Майн Рид
Гаучото Гаспар (16)

Глава XVI
УБИТ

Слънцето пак залезе над пампасите, а сеньората все още не виждаше тези, които така трескаво очакваше. Не бяха се върнали още и онези, които бяха отишли да ги търсят.

Разстилащата се пред госпожа Халбергер савана й се струваше като страшно чудовище, което поглъща всички, осмелили се да тръгнат из нея. Когато здрачът се сгъсти и стана по-тъмно, на нея и се стори, че нечия невидима ръка спусна над равнината саван, който обви нейните вероятно безвъзвратно загинали близки.

Майката и синът стояха на верандата, докато се стъмни съвсем. Ведно с нощните сенки в душата се промъкваше отчаяние. Само Лудвиг беше с нея. Може би нямаше да се върне и Сиприано. Щом опитният Гаспар, който познаваше степта като петте си пръста, не намери мъжа й и дъщеря й, къде ще може да ги намери Сиприано! Навярно са ги хванали в плен неприятели и, може би, са ги убили. Същата участ навярно е постигнала и Сиприано, който замина по техните следи.

Колкото и ужасно да беше предчувствието, действителността беше още по-ужасна. И сякаш нарочно, само миг преди фаталната среща с връщащите се, като последен слънчев лъч пред буря, надеждата за миг озари бедната жена. Лежащото на верандата куче изведнъж с лай се втурна към потъналата в мрак степ.

Майката и синът изтичаха към перилата. Те се мъчеха да пронижат с поглед тъмата и жадно ловяха всеки звук. Като че ли целият им живот зависеше само от един звук.

Тропотът на приближаващите се коне им се стори по-хубав от всякаква музика. А ето, че се показаха и силуети на конници.

Вик на облекчение се изтръгна от гърдите на изстрадалата жена. В миг изтича тя от верандата на двора. Изтича след нея и Лудвиг. Ето конниците бяха вече близо. Но бяха само трима. Това озадачи посрещачите.

— Навярно са баща ти, Франсиска и Гаспар. Сиприано вероятно е разминал с тях — каза госпожа Халбергер. — И той ще се върне, разбира се.

— Не, майко — прекъсна я Лудвиг. — Сиприано си идва. Виждам белия му кон.

— Е, тогава сигурно Гаспар е останал назад и идва след тях.

— Не се вижда нищо назад — продължи Лудвиг. — Идват двама възрастни, а третият е Сиприано.

Междувременно конниците се приближиха. Луната за минута изплува иззад облаците и освети лицата на Гаспар, Халбергер и пленника.

— А къде е Франсиска? — извика горката майк. — Къде е дъщеря ми?

Отговор не последва. Гаспар печално наведе глава, както и яздещият след него Халбергер.

— Какво значи това? — закрещя бедната жена и се спусна към мъжа си. — Какво направихте с моята Франсиска?

Мъжът не продума нито дума, не направи ни най-малко движение в отговор. Тя обви с ръце коленете му.

— Защо мълчиш, Лудвиг? Мили, защо не ми отговаряш? О, сега зная всичко! Тя не е жива!

— Тя е жива, но той… прошепна на ухото й Гаспар.

— Кой той?

— Вашият мъж, сеньора, и моят господар.

— Господи! Истина ли е?

Тя обгърна студеното тяло, здраво завързано към седлото, и дръпна шапката… Шапката се изплъзна от ръцете й. Пред нея седеше мъртвец. Сеньората извика и падна на земята като покосена. На лунната светлина лицето й изглеждаше мъртвобледно.