Майн Рид
Гаучото Гаспар (53)

Глава LIII
ИЗМАМЕНИЯТ ТЪМНИЧАР

Дълбока нощ. Луната се беше скрила. В града цареше безмълвие. Всички спяха. Огньовете в колибите бяха угаснали. Улиците пустееха.

Само в колибата-пещера на Шебота мъждукаше свещ от восък от диви пчели с фитил от палмово влакно. Колибата беше прислонила едната си страна към склона на хълма. Тя почти не се виждаше от гъстите дървета. Свещта димеше. Червеникавият й пламък осветяваше страшните предмети на демонологията: кости от черепи на маймуни, препарирани змии, гущери и други влечуги, зъби от алигатор и ягуар, зурла от тапир и мравояд, множество различни птици, насекоми и риби.

Всички тези атрибути бяха наредени край срещуположната страна на вратата, така че не само влизащите в колибата, но и минаващите край нея да могат да ги видят. За да внуши още по-голям страх у суеверните диваци, Шебота беше поставила сред тази колекция човешки череп.

Червеникавата светлина на свещта, която осветяваше цялата тая дяволия, осветяваше и прелестното личице на Франсиска Халбергер.

Шебота беше излязла и девойката остана сама. Тя седеше на ниския бамбуков креват, отпуснала глава на ръцете си. Златисти коси се спускаха между белите й пръсти и се смесваха с кожата на голям пампаски вълк, постлана вместо дюшек.

Свещта догаряше и от време на време припламваше с пращене. Франсиска беше все така печална, както тогава, когато я взеха в плен. Тя беше станала още по-бледа и изразът на лицето й беше още по-безнадежден. Почти не беше спала от деня, когато излезе с баща си в степта, до деня, в който я доведоха в колибата на Шебота. Черните мисли и сега я измъчваха и не й даваха да се забрави за дълго в съня. И сънищата й бяха тежки. Тя често сънуваше баща си, на земята, в предсмъртна агония. Над него, сякаш самият сатана, стоеше с окървавено копие Валдес.

Бъдещето също я плашеше. Тя се страхуваше и за себе си, и за останалите вкъщи майка и брат. Мислеше и за милия Сиприано, когото обичаше също тъй нежно, както и той нея.

Тежко беше на душата на Франсиска, когато мислеше за тях. Тя видя как приятелски беше говорил Валдес с индианците и беше уверена, че всичките й близки ги заплашва опасност. Често си задаваше въпроса, къде беше отишъл Руфино: дали обратно в Парагуай или в тяхната къщичка в саваната, за да довърши дяволското си злодеяние, започнало с убийство и което сигурно щеше да завърши с друго престъпление? Във всеки случай той нямаше да остави на мира семейството на Халбергер — в това девойката беше сигурна.

Ето и сега всички спяха, а черните мисли не даваха на Франсиска да мигне. Безпокоеше я отсъствието на Шебота. Вещицата никога не беше излизала през нощта от дома си. Защо тази нощ я нямаше толкова дълго?

Въпреки това девойката не се опитваше да бяга. Тя добре знаеше че няма да успее. Стопанката я нямаше вкъщи, но пред вратата, свит, седи човек. Той е също като нея — бял роб. Може би, било е време, когато той също така се е измъчвал, като нея. Робството го беше превърнало в безумен идиот. Сега той беше покорен на съдбата си. Беше верен роб на Шебота. Никое куче не пазеше така, както него.

Франсиска никога не се беше опитвала да подкупи пазача си, не се опитваше даже да прекрачи прага на колибата. Защо? Тя не би могла да намери пътя за къщи през пампасите. Тя дори и не помисляше за бягство.

И сега тя мислеше не за бягство, а за това, кой щеше да се покаже всеки момент през отворената врата на колибата. Ами ако това не бъдеше нито Шебота, нито нейният роб, а господарят на двамата — Агуара?

Досега младият вожд не я беше обиждал. Той винаги беше вежлив с нея и я уверяваше в приятелството си. Но нещо и подсказваше, че това е маска, която той един прекрасен ден ще захвърли. Въпреки протестите на Агуара, тя беше сигурна, че той има пръст в убийството на баща й.

Чуха се някакви стъпки. Франсиска скочи от мястото си и започна с ужас да се вслушва. Тя познаваше походката на Шебота и разбра, че не е тя. Кой можеше да идва в колибата по това време на нощта? Жилището на магьосницата се смяташе от тоба за свещено. Без да е повикан от нея, никой, освен Агуара, не смееше да престъпи прага на дома й.

Това изключение в отношението на Шебота към вожда плашеше Франсиска. Стъпките отвън сигурно бяха неговите. Неясен страх обзе девойката.

Сърцето й заби в гърдите. Стъпките все повече приближаваха, но това не бяха мъжки стъпки. Походката беше много лека. Това не беше Агуара.

Стъпките затихнаха и през отворената врата се чу мек женски глас. Непознатата разговаряше с пазача. Най-напред те си размениха обичайните поздрави, след това пазачът попита жената, какво иска.

— Трябва да поговоря с бялата девойка.

— Не може. Шебота не позволява на никой да идва тук.

— На мене Шебота ми позволи и дори ми заповяда. Тя ме изпрати с поръчка при пленницата. Самата тя е заета и не може да дойде сега.

— Може да казваш истината, но как да разбера? — недоверчиво се ухили пазачът. — Не казвам, че лъжеш, но нещо не ми се вярва. Шебота няма да взема да възлага поръчки на такава красавица.

— Но не ме ли познаваш?

— Ти си сестрата на Каолин, красавицата Нансена.

— Тогава защо не ми вярваш? Сестрата на Каолин няма да лъже. Защо мислиш, че те лъжа?

— Понякога именно красавиците лъжат! — въздъхна пленникът, сякаш си спомни нещо отдавна преживяно. — Не ти вярвам, макар че си красива, макар че си сестра на Каолин.

— Погледни това и ще повярваш.

Тя му показа страшната огърлица на магьосницата.

— Шебота ми даде това в знак, че е позволила, дори ми е заповядала да поговоря с пленницата.

При вида на отвратителната огърлица на магьосницата, недоверието на пазача изчезна, той знаеше, как Шебота ценеше тази огърлица и как ревниво я пазеше, като я даваше само в крайни случаи, за лични изгоди. Пленникът не запита защо я е дала на Нансена, а само кимна с глава към вратата и каза:

— Върви.