Андреа Камилери
Търпението на паяка (16) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

15.

Тази нощ изхвърчането на пружината на времето в три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди не можа да събуди Монталбано, защото той бе буден и не успяваше да заспи. Искаше му се да се завърти в леглото, завладян от множеството мисли, които го връхлитаха една след друга като огромни морски вълни, но не биваше да размахва ръце и да движи крака, за да не смущава Ливия, която почти веднага бе отплувала към света на сънищата.

В шест часа будилникът издрънча. Денят не изглеждаше от най-ведрите. В седем и четвърт бяха вече на път за летището в Пунта Раизи. Шофираше Ливия. По време на пътуването говориха за дребни неща. Монталбано — вглъбен в мисълта за това, което му се искаше незабавно да направи, за да разбере дали хрумването му бе абсурдна фантазия, или също толкова абсурдна истина. Ливия пък си мислеше за онова, което я очаква в Генуа, за занемарената й работа, за ангажиментите й, зарязани по средата заради внезапната нужда да остане по-дълго при Салво във Вигата.

Преди Ливия да премине в залата за заминаващи пътници, двамата се прегърнаха сред тълпата като влюбени гълъбчета. Задържайки я в обятията си, Монталбано изпита две противоречиви чувства, чувства, които не беше нормално да изпитва едновременно. От една страна, дълбока тъга, че Ливия си тръгваше, защото със сигурност къщата в Маринела постоянно щеше да му навява мисли за нейното отсъствие, особено сега, когато беше на прага на една определена възраст и самотата започваше още повече да му тежи. От друга страна, усещаше желание Ливия да си тръгне колкото е възможно по-скоро, без да губи време, за да може той да се върне бързо във Вигата и да направи това, което трябваше да направи, но напълно свободен, без повече да е задължен да спазва разписания и да отговаря на въпросите й.

След това Ливия се откъсна от него, погледна го и се насочи към контролния пункт. Монталбано остана неподвижен на мястото, на което беше. Но не за да я проследи до последно с поглед, а заради нещо като внезапно вцепенение, което прекъсна следващите движения, които трябваше да направи, а именно да обърне гръб и да се насочи към изхода. Защото му се бе сторило, че съзря в дъното на погледа й, но там някъде в самото му дъно, някакъв блясък, едно блещукане, което не трябваше да го има. Беше продължило само миг и веднага бе покрито от непрозрачния воал на вълнението. Комисарят обаче бе успял да го долови и остана удивен от тази искрица, макар и бързо потушена. Значеше ли, че докато стояха прегърнати, Ливия е изпитвала същите противоположни чувства като него? Че тя също бе изпълнена с болка от раздялата, но същевременно жадува да възвърне свободата си?

Първо се ядоса, а после го напуши смях. Какво се казваше в онази латинска сентенция? Nec tecum nec sine te. Нито с теб, нито без теб. Перфектна.

* * *

— Монталбано? Минутоло съм.

— Здравей. Успяхте ли да получите някаква полезна информация от момичето?

— Монталба, това е проблемът. Съвсем малко, тъй като все още е потресена от отвличането и това е логично, и съвсем малко, защото, откакто се е прибрала, не може да спи, та в общи линии не успя да ни каже почти нищо.

— Защо не може да спи?

— Защото положението на майка й се влоши и тя не искаше да се откъсне нито за миг от леглото й. Затова сутринта, когато ми се обадиха, че госпожа Мистрета е починала тази нощ…

— … ти си се втурнал нататък, с много такт и съобразно ситуацията да разпиташ Сузана.

— Монталба, аз такива неща не правя. Дойдох тук, защото сметнах, че това е мой дълг. Заради престоя ми в тази къща…

— … си станал като член на семейството. Браво! Но все още не съм разбрал защо ми се обаждаш.

— И така, тъй като погребението ще е утре сутринта, бих искал да започна да разпитвам сериозно Сузана чак вдругиден. Съдия-следователят е съгласен. А ти?

— Аз какво общо имам?

— Не трябва ли да дойдеш и ти?

— Не знам. Нека реши началникът на полицията дали трябва да идвам, или не. Всъщност направи ми една услуга — обади му се, нека на теб даде разпореждания, а после ме уведоми.

* * *

— Комисарю, вие ли сте? Аделина Чиринчо съм.

Домашната помощница Аделина! Как е разбрала, че Ливия си е тръгнала? Подушила ли е? По вятъра? По-добре да не разследва, иначе щеше да разбере, че в градчето знаеха дори и припева от песничката, която си тананикаше, когато сядаше върху тоалетната чиния.

— Какво има, Адели?

— Комисарю, може ли да дойда следобед, за да почистя къщата и да ви приготвя нещо за ядене?

— Не, Адели, днес не, ела утре сутринта.

Имаше нужда да остане за малко насаме с мислите си, без никой да се върти около него.

— Комисарю, решихте ли вече дали ще станете кръстник на моето внуче? — продължи домашната помощница.

Нито за миг не се поколеба. Ливия, мислейки се за духовита с историята за балансирането на сметката, му бе помогнала да вземе правилното решение.

— Реших, съгласен съм.

— Света Богородице, какво удовлетворение!

— Определихте ли датата?

— Комисарю, зависи от вас.

— От мен?

— Да, господине, когато вие сте свободен.

„Не, зависи от това кога ще е свободен синът ти“ — искаше му се да й отговори комисарят, тъй като Паскуале, бащата на бъдещия му кръщелник, не правеше друго, освен да влиза и да излиза от затвора. Но се ограничи само да каже:

— Организирайте всичко вие, а после ме уведомете. Сега имам колкото си поискам време.

* * *

Франческо Липари не толкова седна, колкото рухна върху стола пред бюрото на комисаря. Лицето му беше силно пребледняло и затова торбичките под очите му изглеждаха наситено черни, като изрисувани с вакса за обувки. Дрехите му бяха смачкани, сякаш бе спал с тях. Монталбано се изненада, очакваше да го види ведър и успокоен заради освобождаването на момичето, а всъщност…

— Зле ли се чувстваш?

— Да.

— Защо?

— Сузана не иска да говори с мен.

— Обясни ми по-добре.

— Какво има за обяснение? Откакто разбрах, че са я освободили, се обаждах десетина пъти. Отговаряше баща й, чичо й или някой друг, но никога тя. И всеки път ми се казваше, че Сузана е заета и не може да се обади. Дори тази сутрин, когато разбрах, че майка й е мъртва…

— Как си го разбрал?

— Съобщиха го по едно местно радио. Веднага си помислих: слава богу, че успя да се прибере навреме, за да я види все още жива! И й се обадих, исках да съм до нея, но получих същия отговор. Не беше на разположение.

Сложи ръцете си на лицето.

— Какво съм й направил, за да се отнася така с мен?

— Ти — нищо — каза Монталбано. — Но би трябвало да се помъчиш да я разбереш. Травмата от отвличането е много силна и трудно се преодолява. Казват го всички онези, които са преживели същото премеждие. Иска се време.

И добрият самарянин Монталбано млъкна, доволен от себе си. За цялата тази история в главата му се въртеше едно дръзко и твърде лично мнение, затова предпочете да не го излага пред младежа и да се придържа към общите приказки.

— Но да има до себе си човек, който наистина я обича, няма ли да й помогне да преодолее тази травма?

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Това е откровение: аз разсъждавам по същия начин като Сузана, че бих искал да остана насаме, за да преосмисля раните си.

— Раните?!

— Да. И не само получените рани, но и онези, които съм нанесъл на другите.

Момчето го погледна напълно недоумяващо.

— Нищо не разбрах.

— Остави.

Добрият самарянин Монталбано нямаше намерение да пропилее цялата си дневна доза добрина.

— Имаш ли да ми казваш нещо друго?

— Да. Знаете ли, че инженер Перуцо е изключен от листата на кандидатите от неговата партия?

— Не.

— А знаете ли, че Финансовата гвардия от вчера следобед се намира в офисите на инженера? Носи се слух, че още в самото начало на претърсването вече са намерили толкова и такива материали, заради които могат да го пратят право в затвора.

— Нищо не знаех. И какво от това?

— Това, че си задавам няколко въпроса.

— И искаш отговори от мен?

— Ако е възможно.

— На разположение съм да ти отговоря само на един въпрос, стига да съм в състояние. Реши на кой.

Младежът му зададе незабавно въпроса си, ставаше ясно, че е бил пръв в списъка му.

— Смятате ли, че инженерът е сложил в чантата вестници вместо пари?

— На теб не ти ли се вярва?

Франческо опита да се усмихне, но не успя и изкриви устните си в някаква гримаса.

— Не отговаряйте на въпроса ми с въпрос.

Момчето беше вещо, будно и способно. Беше удоволствие да се говори с него.

— Защо да не вярвам? — попита Монталбано. — Инженерът, доколкото се знае за него, е безскрупулен човек, способен на опасни постъпки. Възможно е да е теглил чоп. За него е било важно да не бъде въвлечен в играта, защото, веднъж влязъл вътре в нея, е щял така или иначе да загази. Тогава защо да не рискува да си спести тези шест милиарда?

— Но ако онези бяха убили Сузана?

— Щеше отчаяно да твърди, че е платил откупа и че тези, които не са удържали на думата си, са похитителите. Защото е било твърде възможно Сузана да разпознае някой от тях и тогава нейното елиминиране е щяло да стане наложително. Щеше да започне да хленчи, да се окайва пред телевизионните камери и все някой щеше да му повярва.

— И сред тези някои щяхте ли да сте и вие, комисарю?

— Нека запазя мълчание — каза Монталбано.

* * *

— Монталбано? Минутоло съм. Говорих с началника на полицията.

— Какво каза?

— Че не иска да прекалява с твоята любезност да си ни на разположение.

— Което, преведено на простонароден език, означава, че колкото по-скоро „си обера крушите“ и ме няма, толкова по-добре ще бъде, нали?

— Точно така.

— Приятелю мой, какво да ти кажа? Връщам се в болнични и ти пожелавам успех.

— Но ако имам нужда да обменя някоя идея с теб, мога ли…

— Винаги когато поискаш.

— Знаеш ли, че май хората от Финансовата гвардия са се натъкнали на големи каши в офисите на инженер Перуцо? Всеобщото мнение е, че този път наистина яката и окончателно е загазил.

* * *

Взе увеличените разпечатки на снимката, които Чико де Чико беше направил, и ги сложи в плик, който с мъка успя да напъха в единия си джоб.

— Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо.

— Господин Ауджело тук ли е?

— Не, господин комисар. В Монтелуза е, защото го повика господинът и началникът на полицията в ролята на господин Ауджело на временно изпълняващ длъжността.

Господинът и началникът на полицията вече напълно го беше пренебрегнал и говореше само с Мими, който временно изпълняваше длъжността комисар.

— А Фацио?

— И него го няма, комисерийо. Моментално се отправи към улица „Палацоло“, точно пред началното училище.

— И защо?

— Случило се е, че един собственик на магазин, отказвайки да плати рекета, е стрелял по оня, който го е събирал, но не го е уцелил.

— И по-добре.

— И по-добре така, комисерийо. За сметка на това обаче е улучил в ръката друг човечец, който е минавал транзит оттам.

— Слушай, Катаре, излизам отново в болнични и се връщам в Маринела.

— Сега веднага ли?

— Да.

— Може ли да дойда да ви видя, когато ме обземе желание да ви зърна лично и пирсонално?

— Ела, когато искаш.

* * *

Преди да се върне вкъщи, мина през магазинчето, от което понякога си пазаруваше. Купи си зелени маслини в саламура и черни сухи маслини, кашкавал, пресен хляб, поръсен със сусам, и буркан песто от Трапани.

В Маринела подреди масата на верандата, докато макароните се варяха. Денят от поизтърколилата се вече пролет след първоначалните си колебания окончателно се беше предал пред слънцето. Нямаше нито един облак, дори лек ветрец. Комисарят изцеди макароните, подправи ги с песто, изнесе чинията навън и започна да се храни. Някакъв човек минаваше по морския бряг и за миг се спря, вторачвайки поглед към верандата му. Какво странно имаше у него, че онзи го гледаше като картина, като живописна рисунка? Или наистина бе картина, която можеше да се озаглави „Храненето на самотния пенсионер“. Изведнъж от тази мисъл апетитът му премина. Продължи да яде макароните, но без желание.

Звънна телефонът. Беше Ливия, за да му каже, че е пристигнала благополучно и всичко е наред, че сега почиства дома си и ще му се обади отново привечер. Кратко обаждане, но достатъчно, за да може през това време да му изстинат макароните.

Усети, че не му се яде повече, беше го връхлетяло ужасно лошото му настроение, което му позволяваше най-много чаша вино и малко хляб със сусам. Начупи хляба, сложи един залък в устата си, дълго го дъвка, след това отпи глътка вино, а през това време с показалеца на дясната си ръка търсеше сусамените зрънца, паднали от коричката на хляба, притискаше ги към покривката, докато полепнат по пръста му, и ги слагаше в устата си. Хубавото на яденето на хляб със сусам беше най-вече в този ритуал.

От дясната страна на верандата отвън покрай стената й пълзеше диворастящ храст, който с времето бе станал голям, гъст и толкова висок, че достигаше височината на човек, седнал на пейката.

Няколко пъти Ливия му беше казвала, че трябва да го изкорени, но той все отлагаше и сега вече беше станало доста трудно да го направи, защото, изглежда, беше пуснал големи и дълбоки корени като на дърво. Монталбано така и не разбра защо му беше дошла изневиделица музата да го отреже. Сега обаче беше достатъчно да завърти надясно съвсем леко главата си, и целият храст влизаше в полезрението му. Дивото растение беше избуяло отново и тук-там сред жълтеещите се изсъхнали клони се подаваше по някое зелено връхче. Почти на върха между две клончета на слънцето блещукаше сребриста паяжина. Монталбано беше сигурен, че предния ден я нямаше, защото Ливия щеше да я е забелязала и заради страха, който изпитваше от паяци, щеше да я е разкъсала с метлата. Със сигурност е била направена нощес.

Комисарят се изправи, отиде и се подпря на парапета, за да може да я огледа по-добре. Представляваше невероятна геометрична конструкция.

Остана като омагьосан, преброи в нея около трийсетина нишки под формата на концентрични кръгове, които преминаваха постепенно в по-малки окръжности с приближаването си към центъра. Разстоянието между нишките винаги беше едно и също, но се увеличаваше, и то с много, в централната част. Освен че мрежата от тънки нишки бе под формата на кръгчета, напречно през нея преминаваха и я поддържаха други радиални нишки, които тръгваха от средата и достигаха до най-крайната окръжност на паяжината.

Монталбано прецени, че лъчевидните нишки бяха около двайсетина и разстоянието между тях беше равномерно. Центърът на паяжината се състоеше от всички събиращи се в една точка нишки, придържани заедно от една по-различна от другите спираловидна нишка.

Какво търпение е трябвало да има паякът!

Защото със сигурност е срещнал много препятствия — порива на вятъра, който е разкъсвал нишките, кацнала птица, разместваща клонките… Но той въпреки всичко е продължавал напред своята среднощна работа, решен на всяка цена да направи паяжината си, упорит, сляп и глух за всякакво отегчение.

Но къде е паякът? Колкото и да се напрягаше, комисарят не го виждаше. Отишъл ли си беше, изоставяйки всичко? Или бе изяден от друго животно? Или се криеше под някое пожълтяло листо, за да се оглежда предпазливо наоколо със своите осем очи, разположени като диадема, и със своите осем крака, готови да се задвижат?

Изведнъж паяжината започна лекичко да трепти. Но не заради внезапен повей на вятър, защото най-близките листа, дори и най-леките от тях, не се помръдваха. Не, това беше някакво изкуствено движение, предизвикано нарочно. И от кого, ако не от самия паяк? Очевидно невидимият паяк искаше паяжината да бъде помислена за нещо друго — покров от слана, водна пара, и с крачката си раздвижваше мрежата й. Капан.

Монталбано се обърна към масичката, взе една мъничка троха, разкъса я на още по-малки трошици и ги хвърли към паяжината. Бяха твърде леки и се разпиляха във въздуха, само една се заплете точно в спираловидната нишка в средата й, но остана там само за части от секундата. Първо беше там, но веднага след това вече я нямаше, защото една сива точка бе тръгнала светкавично от високата част на паяжината, където преди това се бе крила под няколко листа, бе грабнала трошицата и изчезнала. Комисарят по-скоро прозря това движение, отколкото да го долови. Остана като гръмнат от скоростта, с която сивата точка се бе придвижила. Реши да види по-добре реакцията на паяка. Взе друга троха, направи една малко по-голяма топчица от предишната и я хвърли, като внимаваше да попадне точно в средата на паяжината, а тя цялата се разклати. Сивата точка отскочи отново, пристигна в средата й, покри с тялото си трошицата, но не се върна в скривалището си. Остана неподвижна, напълно видима, в средата на своето възхитително творение от въздушни геометрични фигурки. На Монталбано му се стори, че паякът го гледаше победоносно.

И тогава кошмарно бавно, като при кинематографичен ефект, при който картината се замъглява, а после постепенно пак се прояснява, главицата на паяка започна да променя цвета и формата си — от сиво запрелива към червено, косъмчетата му заприличаха на коса, очите от осем се събраха в две, докато се превърна в миниатюрна човешка физиономия, която се усмихваше удовлетворено заради плячката, която държеше здраво между краката си.

Монталбано се ужаси. Преживяваше кошмар или беше пил твърде много вино, без да се усети? Изведнъж си спомни един откъс от Овидий, изучаван в училище, онзи за тъкачката Арахна, превърната от Атина в паяк… Възможно ли е времето да бе започнало да се върти назад, докато достигне там, откъдето води началото си, в тъмната нощ на митовете? Усети нещо като лек световъртеж и замайване. За негов късмет, тази чудовищна гледка продължи съвсем кратко и веднага образът стана неясен, защото започваше обратната му трансформация. Но преди паякът отново да стане паяк, преди пак да изчезне между листата, Монталбано имаше време да разпознае това лице. Не, не беше това на Арахна, сигурен бе.

Седна на скамейката, защото краката му не го държаха, наложи се да изпие пълна догоре чаша вино, за да възвърне поне малко силите си.

И си помисли, че и на онзи, другия паяк, чието лице смътно бе съзрял, и то само за миг, идеята да сътвори гигантската си паяжина със сигурност му е дошла през нощта, в една от многото нощи на тревоги, страдание и яд.

И с търпение, упоритост и решителност, без да отстъпи пред нищо, беше изплел накрая паяжината си. Геометрично чудо, логически шедьовър.

Но как бе възможно в тази конструкция да няма нито една грешка, дори и минимална, едва-едва забележимо несъвършенство?

Надигна се, влезе вътре и започна да търси лупата, която трябваше да е някъде там. От Шерлок Холмс насам всеки полицай не е истински полицай, ако няма лупа подръка.

Отвори всички чекмеджета и вратички, разхвърля навсякъде, натъкна се на писмото на свой приятел, което датираше отпреди шест месеца и което все още не бе отворил, отвори го, прочете го и разбра, че приятелят му Гаспано е станал дядо (Мамка му! Ама той и Гаспано не бяха ли набори?), тършува още известно време, но после реши, че е излишно да продължава. Очевидно трябваше да си направи извода, че не е истински полицай. Елементарно, Уотсън! Върна се на верандата, облегна се на парапета, надвеси тялото си напред, почти докато носът му не се озова в средата на паяжината. Но се поотдръпна леко, изплашен, че паякът светкавично може да го ухапе по носа, помисляйки го за плячка. Огледа я внимателно, докато очите му започнаха да сълзят. Не, паяжината изглеждаше геометрично съвършена, но в действителност не беше такава. Поне на три или четири места разстоянието между нишките не беше равномерно, а две от тях в много кратки отсечки направо криволичеха.

Почувства се обнадежден, усмихна се. Миг след това усмивката му се превърна в кикот. Паяжината! Нямаше по-използвано клише, с което повече да се е злоупотребявало, от това да се каже за някой проект, че е „паяжина“, ако е скроен на тъмно. Но той щеше да го използва. А клишето бе поискало да си отмъсти заради това, че го беше пренебрегнал, и се конкретизира, като го принуди да го вземе под внимание.