Майн Рид
Гаучото Гаспар (4)

Глава IV
НАЙ-БЛИЗКИТЕ СЪСЕДИ

Домът на естественика беше малко настрана от реката. От верандата и от прозорците се откриваше чудесен изглед. Обикновено си представят пампасите и прериите като еднообразни и мъртви равнини, но това не е вярно. Зеленеещите се савани се разкриват пред погледа вълнисти, като затихнало след буря море. Тук-там се виждат обрасли с акации пространства, палмови горички, самотни палми с грациозно разклонени и изпъкващи с тънките си рисунъци върху небесния лазур листа. Красивите савани не са бездушни. Те живеят. През което и време на деня да ги погледнете, ще видите или стадо елени, или по-малки сърни, или южноамерикански щрауси, които спокойно се разхождат или тичат с опънати напред дълги шии и развяващи се като шлейф опашки — навярно ги е уплашила червенокафявата пума или подскачащият из гъстата трева, като огромна котка, петнист ягуар. А ето препуска в кариер стадо диви коне с развяващи се на вятъра гъсти гриви и опашки. Как удивително красива е дивата, недокосната от човека природа!

Понякога край дома на Халбергер препускаха не обикновени конски стада, а ездачи, седнали или прави върху конете. Цирковите ездачи също препускат прави, но ездата в кръг не е кой знае какво изкуство. Биха ли опитали те същото в права посока в необятната равнина? Навярно биха паднали от коня като зряла круша от дървото. Степните ездачи нямат нужда нито от седло, нито от площадка върху гърба на коня; не напразно са ги нарекли „червените кентаври на Чако“.

Халбергер нарочно се засели в саваните, по-далече от толдерията^[1] на тоба, защото смяташе както преди да ходи на лов за зверове, птици и насекоми. Той се надяваше по река Парагуай, Рио Бермехо и Парана, да изпраща сбирките си в град Кориентес, който беше в постоянни търговски връзки с Буенос Айрес. Вождът Нарагуана обеща да му даде не само охрана от свои храбри слуги, но и роби каргадори^[2] за денковете. Знатните индианци, както и кафрите и арабските търговци в Африка, имат роби.

Минаха три години, откакто естественикът се засели в Чако. През това време успя да събере огромна сбирка, от продажбата на която можеше да получи няколко хиляди долара, и той се канеше да я продаде, като предупреди Нарагуана. Вождът обеща да му изпрати хора. Но мина седмица и никакви вести, никакви бързоходци не дойдоха от страна на Нарагуана. А обикновено не минаваше и седмица да не дойде във фермата сам вождът или неговият син Агуара или изобщо някой от племето тоба. Само Сиприано се радваше, че индианците, а особено Агуара, цяла седмица не са посещавали семейството им. Сиприано мразеше младия индианец, защото той твърде много се заглеждаше в хубавичката му братовчедка Франсиска. А останалите се чудеха на тъй дългото отсъствие на гостите от толдерията.

Нарагуана никога не нарушаваше дадената дума и Халбергер нямаше основание да се съмнява в него и този път, затова не отиде при вожда, а търпеливо очакваше пристигането на обещания конвой. Когато обаче изминаха три седмици, а от червенокожия вожд нямаше никакво известие, Халбергер започна да се безпокои. В Чако имаше много враждуващи помежду си племена. Дали някое от тях не е нападнало селото на тоба и изклало мъжкото население, а жените отвлякло в плен? Това беше възможно и за да се убеди във верността или неверността на предположението си, Халбергер реши да отиде в селото и заповяда да му оседлаят коня.

— Вземи и мене със себе си, татко! — обади се дъщерята.

— Да вървим, Франсиска, — отговори той.

— Почакай малко, веднага ще приготвя коня си.

И тя наистина не се бави.

— Вземи и Гаспар, Лудвиг, — нежно го посъветва жена му, която се безпокоеше, когато мъжът и тръгваше сам или с такъв ненадежден спътник като дъщеря им. — Ти знаеш, че в степта не е безопасно.

— Чичо, позволи ми и на мене да дойда с вас — помоли Сиприано, който не допускаше братовчедка му да ходи без него в индианското селце.

— И на мене — каза Лудвиг, по-големият син на Халбергер.

— Няма да взема нито единия, нито другия. Нима майка ти може да остане сама, Лудвиг? Освен това съм дал на двама ви урок, който трябва да научите. Не се страхувай, мила, — каза Халбергер на жена си — сега не сме в Парагуай и нашият стар приятел Франсия и неговите хора не ни плашат. На Гаспар също съм възложил работа и не искам да го откъсвам от нея. До селото е един хвърлей и ако всичко е наред, след два часа ще се върнем. И така, adios!^[3] Vamos^[4], Франсиска!

И, като махна с ръка за сбогом, той тръгна. Франсиска удари леко с камшика коня си и последва баща си.

Различни чувства вълнуваха гърдите на тримата членове на семейството, останали на верандата, докато гледаха след заминаващите. На Лудвиг просто му беше неприятно, че не го взеха на разходка. Сиприано остана дълбоко огорчен и не му беше до учене. Стопанката на къщата се измъчваше от неясно предчувствие за нещо недобро. Истинска дъщеря на Парагуай, тя беше свикнала да вярва във всемогъществото на диктатора. Струваше й се, че няма кътче на земята, където да може да се скрие човек от него. Още от люлката тя беше слушала приказки за силата и мощта на ужасния, неподбиращ средствата деспот. Дори в Чако, под покровителството на вожда на тоба, тя никога не се чувстваше в безопасност. А сега нещо се беше случило с Нарагуана и неговото племе и чувството на страх у нея се бе засилило. Тя гледаше след мъжа си и дъщеря си, които се отдалечаваха, и в душата й беше така страшно, че тя потрепери. Синът и племенникът забелязаха това, и започнаха да я успокояват, доколкото можеха, но напразно. Сламената шапка на Халбергер се скри зад билото на хълма, а фигурката на дъщерята бе изчезнала в далечината още по-рано. Нещо сякаш се скъса в сърцето на сеньората и, като се прекръсти, тя прошепна:

— Madre de Dios^[5]! Няма да ги видим вече!