Майн Рид
Гаучото Гаспар (24)

Глава XXIV
ТАЙФУН

Индианците напуснаха брега на Пилкомайо на един от завоите на реката и тръгнаха през провлака на образувания от нейната извивка полуостров. Тази ниска част, която биваше заливана в дъждовно време и изгаряше от горещите слънчеви лъчи по време на суша, беше лишена от всякаква растителност и покрита с тънък пласт селитра.

Бяха изминали половината от тази безрадостна пустиня, когато един от най-опитните войни, който яздеше напред, даде сигнала за тревога. Този вик бе предизвикан от едно природно явление, което се наблюдава в Чако твърде често. Задаваше се буря. Впрочем, колкото и да се мъчеха тоба да видят причината за тревожния вик, не виждаха нито по земята, нито по небето никакви признаци за близка буря. Небето беше безоблачно. Покритата със селитра равнина все така блестеше на слънцето. Започваше да се свечерява и дългите сенки на конниците падаха върху земята.

— Какво има? — попита Агуара индианеца, който бе надал тревожния вик. — Някаква опасност ли ни заплашва?

— Гледай! — посочи запитаният хоризонта. — Виждаш ли?

— Нищо не виждам.

— Не забелязваш ли онази тъмна ивица?

— Виждам сякаш мъгла над реката.

— Това е облак и то буреносен. Той се вдига и скоро ще покрие цялото небе.

— Прилича на дим.

— Никъде наоколо няма нито трева, нито дървета, няма какво да гори и няма откъде да се вземе дим.

— Тогава какво е това? Знаеш ли?

— Това е прах.

— Прах ли? Ами ако е стадо диви коне или конници от племето гуайкуру?

— Нито едното, нито другото. Ще бъде нещо по-страшно!… Ако не ме лъжат очите, това е тайфун.

— А! — извика Агуара. — Мислиш, че това е тайфун?

— Сигурен съм.

Страшната дума тайфун обиколи редиците на конниците. Мнозина, които познаваха от опит колко опасно е това явление, произнасяха с ужас думата „тайфун“.

Междувременно облакът се издигна по-нависоко, нарасна на ширина и доби жълтеникав оттенък като „лондонската мъгла“. Малко по малко през непрозрачната маса започнаха да просветват огнени мълнии. Там, където зловещият облак не беше успял да покрие небето, все още грееше слънце и въздухът беше прозрачен както преди. Нямаше ни най-малък ветрец.

Това затишие обаче беше неестествено. Стана горещо и задушно. Десет минути след като се появи облакът на хоризонта, задуха силен леденостуден вятър, който насмалко не събаряше конниците от седлата. Гъст мрак обви всичко наоколо. Слънчевият диск потъмня.

Да бягат или да дирят убежище нямаше къде и кога, а да бъдат застигнати от бурята в тази равнина, беше страшно опасно. Викове на ужас се чуваха отвсякъде, но всички бяха заглушени от гласа на този, който пръв бе известил за наближаващата опасност.

— Слезте и се скрийте зад конете! Закрийте лицата си с наметалата, ако не искате да ослепеете!

Всички се подчиниха безпрекословно, слязоха от конете и се мъчеха да ги задържат на мястото им.

През това време Агуара хвана понито за юздите и го отведе зад хората и животните, където можеше да се разчита, че е най-защитено от вятъра. Внимателно, като приятел, като нежен брат, сне Франсиска от седлото и я постави на земята. Той все още не губеше надежда да спечели сърцето на девойката.

— Звезда и живот на Агуара, — говореше той на туземно наречие, което тя малко разбираше — опасността, която ни застрашава, ще премине скоро, но за по-сигурно, ще трябва да легнеш долу.

И като свали украсената си с пера наметка, вождът уви с нея девойката презглава и нежно я помоли да легне на земята. Тя машинално се подчини, макар че тайфунът не я плашеше.

Но ето ураганът връхлетя. Конете зацвилиха от страх и болка. Вихърът носеше със себе си не само прах, но и пясък, съчки, камъни, които причиняваха сериозни наранявания. Като връх на всичко вятърът вдигна покриващия равнината слой от сяра и селитра и това причиняваше остра болка в очите. Ако хората не бяха закрили лицата си с плащовете, мнозина от тях щяха да изгубят зрението си.

Бурята бушува цял час. Вятърът виеше, прах, пясък, камъни шибаха голите тела на индианците. Понякога те с мъка успяваха да удържат срещу вятъра конете си и сами да устоят. Святкаше се. Непрестанно гърмеше. Най-сетне ливна студен дъжд, сякаш направо от Кордилерите.

Бурята престана така внезапно, както бе започнала. Във въздуха сякаш не беше имало прах. Беше превърнат от дъжда в дебел слой кал, покриващ земята. На чистото безоблачно небе отново засия слънцето.

Тайфунът отмина. Той се пренесе в друга част на безкрайната равнина на Чако.

Умитите от дъжда тела на тоба блестяха като бронз. Само тук-там от драскотините течеше кръв. След като поправиха амунициите и седлата, младите конници се качиха на конете и продължиха пътя си. Вождът им пак тръгна напред заедно с пленницата.