Кристина Дод
Близо до теб (23)

Двадесет и втора глава

Докато шофираше към Хобарт, телефонът в колата на Джордж звънна. Той погледна номера.

Джейсън Ърбано.

Днес Джордж имаше своето отмъщение, парите си… а когато стигнеше в Хобарт, щеше да има и жена. По един или друг начин той щеше да има Кейт.

С абсолютно присъствие на духа той натисна бутона за приемане на разговор.

— Тъкмо навреме.

— Сенатор Обърлин? — Беше женски глас. Със съвсем лек намек за тексаски акцент.

Джордж се намръщи. Ърбано не трябваше да дава телефона му на секретарката си.

— Да?

— Обажда се Хоуп Гивънс.

Хоуп Гивънс? Джордж се втренчи в магистралата, докато тя се виеше през окръг Хил. Кръвта забуча в главата му.

— Хоуп Прескът Гивънс — добави тя услужливо.

Ърбано го беше излъгал? Беше го прецакал?

— Сенаторе, там ли сте? — Тя прозвуча точно както бе звучала преди двайсет и три години — наперено, сдържано, точно като дъщеря на пастор.

Е, така беше звучала през повечето време. С изключение на момента, в който разбра, че родителите й са крадци, че никой не иска нея, сестрите и брат й. Тогава беше викала и плакала. Бедното, глупаво, трогателно дете.

— Тук съм. — Това бедно дете бе пораснало, за да се превърне в проклятието на неговото съществуване.

Не като сладката Кейт. Кейт, която си вреше носа където не трябва.

— Добре. Не бих искала да ви изгубя сега. — Хоуп успя да накара обикновените думи да прозвучат като заплаха.

Заплашваше го, него, сенатор Джордж Обърлин.

— Защо ми се обаждате?

— Искате да кажете защо аз се свързвам с вас, вместо да го направи Джейсън Ърбано?

— За какво говорите? — Джордж стисна волана.

— Говоря за това, че очаквахте обаждане от Джейсън, който да ви уведоми, че „Гивънс Ентърпрайсис“ е рухнала, че инвестицията ви в нашите конкуренти е завършила с придобиване на състояние, и че аз повече никога няма да ви безпокоя.

Джордж чу собственото си дишане. Откъде знаеше тя? Ърбано й беше казал. Той трябва да й беше казал.

— Само в случай, че планирате да пуснете информацията, която сте събрали за Джейсън… Всичко беше измама, която ви направи да изглеждате като глупак. — Тя добави със замислен тон: — Голям глупак.

Изведнъж го осени — сякаш го бяха цапардосали с бейзболна бухалка по главата. Дори не бе нужно да слуша, за да знае какви ще са следващите й думи. Но го направи. Слушаше много внимателно. Трябваше да знае колко души ще пострадат от отмъщението му.

— Преди повече от година двамата със съпруга ми направихме план. Решихме, че ако не можем да ви убедим да ни кажете какво се е случило със сестра ми Кейтлин, ще ви мотивираме да ни съдействате чрез… — тя се престори, че мисли, — каква беше думата?

Джордж чу рязък мъжки глас с бостънски акцент по линията.

— Шантаж.

— Да, точно така. Ще ви шантажираме, за да ни съдействате. Така че ви спретнахме една фалшива операция, която включваше Гризуолд… познавате го като Фреди.

— Презънт. — Отривистият британски акцент на Фреди.

— И Джейсън Ърбано.

— Здрасти, сенаторе. — Ърбано прозвуча толкова самодоволно. С такова превъзходство.

— Гейбриъл също е част от това… помните ли Гейбриъл, сенаторе? Приемният ми брат? — Хоуп се подиграваше на Обърлин за провала му. — А физическата сила в нашата групичка е Дан Греъм, зет ми.

— Зет? — Джордж не можеше да повярва на ушите си.

— Съпругът на сестра ми. — Хоуп произнесе думите на срички, за да не стане грешка.

— Да, точно така, и аз съм тук. — Прозвуча още един женски глас с твърд, решителен тон, който толкова много му напомни за Лана, че го полазиха студени тръпки по гърба. — Помните ли ме? Аз съм средната дъщеря. Пепър.

— Хубава семейна сбирка. — Той си ги представи как стоят около телефона и се радват. След това през съзнанието му мина една ужасна мисъл. — Къде сте?

— Всички сме в Остин, за да сме близо до вас — каза Хоуп.

— Не сте чак толкова близо до мен. — Слава богу, не бяха в Хобарт. Дори и да разберяха къде е отишъл, беше с два часа пред тях. С два часа по-близо до Кейт. — Защо ми звъните?

— Интелигентен човек сте, сенаторе. Знаете защо ви звъня. — Отново гласът на Пепър, все още с този строг, авторитетен тон, който звучеше толкова като на Лана, докато водеше Неделното училище.

— Не е истина, че „Гивънс Ентърпрайсис“ ще рухне, но е истина, че имаме достатъчно записани свидетелства за намеренията ви да извършите индустриален саботаж. — Хоуп направи пауза. — Можем да ви съсипем.

Когато Джордж осъзна размера на бедствието, сви бързо в отбивката край пътя. Дясното колело удари чакъла. Но той успя да го оправи, преди да се завърти. Беше добър шофьор. Владееше се.

— Записите могат да бъдат фалшифицирани.

— Вярно е. Но голямата ви инвестиция в акциите на конкурентите доказва намеренията ви да разрушите корпорацията и да измамите акционерите. — Противната малка кучка добави: — Сигурна съм, че сте удължили кредита си, също така. Можете да продадете инвестициите си, разбира се, но не мисля, че ще си възстановите разходите. Виждате ли, знаем как да си изиграем картите на пазара. Няма да можете да си възстановите цената, която платихте за акциите.

Всичките тези години. Джордж беше държал в капан полицейски служители. Беше шантажирал народни представители. А сега самият той бе манипулиран, и то от една пасторска дъщеря.

— Там ли сте, сенаторе? — попита Хоуп.

— Да. — Да, тук беше, и щеше да накара Хоуп да съжалява. Щеше да ги накара всички да съжаляват. — Какво искате? — Сякаш не знаеше.

С успокоителен тон тя каза:

— Не ви моля да признаете вината си за открадването на църковната хазна. Не ви моля да поемете отговорност за смъртта на родителите ми. Но искам да знам какво направихте с Кейтлин. Сенаторе, кажете ми какво направихте със сестра ми.

— Хоуп Прескът Гивънс, знам точно къде е сестра ви.

Той чу рязко поемане на въздух от повече от един човек.

— Убихте ли я? — попита тя.

— Когато беше бебе? Не ставайте смешна. Тя е жива. Не съм я убил. — В него се надигна червена вълна от ярост и го обля. — Все още.

— Не. Почакайте! Сенаторе!

Доволен от себе си, той прекъсна разговора, настъпи газта и се понесе към Хобарт.

* * *

Тийг се събуди от викане и блъскане, затръшване на врати… намираше се в спряла кола. Главата го болеше, ребрата го боляха, лицето го болеше. Чувстваше се отвратително.

Някакви мъже го бяха хванали, забиха игла във врата му и…

— Мерилин!

Той се изправи седнал толкова бързо, че получи пристъп на гадене.

— Лягай долу. — Беше мъжки глас. Прозвуча доста обезпокоен, когато притисна Тийг по гръб. — Иначе ще повърнеш.

— Къде съм, по дяволите? — Тийг притисна ръце към лицето си. — Какво сте направили с госпожа Монтгомъри?

— Тук съм, скъпи. — Сърдечният й мил глас прозвуча над главата му. — Те ще ни оставят пред ФБР.

— Шегувате се. — Той се огледа. Лежеше на покрития с килим под на ван с индустриални размери. Покрай стените от двете страни имаше пейки. Прозорците бяха със затъмнени стъкла. Две жени, които никога не беше виждал преди, седяха от едната страна. Добре изглеждаха — едната беше брюнетка с изрусени кичури, а другата с черна като на Тийг коса. Те се държаха за ръце, гледаха го, но всъщност не го виждаха. Погледите им бяха разфокусирани.

Мерилин Монтгомъри седеше на отсрещната пейка, изглеждаше разтревожена, но сдържана.

— Всички бяха много мили, но сега бързат да отидат до аерогарата.

— Това няма никакъв смисъл — каза Тийг. — Защо ще ни оставят пред ФБР? Защо първо не ни закараха там? Кои са те?

— Взехме ви, защото разследвате сенатор Джордж Обърлин, а дамата каза, че ще ходите във ФБР заради него. — Военният, който беше забил иглата във врата на Тийг, стана и се хвана за една дръжка горе; изглеждаше спокоен. Но упорит. С безмилостни очи. — А ние сме хората, които са по следите на Обърлин от прекалено дълго, за да ви оставим да го предадете на полицията.

— Но? — Тийг го погледна.

— Той не ни съдейства — каза кратко мъжът. — Луд е.

— Не. — Тийг разтегна думата, изпълвайки тона си с недоверие. — Мислите ли?

— Аз съм Дан Греъм. — Дан протегна ръка. — Съжалявам за иглата.

Тийг се поколеба дали да поеме ръката му. Но предположи, че Дан казва истината. Ако тези хора бяха планирали да убият него и Мерилин, вече да го бяха сторили. Така че подаде ръка.

— Тийг Рамос.

Дан инспектира лицето му.

— Някой добре ви е подредил.

— Да, вървя си един ден по улицата и някакви хора ме пребиват. На следващия ден ми забиват игла във врата и изпадам в безсъзнание. — След което добави със сарказъм: — Нямам търпение да видя какво ме чака утре.

Двигателят се включи и ванът потегли.

Тийг погледна напред.

Шофьорът беше напълно непознат… но може би не. Тийг си помисли, че го е виждал някъде. Във филми? По вестниците? Мъжът, който въртеше волана, беше негодникът, който беше хванал Тийг и го бе държал, за да му забият инжекцията. Тийг изпита задоволство, когато видя превръзката около китката му. Явно му беше нанесъл някакви щети, преди да му причернее и да загуби съзнание.

Нямаше значение. В сегашното си състояние, с пукнати ребра, разбито лице и смазващо главоболие, Тийг не можеше да се занимава с него. Нито с когото и да било от тях. Тримата мъже излъчваха компетентност и способности, които предупреждаваха другите да стоят настрана.

Жените не бяха като тях. Те притежаваха интелигентност, красота, чар, но не жестокост. Бяха от жените, по които мъжете си губят ума. Жени, които опитомяват света. Жени… като Кейт.

Бавно, проверявайки чувството си за равновесие, Тийг се изправи до седнало положение. Тези жени всъщност не приличаха на Кейт, но имаха същото излъчване. На жени, които командват. Жени… той бръкна в джоба си за телефона.

На екранчето проблясваше червена светлина за получено съобщение.

Ръката на Дан стисна неговата.

— Какво правите?

— Трябваше да пазя Кейт Монтгомъри от Обърлин. Ще говоря с нея, за да се уверя, че е добре. — Той предизвикваше Дан с погледа си.

— Сигурен съм, че е добре. Точно сега Обърлин си има други грижи на главата — каза Дан.

— Тогава не пречи да й се обадя. — Тийг видя Дан да разменя погледи с една от жените. Тийг го предизвика: — Ще оставите жена ви да реши проблема?

Дан пусна ръката му.

— Обадете й се. Ако е близо до Обърлин, кажете й да се маха. Негодникът току-що откри, че има големи неприятности.

Тийг набра мобилния й и зачака.

Мерилин се наведе напред и го загледа очаквателно.

— Хайде, Кейт — прошепна тя.

Включи се гласовата поща на Кейт.

— Не отговаря, но мисля, че всичко е наред — успокои ги той. — Получих съобщение. Тя обеща да се обажда. Сигурен съм, че е от нея. — Той натисна бутона за връзка с гласовата си поща.

— Знаете ли защо Обърлин преследва вашата Кейт? — попита тъмнокосата жена.

Автоматичният глас обяви:

— Имате четири нови съобщения. Първото съобщение…

В ухото на Тийг прогърмя гласът на Големия Боб:

— Здрасти, шефе, помислих, че ще искаш да знаеш, че Обърлин излезе за обяд рано.

— Обърлин е напуснал сградата рано. — Което беше интересно, но Тийг искаше да чуе Кейт.

— Кейт изглежда като човек, когото той познава. — Мерилин не откъсваше поглед от Тийг. — Като някого, когото той… ами, ние мислим, че той е убил онази жена.

— Убил… ако той убива… — От брюнетката се откъсна хлип. — Последния път, когато я видях, тя беше бебе, а сега…

Другата жена обви ръце около нея и я залюля напред-назад.

— Всичко е наред, Хоуп. Не бива да се предаваме сега.

— Да не би да е убил някого, когото познавате? — Мерилин местеше поглед от едната към другата.

— Все още не — отговори шофьорът с отсечен бостънски акцент. — Не и ако имаме какво да кажем за това. А ние имаме.

Второто новополучено съобщение: гласът на Кейт прозвуча в ухото на Тийг. Тийг вдигна победоносно палец към Мерилин. За миг се отпусна, преди да чуе:

— Тийг, Кей… — Гласът й прекъсна, после се включи отново… — в Хобарт.

— Хобарт? — произнесе той на глас и потръпна.

Двете жени възкликнаха едновременно:

— Хобарт!

Мъжът на предната седалка изви глава назад.

— Какво за Хобарт?

Тийг им направи знак да пазят тишина.

— Аз съм… добре… ще се върна в Остин довечера. Знам, че ти… Брад.

Този кучи син, Брад. Трябва да беше издал Тийг.

— Не се опитвай да… Кълна се, че… тръгна… без да се обърна назад.

На Тийг не му пукаше за деликатната чувствителност на дамите.

— По дяволите!

— Хобарт? Какво за Хобарт? — поиска да знае Дан.

— Ш-ш-шт! — изгледа го свирепо Тийг.

Третото съобщение… отново гласът на Кейт:

— Обади ми се… веднага… чу ли… притеснена за теб.

— Ами… добре. Това е добре. Наистина е добре. — Тийг се отпусна на облегалката на пейката. Само че защо тя се тревожеше за него? Той направи въртеливо движение с ръка, опитвайки се да накара системата на гласовата поща да побърза.

Последва четвъртото съобщение:

— Намерих… семейство. Аз… моето семейство. Ела… Тийг… мисля, че ги е убил… всичките.

Сърцето му се качи в гърлото. Кейт беше направила проклетото си разследване и беше попаднала в беда. Той затвори. След това произнесе с рязък тон:

— Трябва да отида в Хобарт. Веднага.

Дан го стисна за рамото.

— Защо Хобарт?

— Къде е Хобарт? — попита Мерилин.

— Южно от Сан Антоан — каза Тийг. — На три часа оттук.

Всички във вана му извикаха:

— Защо Хобарт?

Какво им ставаше на тези хора? Той беше човекът с проблема.

— Кейт е в Хобарт. Казва, че е открила семейството си. Казва, че той е убил всичките.

Ужасена, Мерилин си пое дълбоко дъх.

— Кейт? — Брюнетката, Хоуп, го изгледа втренчено. — Казвате, че Кейт е сестра ми Кейтлин?

* * *

Тийг се учуди колко бързо могат да се преодолеят всички трудности, когато парите не са проблем.

Пътуването с хеликоптера от Остин до Хобарт отне половин час. Размяната на информация между Тийг и Мерилин, и Хоуп, Зак, Пепър, Дан и Гейбриъл замря при шума от въртенето на перките, но когато кацнаха, Дан извади оръжия. Хоуп и Пепър взеха по едно, същото направи и Гейбриъл.

Разбира се. Те щяха да са главните мишени на Обърлин.

Зак махна на Дан да подаде една деветмилиметрова берета на Тийг и Тийг мрачно я прие.

Когато видеше Кейт, щеше да й каже, че този инцидент е бил именно причината да не иска тя да ходи в Хобарт. Щеше да й натяква безмилостно: „Казах ти, нали“. Когато хеликоптерът започна да се снижава и топката от напрежение се сви още по-силно в корема му, той започна да планира какво ще отвърне на оправданията й.

Стига само да беше жива да го изслуша.

Опита се отново да й звънне. Включи се веднага гласовата й поща; или телефонът й беше изключен, или нямаше обхват.

Чакаше ги луксозен ван. Зак седна зад волана, Дан — до него… планът беше сестрите Прескът да останат зад затъмнените стъкла, докато се уверят, че са в безопасност. Гейбриъл и Тийг се настаниха на втората редица от седалки. Хоуп, Пепър и Мерилин бяха най-отзад, и когато Тийг погледна към тях, видя Мерилин да бърше сълзите от очите си, докато Хоуп и Пепър я прегръщаха.

Кейт имаше наистина чудесни сестри. Трябваше да се срещне с тях.

Той отново набра номера й. Този път се чу звънене, след това сигналът прекъсна.

Обхванати от раздразнено мълчание, продължиха пътуването към Хобарт. Напрежението се увеличаваше с всяко завъртане на колелата.

Хоуп и Пепър гледаха наоколо, но не възклицаваха, както правят често хората, когато се връщат в родния си град. Тъжното им мълчание караше Тийг да мисли, че за тях всичко е познато… и болезнено.

Зак зави по главната улица и намали. Дузини хора стояха на пътя със скръстени пред гърдите ръце, говореха, протягайки вратове да видят през тълпата. Повечето бягаха. Тийг можа да види проблясващите светлини на ресторант „РоуАн“. Една полицейска кола и една линейка. Зад тях се чуваше воят на сирени.

Кръвта нахлу в мозъка му.

Дан смъкна стъклото на прозореца и извика на някакъв случаен минувач, възрастен мъж с бяла коса, и силно износена каубойска шапка:

— Извинете! Какво става?

— Една жена беше простреляна!

Преди ванът да спре напълно, Тийг изскочи и се втурна през тълпата. Докато се движеше, чу около него да шепнат:

— Такова нещо тук не се е случвало.

— Докъде стигна този свят?

После с невярващ тон:

— Сенатор Обърлин? Сигурни ли сте, че е бил сенатор Обърлин?

Тийг отиде до редицата полицаи — скромна редица, състояща се от двама офицери в сини униформи, които викаха:

— Отдръпнете се. Дайте й да диша!

— Не е мъртва. — Дан застана до Тийг.

Но екипът на линейката се суетеше трескаво около проснатото тяло на тротоара. Тийг видя кървави петна по бетона. Той се опита да избута полицая, но онзи го хвана за ръката.

Тийг бързо извади идентификационната си карта на охранител на Конгреса и я размаха.

— Пуснете ме да мина.

При тона му и гледката на картата офицерът се отдръпна.

— Това е Тийг Рамос, отговарящ за безопасността на тексаския Парламент — обяви Дан. — Чухме, че един от нашите сенатори го е направил.

— Така казват. — Дълбоки бръчки набраздиха челото на офицера.

Тийг чу смътно Дан да пита:

— Знаете ли коя е жертвата?

Но той вече бе видял неподвижното тяло.

Това не беше Кейт. През мигновеното облекчение и растящата тревога, до слуха му едва стигна отговорът на полицая.

— Името й е Мелиса Кънингам. Изглежда сенатор Обърлин е дошъл в града. Тя е говорила с него. Прострелял я е в корема. — Офицерът добави прибързано: — Така поне казват свидетелите.

Тийг се обърна към него.

— Къде е сега Обърлин? Трябва да изпратите хора след него. — Тийг предположи, че е погледнал с онзи поглед, който беше уплашил Кейт, онзи, който беше карал възрастни мъже да бягат, и изпита задоволство. Той искаше тази информация.

Офицерът заекна:

— Не сме изпратили… нямаме ресурс… Животът на Мелиса е първият ни приоритет…

— По-важен от един луд сенатор с пистолет? — извика Тийг.

— Млади човече! Не викайте така на офицера. Не е възпитано.

Тийг искаше да извика и на прегърбената старица с проходилката.

— Трябва да знам къде е отишъл Обърлин.

— Отиде на гробището. Пое по старата магистрала; на пет мили извън града. — Чернокожата жена говореше ясно и кафявите й очи гледаха остро и живо. — Тръгна след младата жена, която прилича на Лана, и ако някой не направи нещо, ще убие и нея.

— Госпожо Паркър, това са предположения, и бих оценил, ако престанете! — каза офицерът.

— Джон Джеръми Рингъл, учила съм те да показваш уважение към възрастните. Предлагам ти да го направиш — отвърна госпожа Паркър.

Тийг нежно я хвана за ръката.

— Преди колко време?

— Трийсетина минути. — Тя се обърна към жената наблизо, вероятно нейна дъщеря: — Учила съм Джордж Обърлин във втори клас и оттогава знам, че нещо не беше наред с него.

Тийг тръгна към вана. Дан вървеше с него. Тълпата се разтвори пред тях, нямаше никакъв шанс с тези яки, сериозни мъжаги.

Тийг закова поглед върху бляскащите светлини, паркирани зад техния ван във външния край на събралото се множество.

— Вземам полицейската кола. Трябва ми отвличане на вниманието.

— Можем да го уредим. — Дан се усмихна приятно.

Офицерът стоеше до отворената врата на колата си. Двигателят работеше. Той говореше в уоки-токито си. Изглеждаше ядосан от въпросите, които му крещеше разгневената тълпа — и не правеше никакви опити да тръгне след виновника.

Значи това беше Хобарт. Градът на Обърлин. И полицията не знаеше дали да тръгне след него и да рискува работата си, или да рискува друга публична стрелба.

Тийг отиде на свободното място отстрани зад офицера.

Дан говореше със Зак във вана.

Вратите се отвориха. Хоуп, Пепър и Гейбриъл излязоха.

— Извинете ме — произнесе Хоуп с ясен глас.

Всички глави се обърнаха към нея.

Тийг видя погледите и смаяното ахване. Доближи се още до полицейската кола.

Хоуп продължи:

— Разбирам, че Джордж Обърлин е извършил престъпление. Той не за първи път проявява насилие. Помните ли семейство Прескът? Помните ли какво ни се случи на нас?

— Хоуп! — извика една жена. — Помня те! Помня… Пепър… и Гейбриъл?

— Казаха, че Кейтлин се е върнала, но аз не повярвах. — Един каубой на средна възраст поклати глава учудено. — Доживях да видя този ден!

Тийг беше в позиция.

— Повярвайте. — Хоуп се обърна към офицера: — Аз ви помня, Бил Браунинг. Вие помогнахте да разпръснат семейството ни.

Браунинг изкряка като гъсок.

— Ще позволите ли на Джордж Обърлин да убие сега и сестра ми? — попита разгорещено Пепър.

Браунинг понечи да затвори с трясък вратата на полицейската кола.

Тийг хвана вратата, преди да се е затворила, и се пъхна вътре.

Офицерът се обърна.

Тийг превключи на задна и натисна педала на газта. Със скърцане на гуми колата излезе на улицата. Той видя офицер Браунинг да се пресяга за оръжието си. Видя Дан да го хваща.

След това Тийг включи сирената, завъртя колата и се понесе към гробището.

Към Кейт. Към жената, която обича.