Майн Рид
Гаучото Гаспар (56)

Глава LVI
ЖЕНСКИ ГНЯВ

Нямаше нищо чудно в изчезването на Шебота. Щом усети земята под краката си и почувства, че Гаспар не я държи, тя тутакси пропълзя на четири крака в храстите. Като подгонен от кучета язовец, тя се скри в трънаците, където не би се решило да влезе дори куче.

Всяка пътека по хълма й беше добре позната. Добрала се до най-близката, тя се изправи. Огледа се и бързо, като млада, закрачи назад към гробището. Този, който беше видял преди прегърбената й фигура, не би я познал. Две силни човешки инстинкта я ръководеха — отмъщение и алчност. Заедно със страшната огърлица от зъби Гаспар беше свалил от шията на Шебота и скъпоценните украшения на Нансена, които искаше да върне на девойката, когато им доведе Франсиска.

Гняв задушаваше Шебота при мисълта, че адските й замисли не успяха. Макар че се запъхтя, магьосницата бързо се заизкачва по хълма и не спря, докато не стигна върха. Там тя, като свой човек, на когото е позната всяка гробница, се запромъква през гробищата.

Тя не се страхуваше, че ще я преследват, защото знаеше, че те за нищо на света няма да се върнат. Разговора им с Нансена не беше чула, но се досещаше за техните планове. Тя позна гаучото и неговите спътници и разбра, че те бяха дошли тук не за друго, а за да освободят пленницата, която й беше наредено да пази. От това, че пришълците бяха освободили Нансена и я бяха изпратили в града, Шебота заключи, че девойката се беше съгласила да помогне за отвличането на пленницата. Но това нямаше да й се удаде. Шебота щеше да попречи. И вещицата с всички сили бързаше към селището.

Вик на учудване се изтръгна от гърдите й, когато влезе в колибата и не намери роба си. Тя го повика — отговор не последва. Восъчната свещ догаряше, като слабо осветяваше магьосническите атрибути, но в стаята нямаше никого.

Шебота излезе от колибата и се взря в околния мрак. Ако някой я видеше, щеше да забележи, че очите й горяха като въглени. Тя цялата пламтеше от жажда за мъст. Като повика още веднъж роба си и не получи отговор, тя разбра, че той също я е измамил, освен ако не бяха измамили самия него. Тогава Шабота се отправи към шатрата на Агуара.

Нощта беше топла. Вратата беше съвсем отворена. Шебота се вслуша. Някой спокойно дишаше. Агуара спеше.

— Събуди се, сине на Нарагуана, — каза тя.

— Какво има, Шебота? — попита той, като се събуди.

— Ставай веднага! Твоите врагове са близо. В самото ти племе има измяна. Ние с тебе сме измамени.

— Кой ни е измамил? — учуди се той. — За какви врагове говориш? Кои са тези изменници?

— Ще узнаеш всичко. Засега достатъчно е да ти кажа, че твоята бяла пленница е избягала.

— Избягала! — извика той, скачайки от леглото. — Наистина ли?

— Иди в моята колиба и сам ще видиш.

— Не е нужно. Вярвам ти. Но кажи как, кога и къде е могла да избяга? Говори по-бързо!

Шебота разказа как се бяха срещнали с Нансена на хълма и как, според нея, се бяха развили събитията след това. Тя изказа и предположението, че сестрата на Каолин е помогнала на пленницата да избяга, и добави, че робът и също е избягал. С две думи — клетката беше празна. Птичката беше изхвръкнала.

Шебота знаеше накъде се бяха отправили бегълците. Докато яздеше с Гаспар, гаучото, без да се пази, беше говорил с приятелите си за мястото на срещата. Въпреки омотаното около главата й пончо, Шебота беше чула думите „памуково дърво“.

Агуара познаваше това дърво не по-зле от Нансена. Като малък той беше играл под него и се беше катерил по клоните му.

Сега беше забравил невинните детски игри. Извън себе си от гняв, полуоблечен, той изтича от шатрата и поиска да му доведат коня.

В това време вещицата събуди и другите индианци. По заповед на вожда те се втурнаха към конете си и се приготвиха за гонитба.

Агуара пръв скочи на коня си и без да чака другите, препусна по пътеката към подножието на хълма, към памуковото дърво.