Андреа Камилери
Търпението на паяка (18) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

17.

Вилата, погледната отвън, беше потънала в мрак и приличаше на тъмна грамада на фона на почернялото от облаци нощно небе. Докторът беше отворил градинската врата и стоеше пред нея в очакване на колата на комисаря. Монталбано влезе, паркира и слезе, но остана в градината, за да изчака Мистрета да заключи вратата. Само от един прозорец с притворени капаци се процеждаше слаба светлина, този на покойната, при която съпругът и дъщерята щяха да прекарат нощта в бдение. Едната от панорамните врати на хола беше затворена, а другата притворена, но светлината, която проникваше през процепа и стигаше чак до градината, беше мъждива, защото централният полилей не беше запален.

— Заповядайте.

— Предпочитам да останем навън. Ако започне да вали, ще влезем — каза комисарят.

Придвижиха се мълчаливо към дървените пейки и седнаха както миналия път. Монталбано извади кутия цигари.

— Искате ли?

— Не, благодаря. Реших да не пуша повече.

Виждаше се, че под давление на отвличането както чичото, така и племенницата му бяха дали своите обети.

— Какво толкова спешно имате да ми казвате?

— Брат ви и Сузана къде са?

— В стаята на снаха ми.

Кой знае дали бяха отворили прозореца, за да проветрят стаята. Кой знае дали все още се усещаше онзи плашещ, непоносим, гъст мирис на лекарства и болест.

— Знаят ли, че съм тук?

— Казах на Сузана. На брат си — не.

За колко ли още неща продължаваше да бъде държан в неведение клетият геолог?

— И така, ще ми кажете ли?

— Трябва преди това да направя едно предисловие. Не съм тук в ролята на служебно лице. Но мога да стана, ако поискам.

— Не ви разбрах.

— Ще разберете. Зависи от отговорите ви.

— Тогава се решете и ми задайте въпросите си.

Точно в това се състоеше трудността. Първият въпрос беше като първата крачка по път без връщане назад. Затвори очи, така или иначе, онзи не можеше да го види, и започна.

— Имате ли пациент, който живее в една къщурка на пътя за Галота, онзи, на когото, след като тракторът му се е обърнал…

— Да.

— Знаете ли клиниката „Добрият пастир“, която е на четири километра от…

— Що за въпроси! Разбира се, че я знам. Ходя често в нея. И какво от това? Искате да направите списък на пациентите ми ли?

Не. Никакъв списък на пациентите. „Човекът е като магарето.“ А ти в онази нощ, в джипа, с цялата кръв, която се е качила в главата ти заради това, което правиш, с думкащото като лудо сърце, защото трябва да оставиш каската и раницата на две различни места, по кои пътища ще тръгнеш, ако не по тези, които познаваш? Струва ти се, че не си ти този, който управлява колата, а колата е тази, която управлява теб…

— Исках просто да отбележа, че каската на Сузана е намерена на черния път, който води към къщурката на вашия пациент, а раницата й е открита почти пред вратата на клиниката „Добрият пастир“. Знаехте ли го?

— Да.

Майчице свята, каква грешна стъпка! Никога не би предположил.

— И как го разбрахте?

— От вестниците, от телевизията, не си спомням.

— Невъзможно е. Вестниците и телевизиите никога не са говорили за тези открития. Успяхме да направим така, че да не изтече никаква информация по този въпрос.

— Почакайте! Сега се сетих! Вие ми го казахте, докато седяхме тук, на същата тази пейка!

— Не, докторе. Казах ви само, че тези предмети са били намерени, но не ви казах къде. И знаете ли защо? Защото не ме попитахте.

И това беше развръзката, която в тогавашния им разговор бе доловил като някакво неловко положение, което на момента не си бе обяснил. Въпрос, който щеше да е напълно естествено да зададе, но всъщност не го бе направил. Дори спря да поддържа разговора… като липсващ ред в страница. Ама как, след като дори Ливия го бе попитала къде е намерил романа на Сименон! Но въпросът бе пропуснат, защото докторът е знаел много добре къде са били оставени каската и раницата.

— Но… комисарю! Може да има десетки обяснения за това защо не съм ви попитал къде! Давате ли си сметка за психическото състояние, в което се намирах? Искате да изградите тежко подозрение върху една много фина нишка от…

— … паяжина, така ли е? Нямате представа колко уместна е метафората ви. Трябва да знаете, че моите разсъждения първоначално се крепяха на логическа нишка, по-тънка и от паяжина.

— Щом казвате…

— Да. И се отнася за поведението на вашата племенница. За нещо, което ми каза Франческо, бившият й приятел. Знаете ли, че Сузана го е изоставила?

— Да. Вече ми беше говорила за това.

— Аргументът е деликатен. Гледам на него с известна съпротива, но…

— Но трябва да си вършите професионално работата?

— Мислите ли, че ако си вършех работата професионално, щях да се държа по този начин? Изречението, което исках да кажа, завършва така: „… но искам да разбера истината“.

Докторът не отвърна.

В този момент в рамката на френския прозорец се очерта женска фигура, която пристъпи крачка напред и спря.

О, Боже, кошмарът се завръщаше! Беше глава без тяло, с дълги руси коси, витаеща във въздуха! Съвсем същата, каквато я видя в средата на паяжината! Но веднага разбра, че Сузана беше облечена с черни дрехи, в строг траур, и роклята й се сливаше с нощната тъма.

Момичето се задвижи отново, тръгна към градината и седна на една пейка. Светлината не достигаше дотам и за косите й само можеше да се гадае по не толкова наситеното с мрак петно. Не поздрави. И Монталбано реши да продължи напред, държейки се така, сякаш нея я нямаше.

— Както се случва между гаджета, Сузана и Франческо са водили полов живот.

Докторът се почувства неудобно и се раздвижи.

— Нямате никакво право да… А пък и какво значение има това за разследването? — попита раздразнено.

— Има значение. Вижте, Франческо ми каза, че винаги той е бил този, който е настоявал, разбирате ме какво искам да кажа, нали? Но всъщност в деня, когато Сузана е била отвлечена, тя е била тази, която е поела инициативата.

— Комисарю, наистина не мога да разбера какво общо има сексуалното поведение на племенницата ми? Питам се дали разсъждавате нелогично и дали осъзнавате това, което говорите? Връщам се към въпроса: какво значение има?

— Има значение. Според Франческо може би Сузана е имала някакво предчувствие… но аз не вярвам в предчувствията, било е нещо друго.

— Какво е било според вас? — попита саркастично докторът.

— Сбогуване.

Какво беше казала Ливия вечерта преди да отпътува? „Това са последните часове, които можем да прекараме заедно. И нямам намерение да ги пропилявам.“ Искаше да правят любов. И като си помислиш, че ставаше дума само за една кратка раздяла между тях двамата. Какво оставаше, ако всъщност се отнасяше за окончателно сбогуване! Защото в главата на Сузана вече се е въртяла мисълта, че нейният план, независимо дали щеше да свърши добре, или зле, неминуемо предполагаше край на тяхната любов. Това беше безкрайно високата цена, която трябваше да плати.

— Защото два месеца по-рано тя вече е била направила запитване за пътуване до Африка. Два месеца. Със сигурност, откакто й е хрумнала онази идея.

— Ама каква идея? Слушайте, комисарю, не ви ли се струва, че злоупотребявате с…

— Уведомявам ви — каза ледено комисарят, — че грешите с въпросите толкова, колкото и с отговорите си. Дойдох тук със свалени карти, за да поговоря с вас и да ви споделя моите подозрения… напротив, не, моята надежда.

Защо бе използвал думата „надежда“? Защото беше тази, която бе наклонила везната на едната й страна, в полза на Сузана. Защото тази дума го беше убедила напълно.

Тази дума изуми тотално доктора, който не беше в състояние да каже нищо. И в тишината, от тъмното, за пръв път долетя гласът на момичето, несигурен, но сякаш изпълнен с надежда. Глас, който можеше да разбие сърцето ти.

— Казахте… надежда?

— Да. Надежда, че и най-силната омраза е способна да се превърне в силна обич.

Откъм пейката, на която бе приседнало момичето, се чу нещо като изхлипване, което веднага бе потиснато. Монталбано запали цигара и видя на светлината от запалката, че ръката му леко трепереше.

— Искате ли цигара? — попита той доктора.

— Казах ви, че не искам.

Двамата братя Мистрета бяха непоклатими в решенията си. По-добре така.

— Знам, че не е имало никакво отвличане. В онази вечер, вие, Сузана, за да се върнете у дома, сте минали по различен маршрут, по онзи безлюден коларски път, където ви е чакал чичо ви с джипа си. Оставили сте моторчето, качили сте се в колата му и сте се свили отзад. Отправили сте се към вилата на доктора. Там, в онази постройка до къщата, отдавна сте били приготвили всичко: провизии, легло. Домашната помощница не е имала никаква причина да стъпва в нея. А пък и на кого би му хрумнало да търси отвлечената в къщата на чичо й? Там сте направили записите, между другото, вие, докторе, подправяйки гласа си, говорехте за милиарди, трудно е след определена възраст да се свикне с пресмятането в евро. Там сте направили полароидната снимка и сте написали отзад на гърба й онова изречение, опитвайки се да пишете колкото е възможно по-красиво, защото почеркът ви, като на всички медици, е нечетлив. Никога не съм влизал в тази селскостопанска постройка, докторе, но съм напълно сигурен, че в нея има телефонно разклонение, което е било инсталирано наскоро…

— Откъде знаете? — попита Карло Мистрета.

— Знам, защото сте имали наистина гениалното хрумване да отклоните от себе си евентуалните подозрения. Възползвали сте се на мига от тази възможност. След като е узнала, че ще дойда във вилата, Сузана е направила телефонното обаждане със записаното послание, онова със сумата за откупа, докато съм говорел с вас. Аз долових шума, който се чува, когато се вдигне слушалката на друг телефонен апарат от същата линия, но не можах да схвана веднага откъде идва. В крайна сметка не представлява никаква трудност да се получи потвърждение за това, достатъчно е само да се направи запитване до телекомуникационната компания дали този номер има дериват. И това може да се окаже едно от доказателствата, докторе. Искате ли да продължа?

— Да — Сузана беше тази, която отговори.

— Знам дори, защото ми го казахте вие, докторе, че в тази пристройка има неизползваемо помещение за мачкане на грозде. А до него задължително трябва да има и съседно помещение, в което да се намира ваната за ферментация на ширата. Готов съм да се обзаложа също така, че това помещение е снабдено с прозорец, който вие, докторе, сте отворили, преди да направите снимката, за да влезе светлина, защото е било ден. Също така, за да осветите още по-добре вътрешността на циментовата вана, сте използвали лампа с удължител. Но сте пренебрегнали един детайл в тази старателно подготвена и убедителна театрална постановка.

— Детайл?

— Да, докторе. На полароидната снимка точно под ръба на ваната се вижда нещо като пукнатина. Накарах да увеличат този детайл. Оказа се, че не е пукнатина.

— Какво е тогава?

Усети, че и Сузана беше на ръба да му зададе този въпрос. Все още не разбираха грешката, която бяха направили. Предугади обръщането на главата на доктора към Сузана и въпроса, който трябваше да изразяват очите му, но не можеше да го види.

— Стар градусомер за ширата. Неразличим, покрит с гъсти паяжини, почернял, закачен за стената и почти слял се с нея. И затова невидим за очите. Но е там, все още е там. И това е решаващото доказателство. Достатъчно е само да се изправя, да вляза вътре, да вдигна телефона, да кажа на двама от моите хора да дойдат, за да ви охраняват, да се обадя на съдия-следователя, за да ми издаде заповед за обиск, и да отида да претърся вилата ви, докторе.

— Ще бъде добра крачка в кариерата ви — каза язвително Мистрета.

— Още веднъж правите голяма грешка. Кариерата ми не се нуждае повече нито от крачка напред, нито от крачка назад. Това, което се опитвам да направя, не го правя заради вас.

— Заради мен ли го правите?

Гласът на Сузана сякаш бе изпълнен с удивление.

Да, заради теб. Защото съм запленен от качеството, силата и чистотата на омразата ти, впечатлен съм от пъкления план, който се е родил в главата ти, от хладнокръвието, смелостта и търпението, с които си изпълнила каквото си искала, въпреки че си била наясно с цената, която трябва да платиш, и вече си готова да платиш. Но го направих и заради себе си, тъй като не е справедливо винаги да има някой, който да страда, и друг, който да тържествува, че е разкрил истината в името на някакъв си закон, но с цената на чуждото страдание. Възможно ли е човек, стигнал вече до края на кариерата си, да се разбунтува срещу правилата, за чието спазване е допринасял?

И тъй като комисарят не отговаряше, момичето изрече нещо, което дори не беше въпрос.

— Медицинската сестра ми каза, че сте поискали да видите мама.

Да, поисках да я видя. Да я видя в леглото й променена изцяло, тялото й — вече не тяло, а почти като някакъв предмет, предмет обаче, който стенеше, който ужасяващо се измъчваше… Исках да видя мястото, където омразата ти е започнала да пуска корени, да расте неспирно, докато в стаята все повече е нараствала вонята от лекарствата, екскрементите, потта, болестта, повърнатото, гнойта, гангрената, която е унищожавала сърцето на този предмет, който се намираше в леглото, но тогава не разбрах ясно омразата ти, с която си заразила онези, които са ти близки… не, баща ти — не, баща ти никога не е знаел нищо, никога не е знаел, че всичко е само преструвка, и болезнено е страдал за отвличането ти, което е смятал за истинско… но може би това е била цената, която е трябвало да се плати и която е трябвало да накараш другите да платят, защото истинската омраза, както любовта, не се спира дори пред отчаянието и плача на онзи, който е невинен.

— Исках да си обясня.

Откъм морето загърмя. Светкавиците бяха далече, но дъждът се приближаваше.

— Защото идеята й да отмъсти на вуйчо си, инженера, е започнала да се оформя у нея през една от онези ужасяващи нощи, които е прекарвала там вътре, за да обгрижва майка си. Не е ли така, Сузана? Първо й се е сторило, че тя е плод на умората, унинието и отчаянието й, но й е било все по-трудно да я изтрие от съзнанието си. И тогава, почти за да измами времето, е започнала да мисли как да осъществи тази фикс идея. Планирала е нещата нощ след нощ. И е поискала от чичо си да й помогне, защото…

Спри! Това „защо“ не бива да го казваш. Хрумна ти точно в този момент, но трябва да поразмислиш върху него, преди да…

— Кажете го — каза бавно, но решително докторът. — Защото Сузана беше разбрала, че аз винаги съм бил влюбен в Джулия. Безнадеждна любов, която обаче ми попречи да имам свой живот.

— Следователно вие, докторе, сте сътрудничили активно в съсипването на имиджа на инженер Перуцо с отличната ви манипулация на общественото мнение. А последният ви удар е бил замяната на пълния с пари куфар с пътническата чанта, натъпкана с хартийки.

Започна да вали. Монталбано се изправи.

— Но преди да си тръгна, заради моята съвест… — Гласът му бе прозвучал твърде тържествено, но не успя да го промени. — Заради моята съвест не мога да позволя онези шест милиарда да останат при…

— При нас? — завърши Сузана. — Парите вече не са тук. Не задържахме дори сумата, която мама му е дала назаем и никога не й беше върната. Чичо Карло се погрижи за парите с помощта на един свой пациент, който никога няма да проговори. Бяха разпределени и по-голямата част от тях вече са прехвърлени в чужбина. Мисля, че вече са прехвърлени, при това анонимно, към петдесетина благотворителни организации. Ако искате, ще вляза вътре, за да взема списъка и да ви го покажа.

— Добре — каза комисарят. — Аз си тръгвам.

Забеляза смътно, че докторът и момичето също се надигнаха.

— Ще дойдете ли утре на погребението? — попита Сузана. — Бих се радвала, ако…

— Не — каза комисарят. — Надявам се само, че вие, Сузана, няма да изневерите на надеждата.

Осъзна, че говореше с думите на старец, но този път му беше през „оная работа“.

— Пожелавам ви късмет! — каза полугласно.

Обърна им гръб, отиде при колата, отвори я, запали мотора и потегли, но трябваше да спре пред заключената градинска врата. Под усилващия се дъжд видя да идва момичето, чиито коси сякаш запламтяха като огън под светлината на фаровете. Отвори му вратата, но без да се обърне, за да го погледне. Той също не завъртя глава.

* * *

По пътя за Маринела дъждът заваля като из ведро. В един момент му се наложи да спре, защото чистачките не можеха да смогнат. После дъждът изведнъж спря. Влизайки в трапезарията, си даде сметка, че е оставил балконската врата отворена и подът се беше наводнил. Трябваше да се захване с подсушаването му. Запали външната лампа и излезе. Поройният дъжд беше отнесъл паяжината, а клоните на храста блестяха, обсипани в сияйни капки.