Петър Бобев
Белият лоцман (10)

10

Цяла сутрин Белия лови малки калмари. Откри ги на разсъмване на дълбочина тридесет-четиридесет метра. Гмурна се под тях и с шумни плясъци ги пропъди нагоре. Те бяха много, хиляди бледорозови животинки с опулени черни очи, сподирили с протегнати напред дълги ръце рояк хамсии.

Сепнати от внезапната му поява, те усилиха хода си. Фунийките им започнаха да изтласкват още по-силно водата, полетяха — цял облак живи ракети. Достигаха повърхността и изхвърчаваха над нея, дано успеят да се отърват — сто-двеста метра като летящи риби.

А за делфина това беше не само лов, но и игра, любимо развлечение. Ниреше с тях дълбоко до синия мрак и отново излиташе нагоре като снаряд, подхвърляше се във въздуха, после се гмурваше с главата надолу сред хладната разискрена синева.

Ненадейно той прекъсна лова. Подплашените калмари прелетяха стотина метра и изпопадаха във водата като картечен залп.

Белия сви назад. Нещо го влечеше натам, на запад, където отвъд хоризонта висеше малък бухнал облак. Единствен облак на бистросиньото небе.

По-скоро нататък, към скалистия остров, при онова странно, онова добро същество, което го спаси от акулата, което прогони октопода, което го хранеше с риба и играеше тъй весело с него! Единственото добро същество сред гъмжилото безпощадни неприятели, единственото — след като изгуби другото добро същество, което нападна косатката и вече не се върна… Някога…

Всъщност какво го влечеше натам? Привързаност, обич, благодарност? Или някаква неясна, незадоволена и неосъзната потребност, порив за близост, за взаимност, заложен във всяка жива твар отпреди милиарди години, от онези невероятно далечни епохи, когато единичните самотни клетки след делението си вече не се пръсвали, а оставали свързани в групи, в общества, в организми.

Порив за дружба!

Той трепна. Познат звук досегна слуха му. На стотина метра от него бе изплувал слепият кашалот да поеме дъх след дълъг лов към дъното. Един голям наведен фонтан, после дълбоко вдишване, втори фонтан, по-нисък, пак вдишване, трети фонтан, четвърти, пети, десети, двадесети…

Добре се бе задъхал под водата.

Делфинът беше отминал далече, когато кашалотът отново пое въздух и се потопи в дълбините. Опашката му се мярна като великанска черна пеперуда и изчезна.

А това?

Ехолотът му ги различи отдалеч.

Косатки, шайка морски разбойници! Те идеха като ескадра бързоходни скутери, разпенили морето, а острите им плавници ту потъваха, ту изплувваха отново.

Кого преследваха така стремително?

Но не! Сега те бяха преследваните, те бягаха, подплашени от някакъв по-страшен враг.

Белия се ослуша притихнал. Каква ли беше тази нова опасност? И изведнъж дочу приближаването на огромен рояк морски змии, които се носеха насам, стотици, хиляди като нашарени в черно и жълто змиорки, зловещ смъртоносен рояк, от чиито отровни зъби бягаше всичко живо.

Само няколко акули не се отклониха от пътя им, а се врязаха сред тях с широко зинали челюсти — само те със своята ненаситна, безразсъдна лакомия.

Преди да го доближат, Белия се спусна подир отминалите косатки. Те вече бяха по-малко страшни. Инстинктът, опитът на прадедите, му подсказваше недвусмислено това.

Бяга така повече от час, докато заплашителният шум заглъхна съвсем, сетне отново пое към бухналия облак, увиснал като чадър над скалистия остров. Всеки морски жител знае тази проста истина — където има такъв облак, отдолу е суша.

Водното ехо беше уловило някакво подводно възвишение, дълъг напречен хребет, по който бе избуяла непроходима гора от водорасли. Някаква чудновата гора от тънкостволи лиани, оплетени една в друга като безредна плетеница и наръсени с кислородни мехурчета, сякаш нагиздени с бисерна роса.

Рибата луна се бе застояла неподвижно под самата повърхност като надут балон и търпеливо снасяше хайвера си. Цял облак хайвер, двеста-триста милиона дребни яйчица, които се разсейваха навред, дето ги отнасяха морските течения. Двеста-триста милиона деца — ако всички оцелееха в жестоката борба, която ги очакваше… Ако… А колко други лакомци се хранеха с този хайвер и с малките излюпени лунички!…

През сплетените водорасли, сред облаци бисерни мехурчета, които полетяха нагоре, се зададоха с размахани плавници пет-шест едри сенки. Изплашени от тяхното приближаване, рояк морски кончета, самите те подобни на водорасли, се пръснаха безредно наоколо.

Костенурки! Защо да не си поиграе с тях?

Делфинът се спусна насреща им, избра най-голямата и я подигна с чело нагоре. Но що за костенурки? Защо не бягат както другите, а налитат отгоре му, кълват го, ръфат с острите си клюнове късове от кожата му?

Или чакай! Та това не са онези костенурки, тромави и безобидни, с които някога се залисваха връстниците му. Как не бе забелязал, че и видът им е по-друг, по-сплеснати, с ръбести коруби?

Белия побягна назад. Те го подгониха начаса, гониха го донякъде, но скоро изостанаха. Де можеха да се мерят с него в бързината? А той усвои още една истина в борбата за живот — ръбестите морски костенурки, каретите, са опасни, затова трябва да ги избягва!

От солената вода раните засмъдяха болезнено. Делфинът пак се понесе към острова, заобикаляйки водорасловата джунгла; понесе се към доброто същество, с което можеше да лудува, колкото си иска, безгрижно и спокойно.

Морските птици се прибираха в гнездата с крясъци. Слънцето слизаше лениво към кръгозора, а вълните, отразили целия му огън, ослепително блестящи, връхлитаха насреща като водопади от светлина.

Най-напред се провидя скалният връх, после нацепените склонове, запененият прибой. Дочу се лаят на тюлените.

Над вълните се полюшваше бялата лодка, а до нея — приятелят му и… акулата!

Белия мигновено схвана нависналата опасност. А да схване — за него това означаваше незабавно да действува! Сред бързите най-бърз! Той се метна напред и връхлетя с цялата си тежест върху корема на изненаданата акула, тъй както постъпваха на времето съплеменниците му от стадото на Озъбения. Хищницата се стресна, а човекът нададе радостен възглас. Трябваше да напада и той начаса, светкавично! Размаха ръце, достигна врага си и се метна на гърба му. Грапавата акулена кожа остърга краката му като гласпапир, но във възбудата на боя човекът не усети нищо, впи пръстите на лявата си ръка в червените хрилни отвори, а с дясната замахна да забие ножа в корема й.

Но ужас! Срещнал коравата кожа, същинска костена броня, оръжието отскочи от ръката му и потъна. Изчезна нанякъде и неочакваният съюзник. Плувецът остана сам върху гърба на мятащата се акула, вкопчал се с голи ръце в хрилете й.

— Белчо, Белчо! — извика той, ала напразно.

Изведнъж рибата се гмурна надолу. Увлече го със себе си в синята бездна, обърна се по гръб и отново заби към дъното. Ушите му писнаха. Той я изпусна и загреба нагоре в ослепителния лазур, нагоре, където сочеха излитащите от устата му въздушни мехурчета.

Дали няма да го догони? Дали няма да отгризе крака му, както се опита при скалата? Погледна под себе си. Тъмната й сянка бе изчезнала. Наоколо се полюляваха нехайно две едри медузи, светнали във всички цветове на дъгата като разкошни полилеи.

Прелитна ято дребни рибки, видяха го и вкупом като по команда свърнаха встрани.

Човекът изскочи над вълните, полузадушен пое дълбоко дъх, потъна, отново изплува и забърза към лодката, като пляскаше шумно с ръце и крака.

Къде ли бе изчезнал белият делфин? Дали се уплаши? Дали го изостави?

Плувецът отново се гмурна под вълните, погледна надолу. Във водата предметите изглеждат по-големи. По-голяма, като същинско чудовище, изплувваше от мъгливата синева и акулата, обърнала се по гръб, раззинала паст, в която се белееха три редици зъби. На корема й все тъй безучастно лежаха черните сенки на рибите прилепала.

Нима трябваше да се остави така? Всяка минутка повече живот можеше да значи въобще живот. Той излезе по-пъргав от болната риба и повторно я възседна. Изненадана, тя се размята бясно, но човекът не пускаше. Стиснал с колена грапавия й гръб в някаква безнадеждна схватка, той достигна очите й и впи нокти в тях. Невиждаща, обезумяла от ярост, акулата се подхвърли над водата, обърна се по гръб и се стовари върху упорития си противник. За миг пръстите му се хлъзнаха назад. Но той не се отчая. Отново се приведе. Отново ноктите му потърсиха зелените очи.

Ако би могъл да я ослепи!

И пак пръстите му потънаха в очните ябълки, застъргаха като звяр.

Два звяра в смъртна схватка!

Всъщност докога щеше да продължи това, докога щеше да издържи човекът? И щеше ли да издържи въобще? Не беше ли безсмислена цялата борба?

— Белчо, Белчо!

А нейде далече, на хиляди километри оттук, две мили момиченца и една прегърбена над работата жена го очакваха. Машината тракаше еднообразно… Те чакаха. Да се върне. Нищо, че е по-беден. Само да се върне…

Нещастникът усещаше как се разтреперват колената му, как отмаляват ръцете му, изгубили сили да дращят очите на врага.

Щеше ли да издържи?

А впрочем имаше ли вече смисъл?