Кристина Дод
Близо до теб (6)

Пета глава

— Разбрах. — Кейт разтърка болезненото място на ръката си. — Водете.

— Вярвате ми, нали? — Тийг я задържа на място с топлината на докосването си и силата на погледа си. — Знаете, че ще заловя преследвача ви?

— Вярвам ви. — Тя не можеше да каже повече. Гърлото я болеше от напрягане. Погледът й се закова в неговия. Искаше й се да плаче, но това беше глупаво.

— Добре. Ако сте дори притеснена, ме уведомете. Живея тук горе. — Той измъкна визитната си картичка от джоба си. — Това е номерът на личния ми телефон. Ако не съм с вас, ми се обадете или елате да ме намерите, и аз ще оправя това, което ви безпокои. Ще го направите ли?

— Обещавам.

С кратко кимване той я пусна.

Докато той подписваше документите за Бренда, Бренда каза на Кейт:

— Можете да поверите живота си на този човек. Аз го направих и никога не съм съжалила.

Напрежението на Кейт се уталожи.

— И вие ли сте имали преследвач?

— Имах бивш съпруг. Нищо не можеше да го убеди, че не съм негова, за да ми раздава шамари. Не и докато Тийг не му обясни как стоят нещата. Оттогава не е посмял да си покаже физиономията. — Препоръката на Бренда беше пламенна и честна.

— Да, и сега трябва да проверявам всяко проклето гадже на Бренда, преди да излезе с него. — Тийг поклати глава и продължи да подписва.

— Той мисли, че си падам по секси типове — информира Бренда Кейт.

— По лоши типове. — Тийг мина покрай Кейт и излезе.

— Животът ми вече не ми принадлежи — оплака се Бренда, но Кейт виждаше, че тя не говори сериозно. След което добави с по-нисък глас: — Наистина, той е най-добрият.

Кейт се присъедини към него на верандата и го видя, че оглежда улицата в двете посоки. Той погледна към беемвето й.

— Това вашата кола ли е? Много е хубава.

— Благодаря. И аз я харесвам. Има най-плавната пета скорост, която съм виждала, и прави най-красивите завои. — О, боже, звучеше като продавач на автомобили.

— Дайте ми ключа си и ще запаля двигателя вместо вас. — Той протегна ръка.

— Не е необходимо.

— Повярвайте ми, необходимо е.

Този мрачен бодигард приемаше заплахите към нея сериозно. Прекалено сериозно. Не й позволи да стои близо, докато оглеждаше колата, нито докато я запали. Излезе, помаха й с ръка и задържа вратата, докато тя влезе в купето.

— Дръжте я заключена, докато шофирате. Не се тревожете, ще бъда зад вас.

Да не се притеснява ли? Тя имаше преследвач, а мъжът, който я пазеше от този преследвач, я заплашваше по съвсем различен начин.

Докато пътуваха, хвърляше често погледи в огледалото за обратно виждане. Тийг стоеше на дистанция от няколко коли и тя гледаше начина, по който той шофира, без демонстрации или дързост, но въпреки това с хладна ефективност, което й подсказа, че може да я настигне, ако реши, че е необходимо. Зад затъмненото му предно стъкло той не бе нищо повече от тъмна сянка, но тя не се съмняваше, че наблюдава всичко около нея.

Кейт знаеше как да се справи с агресивен мъж, или най-малкото знаеше толкова, колкото всяка жена. Бедата беше… че когато стоеше близо до Тийг, не помисляше колко безмозъчно ще бъде да се забърка с него. Тя не мислеше изобщо; реакцията й беше интуитивна и инстинктивна, и това трябваше да спре. Беше известна със здравия си разум. И сега трябваше да го намери отнякъде.

Като спря на обичайното си място, тя паркира и с куфарче в ръка изчака, докато Тийг излезе от своята кола; след това тя отключи вратата и се присъедини към него.

— Забелязахте ли нещо?

— Не. — Той я погледна със сладострастен интерес. — По дяволите.

— Вижте, господин Рамос, професионалистите не прекарват времето си като се гледат похотливо един друг — каза тя рязко.

— Със сигурност. — Той внимателно я хвана за ръката и двамата влязоха в правителствената сграда. — Не сте ме поглеждали нито веднъж, след като напуснахте офиса ми.

Раменете й се изпънаха и очите й светнаха свирепо.

— Ето блясъка в погледа ви. Още ли се страхувате, че ще бъдете нападната? — Питаше я, сякаш наистина го интересуваше, и интересът му беше по-обезоръжаващ, отколкото неговото флиртуване.

Тя се замисли над думите му. Вземането на мерки, които да спрат този преследвач, й бе възвърнало чувството за контрол.

И въпреки че Тийг беше нахакан и неприятен, той излъчваше компетентност, която й вдъхваше увереност. Колкото и да не й се искаше да го признае, ако живееше при нея, тя щеше да спи добре… или поне щеше да спи без страх от неочаквано насилие през нощта.

— Не, чувствам се по-добре. Вие ме успокоихте. Вече не съм толкова уплашена, колкото бях.

Те влязоха в Сената през южното лоби.

— Нека ви покажа офиса на охранителите и да ви представя на моите хора — каза той.

— Наистина трябва да вървя и да видя какво се е случило в залата. Днес се обсъжда проектозаконът Робин Худ. Ще има говорители от райони с богати училища, които могат да загубят, и говорители от райони с бедни училища, които ще съберат подкрепа, и, разбира се, много реторика от парламентаристите. — Тя се опита да се плъзне покрай него.

Тийг я спря, като й прегради пътя с ръка.

— Това не беше молба. Ако ще сте тук и няма да сте с мен във всеки момент, моите хора трябва да ви познават, за да са наясно кого да не изпускат от око.

Тя примига срещу него изненадано и в меките нацупени устни и нежната по бебешки кожа Тийг можеше да види галеното момиченце в нея. Беше свикнала да прави каквото си е решила. Всъщност тази малка примадона беше адски разглезена.

— Хайде, Кейт, това няма да трае дълго — каза той, увещавайки я по същия начин, по който увещаваше всички богати, погълнати от себе си жени, с които се срещаше. — Сенатът ще оцелее и без вас няколко минути.

Тя кимна охотно, което го изненада.

— Разбира се. Все пак Линда е тази, която отразява събитията. — Като се изсмя и сви рамене, тя тръгна с него към охранителния му център. — Ще ви интервюирам. Имате ли нещо против?

— Ако имах, нямаше да се съглася на това. — Всъщност, беше се съгласил, защото тя бе репортерката в опасност. Онзи първи път, в който я видя, беше харесал поведението й, стила й, резкия тон на нейния глас. Беше се разтакавал сред тълпата с вид на главатар на банда и чакаше да срещне погледа й. Искрата, която пламна между тях, бе изненадала дори него.

Сега някакъв негодник беше откраднал част от нейната увереност.

Не много. Искаше се много повече от преследвач, за да се изтрие състоянието, създавано от парите и сигурността. Всъщност, ако това бе някой друг, той щеше да каже, че тази уплаха е точно това, което й трябваше.

Но я беше харесал такава, каквато е. Беше я пожелал такава, каквато е.

А сега, по дяволите, я желаеше още повече… а тя му беше клиентка. Трябваше да си го напомни. Беше му клиентка.

Тя извади тефтера си и го отвори. С писалка в ръка, попита:

— Къде се намира охранителният ви център?

Той сложи ръка върху нейната.

— Някои неща не бива да се споменават по телевизията. Нека накараме терористите да се потрудят за информацията си.

— Правилно. — Тя остави тефтера настрана и влезе с него в асансьора за втория етаж. — Не се тревожете, запазването на информация прави репортажа още по-интересен за публиката. Когато свърша с вас, ще бъдете голям хит.

Той погледна надолу към нея. На върха на езика му беше да й каже, че хич не го е грижа, но в този момент тя го попита защо прави това, а той нямаше да признае за нищо на света, че е позволил на онова в гащите му да издава директиви към мозъка му.

— Аз отговарям за сигурността в сената. Вие сте парламентарна репортерка. Ще е добре за компанията, така че се оставям във ваши ръце.

Тя се усмихна. Изглежда отговорът й хареса. Той предположи, че това й даваше някакво чувство за власт над живот, който внезапно бе излязъл от контрол.

За Тийг тя приличаше на момчешка версия на Снежанка, с бледа кожа, меки като на бебе страни, пухкава чувствена уста и черна коса, която се виеше около лицето й. Тя не се перчеше с тялото си, покривайки го с мрачни цветове, които подчертаваха стегнатата й фигура. Сравнена с жените, с които беше свикнал да излиза, скъпи жени, които харесваха предизвикателството да се срещат с опасен мъж, тя бе скромна, професионална и непретенциозна.

Но Кейт бе с хубаво телосложение, с достатъчно големи гърди, за да изпълнят шепите му, тесен кръст и хълбоци, които се полюляваха, когато вървеше. Добре оформените й крака го караха да копнее да види повече. Нямаше преднамереност в походката й; не се опитваше да направи всяко движение изкусително, и тъкмо затова не осъзнаваше, че чистото, плавно движение не означава, че не е секси.

— Пристигнахме. — Той спря пред подсилена метална врата. С ръка върху електронния скенер за длани се идентифицира, набра код и ключалката се отвори. Когато влязоха вътре, гласът му прогърмя: — Искам да внеса малко вълнение в дребните ви скучни животи.

Четирима души се обърнаха и ги погледнаха, трима мъже и една жена, както и купчина монитори и мигащи лампички.

Кейт влезе без колебание.

— Как сте? Аз съм Кейт Монтгомъри от КейТи Ти Ви. Тук съм да направя новинарски репортаж за вашия началник.

— Здравейте, здравейте, здравейте. Шефът ще става звезда! — Чън беше шеф на екипа на Тийг от Калифорния, необвързан, красив двайсет и осем годишен американо-азиатец, който говореше бързо и обичаше да напомня на хората, че се е дипломирал с отличен успех от Станфорд.

Тийг обичаше да му напомня, че специалността му е била изкуство.

— Направо вече чувам заглавието: Супер Охрана Осигурява На Сенаторите Безопасност! — Ролф беше технологичният гений на Тийг, едър рус германец от северна Дакота.

Големият Боб беше петдесет и четири годишен, тексасец до мозъка на костите, щастливо женен с три деца и две внучета; той се изкикоти силно и вдигна ръка за поздрав.

— Добра алитерация, Ролф. Трябва да те наемат да измисляш заглавия.

Джема беше дребна красавица с красива черна кожа.

— Има компютърна програма за алитерация. Аз я написах. — Ролф се засмя.

Джема завъртя очи.

Веселбата и шегите сепнаха Кейт, но не и Тийг. В този бизнес парадирането беше безмилостно подигравано и неговите хора не благоговееха пред него. Той обикновено не искаше да го правят… въпреки че този изблик доказа, че малко разнообразие може да се окаже добро нещо.

— Тези тъй наречени охранителни експерти се редуват на дежурства — каза Тийг, когато глъчката утихна. — Ще ви запозная и с хората, които дежурят в коридорите. Ако не съм наоколо и някой ви обезпокои, уведомете който и да е от тях, и те ще се погрижат за нас. Всички са свързани. — Той й показа половината дузина слушалки и микрофони, закачени на кукички до вратата. — Преди да е излязъл, ще го заловят.

— Това уоки-токи ли е, или клетъчен телефон?

— Уоки-токи. Можем да покрием периметър от две мили около Сената. Освен това използваме клетъчен телефон. — На своите хора той каза: — Докато Кейт е заета да ме снима — както и някои от служителите ми, които говорят интересно — трябва да заловим преследвача.

— О-о-о, телевизионно интервю — подхвърли Чън.

— Уф, преследвач — промърмори Боб.

— Разчитай на Големия Боб да стигнеш до същността на нещата.

Тийг се отдръпна настрана и загледа как хората му се струпаха около Кейт. Трима мъже, една жена, всички се опитваха да влязат в репортажа… или просто да привлекат вниманието й.

— Вижте, това което имаме тук, е сърцето на охранителната система. — Чън посочи към компютрите и камерите. Той се оправяше много добре с жените и сега се фокусира върху Кейт.

Тя изглежда не забеляза неговия интерес.

— Господин Чън, искате да кажете, че от тази стая можете да наблюдавате целия комплекс на Сената, така ли?

— В по-голямата част — кимна Чън.

— Не. — Бавният западнотексаски провлачен говор на Големия Боб прегази самоуверения тон от западното крайбрежие на Чън. — Това ни дава общата картина, но всяко крило си има собствени специални камери и собствени специални стаи за наблюдение.

Вниманието на Кейт се премести към Големия Боб, който седеше срещу мониторите, погледът му се стрелкаше от един към друг.

— Във всяка стая ли работи някой?

— Не… — Големия Боб я погледна, видя колко напрегнато го наблюдава тя и страните му, розови по начало, станаха тъмночервени.

Тийг искаше да се засмее, само че Кейт се усмихна успокоително на Големия Боб.

— Някой периодично проверява стаите?

— На всеки петнайсет минути. — Червенината върху страните на Боб се отдръпна.

Тя доброжелателно го потупа по рамото.

Тийг я гледаше как успя да накара този едър мъжага да се почувства спокойно. Тя показа забележително спокойствие, докато предразположи Големия Боб да отговори за местата на камерите. Измъкна подробности и за стаите за наблюдение.

Докато си водеше бележки, Големия Боб се промъкна боязливо до него.

— Шефе, Хуанита се обади, че е болна.

— Така ли? — Тийг почувства как познатата тревога започва да го човърка отвътре. — Каза ли защо?

— Каза само, че е един от онези трудни дни. Знаеш, че се случва.

— Да. — Тийг набра телефонния номер на Хуанита и когато тя не отговори, се намръщи. Остави съобщение: „Звънни! Знаеш ме. Тревожа се“. Наистина се тревожеше. По дяволите, не знаеше как да спре да се тревожи за Хуанита.

Но точно сега трябваше да се концентрира върху задачата да пази Кейт. Трябваше да се грижи за нея. Нямаше да си прости, ако някой под негова протекция бъдеше наранен… отново.

Тийг пристъпи напред.

— Ще взема Кейт за една лична обиколка. Можете да й хвърляте по едно око през мониторите. Това ще ви бъде задължение, когато тя е тук. Запомнете го.

— Ще е удоволствие да наблюдаваме мис Монтгомъри — обяви Чън с прекалено голям ентусиазъм.

Изчервена, Кейт се зае да прибира тефтера и писалката в голямата си черна чанта.

Тийг взе слушалките си, пъхна трансмитера във вътрешния джоб на сакото си и нагласи жиците така, че да не се виждат. Когато носеше това, изглеждаше сякаш говори по клетъчен телефон.

Той отвори вратата да мине Кейт.

Тя махна на екипа му:

— Благодаря на всички ви! Очаквам да работим заедно.

Когато Тийг затвори тежката врата, тя каза:

— Познах Джема и Ролф. Виждала съм ги около комплекса, макар да мислех, че сигурно работят за някой сенатор или нещо такова.

— Имате набито око. — Наистина имаше. Тя впечатли Тийг с това колко внимателно слуша. — Ако решите някога да зарежете репортерството, бих ви наел.

— Благодаря. — Когато отминаха южния изход към Конгреса, тя се обърна и се насочи към вратата.

— Къде отивате? — попита той изненадано.

— В „Старбъкс“. Време е за фрапучиното ми с двойно бита сметана.

— „Старбъкс“ — произнесе Тийг с отвращение. — В офиса ми има кафе.

— Искам си фрапучиното.

Той предположи, че не вреди да излязат навън. Тя псе пак трябваше да се държи нормално. Въпреки това в тона му прозвуча лека насмешка:

— Момичешка напитка.

Тя му се усмихна в отговор.

— Аз съм момиче.

Определено беше.

Момиче, не толкова различно от другите момичета, но все пак нещо в нея го привличаше неустоимо. Не беше само начинът, по който изглеждаше. Когато отиде близо до нея, тя миришеше… на богатство и на благополучие. Повечето хора биха казали, че благополучието няма миризма, но той знаеше добре. Благополучието беше точно обратното на всички миризми в неговото детство. Нищо в граничното градче, където беше израснал, не беше благополучно. Нямаше никакво благополучие в алеите, изгниващия боклук, влагата и горещината. Така че, предположи той, това го правеше пълната противоположност на Кейт Монтгомъри. Тя беше благополучието, а той… не.

Тя идваше от семейство с пари.

Сигурно беше посещавала частно училище за богати момичета.

Сигурно принадлежеше към някое сестринство в колеж.

Сигурно никога не бе правила нищо, заради което да изпитва вина, или да чува пронизителен глас от миналото, който крещи: „Хей ти, малък негоднико…“.

Трябваше да помни, че Кейт му е клиентка. Забравянето нямаше да скъси огромното проклето разстояние между тях, нямаше да му донесе нищо повече от временно облекчение от едно минало, което още го преследваше.

И щеше да го преследва… вечно.

Първият студен есенен фронт премина през Остин, отнасяйки спарената влага и заменяйки я с първия остър дъх на зима. Кейт разпери ръце и вдъхна дълбоко.

— Не е ли великолепно? Обичам зимата в Тексас.

— Виждали сте зими и на други места. — Той водеше разговор, опитвайки се да я накара да се отпусне и да открие следа за това кой може да я преследва. Бивш любовник? Стар приятел? Беше заинтригуван. Дори прекалено заинтригуван… прекалено очарован от блясъка на златната есенна светлина върху привлекателните й черти.

Той автоматично наблюдаваше хората по улицата, следеше за проблясък от метал на огнестрелно оръжие, но не изпускаше от очи Кейт.

— На много други места, а напоследък в Нешвил. — Тя водеше разговора с лекота. — Ние бяхме там през най-големия сняг от години. Никой не знаеше как да шофира в него. Всички набутаха автомобилите си в канавката.

— Ние? — Тя явно говореше за бившия си любовник, както бе заподозрял.

— Мама и аз. — Кейт му се присмя. — Кой друг?

— Майка ви. Разбира се. Къде е майка ви сега?

— Живее тук, в Остин.

— Значи сте близки. — Даже прекалено близки.

Думата се плъзна в сивите сенки и в главата си той чу онзи пронизителен глас: гласът на майка му: „Тийг, ах ти, малък негоднико, не бъди толкова дяволски глупав. Ти си един глупав мелез и ако те намушкат, на никого няма да му пука. Със сигурност не и на мен“.

— Сближихме се особено след смъртта на татко. — Кейт се усмихна напрегнато.

— Какво? О, да. — Той имаше нужда да си спомни обстоятелствата, които свързваха Кейт и майка й… двете се обичаха една друга. Повечето майки и децата им се обичаха. — Щом ще търсим вашия преследвач, ще ми трябва списък с местата, които посещавате. Магазинът за хранителни стоки, фитнеса, партита, срещи с най-новото ви гадже…

— Нямам гадже.

Той не й повярва.

— И защо не?

— Не съм срещнала подходящия. Нямам приятели. — Тя се засмя, ниско, секси мъркане от удоволствие. — Покъртително ли звучи? Имам предвид, че работата ме ангажира напълно и не съм имала време да създам приятели тук. В Остин. Все още.

— Кажете ми къде ходите в един типичен ден.

— В магазина за хранителни стоки, фитнеса — повтори тя предположенията на Тийг. — Ще ви дам списък. Ходя при майка ми. — Лицето й засия. — Поканена съм на парти следващия четвъртък вечерта.

— Страхотно! — Това звучеше обещаващо. — Къде?

— Сенатор Обърлин ме покани на парти по случай годишнината си.

— Сенатор… Обърлин? — Тийг не можеше да повярва на скапания си късмет и му се прииска да се разсмее. — О, това ще е адски весело.

— Какво очаквахте? — В гласа й се прокрадна нотка на раздразнение. — Дрога и луди танци?

— Ние определено няма да сме там. Джордж Обърлин е прочут със своите партита от висока класа, на които правилните хора казват правилните неща. — Той последва Кейт в „Старбъкс“.

— Значи никога не сте били на някое такова преди? — попита тя с подигравателен тон.

— Само като бодигард.

— О! — Вече не й се говореше за това.

Много лошо.

Момичето зад тезгяха извика:

— Здрасти, Кейт. Обичайното ли?

— Ако обичаш — кимна Кейт.

— Аз ще взема кифличка. — Тийг стоеше, без да се усмихва. — И едно кафе, черно.

Докато хлапетата на колежанска възраст изпълняваха поръчката, той се подпря на витрината и фиксира Кейт със студен поглед.

— Правилните хора имат страшно големи диаманти, които искат да опазят, и понякога жените обичат някой опасно изглеждащ мъж да ги следва като доберман на каишка. Така че да, бил съм на няколко партита на висшето общество.

— Сега вече определено ме накарахте да го очаквам с нетърпение! — пропя Кейт весело.

— Не се съмнявам. — Той плати цяло състояние за кафетата, след това тръгна към масата до стената. Държа стола на Кейт, за да седне, после се отпусна на мястото, откъдето можеше да вижда през прозорците, да наблюдава кой влиза, идентифицирайки всяка заплаха.

Кейт отпи от глупавата си напитка със страстната самоотверженост на човек, нуждаещ се от кофеин. Като извади тефтера и молива си, тя премина към работа.

— Кажете ми, Тийг, колко служители имате.

— Осем души на пълно работно време. — Той унищожи половината кифличка на две хапки. — И освен тях още двайсет и петима на договор, на които мога да се обадя, когато ми потрябват. По-голямата част от това, което правя, е наблюдение, така че мога да използвам всеки, който има остро око и осъзнава кое може да създаде неприятности.

— Обучавате ли ги? — Тя отпи още една глътка.

— Хората, които наблюдават, не минават през специална подготовка. Тествам ги. Ако реагират на правилните сигнали, ги наемам, давам им указания и ги назначавам. Харесва им да им се плаща за нещо, което правят спонтанно. При бодигардовете е различно. Бивши военни, обикновено, имащи опит с оръжие и ръкопашен бой. При мен са най-добрите. — Той го заяви гордо, като всеизвестен факт.

— Как ги намерихте?

— Бил съм в армията с повечето от тях. — Видя как моливът й спря върху листа. Тишината се разтегна — дълга и плътна. Повечето жени — всички жени, които познаваше — щяха да се хванат за информацията, за да му зададат лични въпроси.

Кейт, която имаше всички причини да пита, се поколеба. Кейт, чиято работа беше да проучи миналото му, явно не можеше да се осмели да си върши работата.

Но защо? О, той знаеше. Беше почувствала същата тръпка, която разтърси и него. Отказваше да го признае, но когато се разрови в личния му живот, когато тръгна да го опознава, пое риска за макар и не физическа, а за душевна и емоционална близост.

Тя беше жена. Жените — или поне неговите — се наслаждаваха на секса, но се влюбваха в близостта.

Кейт по-скоро предпочиташе никога да не го види отново.

Той я изчака да види какво ще направи и беше както развеселен, така и изненадан, когато тя плъзна чашата си по масата.

— Опитайте го.

— При едно условие. — Той побутна кифличката към нея.

Беше безизходно положение, двама души, въвлечени в ултрацивилизована хранителна битка. Той не искаше да опитва фрапучиното й. Тя не искаше да отхапе от кифличката му.

Очарована, Кейт го гледаше как накрая вдигна чашата и отпи глътка, тъмните му очи бяха вперени в нея, предизвиквайки я.

Размърда се на стола. Този човек я караше да се чувства некомфортно.

Но би могла да го предизвика в отговор. Беше жена, видяла свят. Знаеше това-онова.

Като отчупи парче от кифличката, тя я поднесе до устните си с бавно движение, пъхайки я в уста.

— Хареса ли ви? — попита го тя с дрезгав тон.

— Да ми харесва? — Той не откъсваше поглед от устните й.

Разбира се. За един кратък миг се бе почувствала нормално, в безопасност, непреследвана. Защото той я пазеше.

Като бръкна във вътрешния джоб на сакото си, той извади вибриращия си телефон. Погледна номера на екранчето, извини се на Кейт, отвори телефона и нежно попита:

— Как си, керида^[1]?

Той слушаше и докато Кейт го наблюдаваше, лицето му се промени от усмихнато на сериозно. Той й хвърли поглед и интереса, който демонстрира, не беше по-различен, отколкото би бил към непозната. Цялото горещо внимание и уважение, които й беше засвидетелствал, сега се концентрираха върху човека, който се обаждаше, и той произнесе:

— Не бъди глупава, знаеш, че за мен няма нищо по-важно от теб.

С кого говореше? Положително не с любовница. Не с този тон на твърда настойчивост. С член на семейството? Беше заявил, че няма роднини. Друг случай? Друг преследвач? Друга жена в опасност, която може да ласкае и да покровителства?

— Само да свърша нещата тук и веднага идвам. — Той затвори и стана, посочвайки вратата.

Тя го последва, видя как погледът му се стрелва през прозорците навън към улицата. Може и да беше разсеян, но продължаваше да се грижи за безопасността й.

— Кейт, ще ви върна обратно в Сената и ще ви предам на моите хора. — Той я поведе към улицата и после към правителствената сграда. — Ще ви помоля да стоите там, докато някой от нас ви съпроводи до вкъщи.

Остра болка я прониза. Тя се огледа, виждайки заплаха в смеещите се правителствени чиновници, които чакаха автобус на ъгъла, в групата туристи, шляещи се в парка. Тийг я остави и тя престана да се чувства сигурна в града, който познаваше и обичаше.

— Но аз трябваше да съм с вас — възрази тя. — Да правя репортаж за живота ви.

— Това е личен въпрос. — Гласът му прозвуча любезно, напълно професионално и напълно отдалечено, докато цялото му внимание беше върху пешеходците и колите, минаващи покрай тях.

— Личен въпрос? — Тя не можа да се сдържи и попита: — И това го казва мъжът, който твърди, че вечеря в Деня на благодарността на паркинг за камиони?

Устните му се извиха. Очите му се стоплиха.

— Излъгах. В Деня на благодарността вечерям с приятели.

— Брей. — Тя се престори, че бърше челото си. — Пък аз се притеснявах, че сте абсолютно неприспособен.

Краткото му веселие се разпръсна отново и в гласа му прозвуча язвителност и горчивина, каквато досега не бе чувала от него.

— Всичко в живота ми е толкова нормално, че съм една ходеща реклама на американския живот. — Като използва слушалките си, той заговори на своите хора и им поръча да се грижат за нея.

Когато свърши, тя произнесе настойчиво:

— Описването на личните ви проблеми би ви придало измерение, което зрителите ще харесат.

— Могат да ме харесат, могат и да не ме харесат. Няма значение. — Той я побутна да влезе през големите врати. — Сега вие сте под наблюдение. Тичайте и вижте дали можете да съберете истории за народните любимци. Сигурен съм, че ще се избият да застанат пред камерата. Само не ходете в телевизията и не напускайте сградата сама. Ще се опитам да се върна, преди да поискате да се приберете вкъщи.

Тя го изпрати с очи как излиза и й се прииска страстно животът й да стане отново нормален. Искаше да вдига телефона и да не се притеснява за мълчанието от другата страна на жицата, или още по-лошо, от глас, който ще произнесе: „Махай се, кучко“! Искаше да върви по улицата и да не се ужасява от това, че някоя кола ще връхлети върху нея.

Знаеше, че никога повече няма да се чувства сигурна… освен може би, когато Тийг Рамос стои до нея.

И това я безпокоеше почти толкова, колкото мисълта за преследвача й.

* * *

Тийг Рамос използва ключа си и влезе в малък апартамент близо до центъра на Остин. После влезе в спалнята и отиде до леглото, наведе се и целуна жената, която лежеше в него. С цялата любов, която бе способен да изрази, той се усмихна в кафявите й очи и каза:

— Скъпа, твоето обаждане беше най-хубавото нещо, което ми се случи за цяла седмица.