Кристина Дод
Близо до теб (8)

Седма глава

Тийг си сложи ръкавици за вдигане на тежести и раздвижи пръстите си.

Възможно най-далеч от него, в другия край, Кейт тренираше в групата за кикбокс. Можеше да я види през стъклото, разделящо двете зали. Тя вдигна крак и започна да рита торбата срещу себе си отново и отново, мръщейки се от усилието. Беше облечена в синя тениска без ръкави и син клин за каране на велосипед. Точно сега по всичко личеше, че не си спомня за съществуването му.

Или по-скоро не искаше да си спомня.

Снощи с един проклет, недискретен поглед я бе уплашил поради прекомерна предпазливост.

И за какво? Че Уинстън може да е действал под влияние на дрога; в края на краищата се оказа, че има солидно алиби — беше прекарал последната седмица в затвора заради шофиране в нетрезво състояние и беше пуснат само два дни преди това. Така че подозрението отпадаше.

Тийг нагласи тежестите на уреда за трицепси и започна да вдига бавно.

Преди беше плашил хората с гнева си. Първия път, когато го направи, беше петнайсетгодишен. Майка му се беше напила. Още от малък носеше следите от колан върху гърба си. Беше го била достатъчно силно, за да пореже лицето му с евтините си пръстени. Този път се беше приближила до него с голи ръце и бе раздрала бузата му с нокти.

Този път, когато кръвта потече по брадичката му, я хвана.

Стиснал я за ръцете: само това, просто ги хвана и я погледна.

И тя избяга с вик и разкривено от ужас лице.

Повече никога не го нападна физически.

Той така и не разбра какво се бе случило онзи ден, но накрая проумя, че в погледа му има някаква сила. Всеки път, докато служеше в армията, когато се ядосаше, хората се отдръпваха от него, а когато се биеше… ами, когато яростта го обземеше, бе виждал не един войник от другата страна да бяга, обхванат от ужас.

Ролф го наричаше берсерк^[1].

Тийг се смееше и изтъкваше, че във вените му не тече и капка викингска кръв. Но… кой знаеше? Във всеки случай не и той.

Само Хуанита никога не се беше страхувала от него. Само Хуанита го беше обичала.

А виж какво й беше причинил.

Мускулите в задната част на ръката му пищяха и той примига, когато започва да смъква тежестите. По-добре да внимаваше какво прави — не можеше да си позволи да разкъса сухожилие точно сега. Трябваше да се грижи за Кейт.

Добре де, не да се грижи, а да е сигурен, че е в безопасност.

Миналата вечер Кейт беше любезна с полицаите, когато се появиха да арестуват Уинстън. Тя им разказала точно цялата сцена и подписа автограф за дъщерята на едното ченге. Показа след това на Тийг неговата спалня, предложи му хавлиени кърпи, допълнителни одеяла и с културна усмивка му плати десетдоларовата печалба от облога.

Но сексуалното напрежение, което кръжеше във въздуха между тях, беше изчезнало, и когато той докосна лакътя й, тя се отдръпна от него, сякаш бе демон. Не че имаше нещо против тя да изпитва от него малко страх, но ако я застрашаваше опасност, искаше да изтича към него, не да бяга от него.

Казано честно, егото му беше наранено. Какво беше казала снощи на майка си по телефона? Че миришел на чисто дестилиран секс.

Погледът му се стрелна към прозореца, където Кейт размахваше юмруци във въздуха.

Сега… сега тя не можеше да понася да я докосне. Трябваше да успокои страховете й и да говори с нея, да я докосне без да я кара да трепва, сякаш е проклетият дявол.

И все пак, защо бе изненадан от реакцията й? Знаеше кой е. Какво беше направил.

Сивите сенки на миналото го обгърнаха и той чу гласа на майка си, остър и презрителен: По дяволите, Тийг, малък негоднико, не можеш да набиеш едно хлапе. Не бъди толкова глупав. Ти си един глупав мелез и ако те намушкат, никого няма да го е грижа. Във всеки случай не и мен. Но онова хлапе…

Тийг прекъсна гласа. Не искаше да я слуша повече. Тя беше мъртва. Майка му беше мъртва. Миналото беше застинало. Колкото и силно да искаше или да се опитваше, не можеше да промени нищо.

Той изчака навън до вратата, докато курсът по кикбокс свърши. Можеше да види Кейт вътре да се мотае безцелно сред другите жени. Тя се усмихваше и говореше, свали ръкавиците си, отпи от бутилката с вода, избърса с хавлиената кърпа челото си.

Първите, които излязоха, спряха, когато го видяха, след това продължиха да вървят и последователно му изпратиха интимни усмивки.

Той се усмихна в отговор. Всяка една от тези жени потвърди, че черната му тениска без ръкави и шортите му творят чудеса върху женското либидо, а това пасваше идеално на неговите планове. Той щеше да покаже какъв мечок е, щеше да накара Кейт да ревнува и да си възвърне контакта с нея.

Раздвижването в групата накара жените да отскочат. Когато той отправи усмивка на Кейт, отвсякъде започнаха да я сръчкват с лакти. Тя завъртя очи, след това произнесе рязко:

— Тийг, отивам да се изкъпя и да се приготвя. Ако искаш да потренираш още малко…

— Не. — Той пристъпи към нея и тя се закова на място толкова бързо, че всички се забиха в нея и я блъснаха точно срещу гърдите му.

Тя се отдръпна бързо, контактът беше бърз като жигосване.

— Всъщност, ако искате можете да се върнете — той кимна към тренировъчната зала, — ще ви дам няколко съвета за това как да удряте с юмрук.

— Какво? — Кейт наклони глава, сякаш имаше затруднения със слуха.

— Боксирате се като момичета. Трябва да участвате с цялото си тяло. Нека ви покажа. — Той понечи да я хване за ръката и да я поведе обратно.

Тя се изплъзна.

— Какво му е лошото на това да се боксирам като момиче?

Погледът му говореше съвсем ясно какво си мисли за нейната глупост.

Една от другите жени, по-възрастна, която бе показала достатъчно ясно, че оценява активите му, попита:

— Наистина ли можете да ни научите как да удряме? Онзи идиот Стив, който водеше курса преди, така и не ни показа как да се движим правилно.

Идеално. Една голяма група би дала на Тийг шанса да установи връзка с Кейт, без тя да се чувства заплашена. Въпреки че в този кратък миг на контакт ароматът й — сладък, пикантен, женствен — го накара да я пожелае отново. Никоя от останалите жени тук — а имаше и други привлекателни жени — не го интересуваше.

Животът беше гадно нещо.

— Какво се е случило със Стив? — Тийг ги поведе обратно към залата за тренировки.

— Отказа се преди месец. Оттогава се редуваме да водим курса. — Жената сви устни. — Лошо.

— Боби Джо, мисля, че се справям добре с тази задача! — възрази една от жените.

— Добре и по момичешки — отвърна й Боби Джо. — Хайде, момичета, да се научим как да избиваме мерака на нападател. — Тя отиде по-близо до Тийг. — Какво ще кажете вие да ни тренирате, възможно ли е?

— Да, мадам. Аз съм Тийг Рамос и съм специалист в избиването на мераци от нападатели. — Тийг зае позиция пред скупчилите се жени. — Добре, заемете места!

Те се разсмяха, но се събраха в неравни редици и го загледаха очаквателно.

Странно как тези военни команди действаха върху цивилни.

Кейт се върна в средата на групата, гледаше го предпазливо. Разбира се. Тя беше видяла скота в него, беше все още уплашена, а Кейт Монтгомъри не се плашеше лесно.

Понякога през редките и дълги нощи, които беше прекарал сам, въпросът го преследваше: Наистина ли беше скот? С поглед докарваше до паника обръгнали бойци. Беше убивал мъже — мъже, които трябваше да бъдат убити — и никога не бе сънувал труповете им. Единственото нещо, което някога го бе преследвало, беше споменът му за улиците, миризмите, високия смях… безпомощността. Мразеше спомена за годините, когато беше малък, спомена за големите хора, учители, възпитатели, за майка си, която го тормозеше, присмиваше се на стремежите му, лишавайки го от достойнство.

Мразеше спомена за онова, което му се беше случило, и не обичаше да мисли за случващото се на Кейт. На която и да е от тези жени със златните верижки, перфектни екипи за тренировки и изкусно използвана козметика. Щеше да му е приятно да ги обучава.

— Да започнем с това — каза той, — че вие, жените, нямате мускулната маса да нанесете ударите с юмрук или да ритнете, освен ако не използвате цялата си тежест в това. Затова не удряйте с ръце, ударете с рамо. Разбирате ли? — Той демонстрира един удар, изтласквайки рамото си напред. — Това ви дава по-голяма енергия. Опитайте. — Той отиде сред тях, оправяше позите им, хващаше ги за китките и им показваше как да държат тялото си.

Кейт следваше инструкциите му точно, гледаше се в огледалото и се упражняваше с концентрация, която не предвещаваше нищо хубаво за онзи, който дръзнеше да я нападне.

Тя беше нежна, привилегирована, но той нямаше съмнение, че някакъв порив винаги я тласкаше да бъде най-добрата. И знаеше — от това, което бе видял с очите си — колко й е неприятно да гледа на всекиго като на потенциален преследвач.

И на него не му харесваше. Не му харесваше, че периодически му са налага с престорено нехайство да разпитва всички треньори във фитнеса й и да се чувства способен да убие, когато някой от тях подхвърлеше възхитен коментар по неин адрес. Не му харесваше да забелязва дребните детайли като например колко ниско си е изрязала ноктите и интереса й към местните новини — всички местни новини — и колко часа може да ги гледа.

Когато приключеше с тази работа, можеше да я чука, разбира се, и да не помисли за нея, след като свърши, но някак си… тя го привличаше по различен начин. Не толкова тривиално. По-дълбоко. Мъж с неговата биография нямаше бъдеще с жена като Кейт. Не искаше такава жена… но, по дяволите, не му харесваше, че няма шанс.

Той беше вече обвързан, свързан с минало, което не можеше да бъде променено.

Върна се обратно към предната редица на групата.

— Къде трябва да ударите някой с такъв удар?

— В тъмна алея? — предположи Боби Джо.

— Много смешно. — Той й се усмихна.

Кейт се учуди колко добре се справяше той с групата — и колко умно я беше манипулирал. Искаше да я научи на основите на самозащитата, затова се внедри в групата й. Всяка от жените се стараеше да му се хареса, тренираше здраво заради него — но никоя от тях не дръзна да погледне в очите му и не видя мрака, който се спотайваше там. Този единствен поглед в бездната на неговата душа я ужаси. Защото външно този мъж изглеждаше толкова… нормален.

Кого заблуждаваше тя? Той определено не беше нормален. Беше необичаен. Сякаш му бяха присъщи всеки талант, очарование, всяка тайна. Въпреки това в него нямаше емоции: нямаше любов, нямаше омраза, нямаше съчувствие, отчаяние, нямаше щастие, нямаше… нищо. Ако имаше ад, то той бе негово олицетворение.

— Кейт. — Гласът му я извади от унеса й. — Ела тук и ми помогни да демонстрираме. — Беше преминал на „ти“. — Не се срамувай.

Кейт, която бе престанала да се срамува, откакто бе навършила две и половина години, го изгледа злобно. А Боби Джо безцеремонно я избута напред.

Кейт пристъпи неуверено. Каква беше ползата да се противи? Този път той щеше да спечели битката. Но нямаше да спечели всичките.

Тя застана пред него и зачака напрегнато. Нямаше значение, че вчера я беше успокоил само с присъствието си. Снощи беше погледнала в очите му, а днес, когато я докосна, усети студа на неговата празнота.

Но я объркваше, когато се държеше делово и експедитивно, а когато я хвана за ръката, допирът му беше хладен и почти… хм… нормален.

Той разпери пръстите й и ги показа на групата.

— Това е проблемът с костите, особено с деликатни кости като тези. Чупят се. Трябва да свиете добре юмрук, палецът тук — той притисна палеца й към външната страна на събраните пръсти — и да използвате тежестта на рамото. Двете подходящи места, които да ударите, са носът — нос се чупи дори по-лесно от пръсти — и гърлото. Устните са окей, но една разцепена устна няма да събори голям мъж. Очите… аз бих протегнал тези пръсти и бих ги забил в окото.

— Ох. — Една от дамите, нежна, изискана жена, притисна ръка към стомаха си.

— Не. — Той фокусира цялото си внимание върху нея. — Не бива да ви прилошава. Трябва да сте бесни. Как се казвате?

— Сандра.

— Погледнете ме. — Той посочи към себе си, посочи към Кейт. — Тежа с трийсет килограма повече от Кейт, и може би не сте забелязали, но съм мъж.

Жените са засмяха.

— Мъжете обичат да се боксират. Обичат да гледат футболни мачове. Обичат да се бият, а някои от тях обичат да убиват. Израснах в лош квартал. Виждал съм бой между банди не за друго, а единствено защото искат да докажат, че са силни. Виждал съм деца, малки момичета, парализирани от заблуден куршум, чувал съм вой на линейки, мирисал съм кръв. — Той вече не жестикулираше. Лицето му беше каменно и сиво; очите му — празни и студени.

Това накара Кейт да потрепери.

— Една крехка жена носи мишената на гърба си. — Той крачеше пред групата с гъвкава походка на хищник. — Не мога да обещая, че това, на което ви уча, ще спаси живота ви — ако някой мъж е достатъчно решителен, ще ви надвие — но ви обещавам, че ще накарате всеки кучи син, който ви нападне, да избяга с вик. Не се страхувайте да нараните мъж, който ви наранява. Може би ще го принудите да избяга и да останете да живеете още един ден, още някоя година със съпруга си и децата си, или с човека, когото обичате.

Главите в цялата зала закимаха. Дори Сандра, нежната, изискана Сандра, беше придобила решително изражение.

Енергията и честността му очароваха Кейт. За по-малко от десет минути той бе превърнал една групичка домакини и жени с кариера в бойци. С просто, въздействащо описание на своя опит, ги беше накарал да се осъзнаят както никога преди.

Той възвърна резкия си, инструктиращ тон.

— Стойте далеч от костеливите части на лицето като бузите и брадичката. — Той отново се обърна към Кейт: — Що се касае до ритането… Кейт, къде би ритнала нападателя си?

Тя го изгледа многозначително.

— В слабините.

Стаята избухна в смях и напрежението се разсея.

Той изчака веселбата да утихне.

— Къде другаде?

Тя го изследва от горе до долу.

— В коленете.

— Точно така. — Той се обърна към групата. — Всички стави са уязвими и бих избрал коляното поради няколко причини. Можете да съборите силен мъж с добре прицелен удар, който да избие коляното му настрани или назад. Ръцете на нападателя ви не са наблизо, така че той не може да ви хване за крака.

— Искаш ли да се упражня върху теб? — предложи Кейт.

Жените се разсмяха отново и тя направи показно пред групата.

— Прекалено си любезна — пошегува се той. — Сега нека поговорим за техниката ти на ритане, която не е особено добра. Трябва да насочваш коляно в мишената си — каза той.

— Имаш предвид стъпалото.

— Не, коляното — поправи я той. — Коляното определя накъде ще отиде кракът и къде ще попадне ударът.

В това имаше смисъл и тя кимна.

— След това завърташ бедро и изстрелваш крака с плавно движение. — Той го демонстрира, после направи знак Кейт също да опита. Местеше се с нея, когато тя ритна, придвижвайки се напред и набирайки повече сила. — Ако сте с равни обувки, а се надявам, че ще бъдете с такива, използвайте възглавничките на стъпалото. Ще го унищожите. Ако сте обули високи токчета — той се усмихна — забийте тока в крака му. Токчето е страхотно оръжие. — Той се отдалечи от Кейт небрежно. — Но това е съвсем различна техника.

Тя насочи поглед към огледалото и повтори движението, докато го изпълни перфектно. Беше изненадана до каква степен контролирането на крака й я прави уверена, че може да се защити. Не се беше чувствала така никога след смъртта на баща си. За това спокойствие беше благодарна на Тийг.

Тийг. Той стоеше с ръце на кръста и гледаше как Боби Джо рита. Жената беше стиснала челюст и присвила очи, и нямаше да го остави, докато не й кажеше, че е успяла.

Боби Джо попита:

— Тийг, дали не може да дойдеш да поговориш на групата ми по плетене? Имаме една жена, чийто съпруг на два пъти я пребива. Ще й кажеш как да се отбранява.

Тийг се ухили с дълга, бавна усмивка, която накара Кейт да настръхне. С любезност, каквато не бе очаквала от него, той отвърна:

— Да. Ще се радвам да го направя. Кажи ми само коя вечер и по кое време. Между другото, знаеш ли, че могат да се нанесат големи поражения с тези игли за плетене?

Когато Кейт го погледна, си помисли, че може би все пак имаше душа някъде вътре в тази възхитителна обвивка. Може би просто беше обвита в слоеве безразличие, култивирано от гледането на толкова много болка, и чуването на толкова много плач.

Беше забавно предизвикателство: възможно ли беше една жена да върне живота на мъж, решил никога да не позволи на емоция да го докосне?