Кристина Дод
Близо до теб (1)

Пролог

Остин, Тексас

Двадесет и три години по-рано

Мерилин Монтгомъри седеше на един стол в агенцията за осиновяване и се взираше във вратата. Това беше моментът, който чакаше, откакто се бе омъжила. Щеше да държи в ръцете си бебе — свое собствено бебе.

Скийтър седеше до нея. Да е жив и здрав, едрият, дръпнат селяк я познаваше по-добре от всеки друг. Въпреки четиринайсетте години брак и безбройните тестове за фертилност, той си оставаше скалата, на която тя се облягаше, винаги шеговит и мил, най-любящият мъж, когото познаваше.

Знаейки колко е развълнувана сега, той взе ръката й и я стисна.

Тя се опита да му се усмихне, но устните й трепереха прекалено силно. Ами ако бебето не я харесаше? Ами ако тя, Мерилин, не знаеше какво да прави? Толкова много неща зависеха от този момент. Толкова много…

Беше намерила агенцията за осиновяване в едно списание, прочете свидетелствата от родители, които си бяха намерили идеалното дете, изпрати писма до няколко от тях, и получи възторжени препоръки. Беше попълнила дълъг въпросник за брака си със Скийтър (истинското му име беше Стивън), за техните доходи (високи), за образованието им (той беше завършил тексаския университет за селско стопанство и механика, тя — Университета в Юта; Скийтър работеше като геолог към нефтена компания, а тя имаше степен по психология), за това къде са живели (в Индонезия, Саудитска Арабия, Аляска, или където ги изпратеше нефтената компания).

Тъй като агенцията се ръководеше от църква, малко се изненадаха, че няма никакви въпроси относно религията им. Никоя от другите църковни агенции не беше толкова сговорчива. Но може би тази църква бе просто необичайно толерантна — и наистина, какво толкова я интересуваше… защото пастор Райт веднага им бе позвънил с щастливата новина, че им е намерил дете. Не бебе, но всичко беше наред. Снимката показваше малко десетмесечно момиченце с лек пух на главичката и големи, пълни със сълзи сини очи.

И най-хубавото от всичко, Мерилин можеше да го вземе веднага. Агенцията беше удовлетворена от препоръките на Скийтър и Мерилин. Бебето било оставено пред прага на църквата с прикачена към блузката бележка, на която не пишело нищо, освен името. Пастор Райт не беше показал притеснение, че Скийтър и Мерилин възнамеряват да напуснат страната следващата седмица по работа. Той обяви, че семейство Монтгомъри са идеални за това очарователно момиченце.

Скоро Мерилин щеше да види своето бебче.

Но часовникът на стената тиктакаше толкова… невероятно… бавно. Следобедът се влачеше, а на нея й ставаше все по-топло и по-притеснено.

— Всичко е наред, скъпа. — Спокойният глас на Скийтър накара Мерилин да подскочи. — Пастор Райт каза, че ще ни я доведе тук след минута. Отиде да я вземе от детската, след което ще е при нас. Ще я заведем у дома и тя ще е наша завинаги. След преживяното във всички други агенции, бих казал, че това е направо чудо.

— Да. — Мерилин наостри уши, когато чу стъпки в коридора пред затворената врата. Пастор Райт бе обяснил, че агенцията е в процес на местене в малкия, вече празен минимол; всеки звук можеше да е от приближаването на пастор Райт. — Той ни даде всички документи, нали? Нали са у нас?

Скийтър потупа коженото си куфарче.

— Чисто ново свидетелство за раждане и копие от документи за осиновяване, попълнени от щата Тексас.

— Добре тогава. — Мерили разтърка изпотените си длани в панталоните. — Стига да са направили проучване за родителите. Защото няма да мога да понеса, ако биологичните й родители се върнат и си я поискат.

— Няма начин да стане — увери я Скийтър. — Как казаха, че било името й? Кейтлин?

Той говореше, опитваше се да намали напрежението на Мерилин, а тя едва сдържаше импулса си да му се сопне.

— Точно така.

— Ще промениш ли името й?

Мерилин го погледна изненадана.

— Не мога да променя името й! Свикнала е с него.

— Не е свикнала с нищо. Само на осем месеца е. Нещо като суров петрол.

Този път Мерилин успя да се усмихне.

— Като суров петрол?

— Аха, голяма лепкава капчица, готова да бъде превърната в това, което искаме. — И направи оформящо движение с ръце.

— Скийтър, тя вече притежава индивидуалност. Личност е. — Мерилин попита подозрително: — Прочете ли някоя от книгите за бебета, които ти дадох?

— Н-не. — Той протегна дългите си крака и й се усмихна с бавната, нежна усмивка, с която бе откраднал сърцето й преди много години по време на футболен мач между Университета на Юта и тексаския университет. — Предположих, че съм научил от само себе си нещата, които трябва да прави един баща. Както моят баща го е правил. И се оказах добър. — Той отново стисна ръката й. — Нали?

— Добър си. — Тя го смушка в ребрата. — Предполагам.

— Дяволски добър!

— Не казвай „дяволски“. — Мерилин не одобряваше, когато той ругае, и сега имаше извинение да го спре. — Вече не бива да ругаеш, Скийтър, иначе бебето ще прихване лошите ти навици.

— Да, мадам — каза той покорно. — А сега ми кажи какво ще прави бебето.

— Ще се изправя седнала, може би ще върви с помощ, и дори ще е в състояние да произнася някои думички. — Вниманието на Мерилин се върна към вратата. — И определено ще си знае името!

— Кейтлин. — Скийтър се замисли над това. — Хубаво е.

— Така е. — Защо пастор Райт още се бави и не я донася?

— Но аз ще й викам Кейт.

— Кейт? — Мерилин се обърна към Скийтър учудена. — Защо Кейт?

Тогава си спомни, че баба му, тази, която никога не бе познавала, се е казвала Кейт. Спомни си също, че Скийтър искаше бебето толкова отчаяно, колкото самата тя, и си помисли, че ще бъде чудесен баща.

— Предполагам, че това няма да обърка бебето чак толкова много.

Двамата размениха усмивки.

Вратата се отвори.

Мерилин скочи на крака.

Пастор Райт стоеше на прага, към трийсетинагодишен мъж, висок, рус и красив, с поразително сини очи и изрязан профил. Беше от мъжете, които карат жените да обръщат глави след тях.

Но Мерилин едва го забеляза. Цялото й внимание беше съсредоточено върху бебето в синята, украсена с дантелки рокличка, в ръцете му. На снимката на Кейт не беше възможно да се видят възпалената кожа или петната, причинени от часовете плач. Долната й устничка трепереше и очите й бяха пълни със сълзи, когато се взря в тях, поредните непознати в живот, вече разкъсан от раздели.

Сърцето на Мерилин спря. Тя разтвори ръце.

— О, сладкото ми бебче.

— Мамамамама. — Кейтлин се протегна към Мерилин.

Изведнъж Мерилин се почувства погълната от аромата на бебешка пудра. Малките ръчички се обвиха около врата й и евтините памперси прошумоляха под ръката й.

— Мамамамама. — Бебето можеше да говори.

То наричаше Мерилин „мама“, заравяше главица в рамото й, и плачеше, сякаш сърцето му е било разбито. Когато Мерилин го гушна, престана да чува разговора на мъжете.

— Част от нашата политика е да даваме детско столче за кола и чанта с памперси и с най-необходимите неща. — Пастор Райт изглеждаше раздразнен, сякаш носенето на бебето е било изтезание.

— Не се тревожете за това. — Скийтър все пак взе чантата. — Мерилин е купила всичко, от което малката Кейт ще се нуждае.

— Кейт? — За първи път пастор Райт изглеждаше заинтригуван. — Така ли ще я наричате?

— Обмисляхме го — отвърна Скийтър лаконично.

— Кейт. Кейт Монтгомъри. — Пастор Райт кимна. — Добре е.

— Радвам се, че го одобрявате. — Скийтър не откъсваше поглед от мъжа. — Иска ли се от нас да подпишем още документи? Такива, в които се удостоверява, че вземаме малката Кейт? И че даваме съгласие някой да идва и да проверява как е и при какви условия живее?

— Не, не. — Пастор Райт махна с ръка. — Доволни сме от препоръките ви, а и добре преценявам хората. Кейтлин — Кейт — ще е добре с вас. Ще ви изпратя. — Той ги поведе по отекващия коридор навън.

Обвила ръце около безценното вързопче, Мерилин тръгна към фоайето. Бебето спря да плаче и отпусна глава на рамото й. Тя потърка буза в малката главичка.

— Така и не попитах — каза Скийтър. — Какъв свещеник сте?

— На независимата църква. — След което пасторът попита сигурно за десети път: — Следващата седмица ли ще изведете Кейт от страната?

— Ако нямате нищо против — провлече Скийтър.

Враждебният тон на Скийтър бодна Мерилин и наруши удоволствието й. Беше изненадана и разтревожена. Какво му ставаше на мъжа й? Нали нямаше да вземе да развали всичко сега? Вече се беше влюбила в това бебе. Трябваше да го задържи. Затова побърза да избърбори:

— Ще се грижим възможно най-добре за нея. Обещавам, че няма да я носим на опасни места и няма да позволим нещо да й навреди.

— Това е добре. Радвам се да го чуя. — Пастор Райт ги поведе през фоайето и отвори вратата. Посрещна ги влажната горещина на тексаското лято. Той протегна ръка да се сбогува със Скийтър, после хвърли поглед към часовника си. — Доволен съм, че приключихме с това. Закъснявам за друга среща, така че…

— Разбира се. — Мерилин го проследи с очи как изчезва в празния коридор и се възмути: — Дори не каза „довиждане“ на бебето.

— Явно не обича много деца. — Скийтър нежно прокара пръст по пухкавата бузка на Кейт. — Странно за пастор, който освен това оглавява агенция за осиновяване. — След това забърза напред и отвори вратата на колата.

Бяха я паркирали на сянка и покрили бебешката седалка с одеялце, но дори така в купето беше горещо и малката Кейт простена, когато Мерилин я настани в столчето. Мерилин не издържа и попита с умолителен тон:

— Какво ще кажеш да я взема в скута си само този път…?

— Не. Знаеш, че не е безопасно. — Скийтър отвори вратата на Мерилин, хвана ръката й и й помогна да влезе вътре. — Не е далече до вкъщи. Тя ще е добре. — Той забърза към шофьорската седалка и запали двигателя.

Когато излезе на заден, климатикът се включи, бебето спря да плаче и Мерилин се отпусна. Отпусна се за достатъчно дълго, за да помисли за начина, по който Скийтър се беше държал. Враждебно и със съмнение, сякаш не харесваше това, което се случва.

— Защо говореше така на пастор Райт? — Тя го погледна. — Какво ти става?

Скийтър не отговори. Шофираше и гледаше напред, обичайно усмихнатата му уста беше свита в мрачна линия.

Нещо наистина не беше както трябва.

— Стивън, какво има? Кажи ми. Нещо не е наред с Кейт ли? Искал си син? — Тя в ужас зададе въпроса, от който най-много се страхуваше: — Да не би да си променил мнението си?

— Какво? Не! Не е това. — Той я погледна и сви рамене мрачно. — Тази сграда не приличаше на агенция за осиновяване, която се мести. Пастор Райт не обича деца. Не знам, скъпа. Имам лошо предчувствие. Това осиновяване ми се видя някак прекалено лесно.