Петър Бобев
Белият лоцман (9)

9

Човекът се спусна подир тюлените, когато те отново навлязоха в морето, забравили преживения ужас. Животът продължаваше постарому, искаше настойчиво своето. Сякаш нищо не се бе случило. Само пет-шест тюленчета скимтяха самотни на брега.

На мястото, дето доскоро стоеше малката колибка, сега цареше хаос. Тежките туловища бяха смачкали в суматохата всичко: сандъци, кутии. Нищо не бе оцеляло. Нищо! А от бъчвата с водата беше останала само купчинка натрошени трески и една плитка локвичка във вдлъбнатината на скалата.

В първия миг човекът не схвана цялата безизходица, в която бе попаднал. Нямаше вода за пиене. Ясно. Всъщност тук, на тази гола скала сред океана, това значеше… това значеше… За храна не биваше да се безпокои — при толкова тюлени и риби, и миди, и раци, но без вода…

Простря се по корем и изсмука наведнъж цялата локвичка. После се изправи унило. Значи, тъй, това беше последната глътка. И кой знае кога отново ще пие… И дали някога… Последната глътка!

Нямаше време за губене. Повече не биваше да чака. Я мине насам кораб, я не. Трябваше да разчита само на себе си. Единственото спасение беше в лодката.

На два скока той достигна брега.

Лодката!

Но де е тя? Нали я остави тук? Нима и нея…

Сред разлюляната аметистова стихия изплувваха и отново изчезваха кръглите глави на тюлените, отдали се на усърден лов. Напоени със слънчевия блясък, вълните прииждаха насам, нарастваха, отминаваха и — чудо, сякаш те преставаха да се движат, сякаш замръзваха на място, а самият остров тръгваше насреща им, политаше над кипналите гребени, огромен каменен кораб, залутан сред безкрая. Даракът на прибоя разчепкваше морето в бухнала вълна и от нея невидими пръсти изплитаха изящна дантела, която се люшкаше напред-назад край брега.

Толкова красота! И слънчев блясък!

Но лодката? Де е лодката? Кой мисли за красота, когато няма ни капка вода?

Той изтича по брега да заобиколи острова, да не би течението да я е отвлякло нататък. От камък на камък, от риф на риф…

Зърна изхвърлената на брега косатка и неволно възкликна:

— Какво страшилище!

Но не спря, сега предстоеше нещо по-важно, прецапа из плитчината и достигна залива, в който се бяха скрили при нападението на косатката дългоръкото китче и майка му.

Отсреща, на стотина метра от рифа, се полюляваше върху вълните лодката му.

Що да стори? Да изчака ли прилива?

Макар и бавно, неуловимо, течението я отвличаше на юг, отнасяше я от острова. Нима ще я остави така? Нима ще се откаже от нея, единствената надежда за спасение — сега, когато остана и без вода?

В краката му се плискаше топлата вода от термалния извор, изпълнила целия залив. Цял залив сладка вода! А той дори не подозираше това.

Клетникът виждаше само едно — как незабелязано бялата лодка, смисълът и целта на живота му сега, се изплъзваше на юг.

Каквото ще да става! Навярно няма косатки наоколо, щом като тюлените играят тъй безгрижно. Засили се и се гмурна сред вълните. Отвори очи. Такава красота! Такава прелестна синева, която струеше, плискаше в очите, сякаш извираше отвред, отгоре и отдолу! Слънчевите лъчи, надиплени от вълните, тъчаха вълшебна мрежа от седефени нишки, всяка нишка — отделна многоцветна дъга. Един омагьосан свят от течна синева, някакъв разискрен кристал, през който неясно прозираше недълбокото дъно, застлано с водорасли и корали.

Толкова багри! Навярно никоя земна гора, осланена от есенните мразове, не може да се сравни с пищното великолепие на подводния лес. Водорасли, корали, актинии, морски лилии, анемони, карамфили, звезди, миди, охлюви, таралежи, шарени риби — всички обагрени в най-причудливи, невероятни краски. Сякаш оживяла приказка, замайваща феерия от цветове!

Въздухът му се свърши. Той изплува над водата и загреба към лодката. Прииждащите водни хълмове го повдигаха леко, задържаха го за миг върху кипналите си хребети, които го обливаха с пяна, и го отпускаха плавно надолу.

По-бързо!

До целта оставаха десетина метра, не повече, когато напреде му изскочи обезглавената костенурка. Сега липсваше и задният й крак, при все това тя още живееше и дори плуваше. Слисан от нейния вид, човекът отби встрани и тогава съгледа над водата триъгълната перка на болната акула. Дъхът му замря. Придошлата вълна я повдигна пред очите му и той я видя откроена върху прозрачната водна стена, все едно през стъклото на аквариум. Зелените й очи бяха вторачени в него с толкова студена злоба, с толкова неутолима алчност! А в раззинатата й полукръгла уста блестяха безпощадните зъби, нанизани в три редици като три бели триона. Тя се носеше към него и се зъбеше като голямо зло куче. Хрилете й се плакнеха често-често, а кривата опашка се гънеше почти над водата. Върху корема й се чернееха три риби ремора, закачили се за кожата й със смукалата на плоските си глави.

Наистина тя беше дребна, не по-дълга от три метра, но все пак — акула! Да обърне назад? Безсмислено — брегът беше далече, отчайващо далече! Тогава към ладията! А оттам идваше врагът. Мисълта му заработи бързо, тъй трескаво, както никога преди. Чел бе, слушал бе, че с дързост човек може да прогони такъв хищник, има повече изгледи за успех, поне някаква надежда за успех. Дързост! Стиснал до болка челюсти, той загреба срещу врага. И наистина акулата отстъпи. Извърна се вяло, уморено, отплува десетина крачки назад, но ненадейно промени решението си и се насочи право насреща му.

Човекът измъкна ножа си от калъфа.