Кристина Дод
Близо до теб (19)

Осемнадесета глава

— Къде беше вчера? — В сряда сутринта, докато асансьорът се изкачваше към нюзрума, Линда хвана Кейт за ръката и я погледна в очите. — След два месеца препирни Конгресът гласува финансирането за училищата, а теб те нямаше никаква. Брад ми се разкрещя, че съм позволила да изпуснем един репортаж, а после ми се накара, защото не съм знаела къде си!

— Съжалявам. — Кейт измъкна ръката си от ноктите на Линда.

Кейт съжаляваше. Беше преследвала новинарски истории от идването си в Остин и те всички подготвяха една голяма история, гласуването на училищното финансиране. А тя го беше пропуснала, защото послуша Тийг — остана си вкъщи, за да не среща Обърлин. За един противен ден!

— Всички — имам предвид наистина всички — явно мислят, че трябва да те следя. Брад, Кейти, Обърлин… всички ме питат къде си и всички се държат така, сякаш съм виновна, че не знам. Нека ти кажа нещо, Кейт Монтгомъри — когато вратите се отвориха, гласът на Линда се издигна до кресчендо, — не ме интересува какво правиш, стига да си вършиш работата!

Навеждайки глава, Кейт влезе забързано в нюзрума. Атмосферата беше много подобна на тази от първия й ден, когато никой не я обичаше, защото си мислеха, че е назначена чрез връзки и пари. Тя можеше да види критиката във всеки поглед и осъзна, че колегите й си мислеха точно това. Разглезеното богато момиченце се беше уморило да си върши работата и ги прецакваше точно когато се нуждаеха най-много от нея.

Сега трябваше да започне да гради отново репутацията си от нулата и този път процесът щеше да е много по-дълъг.

— Госпожице Монтгомъри! — изрева Брад от офиса си. — Елате, ако обичате!

Тя се помъкна, тъпачка, очакваща наказание.

— Радвам се, че успяхте да довлечете клетото си, изтерзано женско тяло днес. — Той крачеше из офиса, коремът му преливаше над колана, полюшвайки се. — След месеци протакане имаме гласуване на училищното финансиране, а вие ми се обаждате, че сте болна.

— Миналата седмица направих най-добрите репортажи — каза Кейт. Това беше слаб аргумент. Миналата седмица си беше за миналата седмица. Един репортер струваше толкова, колкото новините, които бе открил днес; тази седмица беше отбягвала Обърлин, така че чао на новините.

— Линда каза, че те е видяла с Тийг Рамос на уютна вечеря снощи! По дяволите, мис Монтгомъри, искам моите репортери да са навън и да гонят истории, а не да се натискат с някакви охранители.

Кейт потъна в земята от срам. Разбира се, че Линда беше видяла Кейт и Тийг заедно, и разбира се, че е изприпкала право при Брад с информацията. Линда имаше способността да надушва историите, които никой не искаше да знае, освен това беше бясна на Кейт.

— Да, сър. Няма да се повтори, сър. — Не съществуваха извинения, които Брад щеше да приеме. Определено не и че Кейт е била преследвана — отново — от изтъкнат сенатор. Тя знаеше, че това изявление ще бъде посрещнато със скептицизъм.

А и на Брад не му пукаше дали това е истина. Кейт беше репортерка. Очакваше се дори в ураган да гази в Залива. Очакваше се дори в лицето на смъртта, или най-малкото на постменструалния синдром, да направи репортаж. Дори ако трябваше да погледне Джордж Обърлин в очите и да се престори, че не знае нищо нито за неговото минало и престъпления, нито за странната му мания, тя трябваше да го направи.

— Днес ще съм на върха на вълната.

— По-добре се постарай. — Брад повдигна колана над шкембето си и я погледна. — Иначе ще съм напълно сигурен за причината.

* * *

— Погледни го. — Тийг посочи към монитора в охранителния център в Конгреса, без да се обръща конкретно към някого. — Всеки път, когато види Кейт, започва да се надува и да се перчи като птица.

Големия Боб се наведе над монитора.

— Безпощаден стар ястреб.

— Продължава да я подмамва с информация. — Този кучи син Обърлин изпълняваше странен политически танц на ухажване, предназначен да примамва избрани партньорки в гнездото му, и Тийг направо не можеше да го издържа. Той знаеше, че Кейт има неприятности в телевизията за това, че е пропуснала големите новини вчера, но трябваше ли да е толкова амбициозна? Като репортерка Кейт се справяше добре; защо не беше доволна от това?

— Шефе, направо чувам как скърцаш със зъби — обади се Ролф.

— Тя би трябвало да е наясно, че Обърлин я причаква в засада. Знае го какъв психопат е. Но заради любовта към работата си продължава да върви по опасна пътека.

— Не бих казала, че е точно опасна — изтъкна Джема. — Тя не излиза от сградата на Конгреса, а той няма да й направи нищо тук.

Тийг се изви рязко и я погледна, после се върна отново към наблюдението.

Кейт беше облечена подходящо. Днес носеше тясна черна пола, черно кожено яке, червена копринена блуза и толкова високи остри токчета, на които стоеше абсолютно изправена и вървеше с къси, бързи крачки… че никой мъж в Конгреса нямаше да откаже да й даде интервю, ако тя искаше.

По дяволите, Тийг щеше да й даде друго интервю, само да пожелае.

Но днес тя не желаеше да говори с него. А с Обърлин и с другите важни производители на новини.

Джема произнесе с утешителен тон:

— Тийг, време е за дневната доза кафе на Кейт. В момента е сама. Обърлин не се вижда никакъв. Защо не я заведеш в „Старбъкс“?

— Не мога. Трябва да стоя тук, докато не разбера какви ги е вършил Обърлин през всичките тези години. — Тийг посочи към компютъра, който използваше за проучване, ако Кейт му съдействаше с поведението си и престанеше да го разсейва.

— Аз мога да разследвам Обърлин. — Ролф изпука кокалчетата на ръката си, сякаш нямаше търпение да влезе в играта. — Ще разбера какво крие.

Ролф нямаше равен в компютрите и беше прав — би могъл да се разрови достатъчно дълбоко, за да разбере какво криеше Обърлин.

— Хубаво. — Тийг стана. — Ще сляза до партера. Но ако се натъкна на Обърлин…

— Ще кимнеш любезно и няма да се издаваш — каза сериозно Големия Боб.

— Да. — Тийг си взе микрофон със закрепени слушалки, пъхна батерията в джоба си и се насочи към вратата. — Но няма да ми е приятно.

Той тръгна да пресрещне Кейт и я откри да крачи към него в Южното крило на Конгреса.

За първи път, откакто бяха започнали да спят заедно, тя не изглеждаше доволна да го види.

По дяволите.

— Е? — Той я спря. Стоеше с ръце, скръстени пред гърдите. — Искаш ли да отидем за фрапучино?

— Не. Малко студено е за фрапучино. Но бих пила лате. Благодаря, че ме попита. — Изражението на лицето й беше саркастично, сякаш й беше предложил някакво предизвикателство.

Не беше. Просто я покани на кафе. Тийг не разбираше жените. Никога не ги беше разбирал.

— Добре. Хайде.

Те излязоха от Конгреса и тръгнаха към „Старбъкс“.

— Видях те да интервюираш много хора. Което означава, че имаш добър ден, предполагам. — Той осъзна, че прозвуча, сякаш я критикуваше.

— Не е добър. Никак. Тъй като съм в списъка с отрепките на всички, задето съм ги изоставила вчера, днес имам привилегията да отразявам вторичните истории. — Острият й глас стържеше по нервите му.

— Не смятам, че вината е моя, задето те помолих да избягваш неприятности.

— Не съм казала такова нещо.

За всеки случаен свидетел беше ясно, че се карат. Тя държеше куфарчето си, натъпкано с документи, близо до гърдите си, сгънала ръце пред него. Той вървеше с празни ръце… когато беше навън, винаги вървеше по този начин, така че да е готов за нападение — въпреки това всичко в походката му беше неестествено, сякаш не се чувстваше комфортно в собствената си кожа. Вървяха сковано, с умишлена дистанция между тях.

— Не можеш да ме обвиниш, че се тревожа, когато той те гледа, сякаш си последният му шанс за избавление — избухна Тийг.

— Последният му шанс за избавление? — Тя разтърка челото си, сякаш я болеше, и прозвуча раздразнено като дете, сблъскало се с нещо, което не може да разбере. — Това е точно така. Той е толкова… толкова е нормален, когато наоколо има други хора, но когато сме сами, изглежда си въобразява, че го разбирам. Поднесох му съболезнования за смъртта на съпругата му…

— За бога, защо си го направила? — попита Тийг.

— Защото така се прави, когато срещнеш някого след смъртта на негов близък. — Тя говореше с онзи раздразнен, логичен тон, който използваха жените, когато си мислеха, че мъжете са неблагоразумни. — Опитвах се да се държа нормално.

— Хубаво. Недей да се цупиш. — Тийг си пое дъх. — Той какво ти каза, когато му поднесе съболезнования?

— Каза, че аз съм неговата Джаки Кенеди. Какво трябва да означава това?

— Означава, че вече е избрал втората си съпруга, и че това си ти. — До „Старбъкс“ оставаше още една пряка. Извън сградата на Конгреса беше спокойно; беше нахлул студен фронт и бризът щипеше носа на Тийг.

Трима мъже в костюми стояха между тях и горещото лате.

Трима наистина едри мъже.

— И че планира да се кандидатира за президент.

— Това е зловещо. — Дори от разстояние Тийг можеше да забележи, че това не са обикновени костюмари. Бяха мощни. Шляеха се на тротоара, сякаш чакаха някого. Скалата за опасност в съзнанието му стигна червеното деление.

Кейт? Да не би да бяха инструктирани да отвлекат Кейт? Това щеше да свидетелства за странност, каквато преди не беше очаквал от Обърлин, но със смъртта на съпругата му благоразумието явно му се изплъзваше.

Или появата на Кейт в живота му го бе изпратила отвъд ръба?

Кейт идваше за кафе тук всеки ден, така че би било лесно да се планира отвличане… С нисък глас Тийг я инструктира:

— Връщаме се обратно в Конгреса.

— Защо? — Тя се обърна да го погледне. — Защото не желаеш да обсъждаш тази ситуация с мен? Знаеш ли, аз не съм само репортерка, аз съм лично замесена и имам нужда да знам какво си научил за Обърлин.

— Знам, че си репортерка. — Тримата мускулести мъжаги още стояха там, опитваха се да изглеждат сякаш чакат такси. Напрежението на Тийг ескалира. — През цялото време замисляш някакви неща през главата ми. Опитвам се да те защитя, но ти настояваш да се появяваш пред зрителите и да говориш до полуда, когато би било много по-лесно да те предпазя, ако просто си стоиш вкъщи. — По дяволите! Беше казал прекалено много.

— Да си стоя… у дома?

За първи път я видя да губи дар слово.

За съжаление, това не трая дълго.

— И кой дом по-точно? Моят? Твоят? А трябва ли да нося перли и да бърша прах, докато ти готвя вечерята и те чакам да се прибереш? — Тя пусна куфарчето си и то тупна със силен звук на земята. — Тийг, я се осъзнай. Ние не сме женени. Аз си имам работа, ти си имаш работа — да не би твоята да е по-важна от моята?

— Да. — Мъжете изоставиха небрежните си пози и тръгнаха към Кейт и Тийг. — Точно в момента е по-важна. — Като се дръпна, той заговори тихо в микрофона: — Имаме проблем навън, авеню „Конгрес“, на половин пряка от „Старбъкс“. — След това отиде до нея. — Сега би ли се върнала в Конгреса, ако обичаш?

— Да. О, да. Определено ще се върна в Конгреса. — Очите й хвърляха сини искри. — Където ще работя. Ще правя интервюта със сенатори и разни други откачалки. — Тя заби пръст в гърдите си. — А ти по-добре се научи да се справяш с това. — И като вдигна куфарчето си, Кейт се отдалечи с бързи крачки.

Слава богу. Беше си помислил, че никога няма да си тръгне.

Обръщайки се, той закова поглед в мъжа най-отпред и тръгна срещу него. С кимване, но без да се усмихва, попита:

— Как е?

Едва когато непознатите свърнаха към него, осъзна, че е направил фатална грешка.

Не Кейт беше тяхната мишена.

А той.

* * *

Кейт влезе в Конгреса през главния вход.

Какъв ужасен човек. Как си беше въобразила, че е влюбена в него? Той се оплакваше от работата й. Оплакваше се от начина, по който тя се държеше. Покани я в „Старбъкс“, а после я отпрати без никакво обяснение…

Имаме проблем на авеню „Конгрес“, на половин пряка от „Старбъкс“…

Тя спря. Проблем? Какво искаше да каже? Защо?… Внезапно я осени. Онези мъже… Тийг… той беше в беда!

Завъртайки се на пета, тя изтича обратно на улицата.

Но не видя никъде Тийг. Беше изчезнал. А тя не можеше да тича. Едва успяваше да върви с тези префърцунени високи токчета. Спря се и ги събу. Пусна едната на тротоара, но задържа другата в ръка. Спомни си какво беше казал Тийг: „Токчето може да е страхотно оръжие“. Тя спринтира по улицата.

Къде беше той? Къде…? Въртеше глава, търсейки го с поглед. Чорапите й се накъсаха по бетона. Тя извади мобилния телефон от якето си и се обади в полицията.

Колко далече можеше да са го замъкнали? Ами ако го бяха натикали във ван и го бяха отвлекли, за да го убият? Нямаше да го види никога повече, освен… освен снимките на осакатеното му тяло…

— Хайде, хайде, хайде — мърмореше тя, докато тичаше. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Повръщаше й се от притеснение. — Къде си?

В алеята до един контейнер за боклук, зад торби и купчина отпадъци, тя мерна движение. Затича нататък и видя сплетени тела.

Четирима мъже. Те бяха. Беше глупаво да изпитва облекчение, но си отдъхна. Беше открила Тийг.

Обади се на 911. Произнесе задъхано:

— Нападение в алеята на „Конгрес“ и „Десета“. — След това пъхна телефона в якето си.

Чу удряне на плът в плът. Един мъж излетя, приведен в движение от добре насочен ритник. Той се приземи върху купчината с отпадъци, предизвиквайки експлозия от боклуци.

Кейт скочи върху него, като викаше с цяло гърло.

Двама мъже се приведоха над някакъв млад мъж на земята.

Тийг. Бяха пребили Тийг.

Като вдигна обувката си, тя замахна и заби токчето в гърба на единия. Бликна кръв.

Той се обърна.

Стиснала с две ръце куфарчето, тя се завъртя и го удари в лицето.

Той падна.

Куфарчето излетя. Тя отново извика, дълго и високо. Някой щеше да чуе. Някой щеше да дойде да помогне.

Другият мъж, онзи, който се бе надвесил над Тийг, й се нахвърли — и за секунди, както беше проснат на земята, Тийг се изправи и се превърна в разярен бик. Отблъсна го от нея. Те тръгнаха, залитайки, по алеята. А първият нападател, който лежеше в боклука се изправи и тръгна към тях. Игнорира нея и се насочи към Тийг.

Тя хвана един пълен варел с боклук и го запокити към него. Заради тежестта му не можа да го повдигне много от земята, но когато той го удари по кокалчето, онзи загуби равновесие и падна по очи.

При удара дръжката на варела се извъртя от пръстите й, откъсвайки кожа, плът, и почти измъквайки ръката от рамото й.

Тя се обърна, търсейки враг, търсейки Тийг…

И осъзна, че към нея тичаха много хора и викаха. За миг се запита отчаяно как ще успее да защити Тийг.

След това разбра, че това бяха неговите хора. Джема, Ролф, Чън, всички изглеждаха успокояващо компетентни… и ядосани. Те се задействаха и само след секунди нападателите бяха усмирени.

Кейт чу сирени. Видя проблясване на червени и сини крушки и полицейски коли.

Тийг се изправи, залитайки.

Тийг беше в безопасност.

Те бяха в безопасност.

Кракът я болеше. Ръцете я боляха. Гръдният й кош се повдигаше от усилието и остатъчната паника. Документите от куфарчето й се бяха пръснали по алеята. Обувката й беше… боже, нямаше никаква представа къде беше обувката й.

Униформените оградиха района.

Кейт погледна през тълпата към Тийг.

Той стоеше, отпуснал ръце, и я гледаше. От разбитите му устни капеше кръв. Една подутина почти затваряше окото му и Кейт почти чуваше през двора затрудненото му, хрипливо дишане.

Никога не беше виждала нещо по-красиво през живота си.

Той се взираше в нея.

Тя се взираше в него.

Срещнаха се по средата.

И Тийг каза:

— Защо не избяга? Защо се върна? Не си специалист по самоотбрана. И ти ли си луда?

Тя го гледаше, с полуотворена уста, и го мразеше точно толкова, колкото го и обичаше.

— Пак заповядай, задник такъв!

И като се завъртя на босите си крака, тръгна към един от полицаите, за да даде показания.