Кристина Дод
Близо до теб (3)

Втора глава

С биреното си шкембе, оредяваща коса и малки кафяви очички, Брад Хаселбек изглеждаше като лошия южняшки шериф във филм от седемдесетте. Прозорците му гледаха към хълмистите улици на Западен Остин. Офисът му беше облепен с видеотапети с изображения на ранните автоматични машини за продажба на кока-кола и седем телевизора, по които течаха различни програми. Ръката му кръжеше над дистанционното, погледът му се местеше от екран на екран и Кейт имаше чувството, че той следи всеки един от тях… както и нея.

Но усмивката му беше широка и приветлива, и той угаси цигарата си в преливащия пепелник във формата на щата Тексас.

— Мис Монтгомъри…

— Моля, наричайте ме Кейт.

— Тук, в КейТи Ти Ви, държим на благоприличието, така че ще се обръщам към вас с „мис Монтгомъри“. Но вие ми викайте Брад. — Западнотексаският му акцент отхвърляше всеки опит за коментар. — Добре дошли в КейТи Ти Ви. Радваме се да имаме човек от такъв калибър. Успяхте ли да се ориентирате в нашия страхотен град?

— Да, познавам Остин добре. — Кейт знаеше как да отговори правилно. — Майка ми живее тук, така че можете да ме изпратите навсякъде, където се нуждаете от репортер, и аз ще намеря…

— Добре. — Той продължаваше да не я гледа направо. — Значи живеете с майка си.

— Не, живеем отделно. — Колко странно, че допускаше, че могат да живеят заедно!

Острите му очи се стрелнаха към нея, нагоре, после надолу, след което се върнаха към екраните. Погледът му не беше оскърбителен или сексистки, по-скоро аналитичен, сякаш я претегляше, преценяваше я… всъщност, забелязвайки я за първи път.

Странно. Ако я е искал толкова много за репортер, би трябвало да я е проучил добре. Надяваше се, че не е променил мнението си.

— Наех си градска къща в един преустроен склад в центъра.

— Трябва да сте на безопасно място.

— Така мисля. — Ама че странен коментар. Но Кейт беше започнала да мисли, че Брад по начало е странен човек. — Мама искаше да живея при нея, но…

— Правилно. Правилно. Нуждаете се от пространство, дрън-дрън. Млада, свободна и тъй нататък. Ще ви караме да работите в Конгреса. Те в момента са в специална сесия, няма да прекъсват до Деня на благодарността или докато губернаторът не обяви, че са завършили. — Като се изправи, Брад повдигна кафявия си кожен колан над корема си и посочи през широките прозорци към нюзрума, където можеше да види всеки репортер и всяко бюро — и Кейт се обзалагаше, че го прави. — Изпращам ви там с Линда Нгуен, за да разберете как се правят нещата. Хайде, да отидем да я намерим. — И с походка като на Джон Уейн той напусна офиса си.

Тя го последва по коридора и се запита дали някой някога е успял да довърши изречението си в присъствието на Брад.

Когато влязоха в нюзрума, настъпи мълчание. Кейт се усмихна, но ответна реакция не последва. От никого. Всички до един се взираха в нея безмилостно и враждебно.

Усмивката й се стопи.

Беше се облякла внимателно за първия си работен ден. Черни панталони, бяла блуза, тъмносиньо сако… и в дрехите й липсваше всякакъв намек за сексуалност. Обувките с токчета правеха краката й да изглеждат още по-дълги и я издигаха достатъчно, за да й придават увереност, когато гледа хората в очите. Гримът й беше лек, косата, просто издухана със сешоар, докосваше раменете. Тя бе въплъщение на идеалната репортерка. Тогава защо я гледаха сякаш беше бръмбар, блъснал се в предното стъкло на колата?

— Това е Кейт Монтгомъри, новата ни репортерка, която ще отразява работата на правителството. Посрещнете я с добре дошла. — Брад се огледа и гласът му съдържаше заплаха, когато добави: — С хубаво остинско добре дошла.

— Здрасти, Кейт.

— Хей, Кейт, хубаво е, че си при нас в Остин.

— Радвам се да се запознаем, Кейт.

Всички думи за добре дошла бяха произнесени монотонно; неискреността беше осезаема и дори погледът на Брад не доведе до нищо повече, освен до боязливо отместване на очите.

Тя не разбираше защо е тази враждебност. Разбира се, това беше състезателен бизнес, но никога не се беше чувствала толкова неловко.

— Ето това е бюрото ти, телефона, компютъра ти. — Брад посочи близо до прозореца. — Няма да се застояваш тук много. Случващото се в Конгреса ще те държи доста заета.

— Добре. — Особено ако екипът беше винаги толкова кисел.

— Линда, можеш да започнеш с обучението. — Той спря до бюрото на млада азиатка и почука по него с кокалчета. — Вземи мис Монтгомъри и я разведи наоколо. Запознай я с правилните хора.

— Разбира се, както кажете. — Дребна, тъмноока, с лъскава черна коса и стегнато мускулесто тяло на репортерка, чиято работа зависеше от вида й и способността да преследва престъпници, докато се носи на десетсантиметрови токчета, Линда събра купчината листи, изключи компютъра си и се изправи с грациозно движение.

— Казвам, че е по-добре да е тук и да работи от следващата седмица. — Кейт подскочи, когато Брад извика: — Кучи син! — и посочи към мониторите, ясно видими през прозорците на неговия офис. — Заплаха от бомба в основното училище! — Той се завъртя и тръгна към офиса си. — Робърт! Потър! Елате тук!

Двама репортери оставиха работата си и забързаха след него.

С излизането им температурата в нюзрума спадна от студена на мразовита.

— Хайде, мис Монтгомъри — каза Линда. — Чаках ви да дойдете, а сега закъснявам за едно изслушване.

Сякаш това беше по вина на Кейт!

Без да погледне назад, Линда излезе и тръгна към асансьора.

Всички в нюзрума се засуетиха, преструвайки се на силно заети, и не казаха и дума. Ако съществуваше доказателство, че нещо не е наред, то беше това — защото в един нюзрум никога не е тихо.

Решена да стигне до дъното на проблема, Кейт се присъедини към Линда на асансьора.

— Ти се качи в колата си; аз ще взема моята. — Линда натисна бутона за извикване. — Тъй като вероятно ще си тръгнеш рано. — Сякаш да накара асансьора да побърза, тя отново натисна копчето.

— Защо да си тръгна рано? — попита хладно Кейт.

— Не мога да си представя, че искаш да се занимаваш с истинска работа.

— Не можеш? — Когато Кейт беше в основното училище, майка й я беше научила как да се справя с момичета, несвикнали на обноски.

— Виж. Не се преструвай. — Линда натисна копчето отново, след това погледна изненадано, когато вратите се отвориха. — Ти си от онези момиченца репортерки, станали такива благодарение на вида си, скъпата си прическа и облечени в коронки зъби. — Тя влезе вътре.

Кейт я последва, обхваната от възмущение.

— Прекарах десет години в отразяване на виелици в Чикаго и дебютантски мачове в Северна Каролина, преди да спечеля правото да отразявам щатския Конгрес. — Линда заби пръст в бутона за първия етаж, после за затваряне на вратата и накрая отново за надолу. — Сега Брад създава позиция за теб, ти влизаш с валсова стъпка и поемаш вълшебната работа. Не ме интересува кого познаваш и не мога да направя нищо, за да те уча как да си вършиш работата. — Асансьорът се понесе надолу към първия етаж. — Но не съм длъжна да ми харесва, не съм длъжна да харесвам теб и не съм длъжна да се преструвам.

Не познавам никого. Но каква полза да го казва? Линда нямаше да повярва. Никой в телевизията нямаше да повярва.

— Ще изприпкаш ли при Брад да ме натопиш? — Когато вратите се отвориха, Линда излезе и се обърна към Кейт с ръце на кръста — ниска, войнствена виетнамка, със справедливо възмущение и син копринен костюм, за какъвто Кейт мечтаеше.

Майката на Кейт беше южняшка дама, пропита от вежливост и елегантност. Баща й беше безкомпромисно честен, човек на ясната, проста реч.

Кейт бе дъщеря на майка си — но в този момент бащиният й дух взе превес в нея.

— Не, няма да те натопя. Ще отида до Конгреса и ще създавам контакти, и след две години всички в Остин ще знаят, че съм най-добрата репортерка, отразявала сектора.

Ченето на Линда увисна.

— Да искаш да ми кажеш нещо? Като например къде да паркирам или кого да избягвам, защото е твой контакт? Не желая да те затруднявам и наистина мразя да печеля, възползвайки се несправедливо от скъпата си прическа и скъпите зъбни коронки. — Кейт се усмихна, разкривайки острите ръбове на зъбите си, които бяха виждали доста години скоби, но не и коронки.

Линда затвори рязко устата си.

— Между другото, ако искаш, ще ти дам името на личния ми моден консултант. — И с поредна брилянтна усмивка Кейт тръгна към колата си, спортно двуместно беемве. Когато потъна в кожената седалка и затвори вратата, можеше да си представи какво си мисли Линда.

Богата, разглезена, лишена от талант.

В защитеното купе Кейт си пое дълбоко въздух и притисна пръсти към горещите си бузи. По дяволите. Беше възлагала толкова много надежди на тази работа, притеснена защо я е получила и какво може да се обърка, но да изпитва някой такава… такава неприязън към нея, й се случваше за първи път. Разбира се, тя идваше от богато семейство и това й бе давало предимство да си позволява обучението във всеки университет, който избереше. Но беше работила упорито, за да влезе във „Вандербилт“ и учеше здраво, за да се дипломира сред първенците в курса си. Разбира се, знаеше какви са хората, но не беше попречила на никого да получи работа, тъкмо напротив. А колкото до това, че Брад е създал позиция за нея… не го вярваше. Защо да го прави?

Разположен в сърцето на Остин, червеният гранит на сградата на законодателната власт се издигаше на четири етажа и гледаше на юг в края на авеню „Конгрес“. Сутеренът беше свързан с подземна алея към северната част, където се намираха Сенатът и законодателните офиси, и подземни пасажи се отклоняваха към сградата на щатския Върховен съд и постройките с различни щатски агенции. Районът беше зелен, с добре поддържани ливади и късни цветя. Всичко наоколо беше красиво и добре планирано — с изключение на паркинга, който направо беше жалък. Боричкането за паркиране означаваше разрешителни и определени места, и голяма част от асфалта бе нашарена с бели черти. Няколкото гаража бяха запазени за посетители и законодатели — дори когато народните избраници не заседаваха. Кейт последва Линда на паркинга.

Когато Линда поведе Кейт във влажната септемврийска горещина към входа на подземната алея, тя каза:

— Обикновено през това време на годината не става кой знае какво, но губернаторът свиква специална сесия за училищно финансиране. За наш късмет дебатите са разгорещени и пристрастни. — Те тръгнаха надолу по стълбището към сенатската финансова камара. — Чиновниците и стажантите ни снабдяват с по-голямата част от информацията. Не влизай в празна стая с никого от сенаторите, освен ако не си подготвена да се бориш за целомъдрието си. Не се притеснявай. — Усмивката на Линда, когато един джентълмен им отвори вратата, бе в пълно несъответствие с острия й тон: — Брад ще държи мен отговорна.

— Не забравяй, мис Нгуен, че след днешния ден едва ли ще се видим. — Полъхът от климатика отвя дъха на Кейт. Тя тръгна бързо по коридора, широките й крачки оставиха Линда да й диша праха.

Линда я настигна бързо и я побутна към нисък сивокос мъж, облечен в светлокафяв костюм.

— Депутат Римър, това е нашата нова репортерка… — Тя се престори, че е забравила името на Кейт.

Кейт пристъпи напред и протегна ръка.

— Депутат Римър, аз съм Кейт Монтгомъри.

Той сърдечно обяви:

— Колко е хубаво да се запозная със заместничката на мис Нгуен.

Това беше прекалено.

— Не съм й заместничка. — Кейт можеше да почувства горещината, която идваше от вдигащата пара Линда. — Тя ме развежда.

— Точно така, но Кейт е завършила политология. — Линда вложи достатъчно презрение в похвалата си, за да я обърне в нещо неприятно.

Кейт си помисли надменно: както и електронни медии. Но щеше да е загуба на време да се оправдава. Щеше да стои или да падне в зависимост от действията си, не от своята квалификация. Когато се събра малка тълпа, тя ококори очи с престорена невинност.

— Чак сега разбирам разликата между Парламента и Сената.

Депутат Римър изригна със смях, прекалено силен за такъв дребен мъж.

— Много добре. — Една сивокоса жена, очевидно от испански произход, се заслуша в разговора, след това протегна ръка на Кейт:

— Виждаме, че отразяването на проблемите на образованието се подобрява.

Кейт я позна веднага.

— Сенатор Мартинес, имам честта да се запозная с вас. — Тя наистина го мислеше. Единствената жена сенатор в Тексас, сенатор Мартинес беше заела мястото на починалия си съпруг и неизменно бе на линия през двайсетте години преразпределяне и партизански войни.

Сенатор Мартинес отдели време да поговори с Кейт. Както и депутат Римър, и още двамина други, които се спряха при тях. Явно репортерите бяха важни зъбчета в колелата на правителството, особено младите, необвързани репортерки, и Кейт работеше здраво, за да направи добро първо впечатление.

Тя вдигна очи и видя Линда да стои в периферията, и да се усмихва напрегнато, и в този момент един мъж срещна очите й.

Беше добре изглеждащ мъж на петдесет и няколко, гъстата му руса коса беше подстригана в стил Бил Клинтън. Харизматична усмивка освети лицето му и за един кратък миг сините му очи пламнаха, докато гледаше Кейт.

Тя си пое дъх, стресната от горещината на погледа му.

След това той се усмихна сърдечно и впечатлението за пламък се разсея. Той пристъпи напред и тълпата се раздели на две, за да го пропусне да мине.

Гласът на Линда съдържаше тон на респект, когато тя произнесе:

— Сенатор Обърлин, това е новата репортерка на КейТи Ти Ви, Кейт Монтгомъри.

— Кейт. — Гласът му беше дълбок, приятен, без следа от тексаски акцент, и Кейт предположи, че е преминал същата подготовка на гласа, през която минаваха репортерите. — Приятно ми е да се запознаем. — Той стисна ръката й и я задържа секунда повече.

Ох. Явно беше от онези. От мъжете, които си въобразяваха, че позицията им ги прави атрактивни за жените. Тя внимателно издърпа пръстите си от неговите и се съсредоточи върху хладния интелект, който той умело демонстрираше, и уважението, с което се отнасяха към него.

— Искам да имате шанса да се запознаете с едни от най-важните хора тук. — Той протегна ръка отвъд тълпата. — Господин Дуарте, елате да се запознаете с нашата най-нова репортерка.

Господин Дуарте се приближи с куцукане.

Бадж с името върху униформата му го идентифицираше като прислужник. Изглеждаше немощен, но не беше чак толкова възрастен, колкото тя първоначално си помисли; сигурно се дължеше на болест, предположи тя. Той протегна изкривената си, артритна ръка.

Тя я пое внимателно.

— Господин Дуарте е от Луизиана — каза сенатор Обърлин.

— Кейджън съм — добави гордо Дуарте, силният акцент потвърждаваше твърдението му.

— И ветеран от Корейската война — продължи сенаторът. — Може да ви каже всичко, което искате да знаете за сградата и за политиците.

— Радвам се да се запознаем, господин Дуарте. Баща ми беше ветеран от Виетнамската война.

Проницателните му сини очи я измериха.

— Загубили ли сте го?

— Преди пет години, почина в чужбина. — Усмивката й се изкриви. — Беше геолог, работеше на нефтени кладенци. — Тя чу няколко души да си поемат дъх. Явно помнеха и тя съжаляваше, че е позволила съчувствието й към господин Дуарте да я доведе до признания.

— Баща ти е бил онзи Стивън Монтгомъри, който бе хванат и убит от терористи? — Линда изглеждаше слисана… и невярваща.

— Да. — Кейт задържа погледа си върху господин Дуарте. — Но майка ми живее тук, в Остин.

— Това е добре. — Очите на стареца се стоплиха. — Останете близо до майка си. — Той се огледа. — Май ще е добре да се върна на работа. Ами вие, останалите?

Резкият му коментар бе последван от смях и тълпата се отдалечи.

Кейт проследи с очи накуцващия господин Дуарте, после се обърна към сенатор Обърлин.

— Благодаря ви, че ме запознахте с него.

— Ще ви помогна да се ориентирате тук. — След това каза предпазливо: — Нямам нищо против да напишете нещо за мен. Разбира се, всички политици обичат да се пише за тях. Всички сме политически кучета.

— Ще го запомня. — Той наистина беше много красив, много уравновесен. Може би проявяваше интерес към нея или просто бе от мъжете, които лесно създаваха интимност с хора, без да виждат в тях нищо повече от потенциални избиратели.

— Работата на комисията започва на всеки час. — Той погледна часовника си, след това към Линда. — Бих искал да ви видя тук. Наистина бих искал обществена подкрепа за тези мерки.

— Точно затова сме тук — увери го Линда с усмивка. — Хайде, Кейт. — Усмивката й изчезна, когато тръгнаха по коридора. — Тя произнесе тихо: — Добре, сега познаваш сенатор Обърлин. Петдесет и шест годишен, от Хобарт, малко градче от десет хиляди души на сто и шейсет километра оттук. Сенатор от повече от двайсет и пет години. Играе скромен, но има много власт. Брак по сметка, също така. — Тя хвърли кос поглед към Кейт. — Винаги се появява тържествено и се оправя с репортерите.

— Чудесно — каза Кейт искрено. Значи си бе въобразила, че се интересува специално от нея.

— Искаха да го номинират за държавния сенат, но той все казва, че иска да остане в Тексас.

— Хм. — Клюката упорито твърдеше, че щатските политици остават местни само ако крият достатъчно голям скандал, който не им позволява да заемат федерална позиция.

Линда прочете мисълта й.

— Няма скандали. Мисля, че той има планове да направи обявление в подходящия момент.

— Хубаво. — Кейт се обърна назад да го види, стегнат и спретнат в костюм на „Армани“.

Той стоеше неподвижно, с ръце на кръста под елегантно скроеното си сако, и ги гледаше как се отдалечават.

Тя отново пропъди надигащото се безпокойство.

— Ще го запомня.