Майн Рид
Гаучото Гаспар (26)

Глава XXVI
НЕКАНЕН ГОСТ

Те останаха на тъмно. Но Гаспар и тук намери начин да се наредят по-удобно. Той извади парче восъчна свещ и предложи на спътниците си да вечерят с остатъка от овнешкото, на което те на драго сърце се съгласиха, тъй като бяха изгладнели не на шега.

Добре запознат с пещерата, Гаспар свободно се разхождаше нагоре-надолу, измъкна от джоба на седлото свещ и разказа, че на погребението на покойната му майка мошениците католически свещеници му смъкнали по пет песоса за всяка свещ, защото били „свещени“. Тогава Гаспар решил да скрие остатъците от скъпите свещи и ето че сега една от тях свърши работа. Докато разправяше това, той удари огнивото о кремъка, за да запали огън.

Изведнъж до слуха на приятелите достигна странен звук. Конете също го чуха и тревожно зацвилиха… Този рев е добре познат на жителите на Южна Америка. Където и да го чуят — в заляната от слънцето равнина или в тъмната гора, ревът на ягуара хвърля в ужас хора, животни и птици.

— Тигър! — уплашено прошепна Гаспар, вслушвайки се в някакъв нов рев, който този път се чу по-наблизо и по-силен.

— Къде е? — шепнешком се питаха един друг приятелите.

В пещерата неспокойно биеха с крак разтревожените коне. Вън виеше бурята. Мъчно можеше да се види къде реве ягуарът. Ту изглеждаше, че е вън, ту им се струваше, че е в самата пещера. Тежко блъсналото се тяло на животното о разпънатите пред входа плащове, разпръсна съмненията-ягуарът се мъчеше да се скрие в пещерата от бурята.

Там вече очакваха врага. Приятелите бързо измъкнаха от седлата пушките си и се приготвиха да стрелят. Тъй като това животно от рода на котките вижда и на тъмно, Гаспар не искаше противникът да има предимство и запали восъчната си свещ.

Навярно ягуарът живееше в тази пещера и когато срещна на входа неочакваната, пречеща му да се скрие от бурята преграда, сърдито заръмжа.

Наредени пред входа на пещерата, приятелите държаха пушките готови. Сиприано предложи да стрелят през плащовете, но Гаспар се възпротиви. Ако стреляха по този начин, лесно можеше да не улучат, а в резултат освирепелият ягуар би станал още по-опасен.

Силно раздразнено от препятствието по пътя за леговището, животното яростно зарева и стремително се хвърли към входа. Плащовете паднаха. Вятърът угаси свещта и всичко пак утихна в мрака. Сега започна някаква странна блъсканица. Ягуарът някакси глухо ръмжеше, пръхтеше и ревеше, като се тръшкаше в тъмнината по пода на пещерата.

— Свети Яго! — пръв се досети Гаспар. — Звярът се е омотал в нашите пончоси. Стреляйте по-скоро. Целете се там, откъдето се чува шумът. Огън!

И тримата стреляха и, изглежда, улучиха. Не се чу вече ни рев, ни пръхтене, само бурята виеше из равнината и трещеше.

— Убит е — каза Гаспар, когато отново запали восъчната свещ. Наистина, грамадната петниста котка лежеше омотана в плътната тъкан. Надупчена от куршумите, тя още дишаше. Гаспар доуби ягуара с един удар с нож в гърлото.

— Ето ти за твоята дързост! Защо попречи на трима гладни пътешественици да вечерят? — каза той.