Андреа Камилери
Търпението на паяка (4) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

3.

Геологът го погледна учудено.

— А какво друго може да е?

— Искам да ви предупредя, че ще съм принуден да правя предположения, дори и неприятни.

— Разбирам.

— Един въпрос: съпругата ви нуждае ли се от активно обгрижване?

— Непрекъснато, ден и нощ.

— Кой се грижи за това?

— Сузана и аз, на смени.

— Откога е в това състояние?

— Влоши се преди около шест месеца.

— Как мислите, не е ли възможно нервната система на Сузана, подложена толкова дълго на изпитания, да се е сринала изведнъж?

— Какво искате да кажете?

— Не е ли възможно момичето, виждайки майка си в това положение, изнурено от недоспиването и ученето, да е избягало доброволно от ситуацията, която повече не е било в състояние да понася?

Отговорът беше незабавен.

— Изключено. Сузана е силна и великодушна. Не би ми причинила тази… болка. Никога. А пък и къде би могла да отиде, за да се скрие?

— Имала ли е пари в себе си?

— Хм… Най-много трийсетина евро.

— Няма ли роднини, приятели, към които да е привързана?

— Сузана посещаваше само дома на брат ми, но рядко. Също така се срещаше с онова момче, което ми помогна да я потърсим. Ходеха заедно на кино или на пицария. Нямаше други, с които да е била близка.

— А приятелката, при която е ходела, за да учат заедно?

— Мисля, че е само нейна състудентка.

Сега навлизаше в трудната част и се налагаше да задава предпазливо въпросите си, за да не наскърби още повече този наранен човек. Монталбано вдиша тежко сутрешния въздух, който въпреки всичко бе приятен и благоуханен.

— Кажете ми, гаджето на дъщеря ви… как се казва?

— Франческо. Франческо Липари.

— Сузана разбираше ли се с Франческо?

— Доколкото знам, принципно — да.

— Какво значи „принципно“?

— Означава, че понякога я чувах как се карат по телефона… но за глупости, за неща, типични за младите влюбени.

— Не е ли възможно Сузана да е срещнала някого, който тайно да се е навъртал около нея, убеждавайки я да…

— … да го последва, това ли имате предвид? Комисарю, Сузана винаги е била честно момиче. Ако е била започнала някаква друга връзка, повече от ясно е, че е щяла да уведоми Франческо и да се раздели с него.

— Значи, вие сте сигурен, че става дума за отвличане?

— За съжаление — да.

На вратата на вилата се показа Фацио.

— Какво има? — попита го геологът.

— Чух звънеца от горе.

Мистрета се втурна към къщата, а Монталбано замислен го последва, но без да бърза. Влезе в хола и се запъти към свободния фотьойл пред телефона.

— Горкият човечец! — каза Фацио. — Толкова, ама толкова ми е жал за този клетник Мистрета!

— Не ти ли се струва странно, че похитителите все още не са се обадили? Вече е почти десет часа.

— Не съм специалист по отвличанията на хора — каза Фацио.

— Нито аз, нито пък Мими.

Както се казва: говорим за вълка, а той в кошарата. Точно в този момент влезе Мими.

— Нищо не открихме. Ами сега какво ще правим?

— Уведоми за отвличането всички, които трябва да бъдат уведомени. Дай ми адреса на годеника на Сузана, а също името и адреса на момичето, с което са учили заедно.

— А ти? — попита Мими, докато пишеше върху едно листче това, което му беше поръчал Монталбано.

— Аз ще се сбогувам с господин Мистрета веднага щом се върне, и отивам в полицейското управление.

— Ама не си ли в болнични? — продължи с въпросите си Мими. — Накарах те да дойдеш само за съвет, а не…

— А ти спокоен ли си да оставиш полицейското управление в ръцете на Катарела?

Отговор не получи, но се възцари тревожна тишина.

— Ако похитителите се обадят, както се надявам, че съвсем скоро ще направят, уведоми ме незабавно — каза с категоричен тон комисарят.

— Защо се надявате, че похитителите ще се обадят скоро? — попита Фацио.

Преди да отговори, комисарят прочете листчето, което му бе дал Ауджело, и го сложи в джоба си.

— Защото само така ще сме сигурни, че отвличането е направено с цел откуп. Нека да си говорим открито. Мотивите за отвличането на момиче като Сузана може да са само два: да се изтръгнат пари за откупа й или да бъде изнасилена. Гало ми каза, че тя е много красиво момиче. Във втория случай възможността да е била убита след изнасилването е твърде голяма.

Смразяващо мълчание. Чуваха се само провлачените стъпки на геолога, който се връщаше. Видя Ауджело.

— Намерихте ли нещо?…

Мими поклати отрицателно глава. Мистрета получи световъртеж и залитна, Мими се спусна бързо и го хвана, за да не падне.

— Ама защо са го направили? Защо? — каза, покривайки лицето си с ръце.

— Как защо? — отговори Ауджело, опитвайки се да го утеши с думи. — Ще видите, че ще поискат откуп, твърде вероятно е съдия-следователят да разреши да го платите и…

— С какво ще го платя? Как ще го платя? — извика отчаяно мъжът. — Не знаят ли всички, че ние живеем с моята пенсия? И единственото нещо, което притежавам, е тази къща?

Монталбано беше близо до Фацио и го чу да шепти:

— Майчице свята! Ами сега…

* * *

Каза на Гало да го остави пред дома на състудентката на Сузана, която се казваше Тина Лофаро и живееше на главната градска улица в доста стара къща на три етажа. Както впрочем и всички останали в центъра. Комисарят тъкмо звънеше на домофонната уредба, когато входната врата се отвори и на прага се появи жена около петдесетте с празна пазарска чанта на колелца.

— Оставете отворено — каза Монталбано.

Госпожата сякаш се поколеба за миг, остана с опъната назад ръка, за да задържи вратата да не се затвори, разкъсвана между любезността и предпазливостта, но след като го изгледа от главата до петите, реши да го пусне и се отдалечи. Комисарят влезе и затвори входната врата зад гърба си. Нямаше асансьор, а на пощенската кутия на семейство Лофаро пишеше номер шест, което означаваше, като се вземе предвид, че на етаж има по два апартамента, да се качи по стълбите чак до третия етаж. Нарочно не беше предупредил за посещението си, защото знаеше от личен опит, че внезапното появяване на представител на закона предизвиква в душата дори и на най-честния човек неудобство и той веднага започва да си задава въпроса: какво ли лошо съм сторил? Защото всички почтени хора непременно решават, че може да са направили нещо нередно, макар и неволно, а нечестните пък са убедени, че винаги постъпват правилно, и затова — почтени или непочтени, всички изпитват неудобство. А това тяхно състояние на духа служи, за да се открият пукнатините в предпазната обвивка на всеки от тях.

Точно по тази причина се надяваше, когато натисна звънеца, че ще му отвори Тина. Хванато натясно, момичето със сигурност щеше да му разкрие дали Сузана е споделила с него някоя своя тайна, която може да се окаже полезна за следствието. Вратата се отвори и се появи грозновата двайсетгодишна девойка, ниска на ръст, доста закръглена, с гарвановочерни коси и очила с дебели стъкла. Със сигурност беше Тина. И това, че я излови внезапно, подейства. Но подейства наопаки.

— Комисар Монт…

— … албано сте! — каза Тина с усмивка до уши. — О, Богородице, каква прелест! Не се надявах да се запозная с вас! Колко хубаво! Цялата се изпотих от вълнение! Какво щастие!

Монталбано се почувства като марионетка без конци, защото не успяваше да се помръдне. Констатираше, учуден, следното явление: момичето пред него бе започнало да вдига пара, водната пара се стелеше навсякъде около него. Тина се разтапяше като бучка масло под лятно слънце. След това подаде потната си ръка на полицая, сграбчи го за китката и започна да го дърпа, докато Монталбано не влезе вътре, а тя затвори вратата. Застана пред него неподвижна, няма, с почервеняло като узряла диня лице, със сключени за молитва ръце и искрящи очи. За миг комисарят изпита усещането, че се е превърнал в образ и подобие на Мадоната от Помпей.

— Бих искал… — осмели се да каже.

— Ама, разбира се! Извинете ме! Заповядайте! — каза Тина, изтръгвайки се с мъка от екстаза и повеждайки го към стандартния за всеки апартамент хол.

— Когато изникнахте от плът и кръв пред мен, малко оставаше да припадна! Как сте? Оправихте ли се? Колко хубаво! Знаете ли, че винаги когато се появявате по телевизията, ви гледам? Чета много криминални романи, вманиачена съм по тях, но вие, комисарю, сте много по-добър дори от Мегре, Поаро и… Едно кафе?

— Кой? — попита отнесено Монталбано.

Тъй като момичето бе говорило почти без прекъсване, комисарят бе чул „Тукафе“ — май беше името на полицай, измислен от един южноамерикански писател, когото не бе чел.

— Ще изпиете ли едно кафе? Навярно точно от това имаше нужда.

— Да, стига да не ви притеснявам…

— Изобщо! Мама излезе да пазарува преди пет минути и съм сама вкъщи, а тази сутрин прислужницата няма да идва, но аз ще ви го приготвя мигновено!

Изчезна. Бяха ли сами в апартамента? Комисарят се обезпокои. Това момиче беше способно на всичко. Чу потропването на чашите в кухнята и нещо като мърморене. С кого ли говореше, след като му бе казала, че няма други хора в апартамента? Сама ли си говореше? Изправи се и излезе от хола, кухнята се намираше зад втората врата вляво, приближи се с тихи стъпки. Тина говореше тихичко по мобилния си телефон.

— … казвам ти, че е тук! Не се шегувам! Появи се пред мен изненадващо! Ако дойдеш до десет минути, ще го завариш със сигурност. Хей, Сандра, чуй ме, уведоми Мануела, която сто на сто ще поиска да дойде и тя. И донеси фотоапарата, така всички ще си направим снимка с него.

Монталбано се върна на мястото си. Само това му липсваше! Три двайсетгодишни девойки, които му се нахвърлят като на рок звезда! Реши да приключи с Тина за по-малко от десет минути. Изпи врялото кафе, изпарвайки устните си, и започна с въпросите. Но ефектът от изненадата се бе провалил и затова комисарят не научи нищо от този разговор.

— Не бих казала, че сме големи приятелки. Запознахме се в университета. Оказа се, че и двете живеем във Вигата, и решихме да учим заедно за първия изпит, затова от месец и малко идваше у нас всеки следобед от пет до осем… Да, мисля, че много обича Франческо… Не, никога не ми е говорила за други момчета… Не, нито пък за такива, които са я ухажвали… Сузана е великодушна, честна, но не може да се каже, че е открита. Всичко таи в себе си… Не, вчера си тръгна както обикновено. И се уговорихме за днес в пет часа… В последно време беше каквато е била винаги. Здравето на майка й бе нейната постоянна тревога. Към седем прекъсвахме ученето за кратка почивка. Сузана използваше случая, за да се обади вкъщи и да попита как е майка й. Да, дори и вчера го направи… Комисарю, абсолютно не ми се вярва, че се касае за отвличане. Затова съм спокойна. О, боже, колко е хубаво да бъда разпитвана от вас! Искате ли да чуете моето мнение? Майчице свята, какво щастие! Комисарят Монталбано иска да чуе моето мнение! И така, мисля, че Сузана се е отдалечила по свое желание от дома си. Ще се върне след няколко дни. Искаше да си почине малко, не можеше повече да издържа на гледката как майка й ден след ден умира… Как така вече си тръгвате? Няма ли да ме разпитвате повече? Не можете ли да почакате пет минути, за да си направим една снимка заедно? Няма ли да ме повикате в полицейското управление? Не?

Изправи се мигновено, виждайки, че комисарят става от стола. И направи движение, което Монталбано изтълкува погрешно като началото на кючек. Ужаси се.

— Ще ви повикам, ще ви повикам — каза, втурвайки се към вратата.

* * *

Като видя внезапното появяване на комисаря, Катарела за малко да припадне.

— Богородице, каква веселба! Богородице, какво удовлетворение да ви видя отново и пак тук, комисерийо!

Току-що бе влязъл в кабинета си, когато вратата се блъсна с всичка сила в стената. Тъй като беше отвикнал, се стресна.

— Какво става?

На прага стоеше Катарела, дишайки тежко.

— Нищо не става, комисерийо. Само дето ръката ми се отплесна.

— Какво искаш?

— А, комисерийо, комисерийо! Радостта от завръщането ви ми го извади от главата! Господин началникът на полицията ви търси по спешност, много по спешност!

— Добре, обади му се и ме свържи с него.

* * *

— Монталбано? Най-напред как сте?

— Благодаря, достатъчно добре.

— Позволих си да ви потърся вкъщи, но вашата… госпожата ми каза… и тогава…

— Слушам ви, господин началник на полицията.

— Разбрах за отвличането. Гадна история, нали?

— Много гадна.

Преувеличенията винаги вършеха добра работа при началника на полицията. Но накъде биеше с този телефонен разговор?

— Всъщност… бих искал да ви помоля да се върнете на работа, имам предвид моментално, и ако, разбира се, сте в състояние да… Господин Ауджело ще трябва рано или късно да започне да координира работите на място, а аз няма с кого да го заместя във Вигата… разбирате ли ме?

— Разбира се.

— Отлично. Уведомявам ви официално, че с разследването по отвличането ще се заеме господин Минутоло, който е от Калабрия…

Как не, Минутоло беше от Али, в района на Месина.

— … и след като е калабриец, разбира от отвличания.

Следователно, следвайки стриктно логиката на началника на полицията Бонети-Алдериги, беше достатъчно някой да е китаец, за да разбира от жълта треска.

— Вие — продължи началникът — не нахълтвайте, както обикновено правите, в полето на другия, моля ви. Ограничете се само с подкрепа или — най-много — правете си вашето странично миниатюрно и автономно разследване, което да не ви уморява много, и то би могло да се влее в онова, основното, на господин Минутоло.

— Бихте ли ми дали някакъв практически пример?

— За какво?

— Как би могло да се влее в това на господин Минутоло.

Забавляваше се, когато се правеше на пълен идиот пред началника на полицията, но проблемът беше, че висшестоящият му наистина го смяташе за пълен идиот. Бонети-Алдериги въздъхна толкова силно, че чак Монталбано го чу. Може би бе по-добре да не продължава с игричката си.

— Извинете ме, извинете ме, мисля, че разбрах. Ако основното разследване се ръководи от господин Минутоло, тогава той ще бъде реката По, а аз притоците й Дора Рипария или Балтея, няма значение. Така ли е?

— Правилно — каза уморено началникът на полицията и затвори телефона.

Единственото положително нещо, излязло от разговора им, беше, че разследването е поверено на Филипо Минутоло, наричан Фифи, интелигентен човек, с когото можеше разумно да се разговаря.

Обади се на Ливия, за да й каже, че е повикан на работа, както и за задачата си да е като притоците Дора Рипария (или Балтея). Ливия не вдигна телефона, най-вероятно беше взела колата и беше отишла да се шляе из Долината на храмовете или в музея, както правеше всеки път, когато идваше във Вигата. Звънна на мобилния й, но той се оказа изключен. Дори ако трябва да бъдем точни, записаният глас му каза, че „абонатът не отговаря“. И препоръчваше след малко пак да го набере. Ама как се достига недостижимият? Само като опитваш и след малко пак опитваш? Обикновено онези от телефонните компании повтаряха безсмислени изрази. Казваха например: търсеният от вас номер не съществува… Ама как си позволяваха да разпространяват подобни твърдения? Всички номера, които човек може да си представи, са съществуващи. Ако отхвърлеше само един номер от безкрайната редица от номера, целият свят щеше да се сгромоляса в хаоса. Тези от телефонните компании даваха ли си сметка за това, или не?

И така, като погледна кое време е станало, осъзна, че беше излишно да се гласи да ходи да яде в Маринела. Нито във фурната, нито в хладилника щеше да намери нещо, приготвено от Аделина. Прислужницата, която беше предупредена за идването на Ливия, нямаше да се появи чак до нейното сигурно отпътуване, защото двете жени си бяха твърде антипатични една на друга.

Канеше се да отиде да похапне в гостилницата „При Енцо“, когато Катарела му каза, че на телефона е господин Минутоло.

— Някакви новини ли, Фифи?

— Никакви, Салво. Обаждам ти се по повод на Фацио.

— Кажи.

— Може ли да ми го заемеш? Знаеш ли, за това разследване началникът на полицията не ми отпусна нито един човек, освен техниците, които нагласиха телефона да може да се подслушва, но и те си тръгнаха. Каза ми, че аз съм достатъчен.

— Защото си калабриец и следователно специалист по отвличанията, така ми обясни господин началникът на полицията.

Минутоло измърмори нещо, което, разбира се, не прозвуча като възвишена възхвала по адрес на началника му.

— И така, ще ми го отстъпиш ли поне до довечера?

— Ако не рухне преди това. Слушай, не ти ли се струва странно, че похитителите все още не са се обадили?

— Не, изобщо. На мен ми се е случвало, в Сардиния например, да изпратят послание чак след седмица, а един друг път…

— Виждаш ли, че си специалист, както казва господин началникът на полицията?

— Ама вървете по дяволите — и ти, и той!

* * *

Монталбано се възползва по най-добрия начин от излизането си през работно време и от факта, че Ливия беше неоткриваема.

— Добре дошли, господин комисар! Идвате точно навреме! — каза Енцо.

По изключение Енцо бе приготвил кускус с осем вида риба, но само за приближени клиенти. Сред тях, естествено, беше и комисарят, който, щом видя ястието пред себе си и усети аромата му, се изпълни с неудържимо вълнение. Енцо го забеляза, но за късмет, се заблуди.

— Комисарю, очите ви блестят. Да нямате случайно температура?

— Да — излъга Монталбано без никакви задръжки.

Опустоши две порции. А после има наглостта да изрече, че няма да откаже и един барбун. Затова разходката до фара се оказа належаща за храносмилането му.

Като се върна в полицейското управление, се обади на Ливия. Гласът от мобилния телефон му каза отново, че абонатът не може да бъде избран. Търпение!

Пристигна Галуцо, за да му съобщи за някакъв обир в супермаркет.

— Извини ме, но господин Ауджело няма ли го?

— Не, комисарю, оттатък е.

— Тогава отивай оттатък и този случай го разкажи на него, преди да бъде ангажиран в „полето на битката“, както обича да казва господин началникът на полицията.

* * *

Беше безсмислено да продължава да се преструва, че изчезването на Сузана започва сериозно да го тревожи. Истинският му страх се коренеше в мисълта, че момичето може да е отвлечено от някой сексуален маниак. И навярно щеше да е по-правилно да подскаже на Минутоло, че трябва да организира незабавно издирването й, вместо да чака телефонно обаждане, което вероятно нямаше да се получи никога.

Извади от джоба си листчето, което му беше написал Ауджело, и набра номера на годеника на Сузана.

— Ало? Дом Липари ли е? Комисар Монталбано съм. Бих искал да говоря с Франческо.

— О, вие ли сте? Аз съм, комисарю.

Имаше нотка на разочарование в гласа му, явно се бе надявал, че му се обажда Сузана.

— Слушайте, бихте ли могли да минете през полицейското управление?

— Кога?

— Може и сега.

— Има ли новини?

Този път разочарованието му беше заменено с тревога.

— Никакви, но бих искал да поговоря малко с вас.

— Идвам веднага.