Андреа Камилери
Търпението на паяка (2) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

1.

Събуди се внезапно, задъхан и подгизнал от пот. Няколко секунди не успя да се ориентира къде се намира, но лекото и равномерно дишане на Ливия, която спеше до него, го върна в познатите и вдъхващи му спокойствие измерения. Беше в спалнята си у дома. Леденият като острие бодеж, който усети в раната на лявата си ръка, го беше изтръгнал от съня. Нямаше нужда да поглежда часовника върху нощното шкафче, за да разбере, че бе три и половина през нощта, макар че, ако трябва да бъдем още по-точни, бе три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди. Тази ситуация се повтаряше от двайсет дни — толкова бяха минали от онази нощ, когато Джамил Зарзис, трафикантът на деца от арабските страни, го беше ранил. Секунди по-късно в престрелката Монталбано беше убил трафиканта. Двайсет дни, но сякаш точно в този момент времето беше спряло. „Цък“, бе щракнал някакъв механизъм от онази част на главата му, в която се измерваха отминаващите часове и дни. „Цък“ — и оттогава, ако спеше, се събуждаше, ако будуваше — всичко около него замръзваше по мистериозен и недоловим начин, като в стопкадър. Знаеше много добре, че по време на този светкавичен дуел и през ум не му бе минала мисълта да погледне колко е часът, но въпреки това си спомняше много добре как в мига, в който куршумът, изстрелян от Джамил Зарзис, се забиваше в плътта му, един безличен глас вътре в него, глас на жена, леко металически, като тези, които се чуват по гарите или в супермаркетите, бе казал: „три часът, двайсет и седем минути и четирийсет секунди“.

* * *

— С комисаря ли бяхте?

— Да, докторе.

— Как се казвате?

— Фацио, докторе.

— От колко време е ранен?

— Хм, докторе, стълкновението беше към три и половина. Значи, преди малко повече от половин час. Докторе…

— Да?

— Има ли опасност?

Лежи със затворени очи, без да се помръдва, затова всички са убедени, че е в безсъзнание и могат да си говорят открито. А всъщност той чува и разбира всичко, въпреки че ту е дезориентиран, ту с бистър разсъдък, само че няма желание да отвори уста и лично да отговори на въпросите на доктора. Ефектът от инжекциите, които му бяха поставили, за да не чувства болки, се проявява във всяка част от тялото му.

— Ама не ми говорете глупости! Трябва само да извадим куршума, който е останал вътре.

— О, света Богородице!

— Моля, не се вълнувайте толкова! Това е нищо и никаква работа! Освен това не мисля, че куршумът е нанесъл големи поразии. С малко рехабилитация ръката му ще се възстанови напълно. Извинете, ама защо продължавате да се тревожите толкова?

— Вижте, докторе, преди няколко дни комисарят отиде сам да направи оглед на местопрестъплението…

 

 

И сега, както тогава, държеше очите си затворени. Но не чуваше повече думите, заглушени от силния грохот на прибоя. Изглежда, се беше извил вятър, защото капаците на прозорците се тресяха целите под напора му и сякаш издаваха стенания. Слава богу, че все още беше в отпуск по болест и можеше да се излежава колкото иска под завивките. При тази мисъл се почувства облекчен и реши едва-едва да отвори очи.

 

 

Защо ли вече не чува гласа на Фацио? Повдига клепачи, а очите му изглеждат като две тънки резки между тях. Двамата с доктора са се отдалечили от леглото му и стоят близо до прозореца. Фацио говори, а докторът с бялата престилка вглъбено и сериозно го слуша. Изведнъж осъзнава, че няма нужда да чува думите, за да разбере какво казва Фацио. Неговият приятел Фацио, най-довереният му човек, го предаваше като Юда и очевидно разказваше на доктора за момента, когато беше останал без капчица сили на плажа, след онази непоносима болка в гърдите, която го бе застигнала в морето… И си представи какво щеше да стане сега, докторите само чакаха да чуят такава хубава новина! Преди да му извадят проклетия куршум, щяха да се погрижат за него, за да го прегледат отвън и отвътре, да го надупчат, да смъкнат кожата му парче по парче, за да видят какво има отдолу…

 

 

Неговата неизменна спалня. Не, не е вярно. Хем е различна, хем винаги е една и съща. Различна е, защото сега върху етажерката бяха наредени нещата на Ливия, дамската й чанта, фибите за коса и две флакончета. А на отсрещния стол бяха метнати блузка и пола. И дори да не ги виждаше, знаеше, че някъде близо до леглото има и чифт розови пантофи. Разнежи се. Душата му се разтрепери от слабост, разтопи се. От двайсет дни му дойде това чудо до главата, за което не успяваше да намери лек. Достатъчно му бе съвсем малко, за да го отведе неочаквано на върха на умилението. Срамуваше се от тази емоционалност, в която беше изпаднал, укоряваше се, бе принуден да мобилизира защитните си сили, за да не я забележат другите хора. Но с Ливия не се получи, пред нея не можа да се прикрие. И тя реши да му помогне, да му удари едно рамо, отнасяйки се с него с твърдост, защото не искаше да му дава поводи за слабост. Но всичко това беше излишно, тъй като обичливото й желание да му помогне го въвличаше в нещо средно между умиление и удовлетворение. Беше доволен, че Ливия си изразходва целия отпуск, за да го обгрижва, и беше наясно, че дори къщата в Маринела е доволна, че Ливия е в нея. Спалнята му, ако я погледнеше на светло, откакто тя бе тук, сякаш бе възвърнала цветовете си, а стените й — боядисани отново в сияйно бяло. И тъй като никой не го виждаше, избърса една сълза с крайчето на чаршафа.

 

 

Всичко е бяло и сред тази белота — само кафеникавата му (Някога беше розова! Преди колко века?) заголена кожа. Бяла е и залата, в която му правят електрокардиограма. Докторът гледа дългия хартиен отрязък и поклаща глава, изпълнен със съмнение. Монталбано ужасен си представя, че графиката, която онзи гледа, е идентична на следата, оставена от сеизмографа по време на земетресението в Месина от 1908 година. Случи се така, че бе успял да я види пресъздадена в едно списание по история: отчаяна и безсмислена драсканица, сякаш направена от полудяла от страх ръка.

— Разкриха ме! — мисли си. — Забелязаха, че сърцето ми работи на пресекулки, безредно и че съм прекарал най-малко три инфаркта!

След това в стаята влиза още един лекар, който също е с бяла престилка. Поглежда линията, поглежда Монталбано, поглежда колегата си.

— Да направим нова — казва.

Може би не вярват на очите си, не проумяват как човек с такава електрокардиограма е все още в болничното си легло, а не върху мраморната маса в моргата. Поглеждат новата линия, този път са приближили главите си една до друга.

— Да му направим ехокардиография — заключават по-скоро объркани, отколкото убедени.

На Монталбано му се иска да им каже, че щом като нещата стоят по този начин, тогава е по-добре да не му изваждат и куршума, а да го оставят да си умре на спокойствие. Ех, да му се не види, не е помислил за завещанието си. Например къщата в Маринела трябва непременно да остави на Ливия, за да не може да се появи някой негов четвърти братовчед и да започне да си търси правата.

 

 

Така де, защото къщата в Маринела от няколко години беше негова. Мислеше си, че няма никога да успее да я купи, беше твърде скъпа за получаваната от него заплата, от която успяваше да спестява съвсем скромни суми. Но един ден пристигна писмо от съдружника на баща му, в което той пишеше, че е готов да изплати бащиния му дял от винарската фабрика, който се оказа значителна сума. Така не само се сдоби със средства, за да купи къщата, но му останаха и доста пари, които внесе в банката. За старини. Затова се налагаше да направи завещание, тъй като бе станал заможен господин. Но и след като излезе от болницата, не се решаваше да отиде при нотариус. В случай че най-накрая се престрашеше, къщата щеше да остави за Ливия, това беше извън всякакво съмнение. Знаеше много добре какво да остави и на Франсоа… на този негов син, който всъщност не беше негов, но можеше да бъде. На Франсоа ще остави пари, за да си купи хубава кола. Виждаше вече възмутената физиономия на Ливия. Ама защо? Искаш да го разхайтиш ли? Да, госпожо. На син, който всъщност не ти е син, но е можело да бъде, се угажда доста повече, отколкото на истински син. Разсъждения, накъдрени като свинска опашка, съгласен съм, но все пак разсъждения. А на Катарела? Защото Катарела трябваше непременно да фигурира в неговото завещание. А какво щеше да му остави? Книги? Разбира се, че не. Опита се да извика в паметта си една стара песен на алпийските войници, която се казваше „Завещанието на капитана“ или нещо подобно, но не успя. Часовникът! Ето какво щеше да завещае на Катарела — бащиния си часовник, който бе стигнал до него посредством съдружника на баща му. Така Катарела би се почувствал като човек от семейството. Часовникът беше единственото подходящо нещо.

 

 

Не може да види стрелките на часовника в стаята, в която му правят ехокардиография, защото пред очите му се спуска нещо като сивкаво було. Двамата лекари са улисани да се взират твърде внимателно в монитора, като от време на време само местят нещо като компютърна мишка.

Единият, който трябваше да го оперира, се казва Страдзера, Амедео Страдзера. Този път от машината не излиза къс хартия, а поредица от снимки или нещо подобно. Двамата доктори гледат и пак гледат, накрая въздишат изнурени, като след продължително ходене. Страдзера се приближава към него, докато колегата му сяда върху един стол, естествено, бял на цвят, и го поглежда строго. След това се накланя напред. Монталбано си мисли, че сега докторът ще му рече:

— Трябва да престанете да се преструвате на жив! Засрамете се!

Хм, какви бяха думите в стихотворението?

„Клетият човек, който не забелязал,/че сражавайки се, е умрял.“^[1]

Онзи обаче не проговаря, но започва да го преслушва със стетоскопа. Като че ли не го беше правил вече двайсетина пъти! Накрая се изправя, поглежда колегата си и пита:

— Какво ще правим?

— Аз съм на мнение, че трябва да го прегледа Ди Бартоло — казва другият.

Ди Бартоло! Легендата! Монталбано се беше запознал с него преди време. Сега той бе вече много над седемдесетте, съсухрен, с бяла брада, с която изглеждаше в лицето като коза, неспособен да се приспособи към съжителството с хора и добрите обноски. Веднъж бил казал на някакъв тип, известен безмилостен лихвар, след като го прегледал както той си знае, че не е в състояние да се произнесе, защото не е успял да локализира сърцето му. Друг път попитал някакъв непознат мъж, който си пиел кафето в бара: „Знаете ли, че сте на път да получите инфаркт?“ И, о, чудо, онзи получил начаса инфаркт — навярно защото светило като Ди Бартоло току-що го бил диагностицирал. Ама защо тогава тези двамата искат да се обаждат на Ди Бартоло, ако не може вече нищо да се направи? Може би искат да покажат на стария си учител явлението Монталбано, човека, който, необяснимо как, продължаваше да живее със сърце, изглеждащо като Дрезден след американските бомбардировки.

Докато чакат, решават да го върнат в стаята му. При отварянето на вратата, за да може да мине носилката, чува гласа на Ливия, която го вика отчаяно:

— Салво! Салво!

Няма желание да й отговори. Горкичката! Дошла е във Вигата, за да прекара няколко дни с него, а всъщност заварва тази прекрасна изненада.

 

 

— Каква приятна изненада! — беше казала вчера Ливия, когато след контролния преглед в болницата в Монтелуза се прибра вкъщи с огромен букет рози в ръцете. Тя веднага беше избухнала в плач.

— Моля те, не плачи!

Въпреки че и той едва удържаше сълзите си.

— Защо да не плача?

— След като досега никога не си плакала…

— А ти кога преди си ми подарявал букет рози?

И сега, лежейки до нея в леглото, постави леко, за да не я събуди, ръката си върху хълбока й.

 

 

Беше забравил или когато се бе запознал с него, не беше обърнал внимание, че не само видът, но и гласът на професор Ди Бартоло е като на коза.

— Добър ден на всички! — изблейва, влизайки, следван от десетина спретнато облечени в бели престилки доктори, които изпълват стаята.

— Добър ден — отговарят „всички“, тоест само Монталбано, тъй като когато професорът се появява на прага, в стаята е само той.

Ди Бартоло се приближава към леглото му и го поглежда с голям интерес.

— С удоволствие забелязвам, че въпреки мнението на моите колеги, все още не сте загубили здравия си разум.

Прави знак и от едната му страна се показва Страдзера, който му предава резултатите от изследванията на Монталбано. Професорът поглежда набързо първия лист и го захвърля на леглото, после втория, третия, четвъртия. За съвсем кратко главата и тялото на Монталбано изчезват под книжата. Накрая комисарят чува само гласа на професора, без да може да го види, защото точно върху очите му са нападали бумагите от ехокардиографията.

— Бихте ли ми казали защо ме повикахте?

Проблейва вече доста раздразнено, очевидно козата в него е започнала да се ядосва.

— Вижте, професоре — отговаря уклончиво Страдзера, — проблемът е, че един от подчинените на комисаря ни уведоми, че преди няколко дни Монталбано е имал сериозен епизод с…

С какво? Не успява да го чуе. Навярно му преразказва епизода на ухо. Епизод? Какво общо има епизодът? Това да не е телевизионен сериал? Страдзера каза „епизод“. Ама не се ли наричат епизоди отделните части от сериалите?

— Повдигнете го — заповядва професорът.

Махат листовете от него и деликатно го изправят. Лекарите в благоговейно мълчание са се събрали в кръг около леглото му. Ди Бартоло слага слушалките върху гърдите му, отмества ги с няколко сантиметра, след това с още няколко и спира. Виждайки лицето му толкова отблизо, комисарят забелязва, че професорът прави непрекъснато едно и също движение с челюстта си, сякаш дъвче дъвка. Внезапно обаче проумява, че той преживя. Ди Бартоло е истинска коза, която от доста време не се помръдва. Стои неподвижно и се ослушва. „Какво ли чуват ушите й от онова, което се случва в моето сърце? — пита се наум Монталбано. — Рухващи сгради? Пукнатини, които изведнъж зейват? Подземен грохот?“ Ди Бартоло го преслушва нескончаемо, не се отмества дори милиметър от позата, която е заел. Ама не го ли заболява гърбът да стои така наведен? Комисарят започва да се поти от страх. Най-накрая професорът се изправя.

— Достатъчно.

Нагласяват Монталбано да си легне.

— Според мен — прави заключението си светилото — може да го простреляте с още три-четири куршума, а след това да му ги извадите без упойка. Със сигурност сърцето му ще издържи.

И излиза, без да каже „довиждане“.

Десет минути по-късно е в операционната, цялата обляна в яркобяла светлина. Някакъв човек държи маска и я поставя върху лицето му.

— Дишайте дълбоко — казва.

Той се подчинява. Нищо повече не си спомня.

 

 

„Как е възможно — запита се — да не са измислили все още спрей, който, когато не можеш да заспиш, да го завреш в носа си, да го натиснеш, за да излезе газ или каквото има там, и да се потопиш незабавно в съня?“

Подобна анестезия против безсъние би била много удобна. Изпитваше силна жажда. Надигна се леко, за да не събуди Ливия, отиде в кухнята, наля си чаша минерална вода от вече отворена бутилка. Ами сега? Реши да направи малко гимнастика с ръката, както му беше показала рехабилитаторката. Едно, две, три, четири. Ръката му функционираше толкова добре, че спокойно би могъл да си кара колата.

Прогнозата на Страдзера се бе оказала вярна. Само че понякога започва да му пари, както става с краката, когато стоиш дълго време все в една и съща поза, сякаш сто иглички започват да бодат крайниците ти от горе до долу. Или да пълзят мравки. Изпи още една чаша вода и се върна да си легне. Усещайки го, че се пъха под завивките, Ливия измърмори нещо и му обърна гръб.

 

 

— Вода — умолява, отваряйки очи.

Ливия му сипва в чаша и за да може да я изпие, повдига главата му, слагайки ръката си зад тила му. След това оставя чашата на нощното шкафче и изчезва от полезрението на комисаря. Монталбано успява да се надигне малко. Вижда я отпред, пред прозореца, а до нея е застанал доктор Страдзера, който й говори забързано. Изведнъж чува лекия й смях. Ах, колко е духовит доктор Страдзера! И защо ли се е лепнал така за Ливия? Ами тя защо не се чувства задължена да се отдалечи малко от него? Сега ще ви дам да се разберете.

— Вода! — крещи ядосано.

Ливия се стряска, уплашена.

— Ама защо пие толкова много? — пита Ливия.

— Заради упойката е — казва Страдзера. И добавя: — Вижте, Ливия, операцията беше съвсем лека. Между другото, постарах се да му остане почти незабележим белег.

Ливия му се усмихва с благодарност, от което комисарят още повече побеснява.

Невидим белег! Така ще може да се яви без проблеми на следващия конкурс за Мистър Мускул.

 

 

По въпроса за мускула или каквото е… Премести се, без да вдига шум, докато усети, че е опрял тялото си до гърба на Ливия. Тя, изглежда, оцени тази близост, подразбираше се от стона, подобен на изскимтяване, който издаде в съня си.

Монталбано протегна полуотворената си длан и я сложи върху едната й гърда. Ливия, като под въздействието на условен рефлекс, сложи ръката си върху неговата. И на това място действието спря. Защото Монталбано знаеше много добре, че ако продължеше, Ливия щеше да му наложи незабавно да престане. Вече се бе случвало, още първата нощ, когато се върна от болницата в Маринела.

— Не, Салво. Дума да не става! Боя се, че ще си навредиш на раната.

— Стига, Ливия, ранен съм в ръката, не в…

— Не бъди вулгарен. Не разбираш ли, няма да се чувствам комфортно, ще се страхувам, че…

Но мускулът, или каквото там беше, тези страхове не ги разбираше. Нямаше мозък, не бе свикнал да мисли. Нямаше разум. И си стоеше там, подут от яд и желание.

 

 

Страх. Боязън. Това започва да изпитва на втория ден след операцията, когато към девет сутринта раната много силно го заболява. Защо ли го мъчи толкова? Дали не са забравили, както често се случваше, парче марля вътре? Възможно е да не е марля, а трийсетсантиметров скалпел. Ливия забелязва на мига и се обажда на доктор Страдзера. Той се втурва, навярно зарязал по средата операция на отворено сърце. Но всъщност нещата винаги стояха по същия начин: веднага щом Ливия се обаждаше, Страдзера се затичваше. Докторът казва, че тази болка е напълно нормална и Ливия няма никакви основания да се тревожи. След това слага инжекция на Монталбано. Не минават и десет минути, когато се случват две неща. Първото е, че болката започва да минава, а второто е, че Ливия му казва:

— Дойде началникът на полицията.

И излиза. В спалнята влизат Бонети-Алдериги и началникът на кабинета му, господин Латес, който молитвено е допрял ръце, сякаш се намира пред леглото на умиращ.

— Как сте? Как сте? — пита началникът на полицията.

— Как сте? Как сте? — повтаря като ехо Латес с провлачена и отегчителна интонация.

Началникът на полицията започва да говори. Само че Монталбано го чува на пресекулки, сякаш силен вятър отнася думите, които онзи изрича.

— … и затова ви предложих за официална похвала…

— … похвала… — повтаря Латес.

„Тра-ла-ла, тра-ла-ла“ — извива трели някакъв глас в главата на Монталбано.

Вятър.

— … до вашето завръщане господин Ауджело…

„О, колко е хубаво, о, колко е хубаво“ — продължава все същият глас в главата му.

Вятър.

Натежали от умора очи, които се затварят неумолимо.

 

 

Очите му бяха натежали от умора. Вероятно най-накрая щеше да успее да заспи — така, опрян в топлото тяло на Ливия. Но дървените капаци на прозорците продължаваха да вдигат ужасна дандания и да издават стенания при всеки порив на вятъра.

Какво да направи? Да отвори прозореца и да застопори капаците по-добре ли? Не трябваше и да си го помисля, защото Ливия със сигурност щеше да се събуди. Може би имаше начин. Нищо не му костваше да пробва. Да не се опълчва на скърцането на капаците, а да го следва, вкарвайки го в ритъма на дишането си.

— Иии! — вие дървеният капак на прозореца.

— Иии! — фучи той с полуотворена уста.

— Иее! — надава вой капакът.

— Иее! — повтаря той като ехо след него.

Този път гласът му излезе извън контрол. Ливия отвори очи и седна в леглото.

— Салво! Лошо ли ти е?

— Защо?

— Стенеше!

— Станало е насън, извини ме. Заспивай.

Проклет прозорец!