Майн Рид
Гаучото Гаспар (35)

Глава XXXV
ПОД РОЖКОВОТО ДЪРВО

Мнозина, заслужаващи доверие, пътешественици говорят за опасната сила на електрическите змиорки.

Нашите пътешественици я изпитаха върху себе си. Нападението на змиорките не остана без последствия. Конете продължаваха да треперят и да приклякват и не беше възможно да ги яздят по-нататък. Самите конници също чувстваха слабост, особено Лудвиг. Ефектът от въздействието на електрическия ток върху организма им все още не беше преминал. Щат не щат, трябваше да спрат, колкото и нежелателно да беше това спиране.

— В края на краищата няма да изгубим особено много време — утешаваше се винаги жизнерадостният гаучо. — Нашите коне и без това се умориха от шляпането по лепкавия кален път. Така и така трябваше да отпочинем. Между другото, никъде няма да намерим по-добро място за почивка. След три-четири часа слънцето ще залезе. Като потеглим утре по-раничко, ще наваксаме загубеното време. Само дано не срещнем по пътя ново препятствие.

Никой не възрази на Гаспар. Спирането беше най-неприятно за Сиприано, но и той видя, че няма какво да се прави-конете трябваше да си отпочинат.

Близо до брега, на склона на малък хълм, имаше горичка. Навярно прашният вихър не беше минал тук или пък дъждът беше измил всичкия прах, защото листата на дърветата бяха чисти и блестящи.

— Чудесно местенце за нощуване — каза Гаспар.

Когато приятелите започнаха да свалят от конете седлата и амунициите, се оказа, че денкът с разните припаси за из път, привързан за седлото на Лудвиг, беше изчезнал — навярно паднал във водата. Заедно с него бяха изчезнали „чарки“, „мате“, хлябът, лукът, котлето, всичките припаси и прибори. Приятелите нямаха какво да ядат, нямаше и в какво да си сварят вода. Да отидат да търсят изгубения вързоп не можеше и да се мисли. Дори храбрият Гаспар не се решаваше да се подложи втори път на нападението на химнотите. При това потокът беше широк. Не се знаеше къде беше паднал товарът. Тежките предмети, разбира се, бяха отишли на дъното. Блъскащият се във водата кон може би ги беше затъпкал а речната тиня. Трябваше да се примирят с мисълта да легнат да спят без вечеря, макар че Гаспар не губеше надежда да намери нещо за ядене. Може би жеравите пак щяха да дойдат за риба и тогава той щеше да хване с ласото някоя наловила риба птица.

Пътешествениците накладоха огън да се изсушат и легнаха, уморени от пътя, все още чувствайки въздействието на електрическия ток.

Малко по малко силите им се върнаха. Дори Лудвиг дойде на себе си. Оживиха се малко и конете. Те си пощипваха листа и ядяха шушулки от алгаробо, или рожково дърво, — любимата храна на степните коне и рогатия добитък. В Аржентина узрелите плодове на това полезно дърво се употребяват и от хората.

— По липса на нещо по-хубаво, можем да вечеряме шушулки от алгаробо и ние — каза Гаспар, като гледаше как конете гълтаха дългите шушулки. — Неведнъж ми се е случвало да ги ям по време на странстванията си. На някои места от тези шушулки правят брашно и пекат много вкусен хляб.

— Човек ще рече, че си ходил в Палестина — каза Лудвиг. — Йоан Кръстител се е хранил с плодове от това дърво и други като него. Помниш ли, в Евангелието се казва, че той се е хранил с акриди^[1] и мед от диви пчели? Мнозина смятат, че той наистина е ял насекоми, акриди, и това е напълно възможно, тъй като арабите и другите азиатски и африкански племена ги употребяват за храна. Но аз мисля, че под „акриди“ се разбират плодовете на рожковото дърво, от семейството на акациите, което арабите наричат „кароб“, а ние — „алгаробо“.

Гаспар с удоволствие изслуша тази учена дисертация. Той се радваше, че Лудвиг малко по малко се отвлича от тъжните си мисли и започва да се интересува от това, което става наоколо му. Внимателно слушаше и Сиприано.

— Аз малко познавам далечните страни, за които говорите, сеньор Лудвиг, — каза гаучото, като се мъчеше да поддържа разговора. — Аз не съм човек учен. Но знам, че в областите на Сантияго и Тукуман, където съм ходил, жителите се хранят почти изключително с плодовете на това дърво. Ядат ги и богати, и бедни; с тях хранят и животните. Ако небето не ни изпрати нещо по-добро, чудесно ще вечеряме с шушулки и ние. Но не мислете, че чакам манна небесна^[2], както във времената на Мойсей. Малко ли неща за ядене има в равнината на Чако! Само човек трябва да умее да ги намери. Дългокраките рибари обаче не се връщат. Навярно много ги е изплатял крясъкът на другарят им, който хванах. Е, днес ще минем без дивеч. Може би до утре жеравите ще огладнеят не по-малко от нас и пак ще се осмелят да дойдат за риба.

Гаучото млъкна, млъкнаха и младежите. Всички ги налегна дрямка. Скоро всичко се смълча, чуваше се само как хрущят късаните от конете шушулки.