Андреа Камилери
Търпението на паяка (13) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

12.

Събуди се, когато денят вече бе настъпил. Може би тази нощ пружината не бе правила „цък“ или не бе вдигнала толкова силен шум, че да го накара да отвори очи. Беше време да става, но предпочете да остане в леглото и да се поизлежава още известно време. Не каза на Ливия, но костите го боляха, естествено, вследствие на къпането му в морето предишната вечер. А пресният белег на ръката му бе станал виолетов и също го смъдеше. Ливия забеляза, че нещо не е наред, но предпочете да не му задава въпроси.

Замота се, преди да тръгне, и пристигна с леко закъснение в полицейското управление.

— Комисерийо, ах, комисерийо! Увеличаването на фотографиите, които поискахте да направи Чико де Чико, са върху бюрото ви, вашето, са! — каза Катарела веднага щом го видя да влиза, оглеждайки се конспиративно наоколо.

Де Чико беше свършил отлична работа. Ясно се виждаше, че пукнатината в цимента непосредствено под ръба на ваната, да, изглеждаше като цепнатина, но изобщо не беше такава, а лъжлив ефект, който се получаваше от светлосенките. В действителност беше дълга връв, която висеше от един пирон. Връвта на свой ред придържаше горната част на голям термометър, от онези, които служат, за да се измерват градусите на ширата, или така наречената заготовка за вино. И връвта, и градусомерът бяха почернели както от употреба, така и от прахоляка, наслоил се върху тях.

Монталбано нямаше никакви съмнения, че момичето е било набутано от похитителите си в неизползваната от много време циментова вана за събиране на ширата. Следователно до нея, малко по-нависоко, трябваше да е и помещението за мачкане на гроздето. Защо не си бяха направили труда да махнат градусомера? Може би не му бяха обърнали внимание, свикнали твърде често да виждат циментовата вана такава, каквато изглеждаше в момента. Нещо, което непрекъснато ти е пред очите, започваш да не го забелязваш. При всички случаи този факт смаляваше доста периметъра на издирванията, вече не трябваше да се търси къщурка, изгубена сред полето, а истински чифлик, дори и наполовина в руини.

Обади се незабавно на Минутоло, уведомявайки го за своето откритие. Минутоло го намери за доста важно и каза, че това наистина смалява периметъра на издирванията и веднага ще даде нови разпореждания на хората си, заети с претърсването на района.

След това попита:

— Какво ще кажеш за новините?

— Какви новини?

— Не си ли гледал „Телевигата“ тази сутрин в осем?

— За нищо на света не бих застанал рано сутринта пред телевизора.

— Похитителите са се обадили в „Телевигата“. Онези са записали всичко. А записа го пуснаха в ефир. Обичайният преправен глас. Каза, че „който е отговорен“, има време до утре вечер. Иначе никой повече няма да види Сузана.

Монталбано усети как една студена тръпка премина през гърба му.

— Тия измислиха мултимедийното отвличане. Не са ли казали друго?

— Съобщих ти дума по дума обаждането им, нито дума повече, нито дума по-малко. Всъщност след малко ще ми изпратят записа, ако искаш, ела да го чуеш… Съдия-следователят е излязъл извън кожата си от яд, искаше да прати Рагонезе в затвора. Любопитен ли си да узнаеш още нещо? Започвам сериозно да се притеснявам.

— Аз също — каза Монталбано.

Похитителите не си правеха вече труда да се обаждат в дома на семейство Мистрета. Бяха постигнали своята цел, която бе да въвлекат инженер Перуцо, без никога да са го споменавали. Цялото обществено мнение беше срещу него. Монталбано беше сигурен, че на този етап, ако похитителите очистеха Сузана, хората нямаше да се настроят срещу тях, а срещу вуйчото, който бе отказал да се намеси и да изпълни дълга си. Очистеха? Момент. Похитителите не бяха използвали този глагол. Нито пък „убият“. Нито пък „ликвидират“. Бяха хора, които познаваха добре италианския и знаеха как да употребяват думите. Те бяха казали, че момичето няма повече да бъде видяно. Но обръщайки се към обикновените хорица, глагол като „очистя“ щеше със сигурност да направи по-голямо впечатление. Тогава защо не го бяха използвали? Вкопчи се в този лингвистичен факт със силата на отчаянието. Беше все едно да се вкопчиш в стръкче трева, за да не паднеш в пропастта. Може би похитителите имаха намерение да оставят някаква пролука за преговори и го правеха, избягвайки да произнесат окончателния глагол, който означаваше, че няма връщане назад. Но при всички случаи трябваше да се действа бързо. Да, но как да се направи?

* * *

Следобед Мими Ауджело, който се бе отегчил да обикаля из дома си, се появи с две новини в полицейското управление.

Първата беше, че в късния следобед госпожа Валерия, съпругата на инженер Антонио Перуцо, докато вземала колата си от един паркинг в Монтелуза, била разпозната от три жени, които я наобиколили и започнали да я блъскат, тя паднала на земята и те започнали да я плюят, крещейки й да се засрами и да посъветва мъжа си да плати откупа, без да губи време. Междувременно се присъединили и други хора и активно подкрепили трите жени. Госпожата била спасена от случайно преминаващата патрулка на карабинерите. В болницата констатирали, че жената на инженера е с контузии, синини, разкъсвания.

Втората новина беше, че два големи камиона от фирмата на Перуцо били запалени. За да се избегнат недоразуменията и грешните тълкувания, върху една стена на мястото на инцидента цъфнал надпис „Плати веднага, негоднико!“.

— Ако очистят Сузана — завърши Мими, — със сигурност инженерът ще умре линчуван.

— Мислиш ли, че случката ще има лош край? — попита го Монталбано.

Мими Ауджело отговори веднага, без да се замисли:

— Не.

— Представи си, че инженерът не даде нито лира? Онези са изпратили нещо като ултиматум.

— Ултиматумите се дават нарочно, за да не бъдат уважени. Ще видиш, че ще се договорят.

— Как е Беба? — попита комисарят, сменяйки темата.

— Много добре, вече е въпрос на дни. Между другото, Ливия мина да ни види и Беба й каза за нашето намерение да те поканим да станеш кръстник на детето ни.

Бррр, ама че работа! Цялото градче ли се е вманиачило да го кани за кръстник?

— И ми го казваш просто ей така? — реагира комисарят.

— Защо, да не би да трябваше да ти го напиша на лист с гербова марка? Не ти ли е минало през ума, че Беба и аз ще те попитаме?

— Да, разбира се, но…

— Освен това, Салво, познавам те добре, ако не те поканех, щеше да се обидиш и да се нацупиш.

Монталбано си помисли, че е по-добре да избягва разговори от този тип, в които се обсъжда неговият характер, защото всеки може да го тълкува както си иска.

— А Ливия какво каза?

— Каза, че ти ще бъдеш много щастлив, още повече че така ще изравниш резултата. Аз тази последната фраза не я разбрах.

— Нито пък аз — излъга го Монталбано.

Но всъщност бе разбрал много добре: дете на престъпник и дете на полицай, и двете кръстени от него. Равен резултат според разсъжденията на Ливия, която, решеше ли, ставаше по-голяма гаднярка и от него.

* * *

Беше се свечерило. Приготвяше се да си тръгва от полицейското управление, за да се прибере в Маринела, когато му се обади Николо Дзито.

— Нямам време да ти обяснявам, след малко съм в ефир — каза бързешком. — Гледай информационната ни емисия.

Втурна се към бара, в който имаше около трийсетина души, а телевизорът беше включен на „Свободна мрежа“.

Течеше надпис, който казваше: „След няколко минути важно изявление за отвличането «Мистрета»“. Поръча си бира. Надписът изчезна и започна заставката на информационната емисия. След това се появи Николо Дзито, седнал зад обичайната си стъклена масичка. Изражението му издаваше вълнение.

— Днес следобед с нас се свърза адвокат Франческо Луна, който неколкократно е защитавал интересите на инженер Антонио Перуцо. Помоли ни да му дадем телевизионно време, за да направи изявление. Обърнете внимание, не за интервю, а за изявление. Постави ни също така и условието, че изявлението му не трябва да бъде последвано от коментар от наша страна. Решихме да приемем, дори и с тези ограничения, защото в този възлов за съдбата на Сузана Мистрета момент думите на адвокат Луна могат да са изключително полезни и да бъдат забележителен принос за щастливото разрешаване на деликатния и драматичен казус.

Изчезна от кадър. На екрана се появи картина, показваща адвокатска кантора с типичния за нея интериор. Лавици от черно дърво, препълнени с никога не четени книги, сборници със закони, които датираха от края на деветнайсети век, но със сигурност все още в действие, защото в нашата държава от законите, писани преди повече от сто години, никога не се изхвърляше нищо, по същия начин, както се прави със закланото прасе. Адвокат Луна отговаряше перфектно на фамилията си: беше като истинска луна. Лицето му като пълна, а тялото му като затлъстяла луна. Очевидно повлиян от тези детайли, осветителят бе облял в светлина кантората му като по време на пълнолуние. Телесата на адвоката преливаха от креслото. В ръцете си държеше листче, на което хвърляше от време на време по един поглед, докато правеше изявлението си.

— Говоря от името на моя клиент, инженер Антонио Перуцо, който е принуден да напусне пределите на своята сдържаност, за да спре увеличаващия се лай от лъжи и злост, насочени срещу него. Инженерът би искал всички да узнаят, че още от деня след отвличането е изцяло на разположение на похитителите, познавайки добре наистина тежкото финансово положение на семейство Мистрета. За съжаление, на незабавния отклик от страна на инженера, необяснимо защо, не бе отвърнато със същата експедитивност от страна на похитителите. При това положение инженер Перуцо няма друг начин, освен да повтори за поетия вече от него ангажимент, но преди да го направи пред похитителите, го прави най-напред пред своята съвест.

Всички онези, които се намираха в кафенето, избухнаха в гръмогласен смях, който заглуши следващата новина.

— Щом като инженерът е поел ангажимента с цялата си съвест, момичето го отпиши! — каза някакъв, обобщавайки всеобщото мнение.

Ситуацията се очертаваше по следния начин: след като инженерът заяви по телевизията, пред очите на всички, че ще плати откупа, вече нямаше човек, който да не си помисли, че той ще използва за него фалшиви банкноти.

Върна се в полицейското управление и звънна на Минутоло.

— Току-що се обади съдията, който също е гледал изявлението на адвоката. Иска веднага да отида при Луна, за да ми изясни подробностите, да кажем, под формата на едно съвсем неформално и уважително посещение. Всъщност трябва да пипаме с кадифени ръкавици. Обадих се по телефона и Луна, който ме познава, каза, че е на разположение. И теб ли те познава?

— Хм, по физиономия.

— Искаш ли и ти да дойдеш?

— Разбира се. Дай ми адреса.

* * *

Минутоло го чакаше пред вратата. Както Монталбано, и той беше дошъл със собствената си кола. Мъдра проява на съобразителност, защото мнозина от клиентите на адвокат Луна, ако видеха спряна пред къщата му кола с надпис „Полиция“, можеха направо да получат инфаркт. Домът му бе обзаведен луксозно и натруфено. Една домашна помощница, облечена в униформа на камериерка, ги въведе в кабинета му, който вече бяха видели по телевизията. Кимна и на двамата да се настаняват.

— Адвокатът идва веднага.

Минутоло и Монталбано седнаха във фотьойлите, разположени в кътчето, обособено като малък хол в единия от ъглите. В действителност направо потънаха в същите тези гигантски фотьойли, направени като за слонове по мярката на адвоката. Цялата стена зад писалището беше покрита с най-малко петдесетина фотографии с различна големина и всичките, както си му е редът, бяха рамкирани. Изглеждаха като икони, наредени в памет и с благодарност към чудотворни светци. Разположението на осветителните тела в стаята не позволяваше да се разбере кои бяха хората от портретите. Може би клиенти на адвокат Луна, спасени от родните затвори благодарение на неговата съвкупност от красноречие, хитрост, подкупничество и „знам как да оцелея“. И тъй като стопанинът на къщата се бавеше и не идваше, комисарят не можа да се удържи. Стана и отиде да погледне отблизо снимките. Всичките до една бяха на политици, сенатори, депутати, министри и заместник-министри, бивши или настоящи. Върху тях имаше автографи и посвещения, вариращи от „скъпи“ до „скъпи мой“. Монталбано се върна да седне, разбрал вече защо началникът на полицията ги призова за предпазливост.

— Скъпи мои приятели! — каза адвокатът, влизайки. — Заповядайте! Заповядайте! Мога ли да ви предложа нещо? Имам всичко, което поискате.

— Не, благодаря — отвърна Минутоло.

— Да, благодаря, едно дайкири — каза Монталбано.

Адвокатът го погледна смаяно.

— Наистина не…

— Няма значение — съгласи се комисарят, правейки разсеяно движение с ръка, все едно пропъждаше муха.

Докато адвокатът се стоварваше върху дивана, Минутоло хвърли един поглед на Монталбано, сякаш да му каже да не започва пак да се прави на духовит.

— И така, аз ли да говоря, или вие ще ми задавате въпроси?

— Говорете вие — каза Минутоло.

— Може ли да си водя бележки? — попита Монталбано, слагайки ръката си в единия джоб, в който не носеше абсолютно нищо.

— Ама не! Защо? — подскочи Луна.

Минутоло помоли с очи Монталбано да престане да се заяжда.

— Добре, добре — каза примирено комисарят.

— Докъде бяхме стигнали? — попита адвокатът, който си беше загубил мисълта.

— Все още не сме започнали — каза Монталбано.

Луна, изглежда, долови подигравката му, но се престори, че нищо не се е случило. Монталбано разбра, че адвокатът я е схванал, и реши да престане да взема на подбив събеседника си.

— Ах, да. И така, в деня след отвличането на племенницата му клиентът ми получи анонимно телефонно обаждане към десет сутринта.

— Кога?! — попитаха Минутоло и Монталбано в хор.

— Към десет сутринта в деня след отвличането.

— Тоест само четиринайсет часа след това? — каза все още удивеният Минутоло.

— Точно така — продължи адвокатът. — Един мъжки глас го уведоми, че бидейки наясно с факта, че семейство Мистрета са неплатежоспособни, похитителите смятат него за единствения човек, който е в състояние да удовлетвори исканията им. Щели да се обадят отново в три следобед. Клиентът ми…

Всеки път, когато казваше „клиентът ми“, правеше физиономията на медицинска сестра край леглото на умиращ, докато му подсушава потта.

— … връхлетя тук при мен. Доста бързо стигнахме до заключението, че твърде умело е бил сгащен и похитителите държат всички козове в ръцете си, за да го въвлекат в играта. Измъкването му от отговорност би нанесло тежка вреда на авторитета му, който и без това вече е бил подбит от някои неприятни истории в миналото. И би могло непоправимо да компрометира политическите му амбиции. Както, за съжаление, си мисля, че се е случило. Трябваше да бъде включен сред имената в първата десетка на избирателната листа, които са сигурни, че ще получат необходимите гласове при следващия вот.

— Излишно е да ви питам на коя партия — каза Монталбано, поглеждайки към снимката на президента в облекло за джогинг.

— Така е, въпросът ви е излишен — отвърна му твърдо адвокатът. И продължи: — Дадох му наставления. В три часа похитителят позвъни отново. На конкретното питане, подсказано му от мен, онзи отговори, че доказателството за това, че момичето е живо, ще бъде публично оповестено посредством „Телевигата“. Което, между другото, бе изпълнено съвсем точно. Поискаха шест милиарда, както и клиентът ми да си купи нова сим карта и да отпътува незабавно към Палермо, без да общува с никого, освен с банките. Час по-късно отново му се обадиха, за да получат новия му телефонен номер. Клиентът ми не можеше да направи друго, освен да се подчини и за рекордно кратко време да изтегли поисканите шест милиарда. Вечерта на следващия ден го потърсиха пак, а той им отговори, че е готов да плати. Но все още, необяснимо защо, не е получил, повтарям, както казах и по телевизията, никакво разпореждане.

— Защо още преди това не сте били упълномощени от инженера да направите изявлението, което прочетохте този следобед? — попита Минутоло.

— Защото и по този въпрос той изрично бе предупреден от похитителите. Не трябваше да дава нито интервюта, нито каквото и да е, а да изчезне и той за няколко дни.

— А сега предупреждението отпаднало ли е?

— Не. Самоинициатива е от страна на клиента ми, който рискува твърде много… Но не може повече да издържа… най-вече след подлото нападение над съпругата му и опожаряването на камионите му.

— Знаете ли къде се намира сега инженерът?

— Не.

— Имате ли номера на мобилния му телефон, онзи новия?

— Не.

— Как тогава поддържате връзка?

— Обажда ми се той. От телефонни кабини.

— Инженерът има ли имейл?

— Да, но е оставил персоналния си компютър вкъщи. Било му е казано така и той се е подчинил.

— В заключение, значи, вие ни казвате, че евентуалното блокиране на средствата му не би имало практически ефект, тъй като инженерът носи със себе си поисканата сума?

— Точно така.

— Мислите ли, че инженерът ще ви се обади веднага щом узнае къде и кога ще може да предаде откупа?

— По каква причина?

— Знаете ли, че ако това се случи, ваше задължение е незабавно да ни уведомите?

— Разбира се. И съм готов да го направя. Само че моят клиент няма да ми се обади, освен може би, след като вече всичко е приключило.

До този момент въпросите задаваше само Минутоло. Този път Монталбано реши и той да отвори уста.

— Какви купюри?

— Не ви разбрах — каза адвокатът.

— Знаете ли какви банкноти са поискали похитителите?

— А, да. От петстотин евро.

Странна работа. Големи банкноти. Много по-лесни за носене, но доста по-трудни за харчене.

— Знаете ли дали вашият клиент…

Адвокатът веднага придоби изражението на медицинската сестра.

— … е успял да запише серийните им номера?

— Не знам.

Луна погледна златния си ролекс и направи гримаса.

— Това е всичко — каза, надигайки се.

* * *

Пред къщата на адвоката спряха за малко, за да си поговорят.

— Горкият инженер — изкоментира го комисарят, — пробвал е да спаси задника си, надявал се е на светкавична развръзка, така че хората да не разберат нищо, а всъщност…

— Точно това е нещото, което ме притеснява — каза Минутоло. — И започна да му разяснява: — Според това, което ни каза адвокатът, ако похитителите са установили незабавно връзка с Перуцо…

— Почти дванайсет часа, преди да ни се обадят за пръв път — уточни Монталбано. — Отнесли са се с нас като с марионетките в кукления театър. Послужиха си с нас като със статистите в театъра. Защото пред нашите очи те разиграваха само сценки. Още от самото начало са знаели кой е правилният човек, когото трябва да принудят да плати откупа. На нас двамата само ни загубиха времето, а Фацио лишиха от сън. Оказаха се много обиграни! В крайна сметка съобщенията, изпратени в дома на Мистрета, не бяха друго освен постановката на някакъв изтъркан сценарий. Това, което искахме да видим, и онова, което очаквахме да чуем.

— Що се отнася до това, което ни каза адвокатът — подхвана отново Минутоло, — за по-малко от двайсет и четири часа след отвличането похитителите са държали ситуацията в ръцете си. Достатъчно е било само едно телефонно обаждане от тяхна страна до инженера и онзи е щял да им предаде парите. Въпреки това те повече не са му се обадили. Защо ли? Били са затруднени? Може би нашите хора, които претърсват всеки милиметър из полето, възпрепятстват свободното им придвижване? Не би ли било по-добре, ако отслабим хватката?

— Всъщност ти от какво се плашиш?

— Онези, виждайки, че са в опасност, да не вземат да направят някоя глупост.

— Забравяш едно много важно нещо.

— Какво?

— Че похитителите продължават да се обаждат в телевизиите.

— Тогава защо не се свързват с инженера?

— Защото първо искат да го накарат да се пържи в собствената си мазнина на бавен огън — каза комисарят.

— Но колкото повече време минава, на толкова по-големи рискове се излагат похитителите!

— Знаят го много добре. Мисля си, че също така са наясно, че са опънали лъка до скъсване. Убеден съм, че вече е само въпрос на часове Сузана да се върне вкъщи.

Минутоло го погледна глупаво.

— Ама как?! Тази сутрин изобщо не ми изглеждаше…

— Тази сутрин адвокатът все още не беше говорил по телевизията и не бе използвал едно наречие, което повтори и докато разговаряше с нас. Оказа се хитрец, защото каза в неправ текст на похитителите да престанат с техните игрички.

— Извинявай — отвърна напълно смаян Минутоло, — какво наречие е използвал?

— Необяснимо.

— И какво означава това?

— Означава, че адвокатът много добре си обясняваше случая.

— Нищо, ама нищичко не разбрах.

— Остави. Сега какво ще правиш? — отклони темата Монталбано.

— Отивам да докладвам на съдията.