Майн Рид
Гаучото Гаспар (59)

Глава LIX
ВРАГОВЕ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ?

Проблясък на радост още веднъж огря някога щастливия дом на Халбергер, който вече отдавна беше посетен от скръбта. Пътуването на Лудвиг, Сиприано и Гаспар завърши благополучно. Те доведоха вкъщи Франсиска цяла и невредима. Радостна от срещата с любимите си деца, които смяташе за безвъзвратно изчезнали, нещастната вдовица сякаш за миг забрави своята ужасна загуба. Разбира се, такава загуба не можеше да бъде заличена от паметта. Цялата предишна мъка скоро отново завладя мислите й.

Подробният разказ на Франсиска за убийството на баща й и предположенията на Гаспар относно по-нататъшните планове на злодеите, разтревожи вдовицата. Драмата не беше свършила в миналото. Опасността застрашаваше бедната жена и нейните близки и за в бъдеще.

Сега тя знаеше чия ръка й бе нанесла тежкия удар, кой беше извършил убийството и кой го беше замислил. Предположенията на гаучото се оправдаха. Франсиска беше познала Валдес. Не беше такъв човек диктаторът на Парагуай, да остави злите си планове недовършени. Той или сам щеше да побърза да дойде в дома на Халбергер, или щеше да изпрати наемни убийци. Всеки час, всяка минута можеха да очакват тяхното нападение от изток, докато от запад можеше да се яви Агуара със своите индианци.

Всичко това отрови радостта от срещата. Бегълците бяха пристигнали вкъщи, но и тук не се чувстваха в безопасност. Напротив, да останат тук беше по-опасно от всяко друго място. Те не знаеха къде да бягат по-нататък. В цялото Чако нямаше кътче, където биха могли да се скрият от преследване.

Откакто бегълците бяха напуснали Свещения град на тоба бяха минали три дни. През всичкото това време те без почивка ни денем, ни нощем бяха препускали с всички сили. Но колкото и бързо да пътуваха, те знаеха, че Агуара е близо. И ето, прекарали вкъщи не повече от час, започнаха да се стягат пак за път. Верните слуги, индианци от племето чане, им оседлаха други коне и мулета. Но къде да вървят? Това беше въпросът. Никога още пред гаучото не беше възниквала такава неразрешима задача.

За да обмисли добре положението, Гаспар се отдалечи от домашната бъркотия в саваната. Тук, наблизо до дома, се издигаше малък хълм. От неговия връх той се загледа на юг. Дали от изток щяха да дойдат враговете или от юг, нямаше значение — и в двата случая те трябваше да се зададат откъм Пилкомайо. Не за пръв път стоеше Гаспар на тази височина и наблюдаваше. Откакто се бяха върнали вкъщи, той на всеки десетина минути изтичваше дотук. Но досега не беше видял нищо застрашително. В зелената равнина нямаше нито едно човешко същество. Беше пладне. Лъчите на горещото тропическо слънце падаха отвесно. Птиците и четириногите животни се бяха скрили в своите гнезда и бърлоги. Над знойната степ се виеха само няколко ястреба — символ по-скоро на смъртта, отколкото на живота. Те сякаш предвещаваха нещастие. Ако Гаспар можеше да види онова, което виждаха птиците от висотата на своя полет, той щеше да се изплаши още повече. По равнината, по посока към имението препускаха на разстояние една миля една от друга три групи конници. Те идваха по различни пътища и от различни страни. Едната се изкачваше нагоре срещу течението на Пилкомайо, а другата отиваше надолу по течението на същата река, третата се отдалечаваше от брега към равнината. Първата група се състоеше от яздещи по двойки конници. Дрехите, оръжието, стойката, всичко издаваше, че са войници. Това бяха парагуайски кауартелероси, с Руфино Валдес начело. Той беше още много блед, ръката му беше още превързана, но по нареждане на парагуайския диктатор отиваше в дома на Халбергер, за да го разори докрай. Ако с Валдес не се беше случило нещастието при вискачите и конят му не си беше счупил крака, приятелите щяха да намерят къщата вече празна. Върналата се от плен дъщеря нямаше да завари майка си.

Движещата се срещу първата група втора група конници беше шайка тоба, под предводителството на Агуара — все млади хора, приятели и привърженици на младия вожд. Около стотина войни, въоръжени с дълги копия и „бола“. Събрали се набързо, те се бяха втурнали след бегълците, но все пак пленницата и нейните приятели бяха успели да стигнат в имението малко по-рано. Агуара ги караше да бързат. Разяреният дивак беше решил не само да завладее пленницата, но и да убие брат й, Сиприано и всички които й бяха помогнали да избяга.

И третата група се състоеше от конници от същото племе, само че този път индианците бяха възрастни. Предвождаше ги обаче младеж — братът на Нансена, Каолин. С тях яздеше и самата Нансена. Този отряд отиваше да защити бялата пленница от Агуара. Веднага щом вождът, въпреки общото мнение и съвета на старейшините, замина със своите привърженици, народът възнегодува. Веднага бе свикано племенното събрание, което свали Агуара и избра за вожд Каолин. Излишно е да се казва, че всичко това стана благодарение на Нансена. Тя уговори брат си да вдигне бунт. От момента, когато Агуара я удари, любовта към него умря в сърцето й и се превърна в омраза и жажда за мъст. През това време Агуара и не подозираше, че го преследват и че на негово място са избрали друг вожд. Каолин със своите хора беше по-близо до дома на Халбергер, отколкото Агуара. Те бяха минали по най-краткия път в саваната, бяха изпреварили доскорошния вожд и смятаха да го пресрещнат пред самото имение.

Гаспар ги забеляза пръв. Той най-малко очакваше нападение от тази страна, откъдето се показаха те.

— Боже мой, загинали сме! — извика той, като ги видя. — Късно е да бягаме.

На вика му дотичаха Лудвиг и Сиприано. И тримата с ужас гледаха приближаващия се отряд индианци. За отстъпление не можеше и да се мисли. Всеки опит за бягство беше обречен на неуспех. Да се съпротивляват също беше безполезно — това би означавало да ускорят гибелта си. И ето, те стояха и мълчаливо очакваха врага — защото какво друго можеха да бъдат тези индианци, ако не отмъстители за неотдавнашното поражение на своя вожд?

Но каква беше радостта им, когато видяха, че начело на отряда язди не Агуара, а Каолин и редом с него — сестра му Нансена! Тази девойка им беше пожелала щастливо завръщане, когато те се спасяваха с бягство. Сега тя не можеше да бъде на страната на техните неприятели!

Скоро се убедиха, че двамата бяха довели на помощ съюзници и защитници.