Кристина Дод
Близо до теб (7)

Шеста глава

Кейт седеше в колата си на обичайното място на паркинга и гледаше през предното стъкло към търговските складове, където беше създала своя дом. Те бяха на по-малко от пет години, реконструиран пететажен склад с големи прозорци и скрибуцащ товарен асансьор, който би трябвало да бъде сменен, но придаваше атмосфера на мястото. Встрани от паркинга стоеше контейнер за боклук. Ивици зелена трева създаваха разнообразие пред безпощадното настъпление на бетона. Високите лампи на паркинга и охранителните камери сочеха навън.

Районът беше все още в преход от пренаселен център към модерни апартаменти, но тя го харесваше… преди. Беше забавен, модерен, беше в квартала на стария склад — и тя седеше, чакаше със заключени врати, докато Тийг паркира колата си на мястото за гости.

Така я беше инструктирал да направи. Тя хвана синята кожа на волана и я стисна.

Притесняваше се повече за това как ще реагира Тийг на нейното неподчинение, отколкото, че евентуалният й преследвач може да се спотайва в сенките. Но повече от всичко се притесняваше за предстоящата нощ, и стомахът й се свиваше на възел. Колко глупаво беше да мисли за Тийг вместо за безопасността си.

И все пак, през целия ден го бе следвала, докато той изпълняваше задълженията си, водеше си бележки за действията му и слушаше дълбокия му глас, когато обясняваше процедурата; присъствието му сякаш се триеше в кожата й, докато си мислеше, че тази нощ той ще бъде в дома й.

След което я беше оставил сама четири часа — четири противни часа! — и макар да знаеше, че е в сигурни ръце, тя не бе в състояние да се съсредоточи в работата, която обичаше. Чакаше да чуе гласа му, искаше сигурността на присъствието му.

Що за ужасна ситуация, в която се бе оказала, да се безпокои за мъж, който се предполагаше, че трябва да я пази.

Когато Тийг почука по стъклото, тя подскочи толкова силно, че разтресе колата; обърна се към него и той й се усмихна — бавна, плавна, секси усмивка.

Направи й знак да отключи.

След това той отвори вратата и плъзна ръка под нейната.

— На кой етаж сте?

— Петият. — Тя измъкна единия си крак, после другия, като внимаваше полата й да не се вдигне прекалено — южняшки възпитаната й майка я бе научила да излиза правилно от нисък автомобил — но бързият проблясък в очите му доказа, че никакви предохранителни мерки няма да са достатъчно добри да укротят ловните му инстинкти.

— Как открихте това място? — Той вървеше до нея, нагаждайки крачките си към нейните, с брезентова чанта в ръка. Погледът му сновеше между нея и обкръжението им.

— Оказа се, че предприемачът е син на най-добрата приятелка на майка ми, и когато един от собствениците бил изгонен, аз купих мястото.

— Изгонен. Защо? — Те влязоха във фоайето и Тийг се огледа. Бетонният под и високите тавани бяха свидетелства за първоначалното предназначение на сградата, но декораторът беше боядисал стените в топъл портокалов цвят и осветил фоайето с аплици от кехлибарено стъкло и бронз.

— Не можел да си го позволи. Бил притиснат финансово. — През следващите няколко дни Тийг щеше да живее с нея. За съжаление, беше я помолил. Тя не можеше да направи нищо по въпроса, но не беше длъжна да се съгласява.

— Знаете ли името му?

— Не, но предполагам, че мога да разбера. — Кейт беше голяма. Не беше девица. Жена със силен ум и силни инстинкти.

— Аз ще разбера.

Тонът на Тийг привлече вниманието й. Начинът, по който се беше огледал, по който вървеше след нея… тя беше забравила отново защо той е тук.

Но не и той. Като отвори мобилния си телефон, той набра един номер и каза:

— Хей, Големия Боб, разбери кой е живеел на този адрес и виж дали можем да говорим с него. Изглежда ми като човек, от когото може би се интересуваме.

Когато Тийг затвори телефона, Кейт попита:

— Мислите ли, че той е преследвачът?

— Възможно е. Може да е ядосан, че сте заели дома му.

От идеята я полазиха тръпки… мисълта, че някакъв мъж познава мястото по-добре, отколкото тя. Това придаде напълно нов нюанс на присъствието на Тийг тук. Тя почти успя да си го представи как се бие с някакъв нахалник, как го подчинява, връзва го, след това го обръща към нея, гърдите му се повдигат, по челото му е избила пот… готов да си поиска наградата…

— Това ли е единственият вход към сградата? — попита той.

— А? — Наложи й се да обуздае въображението си. — Не, това е задният вход.

— И тук ли има записваща камера?

— Да. — Тя предвиди следващия въпрос. — Те всички работят. Асоциацията на собствениците плаща на „Клеопатра Секюрити“ да следи района.

Тийг изсумтя, нито доволно, нито недоволно.

— Достатъчно надеждни са. Ще говоря с тях да получа записите. — Той се ухили, когато натисна бутона на асансьора. — Синът на най-добрата приятелка на майка ви, а? Красив ли е?

— Тя е много красива. Освен това е много кадърна. — Широките двойни врати се отвориха и Кейт влезе в асансьора. — Искате ли да ви запозная?

— Не, в момента имам достатъчно грижи на главата. — Той я последва.

Кейт едва не се сопна, че не му е грижа, но се сдържа. Това бе от вида остроумия, които създаваха повече неприятности от тези, с които можеше да се справи. И въпреки това едно малко изкушение й мина през ума… какво щеше да навреди, ако се поддадеше на съблазънта на Тийг и спеше с него? Все пак нямаше да означава, че се е влюбила в него.

Тя му хвърли поглед крадешком. Той изглеждаше толкова добре. В ограниченото пространство на асансьора миришеше добре, на топла, чиста кожа и на сандалово дърво.

Вратата се отвори към коридора, също декориран в оранжево, кехлибарено и бронз. Ако не беше наблюдавала, поведението му щеше да мине незабелязано, толкова плавно се движеше той. Пристъпи навън и бързият му поглед обходи всеки ъгъл, независимо от охранителните камери и трите затворени врати срещу тях. Когато се увери, че коридорът е безопасен, той задържа асансьора, за да излезе тя от него. Изглеждаше напълно отпуснат. Но не беше. Пазеше я. През цялото време я пазеше.

Тя отиде до вратата си, пъхна ключа и се отдръпна настрана… преглъщайки, докато го гледаше как преценява мястото. Можеше ли да има по-привлекателна идея от това да знае, че би я защитил с живота си?

Гласът на здравия разум прозвънна студено и ясно в главата й. Защото това му е работата, Кейт. Защото почти целия този мачизъм е вложен в успешното изпълнение на неговата работа, а малкото останало е достатъчно за едно бързо изтърколване и дори още по-бързо сбогуване.

Мразеше този глупав глас в главата си.

Тийг обиколи долния етаж. Дневната се издигаше на два етажа. Голям килим с цветни асиметрични шарки покриваше облицования с плочки под. Декорирани в снежнобялото и яркосиньото на гръцките острови, кухнята и трапезарията бяха отворени към дневната. От една рамка на тавана висяха бакърените й тигани и тави, а на верижка се поклащаше амулет от Индонезия.

Той се обърна отново към нея:

— Виждате ли нещо, което да не е на мястото си?

— Не. — От вратата всичко изглеждаше напълно нормално и изключително подредено, благодарение на чистачката й, която беше идвала в петък.

Високото стълбище се издигаше нагоре и завършваше в отворен балкон.

— Какво има горе? — попита той.

— Спалнята ми.

— Хайде, влезте. Аз ще обиколя. Вие можете да започвате да вечеряте.

Арогантността му драсна по нейната чувствителност.

— Какво искате върху пицата си?

Веждите му се повдигнаха.

— Не приличате на момиче, което приготвя пица.

— Аз съм репортерка. Живея на пица. — Ядеше от нея много повече, отколкото искаше, особено по време на работа.

— Това не е типично жилище на репортер. — Той посочи към кожените мебели в кремаво и кафяво, и колекцията от африкански богини на плодородието.

— Така е, когато е замесен доверителен фонд. — Тя се стегна, очаквайки сарказъм, какъвто бе чувала в нюзрума, или може би още въпроси, намекващи, че я преследват заради парите й, и че, разбира се, вината си е нейна.

Вместо това той каза:

— Всичко.

— Какво?

— Бих искал да има всичко върху пицата ми. — След което тръгна по стълбището нагоре.

Видя го как изчезва в спалнята й. Някак си бе успял да направи така, че последната дума да е неговата.

Тя набра телефонния номер на „Татко Джери“, изписан върху магнитчето на хладилника, и поръча две големи комбинирани пици. Погледна сковано към стълбището и се запита какво ли си мисли той за спалнята й, обзаведена спартански в топли кехлибарени тонове, с монтирани върху паспарту копринени картини от Индонезия на стената.

После се запита защо трябва да й пука.

За съжаление, знаеше защо, знаеше също, че трябва да престане да мисли какво би било да е с Тийг, да спи с Тийг. Кога беше станала от жените, които харесват мъже, които биха ги наранявали? Знаеше много добре, че не трябва да се измъчва по някакъв красив негодник, и въпреки това смяташе, че е оправдана една нощ — или повече — с Тийг.

Но какво щеше да прави с него? Как трябваше да го занимава? Щеше да живее тук, докато намерят преследвача й. До лягане оставаше доста време, а той нахлуваше все по-навътре в личното й пространство. Тя сложи подложки за хранене на мраморния плот на кухненската маса, след това ги вдигна и ги занесе в дневната. Масичката й за кафе беше в същия зелен мрамор, диванът беше с дебели и удобни възглавници, и най-важното, телевизорът й покриваше отсрещната стена. Обикновено го държеше включен на канала на КейТи Ти Ви, но притежаваше най-големия кабелен пакет с всевъзможни спортни канали. Това щеше да забавлява Тийг и нямаше да се налага да водят куртоазни разговори.

Тя се замисли как да подреди местата за сядане. Двамата можеха да са с лице към телевизора, ако седяха на дивана, но блъскането на раменете би довело до голи разговори на дивана — ето пак развинтеното й въображение! — и ако се канеше да остане изправена, се нуждаеше от стратегия.

Сложи една подложка пред стола, перпендикулярен на дивана.

Тя щеше да седне там.

Подреди вилици и салфетки, след това се поколеба за бутилките в хладилника, питайки се дали Тийг ще иска „Бъдуайзър“ или ще предпочете някоя от дизайнерските й бири.

Като сви рамене, реши, че той ще пие каквото има, отвори капачките на две бири и се насочи към дневната.

— Хубаво местенце — каза той, когато слезе от стълбището.

Тя му подаде бутилката.

— Заслугата е на предишния собственик и на мен ми хареса.

— Значи не сте променили нищо?

— Мебелите. Боядисах стената зад телевизора в кремаво. Килимът е мой. Реших да се храним тук. — Тя му посочи да седне на дивана. — Да погледаме футбол. — Тя прехвърли каналите, докато намери мач между Тексасците и Каубоите. Намали звука, после остави дистанционното на масата.

— Звучи добре. — Но той се насочи към рафтовете с книги. — Какво четете?

Въпросът беше толкова невинен, колкото проявата на интерес от момче, с което си излязла на среща. Тя го знаеше. Знаеше също така, че реагира пресилено. И въпреки това… защо толкова го интересуваше? Не й се искаше да му позволява да си пъха носа навсякъде — какво чете, как е украсила, каква е всъщност.

— Мистерии. Романси. Научна фантастика. Фентъзи.

— Романси? — Разбира се, че щеше да се хване точно за това. — Защо ви е да четете романси?

— Защото единствената алтернатива са мъже като вас — отвърна тя остро.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Романсите са за глезени момиченца. За хора, които се страхуват да погледнат в лицето реалния живот.

Дразнеше я. Тя не се съмняваше. Но нямаше да може да устои на подхвърлената въдица.

— Аз съм репортерка. Всеки ден гледам реалния живот в лицето. Знам какъв е реалния живот… харесва ли ви последният филм за Джеймс Бонд?

— Не знаете нищо за реалния живот. — Тийг говореше бързо, безгрижно. Той се усмихна, сякаш се шегуваше, макар на Кейт да й прозвуча прекалено сериозен.

— Кажете ми, мистър Голям житейски опит, какво представлява реалният живот? — Звънецът на вратата звънна и тя тръгна да вземе пиците.

Той хвана китката й, когато тя се пресегна към бравата.

— Реалният живот не включва отваряне на вратата, преди първо да погледнеш.

— Знам. — Тя издърпа китката си и той я пусна… след като я задържа достатъчно дълго.

Кейт отиде до масичката за кафе и се зае да подрежда вилиците точно в центъра на салфетките.

Тийг погледна през шпионката. Явно удовлетворен, отвори вратата, взе кутиите, плати на момчето и ги занесе до масичката. Усмихна се при вида на подложките, салфетките, вилиците.

— Хубаво е.

Кое в Тийг я докарваше до такава нервна възбуда? За по-малко от дванайсет часа беше успял да я накара да осъзнае сексуалността си повече от всеки друг мъж, и го беше направил по вълнуващ начин. Реакцията на тялото й беше плашеща.

— Фърст даун — каза тя. — Тексасците със сигурност ще го загубят.

— Не, добре изглеждат днес. Обзалагам се, че ще спечелят.

— Бас? — Тексасците не бяха направили нищо този сезон. Впрочем, Каубоите също, но бяха напред с двайсет и една точки.

Тийг кимна.

— Колко?

— Десет?

Той се пресегна през масата.

Тя пое ръката му. Той имаше хубаво ръкостискане, здраво, но не агресивно.

— Как сте научили толкова много за футбола? — попита той.

— Баща ми беше спортен маниак. — Тя се усмихна на милия спомен. — Преди да навърша три, можех да изрецитирам имената на всички от Националната футболна лига. Когато бях на единайсет, си счупих пищяла, докато играех футбол, и приключих една наистина обещаваща голмайсторска кариера. Татко беше съкрушен. А мама облекчена.

— Значи наистина ще се ядосате, когато загубите този облог? — попита той.

Състезателният й дух беше провокиран.

— Няма да загубя.

— Сериозно? — Той посочи към екрана.

Тексасците вкараха гол.

— Това е далеч от победата — информира го тя. Отхапа от пицата и вкусовете избухнаха върху езика й. Пеперони, домати, сирена, гъби, лук, чушки и подчертаващият всичко това властен вкус на чесън. Тази пица не беше направена за романс и може би точно за това я беше поръчала. Защото ако не вземеше мерки да обуздае влечението си по Тийг, щеше да падне в леглото с него, защото… тя замръзна… защото той беше мъжът, когото би могла да обича.

Тя се взря невиждащо, забравила пицата, забравила мача. Ако не внимаваше, ако не предприемеше незабавни действия, този мъж щеше да е човекът, който можеше да разбие сърцето й.

Боже мили. Дванайсет часа. За дванайсет часа беше стигнала до това положение?

— Когато внезапно осъзнаете нещо, с ръце ли започвате да ядете? — Закачливият глас на Тийг наруши унеса й.

Тя си даде сметка, че държи едно парче пица на половината разстояние от отворената си уста. Остави пицата в чинията и го погледна; веждите му се вдигнаха въпросително, тъмното му красиво лице притежаваше очарование, на което не можеше да устои.

— Вярвате ли в Съдбата?

Другата вежда на Тийг се вдигна нагоре.

— Разбира се. Аз съм испанец. Аз съм ацтек. Съдбата пише името си върху душата ми.

— Но не сте напълно нито испанец, нито ацтек.

— Така е. Баща ми беше англичанин. — Тийг се усмихна с непринудена усмивка. — Но не го помня. А вие вярвате ли в Съдбата?

— Боже, не. — Движението върху екрана привлече вниманието й и тя се намръщи на моменталния отговор. Тексасците бяха отбелязали точка. Тъчдаун, и бяха направили допълнителна точка. — Родителите ми са методисти.

— Това, разбира се, изключва всички други системи на вярвания.

— Кой сега е саркастичен?

— Още една точка! — каза той.

Тя за момент се почувства доволна, че е оценил остроумието й. След това осъзна, че е имал предвид играта.

— Досега не съм виждала свидетелства за Съдбата. — Макар че когато това се отнасяше до тази игра, започваше да се чуди.

— Виждали ли сте свидетелства за Бог?

— Да — каза тя рязко.

— Свидетелства, които можете да докажете без съмнение? — Той се засмя на изражението й.

— Циничен сте. Не вярвате нито в Бог, нито в Съдбата. Защо?

Той отпи глътка от бирата.

— Всеки обрат в живота ми се е случвал, защото аз съм избирал промяна. Аз взех решението да отида във военноморския флот. Аз взех решението да стана бодигард. Никога не ми се е случвало Съдбата да ми подложи крак и да ме спъне.

— Нито пък на мен. — Надяваше се това да е истина, въпреки че когато Тийг седна срещу нея, разпръсквайки феромони, вече не беше толкова сигурна.

На екрана се появи образ; образ, който тя разпозна. Намръщи се.

— Този мач е повторение!

— Да, от миналата година, за предварителното класиране между Каубоите и Тексасците. — Той се ухили, когато тя най-после осъзна, че я е изиграл. — Искате ли да ви кажа как завършва?

— Сякаш не мога да се досетя. — Телефонът звънна и тя стана да го вдигне, без да откъсва очи от телевизора. Трябваше да се досети, но беше толкова разсеяна от Тийг, че дори не бе забелязала, че е повторение. Сега щеше да загуби десет долара. Боже, толкова мразеше да губи.

Тя натисна спикера на телефона й произнесе кисело:

— Здравейте.

— Скъпа, какво има?

— Мамо! Как си? — Кейт вдигна слушалката и заговори бързо, задъхано. Виновна! Можеше също така да го извика на майка си: Аз съм виновна! Не можах да докажа съществуването на Бог, не забелязах, че гледам миналогодишен футболен мач и обмислям да спя с мъж не по някаква разумна причина, а единствено защото ме кара да пуша — и нямам предвид цигара.

— Добре съм, ами ти? Звучиш ми уплашена, Кейт. — Гласът на майка й се снижи до шепот: — Има ли някой с теб? Да не е преследвачът? Да се обадя ли в полицията?

— Не! Искам да кажа, не се обаждай в полицията! — От всички неща, които не искаше, това беше номер едно в списъка. — Бодигардът е тук с мен. В безопасност съм.

Кейт почти можеше да чуе как мозъкът на майка й обработва информацията.

— Бодигардът? Той е с теб? Хубав ли е?

Недей, мамо!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че всеки път, когато те питам дали някой е хубав, ти ми казваш, че е дебел или стар, или пък мирише. — Майка й прозвуча остро и нетърпеливо. — Този дебел ли е, стар ли е, мирише ли?

Кейт погледна през стаята към Тийг, жилав, мускулест, млад и… Тя понижи гласа си:

— Този мирише.

Майка й изсумтя от отвращение.

— На нещо екзотично и мъжествено. Животинско. Мисля, че може да е чист дестилиран секс.

Тийг вдигна глава и за момент Кейт се уплаши, че може да е чул.

Но не, той отново се загледа надолу.

Тя издиша с облекчение.

— Звучи обещаващо — каза майка й. — Значи е хубав?

— Хубав е най-слабата дума, която бих използвала, за да го опиша.

Майка й я познаваше прекалено добре.

— Красив? Мъжествен? Неустоим?

— Всичко това, и напълно не на разположение.

— Искаш да кажеш, че е женен? — Майка й прозвуча ужасено.

— Не. Съвсем определено не е.

— Значи е гей. — Майка й прозвуча доволно от заключението си.

Кейт избухна в смях.

— Н-не — заекна тя. — Категорично не. — Нищо не можеше да бъде по-абсурдно.

Тийг се надигна от дивана, събра чиниите и ги сложи в съдомиялната. Да не би да се опитваше да убеди Кейт, че е домошар? Защото това нямаше да проработи.

Тя сниши гласа си:

— Искам да кажа, че той не желае да се обвързва.

— Покажи ми мъж, който иска — изсумтя майка й.

— Който иска какво? — попита Кейт разсеяно. Тийг изглеждаше наистина добре в ролята на домошар.

— Който иска да се обвърже. Ако не е женен, значи е на разположение и може да бъде хванат. — Майка й говореше с абсолютната увереност на жена, която знае нейните уловки. — Можеш да го накараш да се влачи след теб за отрицателно време.

— Не. — Лоша идея. Не ме изкушавай! — Не мога.

— Защо не? Красива си, умна си.

Кейт се обърна с гръб към Тийг и заговори към стената, гласът й слезе с няколко тона по-ниско.

— Някои мъже не обичат умните.

— Скъпа, трикът е да не им позволяваш да разберат. — Майка й звучеше толкова убедено, колкото всяка южняшка лейди, когато се сблъска със своеволен мъж.

— Малко късничко е. Освен това не искам такъв мъж. Искам мъж, който ме харесва такава, каквато съм.

— Скъпа, ако не искаш този мъж, просто го кажи. Няма да те тласкам да се хвърлиш на врата на първия, който не мирише. — Тя звучеше раздразнено.

— Не е това, просто… — Иззад нея се появи мускулеста ръка, предлагаща чаша с бренди. Тя се взря в пръстите, в широката длан и тъмните косъмчета над китката.

— Скъпа?

— Трябва да свършвам, мамо. — Кейт взе питието, опитвайки се да не докосва пръстите му. — Той ми сервира питие.

— Добре. Можеш да използваш нощта и да излезеш да се позабавляваш.

— Затворена съм вкъщи с бодигард.

— Който не мирише — каза майка й весело. — Не знам дали да искам той да залови преследвача ти по-скоро, или да се наложи да прекарате повече време заедно. Чао, засега!

Кейт се взря в телефона, след това неохотно се обърна към Тийг, убедена, че ще трябва да обяснява нещо, което нямаше желание да обяснява.

Вместо това той каза:

— Предполага се, че трябва да следвате рутинния ми график. Да наблюдавате как минава седмицата ми. Работя навън всеки ден. Имате ли проблем с фитнеса? — Той вдигна подигравателно едната си вежда. — Наистина ли миришат неприятно?

Тя се престори, че не знае за какво става дума.

— Фитнес салонът ми е точно на ъгъла. Имате ли нещо против?

— Звучи добре. — Той не беше от мъжете, които възразяват на необходимостта да тренират, за да остават в добра физическа форма. Това му беше работата и щеше да тича, да кара колело, или да блъска боксова круша, без да се оплаква.

Бедата беше, че щом си го представи как прави тези неща, забеляза определено покачване на температурата в стаята. Размисли за брендито.

— Май предпочитам бутилка вода.

— Страхотно. — Мобилният му телефон пропя с тенекиен тон интерпретация от ария на „Кармен“. — Дайте ми и на мен една.

Добре де. Беше изчистил кухнята. Беше й поднесъл бренди. Тя можеше да му даде бутилка вода, без да изгуби от женствеността си. Извади две бутилки от хладилника и му занесе едната. Той я взе с разсеяно кимване.

— Бързо стана — произнесе той в телефона, когато отиде до прозореца и погледна навън. — Дали да не изпратим хора да го проверят, а?

— Кого? — попита тя.

Той прекрати разговора и отиде до вратата.

— Мъжът, който току-що е влязъл в сградата, бившият собственик на апартамента ви, някой си Уинстън Портър. Когато Големия Боб му звъннал преди малко, Уинстън избухнал. Заканил се. Казал, че ще дойде да ви предаде един урок за това, че си врете носа в неговия бизнес.

— Боже мой. Значи той е преследвачът?

— Може би.

Някой почука на вратата и сърцето й трепна. Натъртванията, за които беше престанала да мисли, внезапно я заболяха с нова сила, и й се стори, че онази кола я връхлита.

Сигурно изглеждаше зле, защото Тийг каза успокоително:

— Ще се чувствам по-добре, ако излезете оттук. Идете в спалнята или в банята.

— Дали да не извикаме полицията?

— Това би било страхотно. Идете и им се обадете. — Като я хвана за ръката, той я поведе към спалнята на долния етаж. — Стойте тук, докато не ви извикам.

Тя се втренчи във вратата, която той затвори в лицето й, след това се спусна към телефона. Ами ако онзи тип имаше оръжие?

Ръката й трепереше, докато набираше 911 и съобщаваше за взломаджия, наострила уши какво се случва в другата стая.

Чу мъжки гласове. Звучаха цивилизовано. Спокойно.

Операторката обеща да изпрати патрулка.

Първоначалната тревога на Кейт се стопи. Започна да се чувства глупаво и малодушно, задето се крие в спалнята си.

Минутите се нижеха и тя реши да погледне. Пое си дъх и открехна вратата.

Двамата мъже стояха в антрето един срещу друг. Изведнъж тя осъзна, че тихите гласове са само камуфлаж за раздразнителността на поне единия от тях.

Уинстън беше висок, вероятно метър и деветдесет, млад… и разярен. Носеше костюм на Армани и колосана бяла риза с разкопчана яка. Големите му юмруци се отваряха и затваряха, докато говореше, и той се издигаше над Тийг като човек, свикнал да надвива в бой.

— Вие за кого се мислите? Нямате право да ме безпокоите. Кой не прекалява с алкохола от време на време и не нарушава правилата? — Британският му акцент се засили и гласът му се извисяваше с всяка дума.

В пълен контраст, Тийг прозвуча спокойно и решително:

— Просто ви звъннахме и ви зададохме няколко въпроса.

— Знаете ли колко много хора ми звънят? Писна ми. Писна ми от всичките тези лешояди, които се навъртат, сякаш съм труп, който трябва да се разчисти.

Кейт осъзна, че Уинстън беше пиян или дрогиран.

Искаше й се да се обади отново на 911, да ги накара да побързат. Пръстите й потрепнаха върху цифрите.

— Ще ви платя, когато получа парите — извика Уинстън. — Казах ви го преди!

— Ние не сме говорили преди. — Тийг стоеше абсолютно неподвижен, погледът му беше фиксиран върху ръката на Уинстън.

— Това е моята къща. Моето жилище. — Уинстън замахна с ръка и събори една ваза от масичката на Кейт. Тя се разби на пода.

Звукът я накара да трепне.

Нещо в стойката на Тийг се промени.

Той вече не чакаше. Той предчувстваше. Беше подготвен да приключи сцената.

— Променила го е — продължи да вилнее Уинстън. — Тази кучка го е променила.

— Сега това е нейно жилище. — Със самонадеян и самодоволен глас Тийг завря лице в лицето на Уинстън. — Ти си загубеняк. Вече всички го знаят.

Уинстън се хвърли върху Тийг.

Тийг се дръпна настрана и го хвана за китката. С бързо и плавно движение запрати младия мъж на пода, след това сложи крак върху гърба на Уинстън и изви китката му нагоре зад гърба.

Кейт ахна, след това покри устата си с ръка, за да възпре звука.

Погледът на Тийг се стрелна към вратата, където бе застанала, и за момент тя се взря в силните, бездушни очи на хищник.