Кристина Дод
Близо до теб (24)

Двадесет и трета глава

Тишината на хобартското гробище сигурно беше успокояваща.

Студеният бриз докосна лицето на Кейт. Птиците чуруликаха в старите, приведени клони на дъбовете. Тревата беше окосена, но не беше подравнена, и към ръбовете на надгробните камъни се притискаха дълги зелени кичури.

Тя се взираше развълнувано в простия железен надпис:

Бенет Прескът

Лана Прескът

Нейните родители.

Нейните биологични родители.

Беше се оказала късметлийка. През цялото време, докато растеше, беше имала майка и баща, които я обичаха, които я подкрепяха. Но мисълта не спираше да я преследва: била е оставена на стъпалата пред църквата. Татко и мама бяха изтъкнали добра причина за това; че рождената майка на Кейт сигурно не е била в състояние да я задържи, така че я е оставила някъде, където знае, че ще е в безопасност. Докато растеше, Кейт бе осъзнала, че осиновяването е правилният начин да се отървеш от неудобно дете. Изглежда майка й беше някоя отчаяна тийнейджърка… или проститутка.

Но Мелиса Кънингам й беше казала, че майка й не я е захвърлила на стъпалата пред църквата и не е избягала. Родителите й са били женени, пастор и неговата съпруга. Загинали в автомобилна катастрофа. Били обвинени в злоупотреба, но никой не беше разследвал фактите. Полицията в Хобарт беше приела за даденост думата на църковния ковчежник, който случайно се оказал… Джордж Обърлин.

Сега родителите й бяха погребани в парцел близо до паркинга, където лежаха бедняците. В следващата редица под дърветата тежките, високи надгробни плочи бяха декорирани със статуи на ангели и гравирани в камъка стихове. Но камъните на нейните родители бяха прости и пишеше единствено:

Бенет Прескът

Лана Прескът

Въпреки това някой беше сложил цветя на гробовете им. Остатъците от цветовете стояха тук, златните им и червени венчелистчета бяха избелели от слънцето.

Мелиса беше дала ясно да се разбере, че се съмнява в злодеянието на Прескът, и че майка й се е самообвинявала за разединението на семейството, и е обвинявала Джордж Обърлин за тяхната смърт.

Госпожа Паркър беше казала, че Лана Прескът й е била любима приятелка.

Лана беше майка на Кейт.

Бенет беше неин баща.

Някъде тук Кейт имаше семейство: две сестри и приемен брат, изгубени заради някой, който се бе погрижил те да бъдат разделени. И този някой беше… Джордж Обърлин.

Репортерката в нея осъзна, че това е огромна история, от тези, които могат да й създадат национална кариера.

Човекът в нея стенеше като ранен, знаейки, че един корумпиран мъж е съсипал живота на толкова много хора.

Проклетият й мобилен телефон не работеше.

Мелиса беше взела телефонните номера, които Кейт й даде — на Тийг, на майката на Кейт, на ФБР, на КейТи Ти Ви. Жената беше обещала да се прибере вкъщи и да се обади на всички и да им каже да дойдат тук. Кейт беше престанала да мисли, че може да се справи сама. За бога, та тя викаше кавалерията.

Извърна се от гробовете и видя един бежов линкълн да идва по пътя и да завива към паркинга. Той спря до нейната кола, единствената друга кола в гробището.

Отвътре излезе Джордж Обърлин.

Разбира се.

Как можеше да е толкова глупава да си въобразява, че може да се промъкне в Хобарт незабелязана? Като гигантска сепия, той имаше пипала, които стигаха навсякъде.

Тръгна към нея. При вида на изправената му фигура, русата коса и достолепната му походка, сърцето й се изпълни с погнуса. Този негодник беше убил родителите й. Заради някаква идея фикс бе убил майка й и баща й, беше взел Кейт и я беше изхвърлил като боклук.

Джордж Обърлин беше убиец. Сериен убиец. Безмилостен човек без морал.

Гневът я изгаряше отвътре. Дали се страхуваше? Да, разбира се. Но искаше, имаше нужда да знае защо и как бе унищожил семейството й.

Докато го гледаше как се приближава, остана до гробовете на родителите си. Той трябва да бе осъзнал, че тя знае истината за себе си, въпреки това продължаваше да позира — вдигната брадичка, искрена усмивка върху устните — още се опитваше да изглежда добре в нейните очи. Спря пред нея и плъзна погледа си по надписите на гробовете.

— Какво ти каза онази жена?

— Имате предвид Мелиса Кънингам? — Кейт го предизвикваше с враждебността си. — Каза ми, че сте убили родителите ми.

— Предположения. Безпочвени предположения — каза той бързо.

— Които вие не отрекохте. — Тя влезе в ролята си на репортер. — Не мислите ли, че ако някой е обвинен в убийство, което не е извършил, ще бъде шокиран и незабавно ще отрече обвиненията?

— Скъпа моя — каза той, звучейки като човек, засегнат от зла клевета и от нейното недоверие. — Мислех, разбира се, че ще си дадеш сметка, че всичко това е някакъв абсурд.

— Не съм ваша… — Тя сдържа дъха си. Не трябваше да е тук с него. Но същевременно искаше истината, и ако възнамеряваше да я получи, трябваше да е хладнокръвна. Заинтригувана. — Но вие убихте съпругата си. Убили сте госпожа Блекторн. Така че е логично да се предположи, че сте убили родителите ми.

— Направих това, което трябваше. Което хората ме принудиха да направя. Произхождам от бедно семейство. Бедно! — Сенаторският му маниер се върна. Той изправи рамене. Гласът му прие плавните тонове на оратор. — Баща ми беше шофьор на камион. Псуваше. Пиеше. Храчеше. Вонеше. А майка ми — тя беше толкова добра, толкова мила. Онзи негодник я караше да се страхува. Всеки ден тя се боеше, че отново ще я набие. Или пък ще набие мен.

— Изглежда е бил чудовище. — Тя без да иска сравни младостта на Тийг с тази на Обърлин. Какво бе това, което превръщаше един мъж в чудовище, а друг в пазител? — Но не разбирам. Какво ви оправдава, че сте убили родителите ми? Това, че сте имали лош баща или добра майка?

Фасадата на сенатора се смъкна. Гъста червенина се надигна от яката му, покри шията, лицето, ушите.

— Ако искаш да ме изслушаш — той си пое дъх, червенината леко се отдръпна, — мога да ти обясня всичко.

— Моля ви. — Тя посочи към надгробните камъни.

— Когато бях петгодишен, баща ми уби мама. — Тонът на Обърлин остана равен, но той започна да диша тежко. — Виждала ли си някога човек, пребит до смърт? Ужасно е.

— Представям си. — За съжаление, можеше да си представи сцената. Снимките на баща й бяха все още прекалено живи в паметта й и това не й позволяваше да изпитва съжаление към човек, превърнал трагедията в детството си в причина да убива безсъвестно. — Така ли убихте родителите ми?

Лицето му се изкриви от гняв. Той се завъртя към нея.

Тя се блъсна в един надгробен камък. Обърлин беше широкоплещест, с едри кости. И по-висок от нея с най-малко двайсет сантиметра.

Не толкова, колкото Тийг, но ръстът на Тийг беше някак покровителствен.

Ръстът на Обърлин я заплашваше.

— Не ме слушаш! Затворила си съзнанието си за това. — Обърлин повиши глас. — Мислех, че като репортерка ще ме изслушаш.

Външността му беше измамна. Под маската си той кипеше от едва сдържано разочарование. Не трябваше да го забравя.

— Прав сте. Не съм справедлива. Обяснете ми. — Защото тя имаше нужда да чуе как той ще обясни необяснимото на жената, на която бе навредил толкова много. И защото… Кейт бе сама тук. Той можеше да я изнасили. Можеше да я убие.

— Какво се случи на баща ви? — попита тя.

— Нищо. Следователят, който го разследва, беше използвал също своите юмруци над семейството си, така че смъртта на мама бе обявена за инцидент. Баща ми продължи да си кара камиона, да пие, да се дрогира, да влачи вкъщи жени, които да бие… когато бях седемнайсетгодишен умря. Падна и си счупи главата.

Падна по стълбите? Кейт стисна устните си, за да не позволи на въпросите да изскочат.

— Когато татко умря, вече знаех какво искам да правя. Исках да хващам полицаи като този, който се смееше заедно с баща ми над окървавеното тяло на мама, и да ги карам да си плащат. Тогава се ожених за Евелин, защото семейството й имаше пари. Не я обичах. Кълна ти се, никога не съм я обичал.

Кейт едва сдържаше отвращението си. Той наистина ли си мислеше, че това прави историята по-приятна — Кейт да знае, че не е обичал жената, с която беше живял двайсет и пет години?

— Но баща й не ме харесваше. Не вярваше в мен, в прозорливостта ми. Беше глупав, мръсен собственик на ранчо, който не би ме финансирал. Така че се наложи да взема малко пари от църквата. — Невероятното й презрение трябва да се бе изписало върху лицето й, защото Обърлин побърза да добави: — Щях да ги върна! Веднага щом ме изберяха за сенатор на щата, щях да върна парите обратно. В края на краищата това щеше да е добре за църквата. Можех да добавя доста към хазната им.

— Но?

— Влюбих се в майка ти.

— Какво? — Кейт едва не залитна от шока от неговите думи. Той беше обичал майка й? Смееше да твърди, че я е обичал?

— Какво можех да направя? — Коленичейки до гроба й, той благоговейно го докосна с пръсти.

Този път не позираше. Беше искрен. Скръбта разкриви лицето му.

— Тя беше най-красивата жена, която съм виждал. Приличаше много на теб. Но не съвсем. Беше по-възрастна от мен и малко широка в ханша. Все пак беше родила три деца. — Той погледна нагоре умолително, сякаш очаквайки Кейт да разбере.

— Нямам представа. — Кейт дишаше тежко. — Никога не съм виждала нейна снимка.

— Мога да ти покажа снимки. Взех албумите ви. Ще видиш как е изглеждала! — Предлагаше й, без да разбира жестокостта в това да крадеш семейни спомени. — Но ще видиш. Не външността й бе това, което ме привлече. А нейната… душа. Тя блестеше отвътре като чиста светлина. Всички обичаха Лана. Тя беше толкова мила. Блестеше с добрина, с майчинска благост. Беше Мадона.

— Баща ми обичаше ли я? — Което изглеждаше по-важно, отколкото маниакалното обожание на Обърлин.

— Да, и тя го обичаше. — Обърлин се изправи бавно, сякаш коленете го боляха. — За онова, което последва, съм виновен аз. Признавам го. Не трябваше изобщо да признавам страстта си. Но, представи си, ако можеш, един красив млад мъж, който е бил обект на интерес от страна на много жени, но който никога преди не е обичал. Бях завладян от страст и й признах… тя те държеше, кърмеше те, и двете изглеждахте толкова красиви. Казах й всичко. Какво желая, какво си представям, как ще я направя богата, как ще я обожавам. А тя… тя каза, че е омъжена!

Кейт прехапа езика си, за да задържи саркастичния отговор.

— Беше много мила. Държеше се мило с мен, както съм я виждал да се държи с други хора. Бедни хора. Хора, които се нуждаеха от благотворителност. Сякаш бях един от тях. — Той се усмихна на спомена. Погледна надолу към надгробния камък и Кейт осъзна, че за първи път е забравил за нея. Беше се върнал в свят, отдавна отминал, впримчен в емоции, които никога не беше изоставял. — Но аз бях силен. Престорих се, че това е било грешка, че не го мисля наистина. Знаех, че тя не ми повярва, но си мислех, че поне ще оцени доверието ми.

Кейт извади телефона от джоба си и го погледна. Все още нямаше сигнал.

А Обърлин се приближаваше към края на историята.

Пулсът й се ускори. Тя направи няколко крачки към паркинга.

Обърлин беше прекалено погълнат от спомените, за да забележи.

— Седмица по-късно пасторът ме извика. Отидох в дърводелската му работилница. Майстореше нещо. Маса за спалнята. За Лана, каза ми. И по начина, по който ми го каза, по тона, който използва, по състрадателното изражение на лицето му… разбрах, че тя ме е предала. Казала му е, че я обичам. — Гласът му се надигна. — Присмивала ми се е зад гърба ми.

— Ако е била мила, както казвате, не ви се е присмивала! — Кейт усети, че й става топло и се възмущава заради майка, която не можеше да си спомни.

— Тогава защо му е казала? — Обърлин се изви към нея.

— Защото й е бил съпруг. Ако двамата са били като моите родители, имам предвид осиновителите ми, те не са имали тайни един от друг! Така се държат хората, когато се обичат.

— Това беше тайна. — Той тръгна към нея. — Това беше наша тайна!

— Явно не — сопна се Кейт, след което мигновено й се прииска да върне думите обратно.

Но лудостта на Обърлин й прозвуча прекалено глупаво, за да прояви търпение. Искаше й се да го удари и да му каже да прояви малко разум.

Но си напомни, че убиец като Обърлин нямаше разум, така че опита да се подсигури. Напипа ключовете в джоба си. Ключовете за вкъщи. За пощенската кутия. Ключовете на колата. Натисна бутона за отваряне на беемвето.

Фаровете светнаха. Колата беше отключена.

Обърлин продължи да върви към нея, походката му беше скована и обидена.

— Пастор Прескът ми каза, че е открил промените, които съм направил в счетоводната книга. Каза, че трябва да върна парите веднага. Опитах се да му обясня плана си, че когато стана сенатор, църквата ще бъде богата, но той не искаше да слуша. Щеше да открадне средствата ми за препитанието ми.

— За препитанието ви? — Не можеше да разбере безочието на Обърлин. — Звучи така, сякаш не сте имали препитание.

— Звучиш като него. Звучиш като баща си! — Обърлин разпери ръце, сякаш отчаяно търсеше аргумент, колкото да открие, че му се изплъзва. — Не можех да бъда сенатор без пари. Не обичах да бъда невидим, мразех тъст ми да ми се подиграва. Имах нужда да бъда сенатор, а Бенет Прескът нямаше да ми позволи.

Кейт спря да се прокрадва.

— И вие го убихте.

— Вдигнах глупавото му парче дърво и го ударих по главата.

За миг Кейт стисна очи. Обърлин беше убил един мъж — беше убил бащата на четири деца, пастор и добър човек, нейния баща — защото не е позволил Обърлин да открадне пари от църковната хазна.

Когато Обърлин заговори отново, беше на две крачки.

Изглеждаше благороден и важен, и натъжен, като политик, принуден да се съгласи с екзекуцията на затворник.

— А майка ми? — Кейт усети устните си вкочанени.

— Още ми е мъчно за това. Тя влезе в работилницата. Не я очаквах.

— Не. Не си представям, че сте. — Неочаквано студеният бриз беше станал хаплив. Той шибаше кожата на Кейт. Дробовете я заболяха.

— Но тя знаеше, че съм там, така че се оказа за добро. — Логика на убиец.

— И нея ли ударихте със същото парче дърво? С подаръка, който баща ми е правел за рождения й ден?

— Тя не знаеше… помисли си, че е паднал… Коленичи до него… но се обърна в последния момент и ме видя, и…

— За бога! — Кейт вдигна ръце да го спре. Не можеше да понесе повече.

Обърлин хвана пръстите й.

— Кейт, сама разбираш. Беше необходимо.

Тя отчаяно се опита да измъкне ръката си.

— Всичко беше необходимо. — Той държеше здраво, не го интересуваше, че притиска кокалчетата й едно в друго, че ставите й се опъват. — Когато те видях, когато те познах, си дадох сметка, че ми се дава втори шанс. Че си изпратена за мен.

— Не, не съм. — Тя извъртя пръстите си и се освободи. Пъхна ръка в джоба си, извади телефона си и се подготви да звънне.

— Не! — Той измъкна телефона от ръката й и го запрати в един надгробен камък.

Тя отскочи. Устата й пресъхна, мозъкът й замръзна.

Беше тук с него. Сама. И му беше отказала. Беше казала „не“.

— Не можеш да направиш това. — Кръвоносните му съдове се пукнаха и червенината изпълзя в бялото на очите му. — Не можеш да му се обаждаш.

Отдалече тя дочу сирена. Най-после. Слава богу. Най-после идваше някой.

Мозъкът й заработи отново. В джоба си имаше ключове. Ключовете можеха да бъдат оръжие.

Преди да бръкне за тях, Обърлин я хвана за китката.

— Изневери ли ми с него? Направи ли го?

— Не съм ти изневерила. — Тя стоеше неподвижна и го гледаше в очите. — Не съм твоя.

— Този евтин женкар. Рамос не е нищо друго, освен син на курва.

Тя трепна от думата.

Обърлин видя реакцията й и се възползва от предимството.

— Не знаеше, нали? Не ти го е казал. Един бог знае кой е баща му. Един от хилядите. От милионите.

Сирената се чу по-близко.

— Нараняваш ме — каза тя.

Обърлин погледна китката й, която стискаше. С изражение на изненада и ужас я пусна.

— Съжалявам. Аз не биваше… но ти трябваше да ме чуеш. Предназначена си за мен, не за него. Ти ще бъдеш бижуто върху ръката ми.

— Имам си собствени бижута и собствени ръце. — Тя се дръпна и разтърка китката си. Пъхна бавно ръка в джоба си. Плъзна по един ключ между всеки от пръстите си, после стисна юмрук около ключодържателя. И с любезен тон добави: — Но ти благодаря.

— Мислиш, че си влюбена в Рамос, но не може да си. Той е лъжец. Хвали се пред момичетата, че е великолепен любовник, но не е.

Тя се разсмя.

Обърлин изгуби напълно контрол:

— Кучка. — Той я удари, бърз удар с опакото на ръката, от който главата й се завъртя и от очите й изскочиха сълзи.

Замахна да я удари отново.

Тя го блокира като вдигна едната си ръка. Извади другата от джоба си и я заби в лицето му. Ключовете се врязаха в бузата му с две дълги резки. Той се дръпна назад и вдигна пръсти към лицето си. Бяха кървави.

На паркинга със скърцане на гуми спря полицейска кола, светлините й проблясваха, сирената виеше.

Обърлин тръгна отново към нея.

Тя хукна към паркинга.

Преди да е направила три крачки, той я хвана за рамото.

Обръщайки се към него, тя замахна, но той я възпря, протягайки ръка.

— Не ме докосвай — извика Кейт. — Не ме докосвай никога! Няма да ти позволя да ме убиеш, както си убил майка ми.

Клаксонът на полицейската кола изсвири. Шофьорът зави рязко като маниак, насочи се… и подкара. Носеше се право към тях, над окосената трева, над плоските надгробни камъни.

Обърлин погледна, но вместо паника, тя видя убийствено задоволство.

— Той е — каза Обърлин.

Тийг. Тя също го видя. Тийг шофираше… право към тях.

Обърлин бръкна във вътрешния си джоб и извади пистолет. Закова крака в земята и се прицели в предното стъкло.

С ужасен вик тя се хвърли върху него.

Той падна настрани.

Куршумът разби стъклото. Колата се наклони силно, плъзна се в кръг, карайки тревата да се разлети. Блъсна се в един висок надгробен камък и спря.

Кейт изтича към шофьорската седалка и отвори вратата. Тийг се свлече отстрани на седалката, от скалпа му течеше кръв.

— Тийг!

Сирените продължаваха да вият. Светлините продължаваха да святкат. Откъм паркинга се чуха още писъци на спирачки. Викове на хора.

Не я интересуваше.

— Тийг, моля те.

С непохватно движение Тийг вдигна ръката си и я изблъска.

Тя се олюля назад.

Той се измъкна от колата с резки, недодялани движения.

Той беше жив.

Тя беше доволна.

Той беше ранен.

Тя беше ужасена.

Джордж Обърлин стоеше и се смееше, насочил пистолета си към Тийг.

През тревата тичаха мъже и жени, викаха, но нямаше да успеят да стигнат навреме.

Тийг се премести на открито, далеч от колата. Изви глава и погледна към Кейт. Кръвта се беше размазала по бледото му лице. Очите му изглеждаха подути. Плъзгайки якето си назад, той извади пистолет. Вдигна го и присви очи към Обърлин.

Не можеше да се прицели.

Тя разбра. Обърлин разбра.

Беше се предложил като примамка, за да привлече изстрела на Обърлин.

Тя погледна сенатора. Той отново намести краката си. Готов да стреля.

Тийг щеше да умре.

В полицейската кола. Полицейска пушка. Хвърляйки се вътре, тя я измъкна от стойката. Зареди я.

Обърлин последва Тийг с дулото на пистолета си и очите му се присвиха.

Тя вдигна пушката към рамото си.

С крайчеца на окото си Обърлин отчете движението.

Обърна глава. Устата му се отвори. И той извика:

— Не, Лана!

Кейт стреля.