Андреа Камилери
Търпението на паяка (11) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

10.

Изпита болка от незабавно обзелата го ревност. Абсурдна, разбира се, но не можеше да направи нищо. Възможно ли бе Ливия да е тъжна, защото Мими лежи в болницата?

— Как е?

— Има две счупени ребра. Утре ще го изпишат. Ще се лекува вкъщи.

— Вечеря ли?

— Да, не можех да те чакам — каза Ливия и се изправи.

— Къде отиваш?

— Отивам да ти стопля…

— Ама не. Ще си взема нещо от хладилника.

Върна се с чиния, пълна с кашкавал от Рагуза и два вида маслини — сушени и киснали в саламура. В другата си ръка държеше чаша и бутилка вино. Хляба беше взел под мишница. Седна. Ливия гледаше морето.

— Не мога да спра да мисля за отвлеченото момиче — каза тя, без да се обръща. — И не успявам да изтръгна от главата си един факт, който ми каза първия път, когато говорихме за отвличането.

Донякъде Монталбано се почувства успокоен. Ливия беше натъжена не за Мими, а за Сузана.

— Какво съм ти казал?

— Че следобеда в деня, когато е била отвлечена, тя е отишла в апартамента на своя приятел да правят любов.

— И какво от това?

— Каза ми също, че всеки път момчето я е подтиквало към това, докато този ден Сузана е била инициаторът.

— Какво означава според теб?

— Че може би е имала някакво предчувствие за това, което е щяло да й се случи.

Монталбано предпочете да не й отговаря, защото не вярваше на предчувствия, предупредителни сънища и неща от този род.

След кратко мълчание Ливия го попита:

— Докъде стигнахте?

— Допреди два часа плавах без компас.

— А сега вече имаш ли?

— Надявам се.

И започна да й разказва какво е разбрал. В края на изложението Ливия го погледна смаяно.

— Не мога да проумея до какви заключения може да стигне човек от историята, която ти е разказал този доктор Мистрета.

— До никакви заключения, Ливия. Но в нея има лъч светлина и много изходящи точки, каквито в началото нямаше.

— Тоест?

— Например че не са искали да отвлекат дъщерята на Салваторе Мистрета, а племенницата на Антонио Перуцо. В това съм повече от убеден. Той е този, който има парици. А и къде пише, че отвличането е направено само с цел откуп, а не и за отмъщение? Когато Перуцо е фалирал, твърде много хора са изпаднали в беда. Техниката, която използват похитителите, е да вкарат бавно в играта Антонио Перуцо. Бавно, за да не се разбере, че още от самото начало са искали да стигнат до него. Онзи, който е организирал отвличането, е знаел какво се е случило между Антонио и сестра му, също така, че Антонио е имал задължения към Мистрета, както и че Антонио, който е кръстник на Сузана…

Внезапно спря, искаше му се да си бе прехапал езика. Ливия го погледна кротко, изглеждаше като ангел.

— Защо не продължаваш? Да не ти мина през ума, че и ти прие да си кръстник на сина на един престъпник и затова ще трябва да се натовариш с тежки отговорности?

— Моля те, искаш ли да оставим настрана този разговор?

— Не, ще продължим.

Продължиха, скараха се, сдобриха се и отидоха да си легнат.

В три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди пружината на времето изхвърча. Но този път „цък“ прозвуча някъде далече и го събуди едва наполовина.

* * *

Изглежда, комисарят беше говорил с „клюкарките“. Всъщност във Вигата и околностите има поверие, че гаргите, кресливите птици, съобщават на който умее да ги разбира последните новини около историите, които се случват на хората, защото те от своя птичи поглед имат ясна представа за всичко. Факт е, че към десет часа на следващата сутрин, докато Монталбано беше в полицейското управление, избухна буквално големият бум. Обади му се Минутоло.

— Знаеш ли нещо за „Телевигата“?

— Не. Защо?

— Защото са прекъснали излъчванията. Върви само надпис, който казва, че след десет минути ще има извънредна информационна емисия.

— Вижда се, че им е харесало.

Затвори и се обади на Николо Дзито.

— Каква е тази история с извънредната емисия?

— Нищо не знам.

— На вас похитителите обадиха ли ви се?

— Не. Но след като миналия път не им удовлетворихме исканията…

Когато пристигна в кафенето, телевизорът вече бе пуснат и се виждаше надписът. Имаше трийсетина човека, навярно и те в очакване на извънредната емисия, може би мълвата се беше разнесла мълниеносно. Буквите изчезнаха, започна „шапката“ на новините, а отгоре пишеше „Извънредна емисия“. Когато заставката свърши, се появи свитото като кокоше дупе личице на Пипо Рагонезе.

— Скъпи телевизионни зрители, преди час със сутрешната поща в редакцията пристигна един съвсем обикновен плик, изпратен от Вигата, но без данни за подателя, а адресът ни беше написан с печатни букви. В него имаше снимка, направена с апарат „Полароид“. На нея се вижда Сузана като пленница. Не сме в състояние да ви покажем фотографията, защото се съобразихме със закона и я изпратихме незабавно на магистрата, който ръководи разследването. Смятаме обаче, че като журналисти имаме дълг да ви информираме за този факт. Момичето има тежка верига на крака и се намира на дъното на нещо като пресъхнал бунар. Върху очите й няма превръзка, нито пък устата й е запушена. Седнала е на земята върху някакви парцали, със стиснати между ръцете колене и гледа нагоре, плачейки. Отзад на снимката, все така с печатни букви, е написано загадъчното изречение: „На този, който трябва да отговаря“.

Направи пауза, камерата го показа в едър план. Възможно най-едрия. На Монталбано му се стори, че от устенцата на Рагонезе всеки момент щеше да излезе топло-топло едно яйце.

— Веднага щом научихме за отвличането на клетото момиче, нашата усърдна редакция се залови за работа. Запитахме се какъв смисъл има да се отвлича девойче, чието семейство изобщо не е в състояние да плати откупа му. Със сигурност обаче той не е адресиран до баща му, а навярно до кръстника му. Към него е отправена и фразата на гърба на снимката: „На този, който трябва да отговаря“. Ние, само заради уважението, което винаги сме проявявали и ще продължаваме да проявяваме към личния живот на хората, няма да съобщим името му. Но го умоляваме да се намеси както трябва и както може, при това незабавно.

Лицето на Рагонезе изчезна и в бара настана мълчание. Монталбано излезе и се върна в полицейското управление. Похитителите бяха получили това, което искаха. Току-що беше влязъл, и Минутоло пак му се обади.

— Монталбано? Съдия-следователят тъкмо ми изпрати снимката, за която преди малко говореше онзи рогоносец. Искаш ли да я видиш?

* * *

В хола на вилата беше само Минутоло.

— Фацио?

— Слезе в градчето, трябвало да подпише някакви документи по банковите си сметки — отговори Минутоло, подавайки му снимката.

— А пликът?

— Криминолозите са го задържали.

На фотографията, за разлика от това, което бе разказал Рагонезе, се забелязваха няколко различия. Най-напред, беше повече от очевидно, че не става дума за бунар, а за нещо като циментова вана, дълбока поне три метра. Разбира се, неизползвана от дълго време, защото отляво, точно отгоре, от самия й ръб, започваше дълга около четирийсет сантиметра цепнатина, която се спускаше към дъното и се разширяваше в долната си част.

Сузана се намираше в позата, в която бе описана, но не плачеше. Напротив. В изражението й Монталбано долови още по-голяма решителност от тази, която бе забелязал в предишната снимка. Седеше, но не върху парцали, а върху стар матрак.

Нямаше никаква верига на глезена й. Веригата си я беше измислил Рагонезе просто да внесе колорит, както се казва. Никога, ама никога момичето не би могло да излезе оттам само. До нея, но почти на втори план се виждаха чиния и пластмасова чаша. Дрехите й бяха същите както когато я бяха заловили.

— Баща й видя ли я?

— Майтап ли си правиш с мен? Не само че не съм му показал снимката, но дори и извънредната емисия по телевизията му попречих да види. Казах на медицинската сестра да не го пуска да излиза от стаята.

— А чичото поне уведоми ли го?

— Да, но ми отговори, че не може да дойде по-рано от два часа.

Докато задаваше въпроси, комисарят продължаваше да се взира в снимката.

— Вероятно я държат във вана, събираща дъждовна вода, но вече неизползваема — каза Минутоло.

— Сред полето ли? — попита го комисарят.

— Е, да. Може би някога и във Вигата е имало от тези вани, но сега изобщо не ми се вярва. А пък и устата й не е запушена. Може спокойно да започне да вика. В населено място крясъците й ще бъдат чути.

— Ако трябва да сме съвсем точни, те и превръзка на очите не са й сложили.

— Нищо не означава това, Салво. Твърде е възможно, когато ходят да я наглеждат, да си слагат от онези маски, които имат само дупка за очите.

— За да я свалят долу, изглежда, са използвали подвижна стълба — каза Монталбано. — Спускат я, когато се налага да излезе. Вероятно й дават да яде, като и храната спускат в панер, вързан за дълъг канап.

— Тогава, ако и двамата сме на едно мнение — каза Минутоло, — ще поискам от началника на полицията да засили претърсванията на полските райони. Най-вече из къщите на селяните. Снимката поне ни послужи, за да разберем, че не я държат в някоя пещера.

Монталбано понечи да му я върне, но размисли и продължи да я гледа внимателно.

— Има ли нещо, което ти се струва странно?

— Светлината — отговори Монталбано.

— Използвали са каквато лампа са имали подръка!

— Съгласен съм. Но не каквато и да е лампа.

— Не ми казвай, че са използвали прожектор!

— Не, боравили са с лампа като на автомонтьорите… сещаш ли се, от онези с удължителите… когато трябва да огледат някой двигател в гаража. Виждаш ли тези равномерни сенки, които се пресичат… те са от телената решетка пред лампата, която я предпазва при удари.

— И какво от това?

— Но мен тази светлина не ме притеснява. Трябва да е имало някакъв друг светлинен източник, който е хвърлил сянката върху противоположния ръб. Виждаш ли я? Сега ще ти обясня как стоят нещата. Онзи, който е правил снимката, не стои прав на самия ръб, а зад него, приведен напред, за да може обективът му да хване Сузана, която е на дъното. Това означава, че ръбовете на ваната са доста широки и леко повдигнати над земята. За да се проектира подобна сянка, е необходимо зад гърба на човека, който е снимал, да е имало светлина. Обърни внимание обаче, че ако светлината е била по-ярка, сянката щеше да е по-силна и по-видима.

— Не разбирам накъде биеш.

— Че зад гърба на фотографа е имало отворен прозорец.

— И какво от това?

— Логично ли е според теб да започнат да снимат отвлеченото момиче на отворен прозорец, без да са му запушили устата?

— Това потвърждава моята хипотеза! Че ако я държат в някоя изолирана селска къща в полето, тя може да крещи колкото си иска! Никой обаче няма да я чуе, дори и всичките прозорци да са отворени!

— Хм… — каза Монталбано, обръщайки снимката.

НА ТОЗИ, КОЙТО ТРЯБВА ДА ОТГОВАРЯ

Написано беше с печатни букви, с писалка и от човек, който със сигурност е свикнал да използва книжовния италиански език. Но в начина му на писане имаше нещо странно и пресилено.

— И аз го забелязах — каза Минутоло. — Не му се е занимавало да подправя почерка си, по-скоро е бил левичар, струва ми се, който се е мъчил да пише с дясната ръка.

— На мен ми прилича на забавен почерк.

— Тоест?

— Не знам как да ти го обясня. Сякаш някой, който пише грозно, почти неразбираемо, се опитва да изрисува ясно всяка буква и затова му се е наложило да забави естествения ритъм на писането си. Но има и нещо друго. Буквата О на „отговаря“ е написана върху друга буква. Ясно се вижда, че първо е бил написал П. В главата му може би се е въртял изразът „На този, който трябва да плати“, но го е променил на „На този, който трябва да отговаря“. Така го е докарал по-добре. Който е отвлякъл или е накарал да отвлекат Сузана, не е някакъв си поплювко, а човек, знаещ твърде добре значението на думите.

— Много си прозорлив — каза Минутоло. — Но в крайна сметка докъде ще ни отведат тези твои изводи?

— В крайна сметка доникъде.

— Тогава искаш ли да обмислим какво да направим? Според мен на първо място е установяването на контакт с Антонио Перуцо. Съгласен ли си?

— Напълно. Имаш ли му номера?

— Да. Докато те чаках, се сдобих с информацията. И така, в настоящия момент Перуцо има три или четири дружества, чието общо седалище или нещо като централа се намира във Вигата и се нарича „Прогрес Италия“.

Монталбано се ухили ехидно.

— Какво има?

— Не би могло да е иначе! Винаги в крак с времето. Италианският прогрес, поверен в ръцете на мошеник!

— Грешиш, защото официално всичко се води на името на съпругата му, Валерия Кузумано. Дори и да съм убеден, че кракът на госпожата никога не е стъпвал в този офис.

— Добре, сега телефонирай — подкани Монталбано.

— Не, обади се ти. Уреди си среща и отивай да поговориш с него. Ето ти номера.

Върху листчето, което му подаде Минутоло, телефонните номера бяха четири. Избра да набере този, който отговаряше на „генерална дирекция“.

— Ало? Комисар Монталбано съм. Трябва да говоря с инженера.

— Кой?

— Повече от един ли са?

— Разбира се, инженер Ди Паскуале и инженер Никотра.

А скъпият Антонио какъв беше, призрак?

— В действителност исках да говоря с инженер Перуцо.

— Инженерът е извън…

Монталбано изведнъж се нервира.

— Извън офиса? Извън града? Извън себе си? Извън…

— Извън града — прекъсна го секретарката, сдържана и леко обидена.

— Кога се връща?

— Не мога да ви кажа.

— Къде е отишъл?

— В Палермо.

— Знаете ли къде е отседнал?

— В „Екселсиор“.

— Има ли мобилен телефон?

— Да.

— Ще ми го дадете ли?

— Наистина не знам дали…

— Тогава знаете ли какво ще направя? — попита я през зъби Монталбано, като човек, който току-що е бил намушкан в тъмното с нож. — Ще дойда при вас, за да ви попитам лично.

— Не, не, незабавно ще ви го дам!

Веднага щом се сдоби с него, се обади в „Екселсиор“.

— Инженерът не е в хотела.

— Знаете ли кога ще се върне?

— В интерес на истината, дори и тази нощ не се прибра.

Мобилният му телефон се оказа изключен.

— А сега какво ще правим? — попита Минутоло.

— Ще си ударим по една хубава чекия — каза все още нервираният Монталбано.

В този момент се появи Фацио.

— Из градчето вече се разнасят мълви! Всички говорят само за инженер Перуцо, вуйчото на момичето. Въпреки че по телевизията не съобщиха името му, до един са разбрали за кого става въпрос. Разделили са се на два лагера: в единия казват, че инженерът е този, който трябва да плати откупа, а в другия, че той няма никакви задължения към племенницата си. Но първите са доста повече. В кафене „Кастильоне“ дори за малко да се сбият.

— И са успели да прецакат Перуцо — беше коментарът на Монталбано.

— Ще наредя да започнат да подслушват телефоните му — каза Минутоло.

* * *

Малко оставаше и дъждът от небето, който бе започнал да се излива върху инженер Перуцо, да се превърне в истински вселенски потоп. Инженерът обаче този път не бе успял навреме да си подготви Ноевия ковчег.

Отец Станцила, най-старият и мъдър свещеник в градчето, отговаряше на всички вярващи, които отиваха да се срещнат с него в църквата, за да го питат какво мисли. А той беше категоричен, че не може да има никакво съмнение, нито човешко, нито божие: вуйчото трябва да плати откупа, защото той е кръстникът на момичето. А пък и плащайки исканата от похитителите сума, нямаше да стори друго, освен да върне на майката и бащата на Сузана голяма част от това, което им беше измъкнал с измама. И разказваше на всички историята със заема от двата милиарда, за която беше напълно в течение, знаеше дори и най-малките подробности. Всъщност нещата и без това бяха объркани, а той още повече ги объркваше. Монталбано имаше късмет, че Ливия не бе завързала приятелство с някои от онези жени, които постоянно киснат в църквата, защото можеха да й докладват мнението на отец Станцила.

Николо Дзито от „Свободна мрежа“ разгласи на всички, наляво и надясно, че инженер Перуцо, изправен пред своя неотменим дълг, бе станал неоткриваем. Още веднъж не бе изменил на себе си. Бягството му обаче, когато се касаеше за проблем на живот и смърт, не само не го освобождаваше от отговорност, но я утежняваше още повече.

Пипо Рагонезе от „Телевигата“ обяви, че дори и да е бил жертва на червената магистратура, инженерът бе успял да възвърне отново финансовото си състояние благодарение на тласъка, даден от новото правителство на частното предприемачество. Затова негов морален дълг било да покаже, че доверието на банките и институциите към него е непокътнато. Особено при положение че за никого не беше тайна бъдещата му кандидатура на изборите за народни представители от листата на онези, които обновяваха Италия. Бягството му беше действие, което можеше да се изтълкува като пренебрегване на общественото мнение и да има фатални последици за неговите политически стремежи.

Титоманлио Джаридзо, достопочтен бивш президент на съда в Монтелуза, заяви с решителен глас пред членовете на шахматния клуб, че ако по негово време бяха изправили похитителите в съдебната зала, той със сигурност щеше да им даде твърде тежки присъди, но и да ги похвали, че са изкарали наяве истинското лице на един заслужил авантюрист като инженер Перуцо.

Госпожа Кончета Пицикато, която имаше на рибния пазар сергия с табела, на която пишеше: „При хиромантката и ясновидката Кончета — жива риба“, започна да отговаря на клиентите, които я питаха дали инженерът щеше да плати откупа, по следния начин: „Който на кръвните си роднини прави злини, умира, изяден от шопари“.

* * *

— Ало? „Прогрес Италия“ ли е? Комисар Монталбано се обажда. Случайно да сте получили някаква вест от инженера?

— Никаква. Никаква.

Гласът на момичето беше същият, но сега звучеше по-остро, почти истерично.

— Ще се обадя отново.

— Не, вижте, ще бъде напразно. Инженер Никотра нареди да изключим телефоните след десет минути.

— Защо?

— Получаваме десетки телефонни обаждания… оскърбления, непристойни думи.

Още малко и щеше да се разплаче.