Майн Рид
Гаучото Гаспар (13)

Глава XIII
ВАЛДЕС СЕ ОТКАЗВА ДА ПРЕСЛЕДВА ВРАГА

Валдес изпусна вик на учудване и досада, а върху мъртвешки пребледнялото му лице, на петна от проникващата през листата светлина, премина ужас.

— Хиляди дяволи! Какво ли значи това? — прошепна той, оглеждайки поляната. — Нима си е отишъл? Съвсем сигурно. Изчезнал е и конят му. Спомних си! Какви глупаци сме — ние оставихме коня! Много бързахме! А той се е покатерил някак на него и сега си е вече у дома.

Валдес тъкмо се канеше да слезе от коня, за да огледа по-добре местността, когато изведнъж дочу звук, който го накара бързо да скочи на седлото. Това беше тропот от копита.

— Сигурно е той — прошепна парагуаецът. Опитното ухо на Валдес ясно долавяше не само тропота на копитата, но и това, че той постепенно отслабваше и се отдалечаваше.

— Той е! Конят върви тихо. Ясно защо… Спря!… Какво да правя?

Валдес не мисли дълго. При слабата светлина на едва пукащата се зора, той видя в гората другата пътечка, направена от тапирите, и по нея съвсем пресни следи от копита.

Трескаво стиснал в ръка копието си, ездачът препусна по тази пътека. Сега вече той не се озърташе боязливо, той летеше напред, уверен, че скоро ще настигне смъртно ранения Халбергер.

И какво беше учудването на Валдес, когато, излязъл на върха на хълма, вместо един той видя двама конници. Единият, разбира се, беше тежко ранен, но другият беше здрав. И кой беше този друг, пълен със сила конник? Човекът, от когото Руфино Валдес се боеше и когото мразеше от дън душа. Гаучото Гаспар, неговият отдавнашен съперник, отнел от ръцете му парагуайската красавица, в която той бе някога влюбен.

Но страхът надви чувството на омраза. Те бяха двама, а той — сам и при това с превързана ръка. Наистина Халбергер едва се държеше на седлото, но затова пък Гаспар беше силен и здрав. О, той вече познаваше силата му. Веднъж те се бяха борили на живот и смърт — той беше в ръцете на гаучото, но бе пуснат от него, бе му подарен живота. За нищо на света Руфино Валдес не би се решил да влезе отново в двубой с Гаспар. Парагуаецът бързо се обърна и конят му хукна, сякаш беше настъпил гърмяща змия. Като успокои животното, той се притаи в храстите и загледа след отминаващите. Едва след като те се скриха зад хълмовете, Валдес въздъхна свободно. Старата омраза и ревност се пробудиха у него. Злоба го задушаваше при мисълта, че Гаспар отново застава на пътя му, попречвайки му да доведе до край започнатата работа. Поток проклятия се изтръгнаха от устата на Руфино.

— Вървете си вкъщи, господа! Бъдете щастливи! — извика той. — Но няма да бъде много весело в гнездото ви, когато видите, че липсва пиленцето. Няма скоро да го забравите. В това време аз ще отида в Асунсион и ще се върна с една дузина верни куартелери. За всичко е виновен този глупак, синът на Нарагуана. Ако не беше неговата страхливост, сега щях да пътувам за Парагуай с двама пленници. Но нищо. Няма да е за дълго. След три дена ще бъда в Асунсион, а след още три — ще се върна тук с малък отряд. Така че след една седмица Гаспар Мендес няма да е между живите. Но трябва да се бърза. Ами ако Халбергер ме е познал? Не вярвам. Беше още съвсем тъмно. А и какво, ако ме е видял? Тогава, то се знае, те ще разберат, че ще се върна и то не сам. В такъв случай навярно ще се опитат да избягат. Къде? Докато Франсиска е в плен у младия тоба, не могат да разчитат на неговото покровителство. Аз си осигурих подкрепа сред тоба. Младежите подкупих със стъклени мъниста, а старците — със злато. А докато тоба са на моя страна, бегълците няма да намерят убежище в Гран Чако. Сега си вървете. Ще се видим след седмица при по-изгодни за мене условия.

Още дълго се развяваха в далечината щраусовите пера върху шапката на Гаспар. Най-после и те изчезнаха от погледа.

Когато мина опасността да се срещне с Гаспар, Валдес започна да мисли по-спокойно. Преди всичко го порази фактът, че конниците се движат толкова полека, почти ходом. Никой в саваната не язди ходом, а за гаучосите няма какво да се говори — те винаги яздят галоп.

— Няма нищо чудно в това, че пълзят като охлюви — реши той изведнъж. — Много по-чудно е, че Халбергер изобщо още може да язди. Аз забих копието в ребрата му. Може то да се е плъзнало, да е срещнало твърд предмет, тока или копче. Ама че съм загубен и аз — оставих го, без да проверя дали е убит. Но сега няма защо да съжалявам за това. За в бъдеще ще бъда по-внимателен.

След известно време започна да го занимава друг въпрос: защо те бяха тръгнали по този път? Макар той точно да не знаеше къде е къщата на Халбергер, Агуара му беше казал, че най-близкият път за там е по брега на реката.

— А, сещам се — продължи той, — сеньор Халбергер иска да заобиколи селото на тоба, които го нападнаха, за да не попадне повторно в ръцете им. Мисля, че го е учудила измяната на приятелите му. Той не знае, че Нарагуана е мъртъв. Толкова по-добре за мене! Докато те заобиколят, аз ще препусна по правия път по брега. Ние скоро ще се видим. А сега, стига бавене! Има да се радва диктаторът на вестта, която ще му занеса!

С тези думи Валдес обърна коня и потегли обратно-отначало бавно по пътечката, а после, когато излезе на открито, с всички сили, така че щраусовите пера на голямата му черна шапка се замятаха на вятъра.