Майн Рид
Гаучото Гаспар (3)

Глава III
ЛОВЕЦ ЕСТЕСТВЕНИК

Съдбата на Лудвиг Халбергер донякъде напомня съдбата на Бонплан. Той пристигна в Южна Америка с научна цел. Халбергер беше не само естественик, но и страстен ловец. Привличаха го пампасите^[1] със своите лъвове, ягуари, щрауси и стада диви коне.

Както и Бонплан, той живя девет години в Парагуай, но доброволно. С какво да си обясним това доброволно заточение? Запаленият естественик бе пленен от черните очи на една парагуайска девойка, повече отколкото от яркото оперение на най-красивите птици и разноцветните крилца на най-прекрасните пеперуди.

Ел Гуеро^[2] — така наричаха туземците чужденеца — се хареса на младата парагуайка и тя се омъжи за него. Тя беше на четиринайсет, а той на двайсет години. Четиринайсетгодишна булка? — ще се учуди читателят. Момичетата от южните раси и страни се развиват твърде рано, и в испанска Америка жените на тринайсет и четиринайсет години са вече съпруги и майки.

Младите съпрузи прекараха десетина щастливи години. Един син, цял бащичко, и дъщеря, която беше копие на майката, оживяваха къщата с весела детска глъч. Умря сестрата на домакинята и в дома прибраха и малкото й сираче Сиприано.

Халбергер живееше на двайсет мили от пристанищния град Асунсион, в саваната, и отиваше в столицата само когато ставаше нужда да изпрати с кораб редки екземпляри убити от него животни, птици или сбирки от пеперуди и бръмбари. Много от музеите в Прусия и в други страни са украсени със сбирки и отделни препарирани екземпляри, приготвени от Халбергер. Изобщо, като истински естественик, той избягваше градския шум.

Халбергер живееше твърде охолно. Неговата къща беше пълна, имаше достатъчно много прислуга от местното племе гуани. Верният слуга на учения, Гаспар, който играеше ролята на иконом, също беше от това племе.

Животът на Лудвиг Халбергер течеше спокойно и щастливо, когато изведнъж и над него, както някога над Бонплан, падна гръм. Хубавичката четиринайсетгодишна жена на Халбергер на двайсет и четири години стана истинска красавица. Тя се хареса на диктатора на Парагуай. Собствеността на своите поданици доктор Франсия беше свикнал да смята за своя. Той започна честичко да посещава Халбергер. Познавайки добре диктатора, Халбергер разбра, че има само едно спасение — да бяга от Парагуай. Вярната и любеща жена го предупреди за надвисналата опасност.

Те решиха да бягат на всяка цена, все едно накъде. Но това не беше лесно. По законите на страната, издадени от същия този тиранин, на чужденеца, оженен за парагуайка, се забраняваше да извежда жена си от нейното отечество, без разрешението на властите. Халбергер беше чужденец, жена му-тукашна, а властта — не друг, а самият Хосе Гаспар Франсия. Да моли диктатора за разрешение да изведе жена си от Парагуай би било безумие. Трябваше да бяга. Но къде?

В горите на Парагуай скоро щяха да ги намерят събирачите на чай и хининови кори (каскарилероси^[3]), които бяха на служба при диктатора; изобщо цялата система на управление на Франсия се основаваше на шпиониране и, където и да се скриеха бегълците, можеха да бъдат сигурни, че ще ги предадат на „Ел Сепремо“^[4], както величаеха деспота раболепните. На границата с Аржентина Франсия беше поставил военни постове — от тяхното бдително око нямаше да се скрие никаква лодка.

Дълго блъска ума си Лудвиг Халбергер над плана за бягство и най-после реши-да бяга в Чако! Ако на някой парагуаец предложеха една от двете беди — гнева на Франсия или бягство в Гран Чако, той би казал, че това е от трън, та на глог. Никой от жителите на Асунсион не би се решил да слезе на отсрещния бряг на реката, която миеше стените на крепостта. Дръзналия да стъпи на територията на Чако европеец неминуемо го очакваше смърт от копието на някой тоба или гуайкуру, или още по-ужасен от смъртта плен.

Но Лудвиг Халбергер не се страхуваше от диваците на Гран Чако, защото по време на примирието между парагуайците и жителите на Гран Чако последните често отиваха в Асунсион да продават кожите на убитите от тях зверове и птици. Веднъж вождът на племето тоба — Нарагуана, изоставен от приятелите си след изобилно пиене, се беше заблудил из улиците на града. Уличните деца погнаха бедния индианец и Халбергер ги пропъди на няколко пъти.

Благодарен за оказаната услуга, вождът даде дума на Халбергер, че ще го покровителства и че той свободно може да пътешества из Гран Чако.

Оттогава примирието между Гран Чако и Парагуай бе нарушено и парагуайците не можеха да излизат на отсрещния бряг на реката; но това не смущаваше Халбергер, той вярваше на думите на Нарагуана и реши да отиде да търси неговата защита и покровителство.

За щастие къщата на Халбергер беше близо до брега. Като избра една по-тъмна нощ, Халбергер взе жена си, децата, слугите, верния гаучо^[5] Гаспар и всичко по-ценно от домашните вещи, мина река Парагуай, отиде няколко километра нагоре по течението на Пилкомайо и достигна лагера на племето тоба. Вождът и неговите хора посрещнаха радушно и приветливо бегълците, помогнаха им да си построят къща, наловиха диви коне и докараха от степта рогат добитък. По този начин през 1836 г. сред затвореното за белите Гран Чако се появи къщичката на европееца Халбергер.