Кристина Дод
Близо до теб (17)

Шестнадесета глава

През целия понеделник Тийг седеше в главната охранителна зала в Конгреса, докато дежурните от неговия екип — Чън, Големия Боб и Джема — идваха и си отиваха. Той проучи Обърлин по Интернет, наблюдаваше как Кейт спазва наставленията му и си мислеше с усмивка на задоволство, че я държи под контрол.

Само ако имаше същото влияние върху Джордж Обърлин.

Обърлин бродеше по коридорите, търсеше Кейт. Разпитваше колегите й. Звънна в телевизията. Видя една жена, която в гръб приличаше на Кейт, и я хвана за ръката. А когато тя ядосано се обърна към него и изруга, лицето му стана тъмночервено и юмрукът му неволно се вдигна.

Казано честно, на Тийг му се искаше да я беше ударил. Тийг щеше да се погрижи веднага да бъде спасена, а подобна грешка на публично място трудно можеше да бъде скрита. Навремето в службите знаеше как да се справя с вражески войници. В охранителния бизнес знаеше как да процедира с престъпници. Но със сенатор? Сенатор, който е извършил убийство? Много убийства? И на когото му се беше разминало?

Тийг осъзна с горчивина собствената си уязвимост. Какво имаше? Кой беше? Наполовина испанец, наполовина англичанин, без семейство, без влияние, къща с ипотека и неизплатен заем, който беше теглил за разширяване на бизнеса.

Но трябваше много бързо да измисли начин как да спаси Кейт, защото колкото по-дълго Обърлин не успяваше да я намери, толкова повече се възбуждаше.

В късния следобед Големия Боб се наведе над рамото на Тийг, погледна в монитора и попита:

— Какво му е на сенатор Обърлин? Изглежда сякаш е натрил мед върху задника си и после е седнал в мравуняк.

Беше време да уведоми колегите си за ситуацията.

— Обърлин кара Кейт Монтгомъри да се чувства неловко и тя ме помоли да й помогна.

— Помислих си, че не ти пука какво се е случило на Кейт Монтгомъри. — Големия Боб закачи палци на колана си, залюля се на пети и се ухили: — Спомена, че си хванал преследвача й, не било нещо важно.

— Вече не съм сигурен, че сме хванали правилния човек.

Думите му прогърмяха в стаята като изстрел.

Хората му го погледнаха с разширени очи.

— Да не би да обвиняваш Обърлин? — попита Чън невярващо.

— Занасяш се с нас, Тийг. — Големия Боб посочи към монитора, в който се виждаше как Обърлин стои, скръстил ръце, с гръмоносно изражение на лицето. — Този мъж е почтен, богобоязлив, влиятелен кучи син, и ако преследва мис Кейт Монтгомъри, по-добре я остави сама да се оправя, иначе този негодник ще прекрати договора ни за охрана толкова бързо, че свят ще ти се завие.

Големия Боб беше уловил почти всяка унция от вниманието на Тийг. Няколко унции останаха да следят и мониторите, когато Обърлин закрачи отново.

— Защо говориш така? Чувал съм, че Обърлин имал репутация на властен, но иначе бил честен и благороден.

— Такъв е. Тук — каза Големия Боб. — Но леля ми живее в неговия район, близо до Хобарт, откъдето е той, и там не го знаят като толкова добър. Тя разправя, че преди доста време се носели ужасни слухове за Обърлин, които така и не затихнали напълно.

Тийг никога не беше виждал Големия Боб толкова развълнуван.

— Какви слухове?

— Като например, че не трябва да му заставаш на пътя, или ще мине през теб с камион, натоварен с цимент, а след това ще се върне, за да се убеди, че си е свършил работата. — Големия Боб изглеждаше напълно сериозен.

Тийг осъзна, че Обърлин е поел курс на сблъсък с Кейт, и заговори в микрофона:

— Хуанита, виждаш ли Кейт Монтгомъри да говори с мистър Дуарте, прислужника?

На един от мониторите той видя Хуанита да кима с глава.

— Да? Иди и я инструктирай да върви на изток, да напусне сградата и да заобиколи, за да влезе в подземния паркинг. Точно така. Благодаря Хуанита. — Обръщайки се отново към Големия Боб, Тийг попита: — Защо не си ми казал всичко това преди?

— Преди нямаше значение — отвърна мъжът. — Преди не си се опитвал да му се изпречваш на пътя!

— Значи ще му позволим да мине през Кейт Монтгомъри с камион, натоварен с цимент, за да спасим задниците си? — вдигна вежди Тийг.

Беше интересно да наблюдава хората си как се борят с дилемата — да запазят работата си или да направят правилното нещо. Но Тийг не беше назначил Големия Боб, Чън или Джема, защото правеха нещата по лесния начин. Беше ги назначил заради тяхната почтеност и те не го разочароваха сега.

— Мръсен негодник — промърмори Чън, погледът му беше закован върху Обърлин.

— От този човек винаги са ме полазвали тръпки по гърба — потрепери Джема.

— Добре, по дяволите. — Големия Боб наивно се потупа по стомаха. — И без това ядях прекалено много.

— Знаех, че мога да разчитам на вас. — И като се изправи, Тийг се насочи към вратата.

— Ще вземеш Кейт през нощта при теб, нали, шефе? — попита развеселен Чън.

Тийг спря.

— Разбира се, че ще я вземе. — Джема се засмя. — Трябва да е сигурен, че тя е в безопасност денем и нощем.

— Какво лошо има? — сопна се Тийг.

— Нищо. — Големия Боб отново се залюля на пети. Отново се ухили. — Съвсем нищо. Но ако бях на теб, шефе, щях да съм предпазлив, иначе може да свършиш завинаги, шофирайки онази лъскава малка спортна кола.

Тийг затвори с трясък вратата.

Той беше типичният ерген. Нямаше какво друго да предложи на една жена, освен секс. Някои жени — жени като Кейт — накрая започваха да копнеят за неща като любов и интимност. Да копнеят за връзка. Когато беше дете, в случаите, когато беше проявявал обич, майка му се изсмиваше с дрезгав смях, или го плясваше силно, подчертавайки, че неговите прегръдки и нежни думи я отблъскват. Не можеше да опита любовна връзка с Кейт — ако му се присмееше, и малкото, което бе останало от душата му, щеше да изчезне, и той нямаше да е нищо друго, освен празнота и болка.

Не, по дяволите. Големия Боб грешеше. Нямаше начин той и Кейт да издържат заедно.

Когато Кейт поискаше повече, отколкото той искаше да даде, щеше да й покаже, че тя трябва да уважава личното му пространство и да се отдръпне.

За съжаление, тя избра точно този момент, за да завие, и се оказа точно срещу него. Нещо по-лошо, усмихна му се, сякаш се радваше да го види.

Тази жена не знаеше срам.

Той не отвърна на усмивката й.

— Хайде. — Хвана я за ръката и я поведе към колите.

Тя се изкиска. Изкиска се!

Наистина ли си въобразяваше, че я държи под контрол? Тя го водеше за носа — или по-скоро, за онази му работа.

Навън духаше ранен западен вятър, смъквайки температурите със седем-осем градуса за по-малко от час. Студът го пронизваше през сакото.

Кейт скръсти ръце пред гърдите си и наведе глава срещу сковаващия бриз, докато вървяха към нейната кола.

Но той не я придърпа към себе си.

Ако това, което видя от Обърлин на монитора, доказваше нещо, то беше, че си имат работа с ясно проявена идея фикс. Жалко, че смъртта на госпожа Обърлин трябваше да изостри възприятията на Тийг. Убийството на госпожа Обърлин.

Ама че каша.

Тийг хвърли страничен поглед към Кейт.

Тя улови погледа му и му се усмихна.

Той не се сдържа. Отвърна на усмивката й, сякаш не му пукаше.

Надяваше се някой да не издрънка на Обърлин, че двамата с Кейт са тръгнали заедно. Не се знаеше какво ще направи сенаторът. Щеше да побеснее, предположи Тийг. Щеше да е по-добре да излязат поотделно, но той не можеше да допусне Обърлин да я намери.

Освен това Тийг имаше нужда от нея сега, сега…

Тя му подаде ключовете на колата си.

Тийг отвори вратата. После запали двигателя и когато не установи проблем, излезе и й помогна да се настани в купето.

— Карай към моята къща.

— Мислех, че ще отидем първо у дома, за да си опаковам нещата. — Тя го погледна, широко отворените й очи изразяваха учудване. Сякаш не знаеше точно какво искаше той.

— По-късно. — Той затвори вратата й и опря длан в студения метал на колата й. В момента представляваше възел от притеснения и страст, от агресия и любов… не. Вече знаеше.

Не беше любов.

Той я последва през улиците на Остин. Беше единственият, който я следваше, увери се в това, и когато стигнаха до къщата му, я побутна по гърба да влезе бързо. Сякаш идиличният уикенд с правенето на любов, плуването и говоренето никога не се бе случвал. Той отчаяно я желаеше. Трябваше да я има. Трябваше да я има сега.

При гледката на Бренда, разположила се на нейното бюро, двамата спряха.

— Здрасти, Тийг, здрасти, Кейт, как върви? — попита Бренда весело.

— Работиш до късно? — Кейт не изглеждаше особено заинтригувана.

На Тийг му се искаше да й се озъби. Беше се възбудил толкова много, че тя можеше да си закачи сакото на чепа му, а вместо това си бъбреше с неговата секретарка.

— Мислех да наваксам с документацията — Бренда улови убийствения поглед на Тийг — … утре. — Изправи се и подреди листите в спретната купчинка. — Така че ще се видим утре сутринта. Или… хм, не. Лека нощ! — Тя откачи якето си от закачалката и излезе във ветровитата вечер.

Кейт се облегна на стената. С полуусмивка наблюдаваше как Тийг заключва и набира кода на алармата.

След това с плам, който го изненада, тя го прегърна и го целуна. Беше обезумяла от страст, алчна от желание. Ръцете й го държаха, единият й крак се обви около него и в продължение на един дълъг миг той я остави да поеме контрола.

После си спомни… когато настъпеше моментът, когато тя започнеше да иска интимност, той планираше да й откаже. Да я отблъсне.

Вдигна я и я пренесе в дневната. Остави я върху килима и я облада бързо и яростно, докато официалните черно-бели портрети от осемнайсети век ги гледаха потресени.

А Кейт продължи, отговори на неговото темпо, на неговата необузданост. Без да съзнава, тя викаше от удоволствие и за миг, за един кратък миг, той забрави, че трябва да доминира над нея и просто… живееше. Живееше, сякаш никога не беше живял преди.

След това остана проснат на килима, вперил очи в корниза на свода, гърдите му се вдигаха и отпускаха, докато се опитваше да възстанови ритъма на дишането си. Хладнокръвието си.

Себе си.

Кейт се претърколи, повдигна се на лакът и погледна надолу към него.

— Време е да отидем да посетим майка ми.

Тийг се напрегна, но не отвори очи.

— Защо?

— Защото това със сенатор Обърлин може по някакъв начин да е свързано с биологичните ми родители, и мама може да знае нещо.

Беше права. Но това не беше всичко. Тя имаше нещо друго наум.

— Освен това сме обвързани — последва продължението. — Тя ще иска да се запознае с теб.

Точно по тази причина той не желаеше да се среща с госпожа Монтгомъри. Никога не се беше запознавал с майката на която и да било жена, която чукаше, и нямаше намерение да го прави сега.

— И как точно ще разбере, че сме обвързани? — Логичен въпрос.

Кейт му даде логичен отговор, докато в същото време наместваше гърдите си срещу гръдния му кош.

— Ще кажем на всички, че сме обвързани, за да прикрием, че разследваме сенатор Обърлин. Забрави ли? Мама е популярна и с много връзки. Ако аз не й кажа, някой друг ще го направи. — Кейт погали ребрата му с показалец. — Обичам мама. Не искам да я огорчавам.

Той изсумтя, искаше му се зърната на Кейт в този момент да не се опират в кожата му. Можеше да демонстрира повече устойчивост, ако мозъкът му не беше замъглен от страст.

— Сигурна съм, че разбираш. И ти имаш майка и я обичаш. Липсва ти.

— Не — каза той без всякакво увъртане и любезност.

Проклет да си, Тийг, малък негоднико. Не бъди толкова тъп. Ти си адски…

— Тийг, защо гледаш така? — Кейт го погали над гръдната кост, на мястото, където сърцето му биеше неравномерно.

Тийг, малък негоднико, не можеш да водиш това дете в гангстерска банда. Ако те намушкат, на никого няма да му пука. Във всеки случай, не и на мен. Но това дете е само на четиринайсет. Тя ти е братовчедка! Ако й се случи нещо…

— Горкото ми момче. — Кейт прозвуча абсолютно искрено. — Знам, каза ми, че си изгубил баща си, когато си бил много малък, но си мислех… мислех, че ти и майка ти сте били близки. Какво се е случило между вас?

Ако Кейт си въобразяваше, че това, че спи с него, й даваше правото да си пъха носа в личния му живот, да задава въпроси и да търси истината, да го съжалява… трябваше да си помисли отново.

Но това дете е само на четиринайсет. Тя ти е братовчедка, за бога.

Тийг гледаше Кейт с присвити очи. Кейт беше репортерка. Отразяваше престъпления, урагани, дебати в Конгреса. Но нямаше и далечна представа как работи реалният свят. Би се обзаложил, ако го питаха, че тя ще каже, че хората са в основата си добри, и това щеше да го накара да вие от смях. Или от безсилен гняв. Защото когато си спомни майка си… хвана ръката на Кейт и я притисна към гърдите си. Свикнал умело да пази тайните си през всичките тези години, той каза:

— Хубаво, ще дойда да посетя майка ти, но ще трябва да направиш така, че да си струва.

Другата ръка на Кейт се плъзна надолу по хълбока му и помилва голата кожа почти до мястото, което караше сърцето му да подскача, и все пак достатъчно далеч, за да го подпали от желание. Усмивката й се разля топла и опияняваща като текила.

— Защо, мистър Рамос, какво имате предвид?

* * *

— Мамо, вкъщи ли си? — Кейт хвърли ключовете си на масичката във фоайето.

— Вкъщи съм, скъпа — обади се майка й отвътре. — В стаята за шиене.

Тийг изглеждаше не на място, което я изненада, защото през цялото време той се беше държал като самата вежливост на партито на сенатор Обърлин и делово в Конгреса. Сега пристъпваше неловко от крак на крак, сякаш готов да побегне.

Тя го хвана за ръката и го поведе в спалнята, която служеше и като стая за шиене на майка й.

Мястото беше море от сурова кремава коприна, лентички и шнурове в златисто. Претенциозната шевна машина се намираше под прозореца, където можеше да хваща светлината. Потопена в целия този хаос, майка й седеше пред дългата маса с ножица в ръка и две топлийки в устата.

— Еха — каза Тийг под нос.

Кейт се ухили. Беше свикнала с проектите на майка си, но как тази жена успяваше да претвори хаоса в завършен продукт, все още бе мистерия за нея.

За Тийг това сигурно изглеждаше невъзможно.

— Този път какво е? — поиска да знае Кейт.

Майка й извади топлийките от устата си и ги забоде в игленика на китката си.

— Шия завеси за спалнята на леля ти Каръл и ти казвам, че коприната, която е избрала, е обладана от дявола.

— Дяволът е по-скоро в шевната машина. — Кейт се облегна на рамката на вратата и се усмихна. Въпреки усилията на майка й, тя така и не се беше научила да шие. Всеки път, когато се опиташе, конецът се късаше или платът се набираше от задната страна, или пък се появяваха загадъчни мазни петна по шева. Цялата работа доведе до това да се отврати процеса… но когато погледна към Тийг, тя избухна в смях.

Ако тя бе отвратена, то той бе паникьосан. Кехлибарените му очи се бяха ококорили, челюстта му бе стегната.

Кейт си помисли, че е по-добре да го представи, преди да е избягал. Тя сложи уверената си ръка върху неговата, и каза:

— Мамо, това е Тийг Рамос, бившия ми бодигард и настоящо гадже. По принцип не се страхува от нищо, но мисля, че срещна достоен противник в лицето на шевната ти машина. Може ли да си починеш за малко и да пийнеш чай с нас?

— Разбира се, скъпа, ще се радвам да си побъбря с господин Рамос. — Майка й стана и леко отхвърли плата настрана, разчиствайки пътя си. Тя излезе от стаята, заковала очи върху Тийг.

Той изглеждаше още по-паникьосан и Кейт можеше да се закълне, че е плувнал в пот.

Беше странно.

Майка й спря точно пред него, нахълтвайки в личното му пространство така, както сигурно той бе направил, когато за първи път се срещнаха с Кейт.

— Мистър Рамос. — Тя протегна ръка. — Радвам се най-после да се запознаем. Чувала съм много за вас.

— От… Кейт ли? — Той пое ръката й, сякаш беше чуплива.

— Не, главно от слухове, които идват от приятелките ми. И мога да кажа, че не бяха от тези, които успокояват една майка. — Тя му се усмихна с приятната усмивка на южняшка красавица. — Тийг… мога ли да ви наричам Тийг?

— Да, мадам, разбира се. — Като мишка, опитваща се да избяга от ноктите на кръжащ ястреб, той не помръдваше.

— Нека сме наясно. По-добре да сте мил с моето малко момиче, иначе ще използвам най-големия си нож за рязане на месо, за да ви лиша от всичките ви фамилни ценности.

— Мамо! — При вида на обиденото изражение на Тийг, Кейт се засмя. — Мамо, Тийг се държи чудесно с мен.

— Точно както би трябвало. Тийг — майка й промуши ръка под лакътя му и го поведе към кухнята, — изглеждате като мъж, който знае цената на добре направения самун хляб. Елате и ми кажете какво мислите за най-новия ми експеримент за Коледа.

Кейт ги последва усмихната. Разбира се, нямаше представа, че майка й ще тръгне да заплашва Тийг, но това не я изненада. Тийг имаше репутация на мъж, харесван от жените, а майка й редовно посещаваше Методистката църква, и съвсем определено не беше от тези, които одобряват случайния секс, още по-определено, ако дъщеря им е страна в този акт.

— Твърд пшеничен хляб с канела, крема сирене, орехи и фурми. — Майка й сложи Тийг да седне на един от столовете пред бара за закуска.

Беше й приятно да ги гледа заедно: стройната й, уравновесена майка и Тийг — нейния прекрасен, кафявоок и красив любовник с тънкото лустро на цивилизация, която едва покриваше грубите ръбове.

Майка й се зае с хляба, оставен да изстива на скарата. Взе дългия нож за хляб.

Тийг трепна и майка й, явно забелязала, подхвърли небрежно:

— Имайте предвид, че това не е ножът ми за дърворезба. — Тя му показа назъбения ръб. — Трябва да стоите мирно, за да не се налага да го използвам. Това — тя издърпа дългото, широко, блестящо острие от стойката върху плота — е ножът, с който резбовам. Впечатляващ, а?

— Не искам Тийг да си мисли, че сме две беззащитни дами — обобщи майка й.

— Изобщо не си го мисля — каза Тийг сухо.

Кейт изпита странна тръпка на притеснение. С изключение на определени социални кариеристи и мъже, които ритаха кучета и малки деца, всички обичаха майка й. Въпреки това Тийг някак не се вписваше в жизнерадостната доброта, с която бе пропита майчината й къща. Той като че ли не можеше да се отпусне, защото би изменил на себе си.

И Кейт подозираше, че сега обвинява нея за дискомфорта си.

Майка й отряза две парчета, сложи ги върху книжна салфетка и им ги подаде през плота.

— Я ми кажете, започнахте ли да излизате на срещи?

Кейт плъзна стола си до този на Тийг и притисна коляно до неговото.

Той отмести очи встрани и за миг тя зърна в тях проблясък на предишната мъглявина в душата му. Въпреки това този път долови нещо повече от празнина — припламване на самота, породена от болка.

Тогава той си отхапа от хляба, точно като мъж, загубил интерес към всичко, освен към храната.

— Чудесна е! — За минута, само за минута изглеждаше забравил онова, което го тормозеше, и си позволи да хареса майка й.

— Благодаря — кимна майка й. — Откъде сте, Тийг?

Опа. Разбира се, мама нямаше да пропусне да го разпита по характерния майчински начин, и да задава въпросите, които Кейт, макар и репортерка, едва би посмяла.

— От Браунсвил, на мексиканската граница. — Той съобщи информацията неохотно.

— Кои са родителите ви? — Мама му наля висока чаша с мляко и му я подаде.

Той я изпи, преди да отговори.

— Майка ми е мъртва. Тя не беше омъжена. Баща ми я е изоставил, преди аз да се родя.

Кейт си пое бързо въздух.

— Но ти каза, че баща ти си е заминал, когато си бил малък.

— Малко преиначих. — Суровите му черти станаха по-мрачни.

Не го разбираше тази вечер. Той се държеше почти войнствено… и я нараняваше. Трябваше да знае, че я наранява.

— Но сега реши, че майка ми има нужда да знае истината.

— Бих казала, че е решил, че ти имаш нужда да знаеш истината. — Мама се опита да притисне ръката си към неговата. — Съжалявам. Явно сте имали трудно детство.

Той се измъкна от докосването й, отхвърляйки съчувствието.

— Човек като мен не е подходящ да докосва дъщеря ви.

— Тийг, в случай, че си забравил, аз в момента съм тук и не харесвам държанието ти — каза Кейт ядосано.

Погледът му не се откъсна от този на майка й. Той дори не осъзнаваше присъствието на Кейт.

— Не мисля, че изобщо има мъж, който заслужава да докосва дъщеря ми. — Майка й се усмихна с ужасна усмивка. — Въпреки това съм засегната, че ме смятате за такава снобка.

— Греховете на бащата застигат сина. Така съм чувал. — Усмивката на Тийг беше също толкова неприятна. — Аз съм копеле.

— Аз съм религиозна жена, Тийг, и се концентрирам върху частта да служа на другите. Не съдя за децата по глупостите, които са извършили родителите им. — Усмивката на майка й стана отново нормална. — Останал ли е някой от семейството ви?

— Не. Нямам семейство. Никого.

— Което обяснява защо с Кейт имате толкова общи неща. Тя е осиновена, сигурно знаете. Нашето семейство винаги се е отнасяло към нея като към наша, но предполагам, че в сърцето си тя усеща разликата. — Мама вдигна ръката си към Кейт.

Кейт я взе и я задържа. Семейството на мама и семейството на татко бяха нейното семейство, но тя не можеше да отрече онова желание, което понякога се надигаше в нея — да срещне своята собствена кръв и плът. Беше говорила за това на майка си само по време на шеметните си тийнейджърски години, защото това бе детинско желание, породено от вълшебни приказки и мелодрами.

— Позволете ми да отида да донеса албума със снимки. — Мама хвана ръката на Тийг, преди той да я дръпне, и я притисна между пръстите си. — Сигурно искате да видите бебешките снимки на Кейт.

Когато майка й излезе от кухнята, Кейт въздъхна.

— Боя се, че ще се наложи да ги разгледаш и да охкаш и ахкаш.

— Ще се справя. — Сякаш въпреки желанието си той остави погледа си да се плъзне по нея, стопляйки я отвътре навън. — Обзалагам се, че си била красиво бебе.

— Още едно нещо, по което си приличаме.

— Няма как да знам. — Той седеше прекалено изправен. Говореше прекалено рязко. — Аз нямам никакви бебешки снимки.

Истината се изплъзна от него и сърцето я заболя от враждебността, която демонстрираше. Въпреки че враждебността бе по-добра от мрачното пренебрежение, което бе забелязала в него.

— Имаш ли училищни снимки? На които се вижда едно хубаво петгодишно момченце с големи златни очи и тъмна, тъмна коса, с два липсващи зъба отпред?

При ентусиазираното й описание застрашителното му изражение се пропука леко и той се усмихна:

— Доста близко описание.

— И после снимки в края на всяка година до завършване на гимназията?

— След като влязох в гимназията, обикновено пропусках деня, в който ни снимаха. — Сякаш тласкан да тества границите на поносимостта й, той каза: — Наистина имам една от времето, когато бях петнайсетгодишен с разрязано наполовина ухо и разбит нос. Исках да запомня този ден.

Майка й се появи на прага и от начина, по който го гледаше с присвити очи, беше очевидно, че е чула признанията му.

— Извинете ме. — Кейт слезе от стола си. — Докато двамата се смеете на снимките ми, ще отида да се обадя в телевизията, за да разбера какво знаят за събитията в Конгреса. Нещо се случва този следобед и не мога повече да стоя, без да знам какво е.

Когато се обърна назад, майка й беше седнала на стола, освободен от Кейт, и казваше:

— Това е, когато Кейт беше на две години и половина. Пееше в детския хор на Коледа. Това бе годината, когато откри, че е забавно да стои пред тълпа от хора и те да й се възхищават. Оттогава обича да е център на внимание.