Андреа Камилери
Търпението на паяка (17) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

16.

Два часа по-късно беше в колата по пътя за Галота с широко отворени очи, защото не си спомняше вече мястото, където трябваше да направи завой. В един момент зърна вдясно отново дървото със закованата върху него табела, на която беше написано с червена боя „Пресни яйца“.

Черният път, който започваше от главното шосе, не водеше другаде освен към къщурката като бяло кубче, в която вече беше ходил. Там и свършваше. От разстояние забеляза, че на равното място пред нея беше спряла кола. Изпълзя по стръмния коларски път право нагоре, спря автомобила си близо до другия и слезе.

Вратата беше заключена, може би момичето беше с клиент, който имаше и други намерения, освен да купува яйца.

Не почука, реши да поизчака, докато изпуши една цигара, облегнат на колата. Докато хвърляше фаса на земята, му се стори, че забеляза нещо, което се показа и изчезна зад миниатюрното прозорче с решетка до входа, което служеше за проветрение на стаята, когато вратата е затворена. Навярно нечие лице. След това вратата се отвори и оттам излезе петдесетгодишен изискан мъж, дебеличък, с очила със златни рамки и почервенял като рак от срам. В ръката си държеше своето алиби: една кора яйца. Отвори колата, качи се и отпраши с висока скорост. Вратата на къщурката остана открехната.

— Защо не влизате, комисарю?

Монталбано пристъпи. Младата жена седеше на походното легло, чиято покривка беше нагърчена, а една от възглавниците беше паднала на пода. Тя закопчаваше блузката си, черните й коси се стелеха по гърба, а червилото й се бе размазало около ъгълчетата на устата й.

— Погледнах през прозореца и веднага ви разпознах. Ще ме извините ли само за момент?

Изправи се, за да поразтреби. Беше елегантна, каквато комисарят я бе видял и първия път.

— Как е съпругът ти? — попита Монталбано, поглеждайки към затворената врата на стаята отзад.

— Как искате да е, горкичкият?

А когато приключи с подреждането и избърса устните си с хартиена салфетка, попита усмихната:

— Да ви направя ли кафе?

— Благодаря. Но не искам да те безпокоя.

— Ама какво говорите, шегувате ли се? Вие не приличате на ченге. Заповядайте, седнете — каза, подавайки му камъшитения стол.

— Благодаря. Не знам как се казваш.

— Анджела. Анджела ди Бартоломео.

— Колегите ми разпитваха ли те?

— Господине мой, направих каквото ми казахте да направя, преоблякох се със стари дрехи, преместих походното легло в другата стая… Но никакъв ефект. Преобърнаха къщата нагоре с краката, търсиха дори под леглото, на което лежи мъжът ми, задаваха ми въпроси повече от четири часа без прекъсване, търсиха и в курника, а кокошките ми се разбягаха, счупиха ми три панера с яйца… Освен това имаше един от тях, голям кучи син, простете ми израза, който веднага щом останехме насаме, се възползваше от мен.

— Как се възползваше?

— Да, господине, пипаше ме по гърдите. В един момент не можех повече да понасям и се разплаках. Напразно им повтарях, че никога не бих направила зло на племенницата на доктор Мистрета, защото той дори даваше безплатни лекарства на съпруга ми… но, не и не, не можах да се разбера с тях.

Кафето беше отлично.

— Слушай, Анджела, много ми е необходимо да понапънеш паметта си.

— За вас — винаги, всичко, което поискате.

— Спомняш ли си, беше ми казала как, след като отвлекли Сузана, една нощ тук пристигнала кола и ти си помислила, че е на някой твой клиент?

— Да, господине.

— И така, сега, след като нещата вече са поутихнали, можеш ли да си припомниш на спокойствие какво правеше в момента, когато си чула шума на двигателя?

— Не ви ли казах?

— Каза ми, че си станала от леглото, защото си помислила, че е клиент.

— Да, господине.

— Клиент, който обаче не те е предупредил за своето посещение.

— Да, господине.

— Станала си от леглото и после какво си направила?

— Излязох навън и запалих лампата.

Ето това беше новият факт, този, за който комисарят бе тръгнал на разузнаване. Значи, нещо би трябвало и да е видяла, не само да е чула.

— Чакай. Коя лампа?

— Тази отвън, над вратата, която, когато е тъмница, осветява цялото пространство пред къщата. Когато мъжът ми беше здрав, през лятото там си слагахме маса. Ето това е електрическият ключ, виждате ли го?

Посочи му го. Беше на стената между вратата и прозорчето.

— И след това?

— След това погледнах през прозорчето, то беше полуотворено. Но колата вече обръщаше и успях да я видя едва-едва само отзад.

— Анджела, ти познаваш ли марките на колите?

— Аз?! — попита младата жена. — Как ли пък не!

— Но си успяла да видиш задницата на онази кола, току-що ми го каза.

— Да, господине.

— Помниш ли какъв цвят беше?

Анджела се замисли за миг.

— Комисарю, не знам. Може да е била синя, черна, тъмнозелена… За едно нещо обаче съм сигурна: цветът й не беше светъл.

Сега идваше ред и на най-трудния въпрос. Монталбано си пое въздух и го зададе. А Анджела му отговори, леко изненадана, че не се е сетила преди това.

— Да, господине. Вярно е!

И веднага лицето й придоби объркано и сконфузено изражение.

— Но… Какво общо има?

— Всъщност няма нищо общо — побърза да я успокои комисарят. — Попитах те, защото колата, която търся, доста прилича на нея.

Стана и й подаде ръка.

— Довиждане.

Анджела също се изправи.

— Искате ли едно току-що снесено яйце?

И още преди комисарят да е успял да й отговори, тя вече го бе извадила от единия от панерите. Монталбано го взе, чукна го леко два пъти в масичката, за да му направи дупчици, и го изпи. От години не беше опитвал сурово яйце.

* * *

На връщане на един кръстопът видя табела, на която пишеше: „Монтереале 18 км“. Зави и пое по това шосе. Може би вкусът на яйцето бе върнал в съзнанието му мисълта, че от доста време не беше ходил в магазина на дон Козимо — малко магазинче, в което обаче все още можеше да се намерят продукти, които във Вигата бяха вече изчезнали, като например пресен риган, сушени на слънце и консервирани в буркани домати, но най-вече оцет с висок градус, получен след естествената ферментация на червено вино, защото беше видял, че в бутилката му в кухнята едва бяха останали един-два пръста от него. Затова се налагаше незабавно да се зареди отново.

Пристигна в Монтереале след пътуване, което продължи невероятно дълго, тъй като през цялото време се движи със скоростта на пешеходец, първо, защото мислеше за последствията от това, което му бе потвърдено и от Анджела, и второ, защото му харесваше да се наслаждава на новата панорама. Вътре в селището се насочи към малката уличка, която водеше към магазинчето, но забеляза пътен знак, указващ, че влизането е забранено. Този знак беше новост, преди го нямаше. По тази причина трябваше доста да заобиколи. Реши, че е по-добре да остави колата на площадчето, на което се намираше, и да направи десетина крачки пеша. Отби, спря, отвори вратата и видя пред себе си униформен общински полицай.

— Тук не може да паркирате.

— Така ли? И защо?

— Не виждате ли знака? Забранено спирането.

Комисарят се огледа наоколо. На площадчето имаше три превозни средства: камионче, фолксваген костенурка и джип.

— Ами тези?

Общинският полицай придоби строго изражение.

— Имат пропуск.

Ама защо ли в днешно време всяко селце, дори и с население от двеста жители, се мислеше най-малко за Ню Йорк и установяваше твърде сложни правила за движение по улиците си, които правила обаче се променяха на всеки десет дни?

— Вижте — започна примиренчески комисарят, — ще се върна само след няколко минути. Трябва да отида до магазина на дон Козимо, за да купя…

— Не можете.

— Забранено е дори да отида до магазина на дон Козимо? — попита вече напълно недоумяващият Монталбано.

— Не е забранено — каза общинският полицай. — Проблемът е, че магазинът е затворен.

— И кога ще бъде отворен?

— Не мисля, че повече ще бъде отворен. Дон Козимо умря.

— О, боже! Кога?

— Вие роднина ли сте му?

— Не, но…

— Защо тогава се стряскате толкова? Дон Козимо, Бог да го прости, беше на деветдесет и пет години. Отиде си преди три месеца.

Подкара, богохулствайки. За да излезе от селото, трябваше да премине през лабиринт от улички, което в един определен момент го изкара от равновесие. Възвърна спокойствието си едва когато започна да се движи по крайбрежното шосе, което щеше да го отведе в Маринела. Изведнъж се сети, че когато Мими Ауджело му съобщи, че карабинерите са открили раницата на Сузана, беше уточнил, че се е намирала зад четвъртия километричен камък на пътя, по който той сега се движеше. Почти беше наближил мястото. Намали и спря точно пред камъка, който му бе посочил Мими. Слезе. Наоколо не се виждаха къщи. Вдясно растяха храсталаци, а след тях се разпростираше плажът с фин златножълт пясък, същия като този в Маринела. А още по-нататък беше морето, чиито вълни, предчувствайки залеза, лениво се разбиваха в брега. Вляво обаче стърчеше висок зид, прекъснат от голяма отворена врата от ковано желязо. От нея започваше асфалтиран път, навлизащ по средата на естествена и много добре поддържана гора, който водеше към някаква вила. До вратата имаше огромна бронзова табела с релефен надпис.

Монталбано нямаше нужда да пресича пътя, за да прочете написаното върху нея.

Качи се в колата и потегли отново.

Аделина често казваше: „Човекът е като магарето“. Защо ли? Защото, както магарето върви все по един и същ път и свиква с него, по същия начин и човекът е склонен да изминава все едни и същи маршрути, да прави все едни и същи движения, без да размишлява, просто така, по навик.

Но това, което току-що случайно откри, и онова, което му беше казала Анджела, можеха ли да се окажат доказателства?

„Не — заключи той, — абсолютно не. Потвърждения обаче — да, това да.“

* * *

В шест и половина включи телевизора, за да изгледа първата информационна емисия.

Казаха, че няма новини около разследването. Сузана все още не била в състояние да сътрудничи на следователите. Очаквало се струпване на огромна маса народ на погребението на клетата госпожа Мистрета, въпреки че волята на семейството била то да е в тесен кръг и да няма абсолютно никой друг нито в църквата, нито на гробищата. Накрая казаха също, че инженер Перуцо е станал неуловим, вероятно за да избегне грозящия го арест. Но тази новина не била потвърдена официално. В осем часа информационната емисия по другия канал повтори същите новини, но в обратен ред: първа беше тази за неуловимостта на инженера, а после информацията, че семейство Мистрета е обявило, че на погребението ще присъстват само най-близките. И никой няма да може да влезе в църквата, нито пък да получи достъп до гробищата.

* * *

Телефонът иззвъня точно когато се приготвяше да тръгва към гостилницата. Беше го налегнал глад, защото на обяд не беше ял нищичко, а прясното яйце от Анджела бе изиграло ролята на разядка.

— Комисарю? Аз… аз съм, Франческо.

Не го позна, гласът му беше дрезгав и нерешителен.

— Кой Франческо? — попита неучтиво.

— Франческо Ли… Липари.

Приятелят на Сузана. И защо ли говореше така?

— Какво се е случило?

— Сузана…

Спря. Монталбано го чу ясно как подсмърчаше. Плачеше.

— Сузана ми ка… каза…

— Видял си се с нея?

— Не. Но най-накрая се… обади на те… телефона.

На това място започна да ридае.

— Изви… изви… нете ме.

— Франческо, успокой се. Искаш ли да дойдеш при мен?

— Не, бла… годаря. Не съм в… Пил… съм. Каза ми, че не ис… ка повече да ме вижда.

Монталбано се ужаси, може би повече, отколкото Франческо. Какво означаваше това? Че Сузана има друг мъж? Ами ако имаше друг мъж, тогава всички негови разсъждения и предположения отиваха на кино. Нямаше да се окажат друго освен смешните и жалки фантазии на един стар комисар, който вече не е с всичкия си.

— Влюбена е в друг ли?

— По-лошо.

— Как така „по-лошо“?

— Няма… няма никой друг. Дала е обет, всъщност взела е решение, докато е била отвлечена.

— Религиозен обет ли?

— Не. Обещание, което е дала на самата себе си… ако успее да се освободи навреме, за да види майка си все още жива… най-много след месец ще отпътува. Говореше ми, сякаш вече беше отпътувала, все едно наистина бе далече от мен.

— Каза ли ти къде отива?

— В Африка. Отказ… ва се от следване, от брак, да има деца, отказ… ва се от всичко.

— И какво ще прави там?

— Отива, за да е полезна. Отговори ми точно така: „Отивам, за да съм полезна най-накрая“. Тръгва с една доброволческа организация. И знаете ли, че молбата за постъпване в организацията я е пуснала още преди два месеца, без дори да ми каже? Хем е била с мен, хем междувременно е мислела да ме напусне завинаги. Ама какво я е прихванало?

Значи, нямаше никакъв друг мъж. И всичко започваше да съвпада. Дори повече от преди.

— Мислите ли, че може да промени решението си?

— Не, комисарю. Ако бяхте чули гласа й… А пък и аз я познавам добре, когато вземе ре… решение за нещо… Но, за бога, какво означава това, комисарю? Какво означава?

Последният въпрос прозвуча като вопъл. Монталбано знаеше вече много добре какво означава, но не можеше да отговори на Франческо. Би било твърде сложно, но най-вече нямаше да прозвучи правдоподобно. За Монталбано обаче сега всичко ставаше по-лесно. Везната, останала дълго време в равновесие, сега бе паднала с всичка сила на едната си страна. Онова, което току-що му бе казал Франческо, потвърждаваше правотата на неговото следващо действие. Налагаше се да го извърши незабавно.

* * *

Преди да се задейства обаче, трябваше да обясни всичко на Ливия. Сложи ръка върху телефона, но не вдигна слушалката. Все още се нуждаеше да остане насаме със себе си. Запита се дали онова, което съвсем скоро щеше да извърши, не означаваше по някакъв начин, че отрича принципите, на които с години се беше подчинявал? Как ли ще изглежда в очите на началниците му, както и пред закона? А той вече е на финалната права на своята кариера… Ама нима той винаги е спазвал тези принципи? Не беше ли се случило веднъж, когато Ливия безмилостно го бе обвинила, че е постъпил като нисшестоящ бог, малко божество, на което му беше приятно да променя фактите или да ги подрежда по свой начин? Ливия обаче грешеше, защото той изобщо не беше никакъв бог. А само човек, който има собствен критерий, за да прецени кое е правилно и кое не е. Понякога обаче онова, което смяташе за правилно, се оказваше грешно за правосъдието. И обратно. Тогава кое е по-добре: да е в съгласие с правосъдието, онова, написаното в книгите, или със собствената си съвест?

Не, Ливия вероятно нямаше да го разбере и ако говореше с нея, щеше да се опита да го убеди в обратното заключение на това, до което той искаше да стигне, и може би щеше да успее.

По-добре беше да й пише. Взе лист и химикалка и започна: „Ливия, любов моя“, но не успя да продължи. Скъса листа и взе друг: „Ливия, обожаема“ и пак блокира. Взе трети лист: „Ливия“, и химикалката отказа да продължи нататък.

Не, това не беше начинът. Щеше да й разкаже всичко, когато се видеха, гледайки я в очите.

Като взе това решение, се почувства отпочинал, ведър и удовлетворен. Каза си обаче: „Чакай! Тези три прилагателни: «отпочинал, ведър, удовлетворен», не са твои, цитираш“. Да, но от какъв източник? Помъчи се да се сети, хващайки се за главата. Миг по-късно, силен със своята зрителна памет, веднага уцели право в целта. Изправи се, застана пред библиотеката и взе книгата „Египетският съвет“ от Леонардо Шаша. Разлисти я. Ето го тук първото й издание от 1966 година. В него на страница сто двайсет и втора се намираше онова, което бе прочел на шестнайсет години и което винаги бе носил със себе си, за да го препрочита от време на време.

Беше специалната страница, на която абат Вела взема решение да разкрие на епископ Аиролди факт, който ще преобърне съществуванието му, а именно че арабският шифър е мошенически, фалшив, изфабрикуван от самия него. Но преди да отиде при монсиньор Аиролди, абат Вела се изкъпва и изпива едно кафе. Може би и той, Монталбано, се намираше в повратната си точка.

Усмихвайки се, се съблече и се пъхна под душа. Смени си всичко, дори панталоните, преобличайки се изцяло в чисти дрехи. Конкретно за повода избра да си сложи строга вратовръзка. След това си направи кафе и го изпи с удоволствие. Сега вече трите прилагателни „отпочинал, ведър и удовлетворен“ му отиваха напълно. Липсваше му обаче едно, което го нямаше в книгата на Шаша: „сит“.

* * *

— Какво да ви предложа, комисарю?

— Всичко.

Засмяха се.

Предястие с морски дарове, рибена чорба, варен октопод, подправен със зехтин и лимон, четири барбуна (два пържени и два печени) и две пълни догоре чашки с ликьор от мандарина с висок алкохолен градус — гордостта и славата на Енцо, гостилничаря, който пък направи комплимент на комисаря.

— Виждам, че сте възвърнали формата си.

— Благодаря. Ще ми направиш ли една услуга, Енцо? Ще потърсиш ли в телефонния указател номера на доктор Мистрета и да ми го напишеш на едно листче?

Докато Енцо се ровеше из указателя заради него, Монталбано изпи, без да бърза, и трета чашка ликьор. Гостилничарят се върна и му подаде листчето.

— В градчето се носи един слух за доктора.

— Какъв?

— Тази сутрин отишъл при нотариуса да оправи документите за даряването на вилата, която обитава. Отивал да живее с брат си, геолога, сега, когато онзи остана вдовец.

— А на кого ще подари вилата, знаеш ли?

— Хм, изглежда, на някакво сиропиталище в Монтелуза.

От телефона в гостилницата първо се обади в кабинета, а после в дома на доктор Мистрета. Никой не отговори. Със сигурност докторът беше във вилата на брат си заради бдението до починалата. Освен това беше повече от ясно, че в къщата е само семейството, без присъствието на полицаи или журналисти. Набра номера. Телефонът звъня дълго, преди слушалката да бъде вдигната.

— Дом Мистрета.

— Монталбано съм. Вие ли сте, докторе?

— Да.

— Трябва да говоря с вас.

— Слушайте, утре следобед можем…

— Не.

Гласът на доктора се сконфузи.

— Сега ли искате да ме видите?

— Да.

Преди отново да заговори, докторът запази за кратко мълчание.

— Добре, въпреки че намирам настояването ви за неуместно. Знаете ли, че утре е погребението?

— Да.

— Срещата доста време ли ще ни отнеме?

— Не мога да ви отговоря.

— Къде искате да се видим?

— Ще дойда при вас най-много след двайсет минути.

Излизайки от гостилницата, забеляза, че времето се беше променило. Големи дъждовни облаци напредваха откъм морето.