ме питайте как го е направил, защото не знам, а и не искам да знам, въпреки че не е никак трудно човек да се досети.

— Бил е следствен?

— Той прави първата стъпка. Антонио е много гъвкав човек. Спасението му от евентуалното разследване, нещо, което със сигурност е щяло да го отведе в ареста и към присъдата, се е състояло в това да направи така, че някои документи да изчезнат. Една вечер преди шест години признал всичко на сестра си, избухвайки в сълзи. И добавил, че въпросната операция ще му струва два милиарда, които трябва да намери най-късно до месец, тъй като в този момент нямал готови пари в брой, но не желаел да взема кредити от банките. Били дни, в които, каквото и да сторел, щяло да се изтълкува погрешно. Казал й, че не знае дали да плаче, или да се смее, защото за него тези два милиарда били направо смешна сума в сравнение с онези огромните, които му минавали през ръцете. Въпреки това точно от тези два милиарда зависела свободата му. Освен това подчертал, че ги иска като заем. До три месеца се задължавал да върне цялата сума, завишена заради загубите, които те щели да понесат при наложилата се разпродажба на имуществото им, при това на безценица, вследствие на предприетите спешни действия. Джулия и брат ми не мигнали цяла нощ, за да умуват. Но Салваторе би дал дори дрехата от гърба си, само и само да не гледа как жена му страда. На следващата сутрин ми се обадиха и ме уведомиха за молбата на Антонио.

— А вие?

— Аз ли? Признавам си, че в първия момент реагирах остро. След това ме осени една идея.

— Каква?

— Казах им, че това искане ми се струва пълна лудост, някакъв абсурд. Достатъчно бе Валерия, съпругата му, да продаде ферарито си, яхтата, някое и друго свое бижу и тези два милиарда щяха лесно да се съберат. И само в случай че сумата не е достатъчна, разликата може да я покрият те, но само разликата. Всъщност опитах се да огранича размера на загубата им.

— Успяхте ли?

— Не. Джулия и Салваторе веднага, в същия този ден говорили с Антонио и му изложили моето предложение. Но Антонио започнал да плаче, през тези дни сълзите били все на очите му. Казал им, че ако направи така, не само че щял да загуби Валерия, но историята щяла да достигне до ушите на хората и той да загуби доверието им. Щели да си кажат, че е на ръба на фалита. Тогава брат ми решил да разпродаде всичко.

— Питам само от любопитство: колко са успели да съберат?

— Един милиард и седемстотин и петдесет милиона. В рамките само на един месец вече не притежаваха нищо, само пенсията на Салваторе.

— И пак от любопитство, извинете ме, но как е реагирал Антонио, когато му е била предадена тази по-малка от исканата сума?

— Ама на него му бяха дадени двата милиарда, които бе поискал!

— Кой е покрил разликата?

— Нужно ли е да го съобщавам?

— Да.

— Аз — каза неохотно докторът.

— А после какво е станало?

— Какво е станало! Минават трите месеца и Джулия пита Антонио дали може да им върне заема, поне на части. Брат й поискал едноседмична отсрочка. Обърнете внимание обаче, че между тях не е имало написано нищо черно на бяло, разписки, полици, чекове с бъдещи дати, нищо. Единствената разписка беше тази за двеста и петдесетте милиона, които брат ми настоял той да подпише за моята сума. След четири дни Антонио получи известие, че е следствен. Беше обвинен за различни неща, между които подкуп на длъжностно лице, подправени счетоводни документи на фирмата и все неща от този род. Когато Джулия след пет месеца, имайки желанието да изпрати Сузана да учи в реномиран колеж във Флоренция, пак се върнала и поискала поне част от заема, Антонио й отговорил грубо, че точно сега не е моментът. Сузана остана да учи тук. Всъщност, казано с две думи, този подходящ момент никога не дойде.

— Имате предвид, че тези два милиарда все още не са върнати?

— Точно така. Антонио мина между капките по време на процеса, твърде вероятно защото беше направил така, че документите, които доказваха, че е виновен, да изчезнат, но по някакъв мистериозен начин една от неговите фирми фалира. Заради ефекта на доминото и другите му дружества бяха последвани от подобен край. Всички останаха с пръст в устата — кредитори, доставчици, служители, работници. Освен това съпругата му, обсебена от порока на хазарта, бе изгубила невероятни суми. Преди три години се разигра грозна сцена между брата и сестрата, отношенията им приключиха и Джулия се поболя. Не искаше повече да живее. И няма да ви е трудно да разберете, че не е само заради баналната разпра заради парите.

— Как се развива сега бизнесът на Антонио?

— Прекрасно. Две години по-късно намери други капитали, убеден съм, че фалитите му до един са били нагласени. В действителност той е изнесъл незаконно парите си в чужбина. След това с новия закон си ги е върнал обратно, платил е процент върху тях и си е узаконил нещата. Като мнозина от мошениците, които са направили същия ход, след като, благодарение на промените в закона, противозаконните им действия са станали законни. Всичките му дружества заради предишните фалити сега се водят на името на съпругата му. Но ние, повтарям, не сме видели дори една лира от него.

— Как е фамилията на Антонио?

— Антонио? Перуцо. Антонио Перуцо.

Това име му бе познато. Фацио го бе споменал, съобщавайки му за телефонното обаждане на бившия административен служител на фирма „Перуцо“, който напомнил на геолога Мистрета как и колко прекалено голямата гордост носи нещастие. Сега всичко започваше да придобива смисъл.

— Вие разбирате — продължаваше докторът, — че болестта на Джулия усложнява настоящата ситуация.

— По какъв начин?

— Майката винаги си остава майка.

— Докато бащата понякога е, но понякога не е? — попита го грубо комисарят, който леко се бе подразнил от тази изтъркана заучена фраза, която току-що бе чул.

— Исках да кажа, че пред застрашаващата живота на Сузана опасност Джулия, ако не бе толкова болна, не би се поколебала нито за миг да поиска помощ от Антонио.

— Мислите ли, че брат ви обаче няма да го направи?

— Салваторе е изключително горд човек.

Същата дума, употребена от анонимния бивш служител на фирма „Перуцо“.

— Вярвате ли, че няма да отстъпи при никакви обстоятелства?

— О, боже! Не чак при никакви обстоятелства, но може би само под силен натиск…

— Като например да получи в писмо едното ухо на дъщеря си ли?

Нарочно изречена фраза. Начинът, по който докторът започна да му разказва цялата тази история, започваше да го изнервя, защото той изглеждаше като че ли няма нищо общо с всичко това, въпреки че лично се бе увътрил с двеста и петдесет милиона. Вълнуваше се само когато се произнасяше името на Сузана. Този път обаче докторът въздъхна толкова дълбоко, че Монталбано го усети заради лекото поклащане на пейката, на която седяха.

— Може ли да стигнат чак дотам?

— Ако поискат, могат да стигнат и по-далече.

Беше успял да разтърси доктора. Под оскъдната светлина, която се процеждаше през двете крила на френския прозорец в хола, го видя да слага ръката си в джоба, да изважда носна кърпичка и да я прокарва по челото си. Трябваше да намери начин, за да проникне през процепа, който се бе отворил в „доспехите“ на Карло Мистрета.

— Докторе, ще бъда откровен с вас. Информацията, с която разполагаме в момента, не ни позволява да си съставим дори бегла хипотеза както за похитителите, така и за мястото, където е затворена Сузана. Нямаме дори някаква приблизителна идея, въпреки че намерихме каската и раницата на племенницата ви. Знаехте ли, че сме ги открили?

— Не, току-що научавам от вас.

В този момент се възцари дълбоко и истинско мълчание. Монталбано очакваше въпрос от страна на медика. Непринуден въпрос, който всеки един човек щеше да му зададе. Докторът обаче дори не отвори уста. Тогава комисарят реши да продължи.

— Ако брат ви не предприеме никаква инициатива, това може да бъде изтълкувано от похитителите като нежелание за сътрудничество.

— Какво може да се направи?

— Опитайте се да го убедите да направи някакви постъпки към Антонио.

— Доста ще ми е трудно.

— Кажете му, че в противен случай ще бъдете принуден да ги направите вие. Или и на вас много ще ви натежи?

— На мен също ще ми е трудно. Но, разбира се, не толкова, колкото на Салваторе.

Изправи се вдървено.

— Да влезем вътре?

— Предпочитам да остана още малко на въздух.

— Тогава аз влизам. Минавам първо да видя как е Джулия, а после, ако Салваторе е буден, в което се съмнявам, ще му предам каквото ми казахте. В противен случай ще го направя сутринта. Лека нощ.

Монталбано не бе успял още да допуши цигарата си, когато видя сянката на доктора, който излезе от хола, качи се на джипа и потегли.

Очевидно не беше открил Салваторе буден и не бе успял да размени нито дума с него.

Надигна се и влезе в къщата. Фацио четеше вестник, Минутоло беше забил нос в един роман, а униформеният полицай разлистваше туристическо списание.

— Съжалявам, че трябва да наруша спокойствието на този читателски кръжец — каза Монталбано. А после се обърна към Минутоло: — Трябва да говоря с теб.

Усамотиха се в единия ъгъл на хола. Комисарят му разказа всичко, което бе научил от доктора.

* * *

Погледна си часовника, докато пътуваше към Маринела. Майчице свята, колко късно беше станало! Със сигурност Ливия вече си бе легнала. По-добре така, защото, ако беше останала да го чака, бе сигурно, че помежду им щеше да избухне класическа караница. Отвори тихичко вратата. Къщата бе потънала в тъмнина, но външната лампа на верандата светеше. Ливия беше там, седнала на пейката, облечена с дебел пуловер, а пред нея — чаша вино, пълна до половината.

Монталбано се наведе да я целуне.

— Извини ме.

Тя отвърна на целувката му. Комисарят започна да си тананика наум, защото усети, че нямаше да има препирни. Ливия обаче му се стори тъжна.

— През цялото време вкъщи ли си стоя, за да ме чакаш?

— Не. Обади ми се Беба, каза, че Мими е в болница. Отидох да го видя.