Майн Рид
Гаучото Гаспар (20)

Глава XX
ПРЕПЯТСТВИЕ

Скоро обаче на пътя им се появи неочаквано препятствие, което застрашаваше да забави или съвсем да спре преследването на приятеля. Това препятствие беше „вискачера“ или обиталище на „вискачас“^[1]. В равнините по бреговете на Ла Плата и Парана човек не може да измине и двайсет мили, без да се натъкне на това странно животно от рода на гризачите, което напомня заека на северните страни. Вискачака е малко по-голяма от заяка и по формата на главата си прилича на голям плъх. Дългата опашка придава на вискачата още по-голяма прилика с плъха. Трите пръста на задните лапи на това зверче са накарали учените да ми дадат видовото име „трипръстно“ (trichodactilus). Такива пръсти има и агути^[2], и така наречената гвинейска свиня.

Вискачата си копае също такива дупки, както и североамериканския мармот (Arctomys ludoviciava), наричан полско или степно куче. Колкото и да е странно, в дупките и на едните, и на другите се приютяват понякога птици от рода на кукумявките (Atheve cunicularia). Учените дълго не са знаели дали тази птица се радва на гостоприемството на четириногите или се намъква в техните дупки като враг. Последното предположение е по-вярно, тъй като в стомасите на убити птици се намират остатъци от вискачи, които явно им служат за храна.

В дупките на вискачите и на степните кучета се крият и змии, най-често гърмящи. Кукумявките изяждат и тях.

Вискачата има обичай да събира всичко, което попадне — камъни, корени, късове суха глина, кости — и да го мъкне към дупката си, пред която по този начин се образува цял куп от всякакви неща. Дарвин разказва, че един пътешественик, който изгубил часовника си в степта, го намерил пред дупката на една вискача.

Агутите предпочитат безплодните равнини на Патагония, а вискачите изравят дупките си предимно в мазната, глинеста, богата с растителност почва на пампасите. Хранят се с корени от магарешки трън и диви треви, вискачи няма оттатък Уругуай, макар там почвените условия да са напълно подходящи за тях. Би могло да се помисли, че преградата за движението на животните на изток е била реката, но всъщност не е така. Парана е много по-широка от река Уругуай, а вискачите въпреки това са я преплували и са се заселили на западния бряг.

Нашите приятели малко мислеха за тези интересни животни — беше им само досадно, че срещнаха по пътя си тяхна колония. Да яздят по изритата от зверчетата равнина означаваше да напредват едва-едва. Конете всяка минута можеха да пропаднат, тъй като гризачите бяха прокарали под земята цели галерии. При все това, след като обгърнаха с поглед равнината и не видяха края на хълмчетата на вискачите, коннициите решиха, че ще им трябва твърде много време, за да ги заобикалят и тръгнаха направо.

— Не ти върви — каза Гаспар. — Дявол да го вземе, цялата равнина е изровена! Няма какво да се прави — ще вървим направо!

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отговори Сиприано.

— Само бъдете предпазливи, господа — предупреди гаучото.

— Гледайте къде стъпват конете и не се доближавайте до дупките. Но какво съм се разприказвал, най-добре ще е аз да вървя напред, а вие ме следвайте.

С тези думи той тръгна през равнината, като внимателно се промъкваше между хълмчетата. Младите хора вървяха след него.

Вискачите никак не се уплашиха от неочаквано появилите се хора. Те заставаха на задните си лапи и с любопитство поглеждаха конниците, като бягаха само когато те дойдеха съвсем наблизо. Късите им предни крачка им придаваха още по-голяма прилика с плъховете. Цял час яздиха приятелите по разритата равнина и най-сетне излязоха на равно място. За да наваксат изгубеното време, те пришпориха конете си и препуснаха по-нататък.