Майн Рид
Гаучото Гаспар (51)

Глава LI
МАГИЯ

Уплашен, че Лудвиг ще заговори високо, Гаспар го хвана за рамото. И тримата, замряха, неподвижни като сфинксове.

Младата индианка вървеше като че ли очакваше да срещне някого. Така младата сърна плахо излиза от гората, чула зова на елена.

Когато тя се отдалечи, Гаспар прошепна:

— Навярно отива на среща.

От тези думи на Лудвиг му стана неприятно.

— Нека да отиде на уговореното място. По-добре да я спрем на връщане. А къде е той? Как може да кара да го чакат! Аз не съм правил така… Шшт! Спря се.

Девойката спря между гробовете, като изпитателно се вглеждаше в тъмнината и се ослушваше. След като не видя никой и не чу стъпки, повика отначало тихо, а след това по-високо:

— Шебота!

— Това не е името на нейния приятел — измърмори Гаспар, докато Лудвиг облекчено въздъхна.

И двамата бяха чували по-рано името на гадателката.

— Тя вика старата вещица! — продължи Гаспар. Защо ли й е притрябвала на такова място и в такъв час? Навярно се е скарала с любимия си.

Чу се някакъв шум, въздишки, кашлица. Тези звуци идеха някъде отдолу. По пътечката се изкачваше някакво човешко същество. То сякаш пълзеше на четири крака. Девойката го видя и позна в него Шебота. Мълчаливо тя я очакваше на площадката.

Като продължаваше да охка и стене и като се спираше от време на време, за да си поеме дъх, старата врачка мина край нашите приятели и приближи към девойката. Луната ги освети и двете. Контрастът беше необичаен. Шебота имаше костелива фигура. Нансена беше възхитителна със своята младост и красота: стройна като палма, с правилни черти на лицето, с чудни очи. Ние знаем вече какво я водеше тук.

След кратко мълчание вещицата пое дъх и попита:

— Защо и е на Нансена Шебота?

— Нима не знаеш сама, Шебота?

— Зная, че сестрата на Каолин обича нашия млад вожд. Това не е тайна за никого.

— О, не говори така! Аз мислех, че никой не знае.

— Какво от това? — възрази вещицата. — Нансена е прекрасна, няма друга равна на нея по красота в нашето племе, тя няма съперница, не може да се сравни с нея дори и девойката със сините очи и златистите коси, която живее под покрива на Шебота. Напразно Нансена ревнува от бялата девойка.

— Ти сигурна ли си в това, Шебота, мила! — извика девойката и в гласа й прозвуча надежда. Ако е така, ще ти дам всичките си гривни, огърлици и наметки. Не бой се, няма да останеш невъзнаградена.

— Нансена е много щедра — каза вещицата и очите й алчно заблестяха при споменаването на такива подаръци. — Шебота е сигурна и ще ти докаже това. Виж!

С тези думи Шебота извади от пазвата си кравешки рог, превърнат в бутилка и запушен с тапа.

— Ето ти лекарство — продължи тя. — Една капка от него е достатъчна, за да привърже към тебе сърцето на Агуара.

— Колко си добра, Шебота! Как да ти се отблагодаря, с какво да те наградя?

— Не си струва да благодариш — усмихна се Шебота. — По-добре ме награди така, както обеща. Обещанията, сама знаеш, не всякога се изпълняват. Затова, кажи ми, какво можеш да ми дадеш сега?

Девойката погледна масивната златна верижка, която висеше на шията й, а след това и украсените с бисери и скъпоценни камъни гривни, красили някога ръцете на бели жени в Сантиаго или Салта, и като сне гривните, ги подаде на Шебота.

Алчната старица не се задоволи с това, а просто поглъщаше с поглед огърлицата. Тя поиска и нея. Девойката се раздели и с това украшение. Вещицата погледна и бродирания пояс и превръзката на косата. Тези красиви предмети не представляваха особена ценност и Шебота ги остави на красавицата.

Засега това й стигаше. Тя дълго с наслаждение гледа скъпоценните вещи, след това ги скри в пазвата си.

— Шебота знае и други магии — каза тя. — Тя има и капки за сън, от които никой не се събужда. Ако лекарството, което ти дадох, не помогне, и Агуара…

— Но нали каза, че е сигурно средство? — възрази девойката и лицето й се помрачи. — Имаш ли някакви съмнения, Шебота?

— Любовта е най-силната страст. Тя най-трудно се надвива, затова винаги има съмнения в силата на вълшебните напитки.

Шебота прекрасно знаеше, че нейните магии няма да върнат на Нансена сърцето на Агуара и тъй като не искаше да се лиши занапред от доход, прошепна на ухото й:

— Ако Нансена желае да приспи бялата девойка с друго вълшебно питие, Шебота ще го направи.

Приятелите не чуха какво прошепна тя, но по израза на лицето на Нансена можеха да се досетят, че магьосницата й беше предложила нещо ужасно.

— Не! — възрази девойката и в очите й пламна отвращение. — Никога! Никога! Тя не е виновна, че Агуара ми е изменил. Аз няма да й отмъщавам. Ако той ме е измамил, той трябва да бъде наказан. Моят брат ще му отмъсти.

— Твоят брат! — засмя се старата, обидена от отказа. — Нека тогава Каолин оправи работата. Тогава сигурно не са ти нужни повече моите услуги.

Шебота си даде вид, че се готви да си тръгне.

— Ако услугите ти не са й нужни повече на нея, то на мене са ми нужни! — извика Гаспар, като изскочи от засадата и хвана вещицата.

Сиприано в същото време хвана Нансена.

— Сега, Шебота, ще си поговорим двамата.

Вещицата се дърпаше, но не можеше да се изтръгне от железните прегръдки на гаучото.

— Недей се опъва! — каза й той и я стисна така, че старите й кости изпращяха. — Само посмей да викнеш! Ще ти затъкна гърлото завинаги! След мене, господа — на другата страна на хълма. Нека един от вас заведе там девойката.

Грабвайки старата вещица както му дойде, Гаспар я повлече като уловен вълк. По някакво безмълвно съглашение Сиприано предаде Нансена на Лудвиг и той внимателно я понесе на ръце. Нансена мълчеше. Тя знаеше, че този, в чиито ръце се намираше, е приятел на брат й и не се страхуваше от него.

— Не се бой, Нансена — чу се нежният му шепот. — Аз съм приятел на твоя брат. Няма да бъда изменник.

Дали разбра значението на последните му думи или не, тя не отговори и мълчаливо позволи да я пренесат на другата страна на гробището.