Андреа Камилери
Търпението на паяка (3) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

2.

През широко отворения прозорец нахлува студ. В болниците винаги е така: лекуват те от апандисит, но те уморяват от пневмония. Седи в креслото, остават му само два дни и след това ще може най-накрая да се върне в Маринела. Но от рано сутринта цял взвод жени се е захванал да изчисти всичко — коридори, стаи, килери, прозорци, легла, столове. Изглежда, лудешкият порив на почистването връхлита всичко: сменят се чаршафи, калъфки, завивки, банята така ослепително свети от чистота, че трябва да се влиза със слънчеви очила в нея.

— Ама какво става? — пита той медицинската сестра, която е дошла да му помогне да се върне в леглото.

— Изглежда, ще идва някакъв големец.

— Кой?

— Не знам.

— Слушайте, не бих ли могъл да остана в креслото?

— Не може.

След известно време се появява Страдзера, но остава разочарован, защото Ливия я няма.

— Може би ще намине по-късно — успокоява го Монталбано.

Но го казва, за да му направи мръсно. Онова „може би“ спомена, за да държи доктора на тръни. Ливия го увери, че със сигурност ще дойде, но с малко закъснение.

— Кой ще идва?

— Петрото. Заместник-министърът.

— И за какво ще идва?

— За да ви поздрави.

Ама че работа! Само това му липсваше! Народният представител, адвокатът Джанфранко Петрото, сега заместник-министър на Министерството на вътрешните работи, въпреки че веднъж бе осъждан за корупция, друг път за изнудване, а на третия път бе отървал наказанието поради давност за престъплението. Бивш комунист, бивш социалист, понастоящем триумфално избран от партията на мнозинството.

— Не може ли да ми сложите една инжекция, от която да загубя съзнание поне за три часа? — примолва се на Страдзера.

Онзи разперва безпомощно ръце и излиза.

Народният представител Джанфранко Петрото се появява, предшестван от бурни ръкопляскания, които отекват в коридора. Допуска обаче в болничната стая само представителя на централната държавна власт, началника на полицията, завеждащия отделението и един депутат от делегацията.

— Другите да ме изчакат отвън! — заповядва кресливо Петрото.

След това започва да отваря и затваря уста. Говори. И говори. И говори. Не знае, че Монталбано си е запушил до такава степен ушите с хигроскопичен памук, че направо ще експлодират. И не е в състояние да чуе щуротиите, които онзи му плещи.

 

 

От известно време вече не чуваше стоновете на капаците на прозорците. Унасяйки се, едва погледна часовника — четири и четирийсет и пет, и най-накрая заспа.

* * *

В просъница едва-едва чу настоятелното звънене на телефона.

Отвори едното си око и погледна часовника. Шест часът. Беше спал малко повече от час. Изправи се набързо, искаше да спре дрънченето, преди да достигне до ушите на Ливия, която спеше дълбоко. Вдигна слушалката.

— Комисерийо, какво направих, събудих ли ви?

— Катаре, точно, ама точно шест часът сутринта е.

— Честно казано, моят часовник показва шест и три минути.

— Означава, че малко избързва.

— Сигурен ли сте, комисерийо?

— Повече от сигурен.

— Тогава ще го бутна с три минути назад. Благодаря, комисерийо.

— Моля.

Катарела затвори телефона, а Монталбано тръгна да се връща в спалнята. По средата на пътя спря, попържвайки светците по азбучен ред. Що за обаждане беше това? Катарела му звъни в шест сутринта само за да разбере дали часовникът му е верен? В този момент телефонът отново издрънча, комисарят се оказа бърз и успя да вдигне слушалката още след първото позвъняване.

— Комисерийо, моля за извинение, но се заговорихме за часа и забравих да ви кажа причината за тилифонирането си, заради която ви направих предишното обаждане.

— Кажи ми я.

— Защото са конфискували моторчето на едно момиче.

— Откраднато или конфискувано?

— Конфискувано, комисерийо.

Монталбано се ядоса. Беше длъжен обаче да потисне крясъците, които му идваше да нададе.

— И ти ме събуждаш в шест сутринта, за да ми кажеш, че Финансовата гвардия или карабинерите са конфискували някакво моторче? Точно на мен ли трябва да ми го разкажеш? Уведомявам те, с твое позволение, разбира се, че изобщо не ми пука за това!

— Комисерийо, за да не ви пука, не се нуждаете от моето позволение — каза многоуважително другият.

— Освен това не съм на работа, все още съм в болнични!

— Знам го, комисерийо, но конфискацията не е направена нито от Финансовата гвардия, нито от многообичната Армия на карабинерите.

— Заслужилата, а не многообичната, Катаре. Тогава от кого?

— Това е въпросът, комисерийо. Не се знае, не е ясно. И точно затова ми казаха да ви тилифонирам на вас, лично и пирсонално.

— Слушай, там ли е Фацио?

— Не, господине, на мястото е.

— А господин Ауджело?

— Също и той е на местопрестъплението.

— Кой е останал в полицейското управление?

— Временно вардя аз, комисерийо. Господин Ауджело ми каза да го замествам.

Майчице свята! Опасност, която трябва да се прекрати колкото е възможно по-скоро, защото Катарела беше способен да превърне в ядрен конфликт и най-обикновената дребна кражба. Възможно ли е Фацио и Ауджело толкова да се обезпокоят само заради една банална конфискация на моторетка? А пък и защо ли бяха накарали Катарела да му се обади?

— Слушай, направи следното: свържи се с Фацио и му кажи да ми се обади веднага в Маринела.

Остави слушалката.

— Ама какъв е този пазар тук! — каза един глас зад гърба му.

Обърна се. Беше Ливия. Очите й святкаха от яд. При ставането от леглото не си бе сложила пеньоара, а беше облякла ризата, която Монталбано бе носил предния ден. А той, като я видя в такъв вид, се изпълни с желание да я прегърне. Но се въздържа, знаеше, че във всеки един момент Фацио можеше да му се обади.

— Ливия, моля те, имам работа…

— Работата би трябвало да си вършиш в полицейското управление. И само когато не си в болнични.

— Права си, Ливия. Моля те, върни се в леглото.

— Ама за какво легло ми говориш! Вече ме събудихте! Отивам в кухнята да приготвя кафе — каза тя.

Телефонът звънна.

— Фацио, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво, по дяволите, става? — попита на висок глас Монталбано, нямаше вече нужда да пази тишина, така или иначе, Ливия не само че се бе събудила, но и се беше вбесила.

— Недей да ругаеш — скара му се не на шега Ливия от кухнята.

— Ама Катарела не ви ли каза?

— Катарела не ми каза нито думица…

— Ще престанеш ли, или не? — попита го Ливия.

— … говори ми само за конфискацията на някаква моторетка, която не е извършена нито от карабинерите, нито от Финансовата гвардия. И какво, по дяволите…

— Казах ти да не ругаеш!

— … сте тръгнали мен да ме ядосвате? Идете да видите дали не са я конфискували общинските полицаи.

— Не, комисарю. Не се касае за конфискация, а за отвличане на собственичката на мотопеда.

— Не разбрах.

— Комисарю, става дума за отвличането на човек.

Отвличане на човек?! Във Вигата?!

— Обясни ми къде се намирате, идвам веднага — каза, без да му мисли много.

— Комисарю, доста е сложно да ни намерите. Най-много след час, ако ви е удобно, служебната кола ще е пред дома ви. Така няма да се налага да шофирате.

— Съгласен съм.

Отиде в кухнята. Ливия беше сложила кафето на газовия котлон и точно постилаше покривката върху масата. За да я опъне добре, трябваше да наведе цялото си тяло напред и ризата на комисаря, която носеше, се оказа твърде къса.

Монталбано не успя да се въздържи. Направи две крачки към нея и я прегърна силно отзад.

— Ама какво те прихваща? — попита Ливия. — Хайде, остави ме! Какво си намислил?

— Опитай се да отгатнеш.

— Може да си навредиш…

Кафето се надигна. Никой не изключи котлона. Кафето забълбука. Газовият котлон остана включен. Кафето започна да ври. Никой не забеляза. Кафето изкипя от кафеварката, изтече и загаси газовия котлон. Газта продължи да излиза.

— Не усещаш ли странна миризма на газ? — попита го отмаляла Ливия в един определен момент, изплъзвайки се от прегръдката на комисаря.

— Не мисля — каза Монталбано, чиито ноздри бяха изпълнени само с аромата на кожата й.

— О, боже! — възкликна Ливия, затичвайки се да спре газта.

На Монталбано му оставаха едва двайсет минути, за да се избръсне и да си вземе душ. Кафето си, направено отново, изпи на бегом, защото вече звъняха на вратата му. Ливия дори не го попита къде отива, нито защо. Беше отворила прозореца и се протягаше с високо вдигнати ръце под слънчевите лъчи.

Докато пътуваха, Гало му разказа каквото знаеше за случая. Отвлеченото момиче — защото относно факта, че беше отвлечена, изглежда, вече нямаше никакво съмнение — се казваше Сузана Мистрета. Много красива, учела в университета в Палермо и се подготвяла за първия си изпит. Живеела с родителите си в голяма вила, към която се бяха отправили, на пет километра от градчето. От около месец ходела да учи в дома на своя приятелка от Вигата, а към осем часа вечерта се връщала с мотопеда си във вилата.

Предната вечер баща й като не се прибрала в обичайното време, изчакал още около час и се обадил на приятелката й, която му отговорила, че Сузана си е тръгнала както винаги в осем часа, плюс-минус една минута. Тогава позвънил и на момчето, което дъщеря му смятала за свой годеник, а то се изненадало, защото следобед се видели със Сузана във Вигата, преди тя да отиде да учи с приятелката си, но тя му казала, че няма да отиде на кино с него, защото трябвало вечерта да се върне вкъщи и да продължи да учи. При това положение баща й се притеснил. Звънял на дъщеря си няколко пъти, но мобилният й бил изключен. В един момент стационарният телефон звъннал и бащата се втурнал към него, мислейки, че е дъщеря му. Обаждал се обаче братът.

— Сузана има брат?

— Не, господине. Единствено дете е.

— Тогава братът на кого? — попита на това място разгневеният Монталбано, който от скоростта, с която караше Гало, и от пътя, по който се движеха — целия осеян с дупки, започваше не само да оглушава, но и да усеща лека болка в раната.

Ставало дума за брата на бащата на отвлеченото момиче.

— Всичките тези хора нямат ли имена? — започна отново да задава въпроси комисарят, загубил търпение, надявайки се, че имената ще му позволят да следва по-добре нишката на разказа.

— Разбира се, че имат, няма как да нямат, но на мен не са ми ги казали — отговори Гало и продължи: — Братът на бащата на отвлечената, който е лекар…

— Наричай го Чичо Доктор — прекъсна го Монталбано.

— … Чичо Доктор се обаждал, за да се информира за снаха си. Тоест за майката на отвлечената.

— И защо? Тя зле ли се чувства?

— Да, господин комисар, много, много зле. Тогава бащата уведомил Чичо Доктор…

— Не, в този случай трябва да кажеш „брат си“. Тогава бащата информирал брат си за изчезването на Сузана и го помолил да отиде при него във вилата, за да обгрижва болната. Така той щял свободно да се отдаде само на търсенето на дъщеря си. След като отложил всичките си ангажименти, докторът дошъл, когато вече минавало единайсет вечерта.

Бащата се качил на колата си и пропътувал много бавно пътя, по който Сузана обичайно минавала, за да се върне вкъщи. В този час през зимата е тъмно като в рог, а колите са малко. Шофирал напред-назад по същия маршрут и все повече се отчайвал. По едно време с него се изравнил младеж с моторче. Бил годеникът на Сузана, който се бил обадил във вилата и Чичо Доктор го уведомил, че все още няма никакви новини за нея. Момчето казало на бащата, че има намерение да мине по всички улици на Вигата, за да потърси поне мотопеда й, който веднага щял да разпознае. Бащата изминал назад-напред още четири пъти маршрута от къщата на приятелката на дъщеря му до вилата, спирайки от време на време да огледа дори петната по асфалта. Но не видял нищо странно. Когато се отказал от търсенето и се прибрал вкъщи, било вече почти три часът сутринта. Тогава помолил брат си да се обади във всички болници в Монтелуза и Вигата. Получили само отрицателни отговори — нещо, което, от една страна, ги успокоило, но от друга — ги разтревожило още повече. Така загубили още един час.

На това място, тъй като вече от доста време бяха навлезли в полята и се движеха по тесен коларски път, Гало посочи една къща на петдесетина метра по-напред.

— Това е вилата.

Монталбано не успя навреме да я погледне, защото Гало зави надясно, поемайки по друг черен път, който беше в доста по-окаяно състояние.

— Къде отиваме?

— Където са намерили моторетката.

Беше я открил приятелят на Сузана. За да отиде във вилата, след като я бил търсил напразно из улиците на Вигата, хванал по един обиколен път, който доста удължаваше разстоянието. И там, на около двеста метра от дома на Сузана, видял изоставеното й моторче и веднага се втурнал да извести баща й.

Гало отби и спря зад една от служебните коли. Монталбано слезе, а Мими Ауджело тръгна към него.

— Мръсна история, Салво. Затова се наложи да те обезпокоя. Нещата никак не отиват на добре.

— Къде е Фацио?

— Във вилата е, с бащата. Ако случайно похитителите й се обадят.

— Може ли да знам как се казва бащата?

— Салваторе Мистрета.

— И с какво се занимава?

— Бил е геолог. Обиколил е целия свят. Ето това е моторчето.

Беше облегнато на нисък каменен зид, който опасваше една от зеленчуковите градини. В отлично състояние, нямаше ожулвания, беше само леко напрашено. Галуцо бе вътре в градината и оглеждаше дали няма да намери нещо. Същото правеха Имбро и Батиато по коларския път.

— Между другото… годеникът на Сузана как се казва?

— Франческо Липари.

— Къде е?

— Изпратих го да си ходи вкъщи. Беше капнал от умора и притеснение.

— Имах предвид, да не би този Липари да е преместил моторчето? Може би го е намерил на земята, по средата на черния път…

— Не, Салво. Два пъти се закле, че мотопедът е бил намерен така, както го виждаш.

— Остави някой на пост. Никой да не го пипа. Иначе онези от криминологията ще нададат голям вой. Нищо ли не намерихте?

— Нищо, съвсем нищо. А като помислиш, момичето е носело раничка с учебници и лични вещи, мобилен телефон, портмоне, което е държало в задния джоб на дънките си, ключове от дома си… Нищо. Все едно е срещнало някого, когото познава, спряло е мотопеда и го е облегнало на зида, за да си побъбрят за кратко.

Монталбано обаче имаше вид на човек, който не го слуша. Мими го забеляза.

— Какво има, Салво?

— Не знам, но нещо не ми се връзва — промърмори Монталбано.

И започна да крачи назад, както правим, когато се нуждаем от пространство, за да огледаме по-добре нещо и да го видим в цялостния му вид и правилна перспектива. Ауджело също заотстъпва заедно с него, но механично, само защото го правеше комисарят.

— Сложено е на обратно — заключи в един момент Монталбано.

— Кое?

— Моторчето. Погледни го, Мими. Така както го виждаме спряно, бихме си помислили, че посоката му на движение е била към Вигата.

Мими го погледна и поклати глава.

— Вярно е. От тази страна обаче е щяло да бъде срещу движението. Затова, ако се е движело към Вигата, трябваше да го намерим подпряно на ниския зид от другата страна.

— Представи си само колко й пука на една моторетка, че е в насрещното движение! Тези ги намираш на междустълбищната площадка в кооперацията, в която живееш! Те се провират между колите и ти късат нервите! Не е за говорене. И така, ако момичето е идвало откъм Вигата, предната гума на мотопеда й би трябвало да гледа в противоположната посока. Питам се: защо ли е оставено така?

— О, боже, Салво, мотивите може да са много. Възможно е, преди да го е опряла в зида, да е направила пълен кръг с него… или по-вероятно е да се е върнала назад няколко метра, разпознавайки някого…

— Всичко е възможно — отряза го Монталбано. — Отивам във вилата. Когато свършите с търсенето тук, елате при мен. И не забравяй да оставиш някого на пост.

* * *

Вилата беше на два етажа. Някога може и да е била красива, но сега разкриваше множество белези, останали по нея от немарливото и небрежно отношение на стопаните й. А къщите усещат, когато човек ги занемари, и сякаш нарочно започват някак преждевременно да рухват. Здравата врата от ковано желязо беше само притворена.

Комисарят влезе в голям хол, обзаведен с тъмни и масивни мебели от деветнайсети век, който на пръв поглед му заприлича на музей, толкова бе претрупан с африкански маски и статуетки от древни южноамерикански цивилизации — сувенири от пътуванията на геолога Салваторе Мистрета. В единия му ъгъл бяха разположени два фотьойла, масичка с телефон, телевизор. Фацио и един мъж, който би трябвало да е Мистрета, бяха седнали в креслата и не откъсваха очите си от телефона. При влизането на Монталбано мъжът погледна въпросително Фацио.

— Това е комисар Монталбано. А това е господин Мистрета.

Мъжът се приближи с протегната ръка. Монталбано я стисна, без да каже нито дума. Геологът беше шейсетгодишен, мършав, със загоряло лице като тези на южноамериканските статуетки, прегърбен, с разрошени побелели коси и светли, блуждаещи из хола очи, наподобяващи очи на наркоман. Очевидно напрежението в душата му го изяждаше.

— Някакви новини? — попита Монталбано.

Геологът разпери безутешно ръце.

— Бих искал да поговорим. Може ли да отидем в градината?

Иди разбери защо, изведнъж започна да не му стига въздух. Може би защото холът бе потискащ, тъй като в него не влизаше светлина въпреки двете големи панорамни врати. Мистрета се поколеба. След това се обърна към Фацио.

— Ако чуете звънеца от горе… ще бъдете ли така любезен да ме извикате?

— Разбира се — каза Фацио.

Излязоха. Градината, която обграждаше вилата, беше напълно занемарена и почти наподобяваше поле с диворастяща зеленина, на път и тя да пожълтее.

— Оттук — каза геологът.

И поведе комисаря към полукръг от дървени скамейки в центъра на нещо като цветен оазис, подреден и поддържан.

— Сузана идва тук да уч…

Не успя да продължи, рухна върху една от пейките. Комисарят седна до него. Извади кутия цигари.

— Пушите ли?

Какво му беше препоръчал доктор Страдзера?

„Ако можете, опитайте се да спрете пушенето.“

Но сега, в този момент, не можеше.

— Бях ги отказал, но при тези обстоятелства… — каза Мистрета.

„Виждате ли, скъпи и уважаеми доктор Страдзера, че понякога не може да не се пуши?“

Комисарят му подаде цигара и огънче. Пушиха известно време в мълчание, а после Монталбано го попита:

— Съпругата ви болна ли е?

— На смъртно легло.

— Разбра ли за случилото се?

— Не. Под въздействието на успокоителни и сънотворни е. Брат ми Карло, който е лекар, беше тази нощ при нея. Преди малко си тръгна. Обаче…

— Обаче?

— … обаче съпругата ми продължава, дори и в този принудителен сън, да вика Сузана, сякаш подсъзнателно разбира, че нещо…

Комисарят усети, че се изпотява. Как да говори с този мъж, чиято съпруга умира, за отвличането на дъщеря му? Може би единственият начин беше да използва бюрократично официалния тон, който заради своето естество е лишен от всякаква хуманна форма.

— Господин Мистрета, трябва да уведомя съответните органи за това отвличане — съдия-следователя, началника на полицията, колегите си от Монтелуза… Много е вероятно новината да стигне и до ушите на някой журналист, който ще се втурне насам с неизменната си телевизионна камера… Ако все още не съм го направил, е, защото искам да съм сигурен.

— За какво?

— Че става дума за отвличане.